Грег Беър
Преместването на Марс (6)

2172 г.,

марсианска година 53

Това, което се случваше тогава на Марс, бе типичен пример за политиката на „младата“ култура в действие. „Младата“ култура бе и специална територия на проучванията ми по земна история, затова реално погледнато, би следвало да съм направо очарована. Само че в действителност не гледах почти никакви новини.

Младежките ми идеали бяха захвърлени прекалено грубо на бунището и нямах никаква представа какво да правя с останките от тях. Преди да започна да мисля върху една евентуална нова алтернатива за образованието си и да реша как да угодя на семейството си, първо трябваше да си изясня коя всъщност бях. Майка ми поддържаше това мое младежко колебание, а баща ми се предаде пред напора на майка ми. И така вече имах известно време.

Когато лекциите в Марсианския университет в Синай започнаха отново, аз се прехвърлих в станцията Дюри — третия по големина град на Марс, където се намираше вторият по големина филиал на МУС. Записах хуманитарни науки — литературни текстове от деветнайсети и двайсети век, философия от времето преди квантовата механика и (това беше най-практичната точка от моя списък) „Моралът и етиката като бизнес изкуство“. Четирима нещастници споделяха участта ми и изучаваха неща, които практичните марсианци дори не биха погледнали.

Нуждаех се от почивка. Затова реших да се позабавлявам.

 

Не бях се сещала за Чарлз от месеци насам. Не знаех, че и той е дошъл в Дюри. Когато лекциите ни започнаха, с него не се срещнахме веднага. Видях го в Шинктаун през ваканцията.

Седемстотин и деветдесет студенти завършиха тази година филиала на МУС в Дюри. Тези, които бяха по-улегнали или от по-заможните семейства на Маринър Вали, започнаха работа във фермите му. Останалите намериха убежище в Шинктаун. Някои, вече женени, се пръснаха по наполовина построените сгради, които скоро щяха да се превърнат в нови жп станции, и правеха обичайните за всички семейни хора неща.

Тъй като моята фамилия нямаше ферми, майка ми и баща ми не изискваха кой знае какво засвидетелстване на семейната любов от моя страна. Обичаха ме, но ме оставиха да избера сама пътя си в живота.

Шинктаун представляваше един не особено приятен миш-маш от лъскави магазини, дискретни хотелчета, игрални зали и гимнастически салони. Намираше се на седемнайсет километра от жп станция Дюри. В Шинктаун студентите успяваха да се отърсят от ученето, от задълженията към фамилиите си и към града, зарязваха всичко и се отдаваха на живот.

Марс никога не е бил място, където господства благоприличието, но независимо от това отношението на марсианците към секса много подхождаше на граничната им култура. Целите на секса бяха просперитет и установяване на здрави връзки между личностите и фамилиите; знаехме, че сексът води (или поне би трябвало да води) до любов и дълготрайни връзки; че сексът без любов може и да не беше грях, но със сигурност бе почти чисто губене на време. За идеалния марсианец или марсианка, както твърдяха популярните сериали на „ЛитВид“, сексът никога не беше въпрос просто на начесване на крастата, а дяволски сложно нещо, изпълнено със значимост и с драми както за личността, така и за цялата фамилия, потенциален старт на нови взаимоотношения (хората от едно и също ОМ рядко се женеха помежду си) и начало на нова епоха.

Ето това гласеше общоприетата легенда за секса. Няма да крия, че я намирах за доста привлекателна и примамлива. Всъщност и досега я намирам за такава. Някой някога бе казал, че романтикът е човек, който никога не приема доказателствата на зрението и слуха си…

На тази възраст единици бяха хората, които ми се струваха физически непривлекателни. Младите марсианци нямаха повод да насилват природата си да поема по неестествен път. Този въпрос бе поставен на обсъждане сред гражданите на Тройката преди седемдесет и повече марсиански години. Що се отнася до мен, аз бях достатъчно привлекателна, генетичното ми наследство се нуждаеше от съвсем малко подобряване (ако въобще се нуждаеше; лично аз никога не бях искала от майка си и баща си подобно нещо) и мъжете рядко отказваха да си поговорят с мен.

Само че дотогава още не бях имала любовник — главно защото намирах младежите или за прекалено сериозни, или за прекалено фриволни, или (в повечето случаи) за прекалено глупави. Това, което исках от моята бъдеща първа (и вероятно единствена…) любов, беше не просто физическото удоволствие, но нещо много по-дълбоко и значително, нещо, което щеше да накара цял Марс — ако не и цялата Тройка — да въздъхне със завист, след като въображаемият ми любовник и аз, вече на преклонна възраст, публикувахме мемоарите си…

Не бях по-целомъдрена от останалите. А и въобще не ми беше приятно да си лягам вечер сама. Много често ми се искаше да смъкна поне малко летвата, която сама си бях поставила, и да науча нещо повече за мъжете… естествено, за приятните, напълно уверени в себе си мъже с леко непокорен характер. За един подобен експеримент красотата и физическото привличане на мъжа биха имали доста по-голямо значение, отколкото интелектуалните му качества, но пък ако някой разполагаше и с двете — с ум и с красота…

Мечтите ми бяха все от този род.

