Грег Беър
Преместването на Марс (5)

Изследвахме тунелите под трапезарията и успяхме да стигнем до старите общежития. Всички те вече бяха празни. Открихме неколцина робота-бачкатори, които си вършеха работата по поддръжка на системите, но не видяхме нито един човек. След около час търсене вече взехме да се тревожим — струваше ни се, че всички хора са изчезнали.

Започнахме системно да проучваме горните нива на целия университет, като докладвахме какво сме открили един на друг по локалните канали за връзка. Чарлз доброволно предложи да дойде с мен. Поехме по северните тунели, които бяха по-близо до аварийните шахти и по-далеч от стаите на администрацията. В тунелите бе доста тъмно, но поне беше топло. Въздухът миришеше на застояло, но затова пък беше годен за дишане. Стъпките ни отекваха глухо в пустите зали. Целият университет като че ли се намираше в състояние на аварийно пестене на енергия.

Чарлз вървеше на една крачка пред мен. Наблюдавах го отблизо и се чудех защо иска да се държи така приятелски с мен, когато не му бях дала кой знае какви надежди.

През повечето време вървяхме мълчаливо и просто наблюдавахме очевидното. Веднъж се опитахме да се разделим, за да изследваме различни тунели, но след това се събрахме отново. В общи линии се движехме на юг, в очакване да срещнем други студенти.

Тъкмо изследвахме един мрачен коридор, свързващ старите общежития със сравнително по-новите тунели на МУС, когато изведнъж проблесна светлина от фенерче. Замръзнахме по местата си. Пред нас изникна жена, облечена в професионален скафандър, който определено ней беше по мярка. Тя светна с фенерчето си право в очите ни.

— От персонала на университета ли сте? — попита ни тя.

— Не, дявол да го вземе. Коя сте вие? — попита на свой ред Чарлз.

— Адвокат съм — отвърна тя. — Извинете ме за откраднатия скафандър. Долетях през страхотна буря буквално преди около половин час. Приземих се по време на едно затишие и открих няколко от тези скафандри близо до въздушните шлюзове. Там ми казаха, че тук няма въздух, годен за дишане.

— Кой ви каза това?

— Последният от тези, които бяха навън. И той страшно бързаше. Добре ли сте?

— Всичко е наред — успокоих я. — Къде са останалите?

Адвокатката вдигна прозорчето на шлема си и подсмръкна шумно.

— Простете. Носът ми страшно мрази прах и пясък. Както и да е. Университетът бе евакуиран преди около седем часа. Казаха, че имало заплаха за поставена бомба. Според официалната версия шепа архаици отровили въздуха и поставили няколко заряда в стаите на администрацията.

Всички се изнесоха с всъдеходи към една жп линия, оцеляла като по чудо.

— Вероятно сте доста смела, щом сте дошла чак дотук — каза Чарлз. — Предполагам, не вярвате на глупостите, че има бомба, нали?

Жената свали шлема си и се усмихна хищно.

— Предполагам, че няма. Не ни казаха, че сте тук. Вероятно не ви харесват по някаква причина. Колко души сте?

— Деветдесет.

— Преди евакуацията изгониха репортерите. Видях ви по „ЛитВид“. Май пресконференцията не се разви съвсем според очакванията им. Та къде са останалите?

Заведохме я до трапезарията. Всички, които бяха изпратени да изследват тунелите, незабавно бяха повикани.

Адвокатката застана в средата на залата, като непрекъснато задаваше и отговаряше на най-различни въпроси.

— Предполагам, че съм първият адвокат, пристигнал тук. Първо, името ми е Мария Санчес Окоа. Независим адвокат съм и съм наета от ОМ „Григио“ от Тарсис.

Фелиция излезе крачка напред.

— Това е моята фамилия — възкликна тя. Още двама младежи пристъпиха напред.

— Радвам се да ви видя — продължи Мария Санчес Окоа. — Фамилията се тревожи за вас. Искам да запиша имената ви, за да докладвам, че всички сте в безопасност.

— Всъщност какво точно се случи? — попита Даян. — Толкова съм объркана.

Останалите я подкрепиха.

