Грег Беър
Преместването на Марс (8)

По време на обратния път към Шинктаун подремнах малко. Тракторът ни води през целия път като някакъв предан стар кон. Чарлз ме събуди два часа преди да пристигнем. Събудих се моментално и започнах да се извинявам. Никак не ми се искаше да го карам да се чувства изоставен. Извърнах се назад, за да погледна не чак толкова дългата опашка от прах, която се носеше зад нас, след което впих очи в седналия на шофьорската седалка Чарлз.

— Благодаря ти — казах аз.

— За какво?

— За това, че бе по-настоятелен.

Искаше ми се да му отвърна „За това, че ме направи жена“, но можеше и да не разбере шегата, а не ми се искаше да започне да се колебае дали е трябвало да направи точно това или не.

— В това отношение съм доста добър — въздъхна той.

— Добър си в доста отношения.

Бях обещала на семейството си, че ще прекарам времето си в Ила (моята родна станция), преди да продължа обучението си. Сега за тази цел ми бе останала една седмица, само че щеше да ми се наложи да отида до Дюри и оттам да хвана влака на север. Чарлз каза, че ще остане още някой и друг ден в Шинктаун.

Паркирахме трактора в гаража, целунахме се страстно и тръгнахме към станцията на Шинктаун, като си обещахме един на друг отново да се видим след края на училище.

 

Когато се върнах в Дюри, Даян Джохара (която отново ми бе съквартирантка) отвори вратата на квартирата и ми се ухили:

— Как беше той?

— За кого говориш?

— За Чарлз Франклин, естествено.

Бях й споменавала, че ще излизам на повърхността, ала без каквито и да било подробности.

— Да не би да си душила около мен? — попитах подозрително.

— О, съвсем не. Докато бях в семейната ферма, за нашата стая са пристигнали няколко съобщения. Едното от тях е от Чарлз. Пуснато е в депото на Шинктаун. Къде ти е компютърът?

Направих гримаса, понеже си спомних, че го забравих в трактора при онзи инцидент. Може би Чарлз се обаждаше именно заради това.

— Май съм го забутала някъде — отвърнах.

Даян повдигна едната си вежда.

— Когато се върнах, проверих в списъка. Предполагам, че това е същият онзи Чарлз, с когото бяхме другари по нещастие в МУС?

— Ходихме на експедиция за вкаменелости — обясних аз.

— За три дни…

— Нюхът ти е като на хрътка, Даян.

Тя ме последва в моя ограден със завеса ъгъл. Дръпнах леглото и изсипах куфара си върху одеялото.

— Той изглежда доста симпатичен — подхвърли Даян.

— Да не би да искаш и подробности? — попитах отчаяно аз.

Даян сви рамене.

— Защо не? Изповедта е хубаво нещо за душата.

— Явно във фермата е било ужасно скучно.

— Фермите винаги са ужасно скучни. В тях не можеш да се натъкнеш на нищо друго, освен на братя и омъжени братовчедки. Поне басейнът е страхотен. Някой път трябва да ми дойдеш на гости. Може пък и да срещнеш някой, който ще ти хареса. Ще бъдеш добър член на фамилията ни, Касея.

— Какво те кара да си толкова сигурна, че ще променя договора си?

— Можем да ти предложим доста неща — отвърна тя лъчезарно.

— Страхотна досада си, Даян. — Набързо разопаковах багажа си и подредих всичко в скриновете. Мисълта, че ще бъда сама през останалата част от ваканцията, изглеждаше доста неясна.

— Във вашата фамилия има ли задоволителни мъже? — попита ме Даян. — Бих сменила договора си… за някого от класата на Чарлз.

Преди няколко месеца бих й се озъбила или бих я замерила с възглавница. Нейното държание като че ли омаловажаваше всичко. Аз имах любовник, любих се с него, а това изискваше все пак някаква степен на зрелост и уважение, дори и в общността на МУС.

— Добре де, добре — признах аз. — Ходихме с Чарлз в неговата фамилна станция. Той е доста приятен човек.

— Приятен човек — повтори насмешливо Даян. — Радвам се за теб, Касея.

Прибрах куфара си.

— Мога ли поне да си изслушам съобщенията на спокойствие?

— Вече можеш — усмихна се невинно Даян.

Съобщението от Чарлз накара сърцето ми отново лудешки да се разтупти. Той пак напираше.