За младите марсианци Шинктаун бе място на горещи страсти и изкушения, затова и повечето от нас се насочваха натам. Ходех на танци, флиртувах и се целувах на поразия, но гледах да не задълбавам много и да избягвам евентуалните по-интимни срещи, които знаех, че бих могла да осъществя без проблеми. Прастарата истина за взаимоотношенията между мъжа и жената — тази, че мъжът предлага, а жената избира — работеше в моя полза. Можех да съблазнявам, да опипвам почвата и постоянно да играя жестоката и (както тогава смятах) напълно честна игра за избиране на най-добрия мъжкар от глутницата.

Една ранна пролетна вечер един от университетските клубове организираше малко парти с игра на джайалай. Загледах се в играта и с удоволствие наблюдавах как гъвкавите мъжки тела криволичеха из арената и подхвърляха насам-натам тежката малка топка, леко опиянени от смесицата между силен шинктаунски двойно ферментирал чай и слабо вино. Надявах се да потанцувам малко, да пофлиртувам и след това да се прибера у дома и да мисля. Забелязах Чарлз първа, докато танцувах с някакъв третокурсник от Дюри. Беше от отсрещната страна на стаята и говореше („бърбореше“, казах си аз) с някаква висока екзотична красавица с големи очи. Когато танцът свърши, аз се промуших през тълпата и съвсем случайно се блъснах в него. Той откъсна очи от екзотичната мадама, видя ме и за мое огромно удоволствие лицето му пламна като на пубертет. Незабавно голямооката бе забравена.

От месеци насам мислех за екшъните в МУС и ужасно ми се искаше да поговоря с някого за тях. Чарлз ми се видя достатъчно подходящ за целта.

— Бихме могли да вечеряме заедно — подхвърли той, докато обикаляхме дансинга.

— Току-що ядох — отвърнах.

— Тогава да отидем на кафе.

— Искаше ми се да си поговорим за миналото лято.

— Чудесна възможност, и то по време на един малко позакъснял десерт.

Намръщих се, като че ли предложението бе някак си неприлично, но след това се предадох. Чарлз ме улови за ръката — това ми изглеждаше достатъчно безопасно — и двамата си тръгнахме. Успяхме да открием едно малко и тихо кафене в извивката на външния тунел. Този участък бе на север от квартирите на постоянните обитатели на Шинктаун и предлагаше малки удобни магазинчета, в повечето от които продаваха роботи. Преминахме през централната част — един хектар подрязана зеленина, заобиколена от шест сгради със струпани едно върху друго балкончета. Квадратната архитектура се опитваше да имитира всичко най-лошо от старите земни стилове. Впечатлението, което оставяше, беше ретроградно и потискащо. Дъгата от магазинчета обаче бе сравнително стилна и поносима.

Седнахме в кафенето и заотпивахме от местното кафе, докато чакахме да пристигнат сладкишите, които си бяхме поръчали. Чарлз седна пръв на масата, което бе повече от очевиден белег за това, че е нервен. Усмихваше се широко на малкото думи, които казах. Очевидно пламенно желаеше да се покаже сговорчив.

Все повече и повече започвах да се отегчавам от неловкото му мълчание. Наведох се напред и попитах:

— Защо всъщност дойде в Шинктаун?

— Беше ми скучно, а и бях самотен — отвърна той. — Бях затънал до уши в работа по континуума на Бел. Както и да е. Ами ти защо си тук?

Свих рамене.

— Не знам. Предполагам, че и аз съм си търсила компания.

Изведнъж осъзнах с известна загриженост, че това е моят начин да кокетирам с хората. Майка ми би го нарекла „курвенски“, а тя ме познаваше доста добре…

— Търсила си си добър партньор за танци? Предполагам, че аз не съм най-подходящия възможен избор.

Махнах пренебрежително с ръка.

— Спомняш ли си думите на Шон Дикинсън?

Чарлз направи гримаса.

— Не бих имал нищо против да го забравя.

— Какво не му беше наред?

— Не съм кой знае колко вещ в човешката природа. — Той започна съсредоточено да се взира в миниатюрната си чашка. Сладкишите пристигнаха. Чарлз сложи ръка върху робота. — Аз черпя — заяви той. — Понякога си мисля, че съм много старомоден.

Оставих това изречение да мине покрай ушите ми.

— Според мен той бе направо чудовище — настоях.

— Не съм сигурен, че бих отишъл толкова далеч.

Устните ми отново опитаха вкуса на думата:

— Чудовище. Политическо чудовище.

— Той те засегна дълбоко, нали? Все пак недей забравя, че бе ранен и то доста лошо.

— Опитах се да осъзная цялата ситуация. Искаше ми се да разбера защо не успяхме да постигнем нищо. Защо изпитвах такова желание да последвам Шон и Гретъл почти навсякъде…

— Да последваш тях ли? Или каузата?

— Ами… аз вярвах… вярвах в каузата, само че следвах тях. И сега се опитвам да разбера защо.