— Какво става с Гретъл и Шон? — попитах аз, като прекъснах всеобщото бърборене.

— Били са ескортирани от охраната на университета до окръжния полицейски участък на Синай вчера сутринта, и то доста рано. И двамата са били ранени, но не мога да ви кажа до каква степен. Според университета нараняванията им били причинени от самите тях.

— Живи ли са? — продължих да я разпитвам.

— Поне така предполагам. В момента са в болницата на Таймс Ривър Каньон.

Мария Санчес Окоа започна да записва имената ни. Погледнах вдясно и видях Чарлз, който бе застанал до мен.

Той ми се усмихна. Върнах му усмивката и сложих ръка върху рамото му.

— Не би ли могъл някой от вас да излезе навън и да изстреля това по комуникационния сателит? Благодарение на вас, момчета, не са останали здрави кабели.

Мария Санчес Окоа даде компютърната си гривна на един от нас, който се запъти към стъкления покрив на горните нива на университета, където се помещаваше администрацията.

— Така. Сега, ако искате, бих могла да ви поразкажа това-онова, понеже предполагам, че не сте чули кой знае какво.

— Нищо, което да ни върши работа — потвърди Оливър.

— Аха. Хич не ми се иска да ви го казвам, но едва ли ще успеете да постигнете нещо съществено със сегашните си действия. Държите се като активисти на Парижката комуна. Правителството на централистите преди месеци постави свои собствени бомби — политически и легални, които експлодираха преди два дена. Положението е много лошо, момчета, и в това се крие обяснението защо закъснях, докато стигна до вас. С конституционния ред е свършено. Централистите подадоха оставка и спешно бе извикано старото чартистко правителство на ОМ.

Битката бе привършила. Само че нашата роля бе незначителна.

Мария Санчес Окоа продължи:

— Вие, приятелчета, сте повредили университетско имущество, нарушили сте всеки един закон на Марс, за който се сещам, и сте в доста сериозна опасност. И за какво бе цялата тази работа?

За щастие, по всяка вероятност това едва ли ще стане причина да лежите по затворите. Подочух, че бившите активисти на централистите бягат от планетата като плъхове от потъващ кораб… и в това число по всяка вероятност са включени Конър и Добъл. Едва ли има разумен човек, който би седнал да ви съди по законите, написани и приети от централистите.

— Какво са направили засега? — попита Чарлз.

— Никой не е сигурен за всичко, което са извършили, но изглежда, че правителството е направило постъпки до Земята да се включи в управлението на Марс, взели са рушвет от Обединените множества на Пояса и са им предоставили правото да разкопават и изследват Хелас…

Всички рязко си поехме въздух. А ние си мислехме, че ние сме радикално настроените.

— … и планират да национализират всички ОМ до края на годината.

Всички мълчахме вцепенено.

 

Останахме в старите общежития, докато охрана от ОМ „Гори-Марс“ не провери целия университет. Бяха построени нови жп линии, влаковете тръгнаха и повечето от нас се разотидоха по домовете си. Аз, Оливър, Фелиция и Чарлз останахме. Вече започвах да си мисля, че Чарлз иска да бъде близо до мен.

Срещнах се със семейството си на гарата два дни след като ни пуснаха. Дойдоха баща ми, майка ми и по-големият ми брат Стан. Родителите ми изглеждаха потресени както от страх, така и от ярост. Баща ми каза (доста несигурно), че съм нарушила най-свещените му принципи, като съм се присъединила към радикалите. Опитах се да му обясня защо бях постъпила така, само че той упорито отказваше да разбере. Нямаше нищо за чудене: и аз самата не бях наясно със себе си.

Стан, който постоянно се смущаваше от настроенията и действията на малката си сестра, просто стоеше встрани с лека усмивка. Тази усмивка ми напомни за Чарлз.

 

Чарлз, Оливър, Фелиция и аз си купихме билети от автомата и тръгнахме през перона на депото на МУС. Всички се чувствахме като хора извън закона или поне като парии.

Беше късно сутринта и със същия влак, с който ние щяхме да заминаваме, пристигнаха няколко десетки служители на университета, облечени в униформените цветове — сиво и кафяво. Те стояха неподвижно на перона, стиснали чантичките си в очакване да дойде университетският им ескорт, и от време на време ни хвърляха по някой изпълнен с подозрение поглед.