Час след като бе пристигнал в Шинктаун, беше написал: „Забравила си компютъра си в чантата ми. Изпращам ти го веднага. Просто исках да се убедиш, че съм сериозен. Обичам те и не мисля, че някога ще срещна жена, която дори малко да прилича на теб. Знам, че ти е необходимо време. Но също така знам, че бихме могли да споделим мечтите си един с друг. Вече ми липсваш“.

Очевидно бе впечатлен от мен повече, отколкото аз от него. Седнах на ръба на леглото, изплашена не на шега.

Тази вечер си легнах и не успях да заспя до късно, припомняйки си оттук-оттам за Чарлз. Всичко бе толкова прекрасно и толкова смущаващо, но осъзнавах, че съм прекалено млада, за да се омъжвам. Е, имаше и момичета, които на моята възраст вече бяха обвързани по законов път: това бяха жени, които знаеха какво искат и как именно да го постигнат.

Ако кажех на Чарлз, че все още не желая да се омъжвам, той щеше да се усмихне и да ми отговори: „Разполагаш с всичкото време, което пожелаеш“. А това бе отговорът, който най-малко исках да чуя. Истината бе, че не бях сигурна дали Чарлз е най-подходящият мъж за мен. Защо да се задоволявам с нещо по-малко от най-доброто?

Поклатих горчиво глава. Чувствах се като най-голямата егоистка на този свят. Чарлз ми бе дал всичко — нима бих могла да му откажа?

Как успявах едновременно да си мисля такива неща и същевременно да се залъгвам, че го обичам?

Изпратих му съобщение в отговор на неговото. Гласът ми от време на време отказваше да ми се подчинява:

„Времето, което прекарахме заедно, бе направо приказно. Винаги ще ценя спомена за него. В момента обаче не мога да мисля за обвързване по законов път, понеже, както изглежда, съм доста по-несигурна в себе си, отколкото ти. Искам да те видя възможно най-скоро. Според мен трябва да се съберем с приятели и да изживеем най-различни неща, преди да можем да говорим за обвързване. Надявам се, че си съгласен с мен.“

Подписах съобщението: „С обич: Касея Мейджъмдар“ (така, както подписвах и писмата до разни мои далечни роднини). Не „Обичам те“, което бе доста категорична декларация, а простото и неангажиращо „С обич“. Навярно Чарлз щеше да се почувства засегнат от това. И мен ме болеше не по-малко…

Само че въпреки всичко изпратих съобщението. Оставих лично съобщение на Даян, която оставаше в Дюри, за да учи на спокойствие, и се качих на влака, който пътуваше до Норт Солис. Облегнах глава на двойното стъкло и се загледах в нощния Марс и в подобната на Фобос светлина на прожектора над проблясващите върхове на Дюри.

„Изплашена съм до смърт — казах си наум. — Никога няма да успея да бъда отново онова, което бях преди. Никога няма да бъда различна от онова, което бях за Чарлз. Нещо в живота ми свърши и сега съм страшно изплашена от това.“

Преминахме през Кларитас Фоси, Джида Планум и най-накрая стигнахме до Ила — родното място на моето семейство. Поздравих родителите си и брат си, които бяха дошли да ме посрещнат. Отчаяно се опитвах да се престоря, че нищо не се е случило и аз отново съм си все същата. „Само че вече не съм девствена, мамо. Любих се и усещането бе превъзходно… искам да кажа, че той бе превъзходен, и смятам, че съм влюбена, само че нещата се развиват прекалено бързо, и, о, Господи, искам да седнем двете с теб и да си поговорим, да си поговорим сериозно…“

 

Чарлз не ми отговори цели три дни.

Може би се бе задълбочил в изследване на моя характер и бе стигнал до извода, че е направил ужасна грешка. А може и да бе прозрял моята неопитност и неискреност и да бе решил да ме отпише от живота си като някакво мимолетно Шинктаунско завоевание.

Един пощенски робот ми бе донесъл компютъра, но аз вече си бях поръчала друг, понеже не се доверявах на стария за личните си съобщения. Въобще не можех да се съсредоточа и да си изградя план за следващия семестър. Бях потресаващо нервна.

Мразех напрежението и несигурността. Чувствах, че до един определен момент контролирах нещата, но след това бях изгубила контрол и сега беше мой ред да изпълнявам ролята на риба на кукичка, с която рибарят си играе, както си поиска. Раздразнението ми постепенно се трансформира в няма тъга. Но въпреки всичко не му се обадих.