— Може би защото те изглеждаха така, сякаш знаеха какво искат и как точно се опитват да го постигнат.

Говорихме си около час по този начин, като обикаляхме в омагьосан кръг и ни най-малко не се приближавахме към разбиране на нещата, които се бяха случили с нас. Чарлз изглежда приемаше случилото се като някаква невинна младежка лудория, само че аз никога не си позволих лукса да гледам на всичко толкова подигравателно. Провалът ни ме караше да чувствам дълбоко усещане за вина, за изгубено напразно време и за пропуснати възможности.

Когато привършихме със сладкишите си, бе напълно естествено да намерим някое друго тихо място, където да продължим да говорим. Чарлз предложи това да бъде вътрешният двор. Поклатих глава и обясних, че ми прилича на инсула. Чарлз не беше студент по история и естествено не разбра. Аз поясних:

— Инсула. Вид стая в древния Рим.

— Имаш предвид градът Рим ли? — попита Чарлз.

— Да — отвърнах аз. — Градът.

Следващото предложение на Чарлз, дошло след кратък момент на колебание, бе да отидем в неговата стая.

— Бих могъл да поръчам да ни донесат малко вино или чай — допълни той.

— Не, благодаря, пих достатъчно и от двете. Дали бихме могли да открием някъде малко минерална вода?

— Предполагам, че можем — отвърна Чарлз. — Дюри е разположен на доста приличен акуифер^[1]. Цялата област е разположена върху праисторически карст.

Взехме едно малко такси до противоположната част на града, където се намираха хотелите и временните квартири за единствения сигурен източник на приходи за Шинктаун — студентите.

Спомням си, че не очаквах кой знае какво, когато стигнахме до квартирата на Чарлз. Вътре в нея нямаше абсолютно нищо изискано — евтина, чиста, поддържана от роботи, боядисана в приятни нюанси бежово, меко зелено и сиво. Леглото можеше да приюти само един човек. Седнах на ръба му. Внезапно ми хрумна, че както вървят нещата, Чарлз би могъл да се обнадежди за нещо повече. Все пак още не се бяхме целували, а и споразумението беше, че ще дойдем тук, за да си поговорим.

Въпреки това обаче се чудех как ли щях да реагирам, ако Чарлз предприемеше нещо.

— Ще поръчам водата — обади се той и пристъпи напред. Сякаш не беше сигурен дали да седне на въртящия се стол или на ръба на леглото до мен. — Газирана ли да бъде или обикновена?

— Обикновена — отвърнах аз.

Той включи компютърната си гривна към интерфейса в бюрото и даде поръчката.

— Обикновено са доста бавнички. Ще се наложи да почакаме пет-шест минутки. Просто роботите са стари.

— Скърцат ли? — пошегувах се.

Той се засмя, седна на стола и се огледа наоколо.

— Луксът не е в излишък, но не мога да си позволя нещо по-добро — каза той с извинителен тон. Стаята наистина не блестеше с кой знае какво — един стол, малко бюро, едно сгъваемо легло и тънко одеяло, метнато върху него, покрита с пластмасова завеса душ-кабина зад ниска вратичка, мивка и тоалетна чиния, скрити до стената зад завеса и всичко това нагъчкано в пространство от три на четири метра.

Зачудих се с колко ли жени е правил секс Чарлз тук и при какви условия е ставало всичко.

— Можем да обсъждаме с години онова, което се случи с Шон и Гретъл — обади се Чарлз. — Никак не ми се иска да си мислиш, че съм забравил всичко.

— О, не, въобще не мисля така — успокоих го аз.

— Просто има много неща, над които трябва да размишлявам — продължи той. Използва думата като своего рода пародия на самата нея, за да смекчи малко бремето, което тя съдържаше в себе си.

— Сгрешихме ли някъде, как мислиш? — попитах го аз, заглаждайки някои неравности по тънкото одеяло.

— Поне така смятам.

— Какви грешки допуснахме? — продължих да го разпитвам. Отново бях бясна, но се стремях да не го показвам чак толкова.

Чарлз най-накрая дръпна стола и седна, с облегнати върху коленете лакти.

— Трябваше да изберем по-внимателно лидерите си — каза той.

— Мислиш, че Шон не става за водач, така ли?

— Ти каза, че той бил „чудовище“ — напомни ми Чарлз.

— За всички ни нещата не се развиха по най-благоприятния начин — заявих. — Ако всичко бе минало добре, ситуацията сега можеше и да е по-различна.

— Искаш да кажеш, ако Конър и Добъл не се бяха самообесили, ние можеше да им осигурим примката?

— Нещо такова.

— Предполагам, че Шон и Гретъл се опитваха да направят именно това — каза Чарлз.

— Всички се опитвахме — допълних аз.

— Точно така. Но помисли малко: какво щяхме да правим след това? Какво точно искаше да постигне Шон?

— В по-дългосрочен план ли? — попитах.

— Да. — Чарлз в момента демонстрираше качества, за които въобще не бях предполагала преди. Бях любопитна да видя докъде се простира тази негова дълбочина. — Според мен те желаеха на Марс да се възцари анархия.