Персоналът на гарата не знаеше, че ние сме част от групичката, повредила линията на МУС, но го подозираше. Прави чест на железниците, че не нарушиха хартата и не отказаха да ни обслужат.

Четиримата седнахме в най-задния вагон. Останалата част от влака бе празна.

През 2171 година Марс бе опасан с петстотин хиляди километра релси. Всяка следваща година роботите добавяха все нови и нови. Влаковете бяха най-приятния начин за пътуване — просто си седиш удобно и наблюдаваш как сребристите стоножки плавно се носят няколко милиметра над дебелите черни релси, ускорявайки всеки няколко секунди и достигайки скорости от неколкостотин километра в час. Обичах да гледам как обширните каменисти равнини преминават покрай прозорците, да виждам как огромните облаци прах обхождат плавно влака, докато вентилаторите в предната част на локомотива разчистват релсите.

Въпреки това обаче пътуването до болницата на Таймс Ривър Каньон въобще не ми се понрави.

Не че имаше какво толкова да си кажем. Просто останките от групата на протестиралите ни бе избрала, за да отидем на посещение при Гретъл и Шон.

Тръгнахме от гарата на МУС точно на обяд. Усетихме как силата на ускорението ни притиска в седалките и почувствахме почти приспивното вибриране на шасито. Само след няколко минути вече бяхме достигнали скорост от 300 км/ч и огромното плато пред нас се обагри в мътна охра. Бях седнала на мястото до прозореца, наблюдавах пейзажа и се питах къде съм в действителност и коя съм.

Чарлз бе седнал на мястото до мен, но за щастие не беше много словоохотлив. Откакто баща ми бе изнесъл строгата си лекция, се чувствах странно пуста… или дори още по-зле. Дните бездействие ме бяха изтощили не по-малко успешно от усилена работа.

Оливър се опита да наруши неловкото мълчание и предложи да играем на думи. Фелиция поклати глава. Чарлз ми хвърли бегъл поглед, отгатна, че нямам настроение за игрички, и предложи да отложим за по-късно. Оливър сви рамене и впи поглед в компютърната си гривна, за да изгледа последните новини по „ЛитВид“.

Подремнах малко. След известно време усетих как Чарлз нежно докосва рамото ми. Влакът забавяше скорост.

— Постоянно ме будиш — измърморих аз.

— А ти постоянно проспиваш скучните части — отвърна той.

— Ти си толкова отвратително приятен… знаеш ли това?

— Извинявай. — Лицето му посърна.

— Между другото, защо постоянно ме… — щях да кажа „следваш“, само че не можех да подплатя обвиненията си с никакви доказателства. Влакът съвсем забави ход и в момента бавно се приплъзваше в депото на Таймс Ривър. Небето навън бе тъмнокафяво и черно в зенита. Млечният път висеше над високите стени на каньона, сякаш искаше да запълни древния канал.

— Според мен ти си интересна личност — обърна се към мен Чарлз, докато откопчаваше предпазния си колан и пристъпваше в пътеката между седалките.

Поклатих глава и поведох останалите към предния въздушен шлюз.

— Ние сме в стрес — промърморих.

— Всичко е наред — успокои ме Чарлз.

Фелиция ни погледна със слисана усмивка.

 

В чакалнята на болницата се натъкнахме на някакъв млад и надъхан държавен защитник, който размаха под носа ни купища документи за изписване.

— На кое правителство ги изпращате? — попита невинно Оливър. Униформата на мъжа имаше подозрително пусти участъци. Дори по местата, откъдето бяха махнати старите емблеми, още си личаха конците.

— Има ли значение? — сопна се той. — Вие сте от МУС, нали така? Приятели и колеги на пациентите?

— Приятели-състуденти — отвърна Фелиция.

— Така. А сега ме изслушайте. Длъжен съм да ви прочета това, в случай че на някой от вас му хрумне блестящата идея да звънне на „ЛитВид“. „Областта Таймс Ривър нито оправдава, нито обвинява тези пациенти за действията, предприети от тях. Ние следваме написаното в историческата Марсианска харта и лекуваме всякакви пациенти, без да вземаме предвид обстоятелствата на момента или тяхната политическа принадлежност.“ Край на проповедта. Амин.