В края на третия ден, когато вече се бях съблякла и се бях приготвила да си лягам самотна, Чарлз ми се обади директно.

Наметнах някакъв халат и приех обаждането направо в стаята си. Изображението му се появи кристално ясно точно до леглото ми. Изглеждаше изтощен и опустошен, а лицето му представляваше посивяла маска.

— Страшно съжалявам, че съм извън обсег — започна направо той. — Много би ми се искало да съм до теб в плът и кръв. Тук при нас е направо жив кошмар.

— Защо? Какво става?

— Всички договори със Земята на нашето ОМ са анулирани. Трябваше да отлетя до Маколиф Вали, за да присъствам на фамилна сбирка. Господи, страшно съжалявам, сигурно си си помислила…

— Няма проблеми — успокоих го аз. — Нищо не съм чула по новините.

— Все още не е започнало да се шуми. Не казвай на никого, ако обичаш, Касея. Мисля, че сме изритани, понеже лунният ни филиал започва една доста мащабна операция в Лагранж. А на Земята това определено не й харесва. Всъщност, както изглежда, най-много доводи „против“ има Великият източно-западен алианс, но със същия успех мога да твърдя, че е и цялата Земя.

ВИЗА — икономически съюз между Азия, Северна Америка, Индия, Пакистан, Филипините и част от Малайския архипелаг — създаваше проблеми на доста ОМ, включително и на „Мейджъмдар“.

— Наистина ли положението е чак толкова лошо?

— Ами не можем да търгуваме с абсолютно никакви стоки със Земята. Освен това не можем да ползваме данните от информационните банки на ВИЗА.

— И по какъв начин ви засяга това?

— Следващите пет години ще сме на абсолютна загуба — отвърна Чарлз. — Плюс това научната ми работа отива по дяволите. Аз разчитах за петокурсническото си изследване на Трансмарсианския кооператив. Ако „Клайн“ не може да събере стотинки, няма да мога да платя дяла си и съществува вероятност дори да не стигна до пети курс.

— По дяволите! Знам колко много значи…

— Това застопорява всичко, Касея. Онова, за което си говорихме… за времето, което ти трябва, за да обмислиш нещата на спокойствие… — Гласът му потрепери. Той се помъчи да го овладее. — Касея, по всяка вероятност няма да съм в състояние да се обвържа с теб, понеже в момента нямам абсолютно никаква перспектива пред себе си…

— Не се тревожи — успокоих го аз.

— Чувствам се като идиот. Мислех си, че всичко върви толкова добре… Мислех, че можем…

— Знам. — Това може би го нарани.

— Съжалявам.

— Няма нужда.

— Обичам те толкова много…

— Знам.

— Иска ми се да те видя. Веднага щом се освободя от задълженията си тук — имаме да вземаме някое и друго фамилно решение, трябва да постигнем консенсус по въпроса как ще действа оттук нататък ОМ, за отговорностите и така нататък…

— Сериозна работа. Знам.

— Искам да се видим. В Дюри, когато се върнем, в Ила или където и да е. Не че те пришпорвам… просто искам да те видя.

— Аз също.

Той повтори за не знам си кой път, че ме обича. Промънкахме някакви шаблонни прощални думи и образът му изчезна. Поех си дълбоко въздух и отидох да си налея чаша вода.

Чарлз бе загазил. Това по някакъв начин успя да свали част от натиска върху мен. Чувствах се щастлива и едновременно с това виновна. Знаех, че трябва да говоря с някого, и то колкото се може по-скоро, само че майка ми и баща ми определено не бяха хората, подходящи за целта…

Затова се обадих на Даян.

Тя първо отвърна на повикването с изключено видео, след това включи камерата. Беше навлякла онази парцалива синя роба, която обожаваше още от детските си години. Беше си боядисала косата в някакъв блатист цвят.

— Знам, знам, че изглеждам ужасно — тросна ми се тя. — Какво става с теб?

Разказах й за положението с Чарлз. Обясних й, че той преди ми бе предложил да се обвържем по законов път и че сега просто нямаше начин. Че и той, и аз бяхме ужасно притеснени.

Тя подсвирна и се стовари върху леглото си.