Намръщих се рязко. Чарлз хвърли поглед към мен и лицето му застина.

— Е, в действителност аз…

— И защо биха желали подобно нещо?

— Просто Шон изпитва желание да ръководи. Само че никога няма да може да бъде консенсусен лидер.

— И защо?

— Изглежда добре, когато го показват по „ЛитВид“ — тръсна Чарлз. Не можеше ли да разбере как ме дразнят думите му?! Отново почувствах известна перверзност: искаше ми се да продължава да ме дразни, за да мога после с пълно право да му откажа онова, за което всъщност бяхме дошли тук.

— Моля?!

— Съжалявам, че те разстройвам така — меко се извини Чарлз, като кършеше нервно пръсти. — Знам, че харесваше Шон. Наистина не съм те довел тук, за да…

Входната врата избръмча. Чарлз отвори и в стаята влезе роботът, който носеше бутилка „Първокачествена минерална вода от регион Дюри“. Чарлз ми подаде чаша и отново седна.

— Не ми се говори за политика — въздъхна той. — Не съм кой знае колко сведущ в тази област.

— Дойдохме тук, за да си поговорим за всичко онова, което се обърка — настоях аз. — Любопитна съм да чуя какво мислиш ти по въпроса.

— Едва ли ще се съгласиш с моето мнение.

— Може би — признах аз. — Но все пак искам да чуя и теб.

По извивката на челюстта му и по стиснатите му здраво ръце усетих, че никак не му е лесно.

— Добре де — каза най-накрая той. Разбрах, че се предаде, понеже не бях в обсега му. Това наля допълнително масло в огъня на моето раздразнение. Ега ти предположението!!!

— Според теб какъв водач щеше да стане Шон?

— Тиранин — отвърна Чарлз меко. — Или в най-добрия случай — неподходящ. Според мен той нямаше необходимото обаяние, не умееше да използва чара си и не бе в състояние да контролира емоциите и чувствата си.

Гневът ми се изпари като по чудо. Много странно нещо: в момента се съгласявах с Чарлз! Ето това бе онази чудовищност, която така усилено се мъчех да проумея.

— Имаш доста по-добър усет за човешката природа, отколкото мислиш — казах с въздишка. Облегнах се на леглото. Чарлз сви рамене нещастно.

— Само че аз се провалих — допълни той.

— Как?

— Исках да те опозная по-добре. Чувствам нещо наистина специално и особено, когато те виждам.

Бях искрено заинтригувана и тъкмо щях да продължа с дразнещите си въпроси от рода на „Как?“, „Какво имаш предвид?“ и така нататък, когато той внезапно се изправи на крака.

— Само че всичко е безполезно. Ти не ме хареса още от самото начало.

Погледнах го изумено.

— Според теб аз съм доста несръчен… или поне не съм като Шон. А именно Шон бе човекът, който привличаше погледите ти… И какво правя аз в момента? Развенчавам го.

— Шон не ме привлича с нищо особено — възразих аз, свела очи надолу в някакво (както се надявах) подобие на стеснителност или откровеност. — Определено не и след като каза онова нещо.

— Съжалявам.

— Защо ми се извиняваш? Седни, моля те.

Никой от нас дори и не бе докоснал минералната си вода.

Чарлз седна и вдигна чашата си.

— Знаеш ли, тази вода е лежала тук милиарди години, затворена във варовика… Древен живот. Ето това ми се иска да правя. Освен да получавам стипендии по физика и да си върша научната работа, имам предвид. Да се изкача Горе и да изучавам старите морски корита. А не да си говоря за политика. Нуждая се от някой, който да е до мен и да ми прави компания. Мислех, че може би ти ще си този човек. — Чарлз вдигна поглед и изведнъж изстреля почти на един дъх предложението си: — ОМ „Клайн“ притежава едно старо лозе на около двайсетина километра оттук. Бих могъл да наема един трактор, да ти покажа нашата…

— Винарна ли? — попитах изумена аз.

— Винарната фалира. Преобразуваха я във водна станция. Не е нищо повече от един обикновен купол, но почвата е доста хубава. Може би старата реколта сега е по-добра и бихме могли да опитаме да я възродим.

— Предлагаш ли ми това наистина? — Почувствах толкова внезапна и неочаквана топлина, че чак очите ми се навлажниха. — Чарлз, изненадваш ме. — Всъщност бях изненадана от себе си. След това отново сведох поглед надолу. — И какво очакваш от мен?

— Може би ще ме харесаш поне малко, ако се махнем от това място. С Шинктаун не се понасяме взаимно. Дори не знам защо, по дяволите, дойдох да живея тук. Е, не че не се радвам, че го сторих, понеже ти си тук, но…

— Значи стара винарна. И… ще можем да излизаме Горе?

— Облечени с подходящи скафандри, разбира се. Честичко съм го правил. С мен е безопасно да се излиза навън, Касея. — Той вдигна показалец нагоре. — Аз не съм идол от екрана на „ЛитВид“.