Той се отдръпна назад и ни махна да продължим.

 

Бях направо потресена от онова, което видяхме, когато влязохме в стаята на Шон. Лекарите го бяха килнали в ъгъла под наклон 45 градуса, бяха го омотали в няколко пласта бял хирургически бинт и го бяха привързали към стоманена койка. Докторите, отговорни за лечението му, ръководеха възстановяването на тялото му посредством флуиди и оптични кабели. Едва сега осъзнахме колко сериозни са нараняванията му.

Щом влязохме в стаята му, той извърна глава и се взря безразлично в нас с отсъстващ поглед. Измърморихме обичайните стандартни приветствия и той ни отговори със също толкова изтърканото:

— Как е навън?

— Голяма дандания — обобщи Оливър.

Шон се взря в мен така, сякаш присъствах там само отчасти, сякаш не бях напълно нормално човешко същество, а блед призрак. Припомних си го в мига, когато бе изричал онези изпълнени със страст речи, с които бе разбунил събралите се студенти, и го сравних с това бледо подобие. Стана ми невероятно тъжно.

— Добре — отвърна той, като предварително беззвучно премери думата, преди да я изрече на глас. След това впери поглед в палеопейзажа, прожектиран на отсрещната стена: извисени в небесата акведукти, дълги блестящи тръби, окачени на подобни на дървета пиедестали, по които като плодове висяха гроздове зелени глобуси с диаметър около трийсет-четирийсет метра… Доста убедителна картина на нашата планета, преди да загуби водата и атмосферата си и да залинее.

— Съветът отново превзе всичко — обадих се аз. — Сега синдиците на всички ОМ се събират, за да оправят нещата.

Шон не реагира.

— Никой не ни каза, че си толкова сериозно ранен — каза Фелиция. Ние се взряхме в нея, удивени от тази неистина. Мария Санчес Окоа бе проверила докладите на охраната, включително и тези, подписани от университетските пазачи, и бе сглобила цялата картина парче по парче.

— Зарядите… — изрече Шон, като се поколеба за миг.

Помислих си: „Каквото и да смята Фелиция, той ще ни каже истината… пък и защо да не го направи?“

— Зарядите избухнаха предварително, преди да успея да се измъкна. Самичък ги залагах. Разбира се.

— Разбира се — кимна Оливър.

Чарлз остана най-отзад със скръстени ръце. Приличаше на малко момче, присъстващо на погребение.

— Направо ми издухаха „втората кожа“. Успях да си запазя шлема… странно, нали? Видях си червата. Всичко кипеше. Наблюдавах как кръвта ми кипи. Някой успя да запази присъствие на духа и хвърли едно платнище върху мен. То ме обгърна и забави малко нещата. След около час ме закараха в лазарета. Не си спомням кой знае колко след това.

— Боже Господи — обади се Фелиция с абсолютно същия тон, с който се бе обърнала към държавния защитник в чакалнята.

— Направихме го, приятели, нали? Отприщихме лавината — каза Шон.

— Ами, всъщност… — започна Оливър, но Фелиция го прекъсна с патос:

— Направихме го.

Оливър вдигна вежди.

— Ще се оправя — заяви Шон. — По-голямата част от мен май ще има нужда от подмяна и Бог знае кой плаща за всичко това. Предполагам, че е семейството ми, понеже няма кой друг. Напоследък доста мисля.

— Да? — насърчи го Фелиция.

— Мисля, че знам какво накара експлозива да избухне преждевременно — продължи Шон. — Някой е повредил таймера му, преди да го поставя. Много би ми се искало някой от вас — или всички, ако желаете — да разбере кой е бил този някой.

За известно време никой не пророни нито дума.

— Мислиш, че някой го е направил преднамерено? — попитах аз. Шон кимна.

— Стотици пъти проверявахме цялата екипировка и всичко работеше както трябва.

— И кой би направил такова нещо? — попита ужасен Оливър.