— Бързак човек, не е ли така? — попита, присвила очи. Да си говорим по видеовръзка беше съвсем различно от това да сме очи в очи в една стая, само че поведението на Даян по някакъв начин успяваше да съкрати дистанцията. — Надявам се, че си му казала да успокои топката?

— Не мисля, че би могъл. Думите му звучат толкова влюбено…

— Това или е направо прекрасно, или той е доста издръжлив. Ами ти? Как се чувстваш?

— Той е толкова искрен… и толкова сладък… Чувствам се виновна.

— Е, все пак да не забравяме, че той ти е първият. Това е доста романтично само по себе си. Само че пропусна да кажеш на кака Ди дали го обичаш.

— Страх ме е да не го нараня.

— Аха. Искам да кажа, опа.

— Звучиш като експерт — троснах й се.

— Как ми се иска наистина да бях. Касея, престани да търчиш като луда и се успокой. Направо ме заболява глава, като те гледам.

Седнах.

— Отишла си с него до „Tres Haut Medoc“, тоест, не той се е напъхал в леглото ти. Трябва да си имала нещо особено към него. Обичаш ли го?

— Да.

— Но не искаш да се обвързваш.

— Не точно сега.

— А по принцип?

Поклатих глава неопределено, без да знам дали това означава „да“ или „не“.

— Не ми казвай, че съм глупачка, понеже той е толкова красив и така нататък. Това вече го знам и сама.

— Не е точно така, Касея. Въпреки че наистина малко ти завиждам. Той е умен, добър е в леглото — предполагам — и…

— Беше направо невероятен — креснах аз.

— … и изявява готовност да чака. Така че чакай.

Присвих устни и се втренчих в нея.

— Ами ако реша да не се обвързвам? Това честно ли ще бъде според теб? Той изгуби сума ти време с мен…

— Господи, Касея, надявам се, че никой земянин няма да чуе нещо подобно през живота си. Ние, марсианците, сме толкова сериозен народ. Любовта никога не може да бъде „загубено време“. Добре де, какво предпочиташ — да му отрежеш квитанциите сега и да се разтърсиш за някой ДРУГ?

— Не, разбира се — вбесено отвърнах аз.

— Хей, по дяволите, та това е алтернатива. Никой не те насилва да правиш едното или другото. Не го забравяй.

Разговорът с нея не ме накара да се почувствам по-добре, даже напротив.

— Наистина се чувствам ужасно — въздъхнах. — По-добре да свършваме.

— Защо се връзваш толкова?

— Защото, ако го обичам, предполагам, че би трябвало да чувствам нещо различно. Би трябвало да усещам един път пред себе си, не три. Би трябвало да съм щастлива и да се раздавам.

— В крайна сметка ти си само на десет години, Касея. А младата любов никога не е съвършена.

— Той смята в земни години — оплаках се аз.

— А! Грешка. Какви слаби черти има още?

— Толкова е умен. Не мога да разбера нищичко от работата му.

— Я се вземи в ръце! Да не би той да иска да си му асистентка в лабораторията или нещо от този род?

— Когато съм далеч от него, не знам какво да чувствам.

Даян изкриви лице с отвращение.

— По дяволите, въртим се в омагьосан кръг. Имаш ли някой в резерва?

— Не.

— Знаеш как реагират мъжете при вида ти. Привлекателна си. Чарлз не е единственият строен и красив мъжкар на Марс. Можеш да си позволиш малка почивка, през която да се отпуснеш и да помислиш малко. Какво знаеш за него? Знаеш, че семейството му не е кой знае колко богато… че неговото ОМ има проблеми със Земята… че иска да стане физик и да разбира абсолютно всичко. Красив е, нежен е, привлича го повърхността на планетата… Господи, Касея, ще те пребия, ако изтървеш такъв мъж!!!

Поклатих глава.

— Трябва да приключвам, Даян.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна.

— Няма нищо.

— Обичаш ли го, Касея? — попита тя отново с остър поглед.

— Не! — креснах аз и се наклоних напред, за да се опитам да изключа видеовръзката. Не улучих.

— Задръж за малко, съкафезничке. Въобще ли не го обичаш?

— Не мога. Не и сега. Не и сто процента.

— Сериозно ли говориш?

Кимнах.

— И би ли могла да го обикнеш някой ден, според теб?

Впих празен поглед в нея.

— Той има талант да убеждава хората — отвърнах най-накрая.