Престорих се, че не съм чула последното изречение.

— Никога не съм била навън по научна работа — казах. — Превъзходна идея.

Чарлз преглътна и реши да продължи с натиска, докато обстановката беше благоприятна.

— Бихме могли да тръгнем още сега. Да прекараме там някой и друг ден. Не е скъпо — моето ОМ не е чак толкова богато, но ние ще вземем под наем някакво оборудване, което в момента никой не използва. И кислородният бюджет няма да е проблем. Можем да вкараме водорода обратно в системата. Бих могъл да се обадя и да разпоредя да започнат да отопляват станцията за нас.

Предложението бе леко странно, ужасно неочаквано и доста мило. Чарлз никога нямаше да ме насилва да правя нещо повече, отколкото аз самата желаех. А това беше направо прекрасно.

— Ще се опитвам да не ти досаждам с чак толкова много физика — продължаваше той.

— О, бих могла да го понеса — засмях се. — Между другото, какво те кара да мислиш, че съм изпитвала някакъв романтичен интерес към Шон?

Той мъдро предпочете да не отговаря и веднага се зае да организира нещата за през нощта.

 

Марсианците най-често виждат повърхността на родната си планета през прозорците на влака. Може би девет или десет пъти през целия си живот средният марсианец се качва Горе, облечен в скафандър. Обикновено това става на групи и под строго наблюдение. Като туристи на собствената си планета.

Наречете го страх, наречете го благоразумие, но така или иначе повечето марсианци предпочитат да се движат по тунели. Дори самите те са си лепнали прякора „зайци“ — червени зайци, за разлика от сивите зайци на Луната.

По мое мнение пътуването в трактора, седнала до Чарлз, беше доста по-страшно от разходките с „втора кожа“ преди месеци. Трябваше да разчитам на Чарлз да не ни обърне някъде из клисурите и древните езици на ледниците. От него обаче се излъчваше абсолютно доверие в собствените му сили. Това, което ме успокои, бе близостта до емоциите, които благоразумно бях заключила зад паравана от философия.

Не ми се иска да обяснявам поврата в настроенията си. Просто започвах да изпитвам някакво привличане към Чарлз, само че процесът бе много, много бавен. Докато той шофираше, аз му хвърлях по някой и друг поглед крадешком и изучавах строгите му и правилни черти, дългия му и прав нос, леко примигващите му дълбоки и наблюдателни очи, деликатно чувствената му долна устна, острата брадичка, леко мършавия му врат… странна смесица от черти, които намирах за привлекателни и черти, които не бях напълно сигурна, че одобрявам безрезервно — черти, по-скоро неестетични, отколкото перфектни. Пръстите му бяха дълги, с квадратни нокти, раменете му бяха кокалести и широки, гърдите му бяха леко хлътнали…

Свъсих вежди и се съсредоточих върху пейзажа наоколо. Нямах кой знае какви предпочитания към физическите науки, само че никой марсианец не може да избяга от миналото си. Още като сме били бебета, родителите са ни разказвали приказки за него.

Марс сега беше мъртъв, но някога е бил жив. Върху ниските плата, под вездесъщите пясъци и вискозна кал лежеше дебел пласт калциеви скали — варовик, мъртвите останки на неизброимо количество живи същества, обитавали някога дъното на древния океан, който някога е покривал целия този регион, както и, разбира се, около шейсет процента от повърхността на цялата планета.

Океаните са станали жертва на стареенето и охлаждането на Марс преди около половин милиард марсиански години. Вътрешните течения на планетата са забавили ход и са се стабилизирали тъкмо когато Марс е започвал да развива — и да изтласква настрани — континентите си и следователно да съкращава миграцията на четирите си основни плочи от планетарната кора, причинявайки колосални газови изригвания от марсианските вулкани и отнемайки с това живота на всички същества. След шестстотин милиона марсиански години животът на планетата се завърнал и се заел да създава все по-устойчиви на жестоките условия форми. След него по планетата оставали огромни окаменели океани, карстове и, най-накрая, Майка Екос и великолепните акведукти.

Навсякъде около нас от кафяво-червения пясък се подаваха жълто-бели варовици. Ръждивочервените натрошени скали, разпръснати върху образувалите се в резултат от удар на метеорит кратери, покриваха върха на тази невероятна смесица като шоколадова глазура върху ревенов сос над ванилов сладолед. Ефектът, особено на фона на розовото небе, бе направо поразителен, а красотата спираше дъха — тъжно напомняне, че и планетите са смъртни.

— Харесва ли ти? — попита Чарлз. Откакто бяхме напуснали Дюри, не бяхме разменили почти никакви думи.

— Направо е приказно — отвърнах аз.

— Почакай да отидем до откритите карстове. Приличат на бърлоги на прерийни кучета. Това определено са признаци за съществуването на акуифери, само че за да определим колко точно са дълбоки и дали са „бели“, ще ни е необходима помощта на експерт. — „Белите“ акуифери съдържаха висока концентрация на арсеник, което пък на свой ред оскъпяваше добиването на вода. — В „белите“ океани е имало съвсем различни форми на живот. Вероятно навремето оттам са произлезли и първите „майки“.