— Сериозно? Сто процента?

— Вероятно не. Всъщност не. Със сигурност не.

— Бъди мила тогава. Кажи му честно как се чувстваш в настоящия момент.

— Така и ще направя.

Тя извърна поглед встрани и след това вдигна компютъра си.

— Познаваш ме — каза тя. — Винаги се ровя тук и там. Е, мисля, че сега имам нещо, което би представлявало интерес за теб.

— Какво?

— Чарлз може и да е влюбен в повърхността и да е добър любовник, но, Касея, той все пак си има свои планове. Проверила ли си приятеля си, между другото?

— Не.

— А аз винаги проверявам всичко, което мога, за гаджетата си. Мъжете могат да бъдат безкрайно отвратителни, Касея.

Зачудих се какво ли ще ми изтърси. Раменете ми се напрегнаха. Можеше да бъде всичко: че Чарлз всъщност е архаик, че е шпионирал в полза на Каролайн Конър… всичко.

— Това, което ще ти кажа, изобщо няма да навреди на имиджа му на добро момченце, само че по всичко изглежда, че нашият Чарлз иска да бъде истински физик, Касея. Подал е молба за включване в проучванията по подобренията.

— Е, и? Това си е професионална работа. Дори и „Мейджъмдар“ го приема.

— Аха. Както и Земята. Само че Чарлз е подал молба да бъде включен към мислителя „Куантум Лоджик“.

Застинах за секунда.

— Откъде научи т-т-това?

— Свободно достъпни архиви на медицинско ориентираните молби за научни изследвания при МУС. Подал е молбата си рано миналото лято, още преди събитията.

Вътрешностите ми се преобърнаха.

— Боже мой!

— Хей, не знаем кой знае какво за подобна връзка…

— Никой дори не може да говори с мислителя „Куантум Лоджик“!

— Хич не ми се искаше да те разстройвам, Касея. Просто си помислих, че трябва да знаеш.

— Аха…

— Кога ще се прибереш?

Измънках някакъв отговор и изключих видеовръзката. Главата ми сякаш бе пълна с пяна. Не знаех дали да побеснея или да се разплача.

На Марс бяхме успели някак си да избегнем подобренията, трансформациите и нанотехнологиите, залели Земята. Бяхме привикнали към подобрения на ниско ниво, генетични корекции и терапия за сериозните ментални проблеми, но повечето марсианци се стремяха да избягнат, доколкото могат, екстремните варианти. Някои от тях не бяха достъпни на друго място, освен на Земята; други просто не пасваха на нашите прагматични и първооткривателски вкусове. Мисля, че културният консенсус бе, че Марс би трябвало да остави Земята и (в по-малка степен) Луната да изпробва по-радикалните терапии, да отложи революцията с десетилетие-две и да изчака резултатите.

Ако това, което Даян бе научила, беше истина (а аз не можех да се сетя за нито една причина, поради която да подлагам думите й на съмнение), то Чарлз бе готов да прекрачи границата.

Това, което преди бе младежка тревога, сега нарасна почти до размерите на паника. Как бих могла да се надявам на мирен и нормален съвместен живот с Чарлз, ако той имаше намерение да прекара по-голямата част от менталния си живот, вслушвайки се в прищевките на „Куантум Лоджик“? На първо място — защо ли бе пожелал това?

Отговорът бе елементарен — понеже щеше да го направи по-добър физик. „Куантум Лоджик“ отразяваше начина, по който действаше вселената, на някакво по-високо ниво. Човешката логика (а и математическата невронна логика на повечето от мислителите) се чувстваше най-добре на хлъзгавата повърхност на реалността.

Това, което знаех по тези въпроси, бях научила от придобитите в училище знания и от „ЛитВид“, която масово ни заливаше с физически и ментално подобрени герои, които властваха над Земята. Само че ако си говорим истински, знаех много малко неща за „Куантум Лоджик“ и за КЛ-мислителите.

През останалата част от деня, по време на вечерята с родителите ми и брат ми, през социалния час на нашето ОМ и по време на чая след вечеря в главата ми се въртеше един-единствен въпрос, който не ме остави на мира, дори когато си легнах: „Защо Чарлз не ми каза?“

В края на краищата се оказваше, че не ми е дал всичко от себе си.