Знаех сравнително малко неща за цистите-„майки“ — единни организми, приютявали праисторическите екосистеми, цял един свят в черупка, родителите на мостовете-акведукти. Вкаменели останки от тях бяха открити едва през последните няколко години. Никога не бях обръщала особено внимание на новините за тези неща.

— Виждала ли си някога „майка“? — попита Чарлз.

— Само на снимка.

— Прекрасни са. По-големи са от трактора, обвити в дебели черупки, дебели около трийсет сантиметра. Закопани в пясъците и чакащи да настъпи поредният влажен цикъл… Последните от този вид. — Очите му проблеснаха и устата му се изкриви в гротескна полуусмивка. Ентусиазмът му за миг ме накара да се почувствам странно далече от него. — Някои от тях може да са издържали десетки милиони години. Само че влажните цикли никога повече не настъпили. — Той поклати глава. Ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу нещастно, сякаш описваше някаква трагедия, случила се със собственото му семейство. — Има ентусиасти, които смятат, че е възможно някой ден да открием и жива „майка“. За ловците на вкаменелости те са нещо от рода на Свещения Граал.

— Възможно ли е това наистина?

— Поне според мен не.

— Там, където отиваме, има ли много от тях?

Чарлз поклати глава.

— Много са редки. Пък и не се откриват в карстове. Повечето от тях са открити във вдлъбнатините на повърхността.

— Аха…

— Но винаги бихме могли да поогледаме. — Той се усмихна с невероятно нежната си детска усмивка, открита и доверчива.

 

Винарната на ОМ „Клайн“ — един благороден експеримент, който за съжаление се бе оказал неуспешен — бе заровена в наветрената страна на едно издигнато нависоко плато на двайсетина километра от станцията Дюри. Сега поддръжката се извършваше изцяло и само от роботи и при това доста успешно, ако се съдеше по външния й вид. На портата бе окачена яркозелена табела „Tres Haut Medoc“. Чарлз спря трактора точно под него. Гаражът бавно и тържествено се отвори, моторът изръмжа и машината спря в мрачното пространство.

Херметизирахме скафандрите си и се спуснахме до кабинката долу. Чарлз допря ръка до електронната ключалка и ме погледна в очите:

— Не съм идвал тук, откакто кодовете са сменени. Надявам се, че все още съм свързан към старата обща мрежа на Клайн.

— Ти не провери ли предварително? — попитах аз изплашено.

— Майтапя се — усмихна се той. Шлюзът се отвори и ние пристъпихме вътре.

 

През годините роботите така се бяха „саморемонтирали“, че приличаха на грозни безформени буци. Напомняха ми за предани малки гърбушковци, понеже непрекъснато се отместваха сервилно от пътя ни, докато разучавахме тесните тунели, водещи до централната жилищна част.

— Никога не съм виждала толкова стари роботи — отбелязах.

— Старички са наистина. Фамилия Клайн е практична. Взеха всички годни за нещо машини със себе си и оставиха тук само отговорните за поддръжката, колкото да се грижат за водата.

— Нещастните създания — казах аз колебливо.

— Voila^[2] — обяви Чарлз и отвори вратата към централната жилищна част. Зад нея видях помещение, за което сякаш се бе грижил някой с ненормална идея за това какво означава ред: въздушните матраци бяха струпани в единия ъгъл, масата бе покрита с чаршаф и превърната в нещо като легло, а в центъра с любов бе складирано гниещото оборудване, от което се разнасяше миризма на йод и веднага привличаше вниманието на влезлия в стаята. Машините изглеждаха изтощени. В средата на територията си се изправи един по-голям робот, висок около метър и широк наполовина. Приличаше на цистерна или бъчва с издадени напред ръце.

— Добре дошли — поздрави ни той със скърцащ глас. — От четири години не сме имали гости в това имение. Как бихме могли да ви бъдем полезни?

Чарлз се засмя.

— Недей — спрях го аз, — ще нараниш чувствата му.

Роботът постоянно издаваше някакъв особен бръмчащ звук — знак за неизбежната разруха, която го очакваше в близко бъдеще.

— Това съоръжение ще се нуждае от подмяна на някои части, ако някъде са останали резервни — съобщи ни той след няколко мига вътрешен размисъл.

— Ще ти се наложи малко да позатегнеш колана — заяви безцеремонно Чарлз. — Трябват ни места, където да могат да живеят две човешки същества… отделни стаи, колкото се може по-бързо.

— Това тук не е ли подходящо? — попита роботът с механично объркване.

— Ами горе-долу е приемливо, само че ще му трябва малко преподреждане.

Двамата с Чарлз не можахме да се удържим и се разсмяхме.

Роботът ни проучи с онзи странен поглед, който кара машините да изглеждат мъдри и одухотворени, когато всъщност те са просто стари.

— Ще бъде извършено необходимото подреждане. Много ви моля да ме извините, но това съоръжение действително се нуждае от подмяна на частите и нанозареждане, ако е възможно.