 

Рано сутринта на следващия ден двете с майка ми започнахме да кроим планове какво ще бъде моето образование през следващите няколко години. Не че бях в идеалното настроение за целта, но това все някога трябваше да бъде свършено, така че се стегнах и направих най-приветливата физиономия, която можех да изстискам от себе си. Баща ми и Стан трябваше да ходят на някаква интер-ОМ конференция; нашият клон от ОМ по традиция обслужваше ОМ „Мейджъмдар“ и ръководеше замесеността на фамилията във финансовите въпроси на Тройката. Стан вървеше с уверени крачки по този отъпкан път. Моите интереси все още бяха насочени към мениджмънта и политическата теория, дори още повече сега, когато бях прекарала няколко месеца далеч от всякакви проблеми от този род. Екшънът, разиграл се в МУС, както и времето в усамотение с Чарлз, само бяха усилили решимостта ми да се занимавам именно с това.

Майка ми беше търпелива жена (даже според мен прекалено търпелива) и аз бях много доволна, че можех да разчитам на благоразположението й. Тя никога не бе одобрявала политическите процеси; навремето баба ми бе напуснала Луната в знак на протест, когато конституцията беше променена насилствено, а нейната дъщеря бе наследила типичното лунно разбиране за груб индивидуализъм.

И майка ми, и аз знаехме, че дължа прекалено много на фамилията. След година или дори по-малко трябваше да стана полезна за ОМ или в противен случай щеше да се наложи да се обвържа, да бъда преместена и да започвам да ставам полезна за друго ОМ. А засега политическите науки с нищо не показваха, че могат да бъдат полезни за когото и да било.

И независимо от това, ако исках да изучавам теория на държавничеството и правителствен мениджмънт на високо ниво, тя щеше да ме подкрепи… естествено, след лек и тих протест.

Това по принцип отнемаше около пет минути, затова се изправих твърдо и пусках думите й да преминават покрай ушите ми. Тя говореше нещо за трудностите, които изпитва политиката при сегашната централизирана в ОМ икономика; каза ми, че най-добрите и най-дълготрайните сътрудничества могат да стават единствено в рамките на едно ОМ или при избирането на някого в Съвета; и че дори това трябвало да се разглежда повече като трудна и неприятна задача, отколкото като привилегия.

Малко по малко тя очерта позициите си — разтеглена, но трогателна версия на баба ми, приплакваща „Махнете политиката!“. Аз отговорих:

— Това е единственото нещо, което наистина ме интересува, мамо. Все пак някой трябва да изучава тези процеси. Различните ОМ трябва по някакъв начин да взаимодействат помежду си, както и с Тройката. Така е устроен светът.

Тя наведе глава на една страна и ме погледна с онзи поглед, който баща ми наричаше „енигматичен“. Виждала го бях хиляди пъти преди, но никога не знаех как точно да го опиша. Изпълнен с любов, страдание, търпение и очакване — това мога да кажа сега, след десетилетия мислене. И дори и сега според мен това описание е крайно непълно и неточно. За определения момент обаче той трябваше да означава: „М-да, и на всичкото отгоре това е третата по възраст професия в света. Само че въпреки всичко не преставам да се чудя защо именно моята дъщеря изпитва желание да се занимава с нея“.

— Няма да си промениш намерението, нали?

— Не мисля.

— Ами тогава залавяй се за работа.

Седнахме в трапезарията и заразглеждахме десетки проспекти, които ни заливаха с потоци текстове и снимки, символи и представяния и целяха едно-единствено нещо — да ни омагьосат.

— Общо взето никой не звучи особено примамливо — отбеляза най-накрая майка ми. — Всичко е на ниво „начинаещи“.

— Няколко ми изглеждат интересни.

— Казваш, че намеренията ти са сериозни, нали?

— Да.

— Тогава едва ли ще ти стигнат само знанията по марсианска политическа теория. Тя е направо дреболия, сравнена със земните проблеми.

— Но таксите за обучение в земните университети са високи…

— И освен това по всяка вероятност настроени предимно на вълна земна история и практика, Господ да ги убие — добави тя. — Въпреки всичко обаче ми се струва, че това би било най-доброто за теб в настоящия момент.

— Не ми се иска да моля за нещо, което преди никой от членовете на семейството ни не е получавал.

— И защо не? — попита тя лъчезарно, наслаждавайки се на възможността думите й да звучат малко перверзно.