 

След около четири часа, когато машините ни предоставиха удобни жилищни помещения и складираха на сигурно място провизиите ни за няколко дена, двамата с Чарлз спряхме да се суетим и впихме погледи един в друг. Чарлз първи извърна очи и се престори, че разглежда критично обзавеждането.

— Прилича ми на бордей — заяви той след малко.

— Не е зле — обадих се аз.

— Е, не е кой знае колко луксозно…

— Не съм и очаквала да бъде.

— Веднъж идвах тук заедно с баща ми, когато бях десетгодишен — каза Чарлз, като нервно триеше ръце в панталоните си. — Нещо като временно бягство от действителността. Тогава пътувахме от Амнезия към Джеферсън през Дюри… Холдингите на „Клайн“ нахълтаха в старите земи на ОМ „Ърскин“. Не знам как беше станало.

Пореден момент на напрегнато мълчание. Чарлз нито знаеше с какво да започне, нито какво се очаква от него. Аз също не знаех, но тъй като бях жената в тази двойка, инициативата не трябваше непременно да дойде от мен, пък и не ми се искаше да опитвам.

— Дали да не отидем да видим винарната? — предложи Чарлз внезапно и протегна ръка. Поех я. Така започна формалната ни обиколка на „Tres Haut Medoc“.

Чарлз беше обезкуражаващо нервен. Казах „обезкуражаващо“, тъй като аз нямах друг избор, освен да си мълча и да го следвам. Той постоянно правеше някакви леки коментари за положението на Марс — все неща, които вече ми бяха известни отдавна. Гласът му бе успокояващо равен, дори когато ми обясняваше някой технически детайл. На моменти слушах по-скоро тона му, отколкото онова, което ми говореше, наслаждавайки се на мъжкия, направо музикален начин да излага факт след факт. Това поне за известно време ни предпази от абсурдната ситуация — да бъдем двама, но самотни.

Над деветдесет процента от всички марсиански станции бяха под повърхността на планетата. Малкото приготовления за създаване на нормално въздушно налягане и за защита от радиационното лъчение, преминаващо безпрепятствено през тънката атмосфера, правеха това възможно най-икономичния вид строителство. През първите десет години бяха правени и опити над праха да проникват и високи многоетажни сгради, само че Марс не беше най-подходящото място за разсипничество. Другите конструкции бяха къде-къде по-евтини. Топлообменници, сензори, входове и изходи, ниски сгради пробиваха на повърхността… само че дълбоко в същността си не преставахме да бъдем троглодити.

Половината от акуиферите на Марс бяха твърди (така наречените минерални акуифери), а другата половина — пълни с вода. Твърдите акуифери също бяха множество най-различни видове. Някои например бяха пълни с пермафрост^[3], което пък правеше терена доста хълмист. На Марс съществуваха ледени куполи, чиято ширина бе над десет километра, но водата, която ги бе захранвала някога, отдавна бе пресъхнала. Изпарилата се влага или се бе кондензирала по полюсите, или с течение на времето бе излетяла в космическото пространство. Тъничката ни атмосфера беше почти лишена от влага.

„Tres Haut Medoc“ беше на около километър над едно течение — по всяка вероятност същото, което захранваше с вода Дюри. Водата се процеждаше през варовика и течеше през няколко дълбоки пукнатини и пещери, простиращи се на дълбочина до десет километра под самия карст.

Първата ни спирка беше помпената станция. Самата помпа — масивен куп от стоманеносини цилиндри и сфери, споени в едно като някаква шантава абстрактна скулптура — работеше безотказно петнайсет марсиански години. Собственото си гориво — деутерия — тя извличаше от същата тази вода, която изпомпваше изпод земята.

— Закачихме тръбите тук към тези на Дюри преди около деветнайсет години… земни години — обясни Чарлз. — Точно след като винарната бе затворена, станцията — автоматизирана, а хората от нея — евакуирани. Нещо като компенсация, която да изкупи предишните ни грешки.

Стъпките ни кънтяха кухо по замръзналия каменен под. През вентилационните шахти по стените се чуваше как свисти вятърът — студен и с дъх на мухлясало.

— Тоест, това е единствената причина станцията да продължи да съществува — разказваше Чарлз. — Дюри я иска, плаща поддръжката й, ето защо сме оставили помпата да работи. Така и така съм тук, ще взема да оправдая посещението ни, като напиша някой и друг доклад…

— И ще ремонтираш роботите? — предположих аз.

— Вероятно да. Приятелчетата, които са основали винарната, са били някакво калифорнийско семейство… Или пък бяха австралийци? Не си спомням.

— Е, не че разликата е кой знае колко голяма — измърморих аз.

— Да де, да. Вече познавам доста много и калифорнийци, и австралийци. Доста си приличат, е, естествено, като не се брои акцента. Всъщност и собственото ми семейство е от Нова Зеландия. А твоето?

— Честно казано, не съм съвсем сигурна. Май са от Германия и Индия.

— Това обяснява защо кожата ти е толкова прекрасна.

— Да ти кажа право, не обръщам чак толкова голямо внимание на наследствеността.

Чарлз ме заведе до басейните, където се съхраняваше водата. Мрачните им повърхности блестяха неподвижни като стъкло. Заемаха общо две кухини, всяка от които бе широка един хектар и дълбока десет метра. Някъде под краката ни глухо туптяха трансферните помпи и изпращаха водата към подземните тръбопроводи на Дюри. Вдъхнах дълбоко студения и влажен въздух и докоснах подгизналите от влага варовикови стени.

— Този камък прилича на древни човешки кости — обади се Чарлз.

— Така си е. Нали произлиза от дъното на океана.

— Половината наши градове и станции не биха могли да съществуват без варовиковите наноси.

— Защо ли не са се превърнали в мрамор или нещо от този род? — попитах, отчасти и за да демонстрирам, че не съм съвсем боса в областта на ареологията.

Чарлз поклати глава.

— През изминалите милиард години тук не е имало никаква ареологическа активност. А за да се образува мрамор, са необходими горещина и високо налягане. Марс е заспал. Като че ли повече няма да свърши никаква работа.

— Аха.

И така, въпреки старанията си, не бях успяла да демонстрирам нищо, с изключение на факта, че съм пълен профан. Въпреки това обаче не се притеснявах чак толкова. Давах на Чарлз сума ти възможности да се изяви просто за да разбера какъв човек бе той в действителност… и с какъв тип човек съм избрала да прекарам сама няколко дена.

Тръгнахме по моста, който бе прекаран над най-далечния басейн, след това поехме по един извиващ се като змия тунел. Следващото помещение бе право като конец и вървеше покрай една също толкова права редица от сияещи като огледала резервоари от неръждаема стомана, около които бяха увити спираловидно оранжеви керамични тръби. Тук мухлясалият и студен дъх на въздуха, който бях забелязала още в началото, бе почти вездесъщ. Благодарение на него в главата ми се пробуди нещо от рода на расова памет. Сетих се за хладен и влажен таван през горещ летен ден, изпълнен с щайги картофи и ябълки, складирани на плътно покрития с мръсотия под, от които се разнася сладникава миризма…

— Това са старите качета — обади се зад мен Чарлз. — Някога са ги наричали „cuve“. Сокът на ябълките…

— Бих могла и сама да се досетя — прекъснах го. — Аз съм нещо като познавач на виното. — Което бе твърде свободно тълкуване на истината.

— О, така ли? — Чарлз бе искрено поласкан. — Тогава може би ще ми обясниш нещо, над което съм си блъскал главата доста време — защо все пак винарната не е успяла да се задържи?

— Знаеш ли откъде са взимали ябълките? — попитах, като вдъхнах аромата наоколо с изражение на експерт.

— „Cuvee in situ“. Отглеждали са ги в качетата, от суспензия от ябълкови клетки… Така да се каже, ашладисвали са ги там, където са ферментирали.

— Ето защо се е получило така — отсякох аз, подушвайки отново въздуха. — По този начин виното става възможно най-лошо. — Е, поне така бях чувала. Никога не бях пробвала.

— Моите хора са ми разказвали, че е било направо ужасно. Известно количество от него трябва да е складирано още тук някъде… Изоставено, по-правилно казано.

— И от колко време?

— От поне двайсет години.

— Земни години, нали? — попитах за всеки случай.

— Точно така.

— Хм, поне що се отнася до мен, предпочитам да измервам времето в марсиански години.

Чарлз общо взето приемаше малките ми маневри и внезапни удари доста добре — не се дразнеше, но не се и опитваше да ме ласкае по какъвто и да било начин.

— Ами да пробваме да ги открием тогава, какво ще кажеш? — предложих аз.

— Мдаааа… — замисли се Чарлз. — Май си спомням, че когато бях малък, ги видях някъде тук… някъде тук долу.

Той тръгна напред, за да ми показва пътя. Влачех се на няколко стъпки зад него, вперила поглед в черната пустота, която надничаше от покрития със стъкло отвор на едно cuve. Цялото място ме караше да се чувствам невероятно тъжна. Като си помисли човек колко често се случваше това — марсианци се опитваха да направят нещо, което съществуваше и на Земята, наполовина изобретение, наполовина следване на старите традиции… и след това се проваляха с гръм и трясък.

— Знаеш как се прави виното сега, нали? — попитах Чарлз, като се позабързах малко, за да го настигна.

— Само нанотехнологии и всичко е изкуствено, нали така?

— Да. Е, не винаги е чак толкова лошо. Има и добри попадения.

— Опитвала ли си някога земно вино? — попита Чарлз.

— О, небеса, разбира се, че не! — изумих се аз. — Семейството ми не е чак толкова богато.

— Преди няколко години опитах. „Мадейра“^[4]. Един приятел се бръкна за бутилката четири хиляди Т-долара.

— Щастливец… — въздъхнах. — Мадейрата някога отлежавала в трюмовете на кораби, чийто маршрут преминавал покрай нос Хорн. — С това общо взето се изчерпваха познанията ми за виното.

— Беше много добро. Е, малко сладникаво наистина.