— Някак си не ми изглежда правилно.

— Никой от нашия клон на ОМ „Мейджъмдар“ не се е занимавал с правителствен мениджмънт. Финанси, икономика — да, но никога обща политика.

— Искаш да кажеш, че аз съм куриоз — заключих.

Тя поклати глава.

— Дъщеря ми си остава моя плът и кръв. Ще видя какво бих могла да направя, в случай че наистина го искаш.

— Майко, не бихме могли да си позволим такса за повече от една година…

— Нямам предвид частни уроци — прекъсна ме тя. — Като ще е гарга, да е рошава. Най-малкото, което би трябвало да се помъчиш да уредиш, е стипендия и чирачество към нашето ОМ.

Даже и в най-смелите си мечти не бях стигала до чак толкова далеч.

— Чирачество в какво?

Майка ми направи кисела физиономия.

— Помисли малко. Кой от фамилията знае най-много за политиката, особено земната политика? Третият ти чичо.

— Битрас?

— Да, ако баща ти и педагозите от ОМ одобрят. Не бих могла сама да ти уредя подобно нещо. На това ниво съм все още нещо като аутсайдер. Не съм сигурна и, че баща ти ще може да вкара в действие толкова връзки и да се обади на чак толкова влиятелни хора. Срещали сме се с Битрас само няколко пъти, откакто се роди ти… А и той никога не те е виждал.

— Какво ще трябва да направя?

— Ще се наложи да се занимаваш с вътрешни ОМ дела и естествено с казуси от Тройката, а предполагам, че ще трябва да изучиш и Хартата и търговските закони.

— Би било страхотно.

— А най-хубавото нещо би било да можеш да изучаваш истинско правителство. Малко сме позанемарили този тип управление, за което съм страшно благодарна.

— Но въпреки това ще ми се наложи да изкарам някой и друг частен урок на Земята, за да мога след това да ги впиша в автобиографията си.

Тя се засмя невесело.

— Естествено. — Нежно докосна носа ми с върха на пръста си. — Само че няма да ни се наложи да плащаме за тях. Всички разходи за обучение, необходимо при чирачеството, се поемат от бюджета на ОМ.

— Явно си мислила и преди за подобно нещо — отбелязах аз с обвиняващ тон.

— Свикнала съм с ексцентричните ти хрумвания — вирна брадичка майка ми. — Пък и се опитваме да насърчаваме развитието на нестандартни мисли в младите. Надяваме се, че те ще са настроени да експериментират. Но, честно казано, никога не съм и допускала мисълта, че дъщеря ми ще се забърка в политиката…

— В правителствения мениджмънт — поправих я аз.

— … в името на кариерата си — продължи тя невъзмутимо. — Въпреки това обаче не крия, че съм заинтригувана. След като изучаваш Съвета няколко години, много ми е интересно на какво ще можеш да ме научиш, докато спорим двете?

— Ние никога не спорим — отбелязах.

— Така си е — потвърди тя. — Само че баща ти е на друго мнение.

Станах. След като вече бях решила един от проблемите си, реших да опитам да разреша и другия.

— Майко, искам да те помоля да поканя един познат в Ила. Един човек от Дюри. Той се нуждае от почивка… доста неприятни неща му се стовариха върху главата напоследък…

— Чарлз Франклин от „Клайн“ — кимна майка ми.

Никога не й бях говорила за него.

Тя се усмихна и ми хвърли поредния си „енигматичен“ поглед.

— Майка му ми се обади, за да провери дали си достатъчно добра партия за сина й.

Шокът ми сигурно си пролича доста явно.

— Как е могла??? — А неизречен зад този въпрос остана другият: „Как е могъл да говори с родителите си за мен?“.

— Той е единствен син и означава много за нея.

— Но в крайна сметка ние сме възрастни!

— Видя ми се добра жена. Нито веднъж не ми зададе някакъв по-ключов въпрос. Според нея Чарлз е прекрасен млад мъж, разбира се, и от онова, което ми разказа за него, не бих могла да не се съглася с нея. Предполагам, че за теб той е чудесен. Нали така?

Измърморих нещо недоволно. Тя сложи пръст върху устните ми.

— По принцип вече стана традиция да те подлудяваме — каза тя. — Мисли за това като за елементарно отмъщение от наша страна за времето, когато беше двегодишна. Чарлз е добре дошъл по всяко време при нас.