— Някой — отвърна Шон. — Продължавайте да държите студентите заедно. Цялата работа още не е свършила. — Той се извърна към мен, като внезапно се съсредоточи. — Предай едно съобщение на Гретъл. Кажи й, че е една тъпа глупачка и че я обичам ужасно. — Шон впи зъби в думите „тъпа глупачка“, сякаш бяха някакъв сладкиш и му доставяха огромно удовлетворение. Никога не бях виждала такава сплав между болка и горчива гордост.

Кимнах.

— Кажи й, че когато оздравеем, двамата с нея отново ще поемем водачеството и ще оправим цялата тази шибана бъркотия. Кажи й точно това.

— „Ще оправим цялата тази шибана бъркотия“ — повторих аз.

— Сега вече имаме по-мащабна цел — продължи Шон. — Трябва да разчупим простотията на тази планета — всичките тези обичайни бизнеси, корупции, близане на задници пред Тройката и примиренчески манталитети. Можем да го направим. Това ще бъде едно ново начало.

Очите му обиколиха всеки един от нас поред, сякаш искаше с погледа си да ни убеди в това, което току-що бе изрекъл. Фелиция вдигна ръка с разперени пръсти. Шон повдигна незасегнатата си ръка и несръчно притисна пръстите си към нейните. Същото направи и Оливър. Чарлз отстъпи назад — това бе прекалено много за него. Аз също щях да вдигна ръка и да я притисна към тази на Шон. Но Шон усети колебанието ми, когато Чарлз се отдръпна, и отпусна ръката си, преди да съм успяла да реша какво да правя.

— Трябва да правим това, което ни повелява сърцето — каза той меко. — Ти си… Касея, нали? Касея Мейджъмдар?

— Аха.

— Какво мисли твоята фамилия за всичко това?

— Не знам.

— Техният просперитет е гарантиран. Архаиците ще се чувстват много комфортно при следващото правителство. Не е ли смешно — Конър си мислеше, че ние сме архаици. Ти архаик ли си, Касея?

Поклатих глава. Гърлото ми се бе свило. Тонът му беше прекалено далечен и твърд, прекалено укорителен.

— Кажи ми, Касея. Това, което ти повелява сърцето.

— Не мисля, че трябва да подлагаш на съмнение лоялността ми към всички вас само и само заради фамилията ми — отсякох аз.

Погледът на Шон изведнъж стана леденостуден.

— Ако не си изцяло и напълно с нас, то би могла да ни предадеш по всяко време… също като онзи, който е повредил таймера.

— За зарядите се грижеше Гретъл — намеси се Чарлз. — Никой, освен Гретъл, не ги е докосвал. Най-малко пък Касея.

— Всички понякога имаме нужда от сън, нали? — каза Шон. — А по време на сън всеки може да направи каквото си иска. Но това вече е безсмислено. С тази част отдавна е свършено.

Той затвори очи и облиза устните си. От монтирания в стената робот се подаде чашка, от която направо в устата му се изля струйка течност. Шон сръчно я пое с целия опит, който си бе изработил за дните, прекарани в болницата.

— Какво искаш да кажеш? — попита тихо Фелиция.

— Ще ми се наложи да организирам всичко наново. Повечето от вас се прибраха по домовете си, нали?

— Някои — да, но не и ние — обясни Фелиция.

— Тогава ни бяха необходими студенти, които да окупират и да отстояват завоюваното, да заемат стаите на администрацията и да диктуват условия. Можехме да работим в университета и да го използваме като база, да заявим, че това е нещо от рода на компенсация за нелегалното ни изхвърляне, компенсация за нанесените ни щети… Ако аз бях там, ето това щеше да бъде първото нещо, което щях да направя.

Стана ми толкова тъжно, че ми се доплака. Явната несправедливост на обвиненията на Шон, примесени с напълно реалното чувство на вина, че не съм служила добре на каузата, накараха стомаха ми да се преобърне.

— Вървете и поговорете с Гретъл. А вие двамата… — Той посочи Чарлз и мен. — Обмислете всичко колкото се може по-добре. Кои сте вие? И къде бихте искали да живеете след десет години?

 

Гретъл беше наранена доста по-леко от Шон, но изглеждаше много по-зле. Главата й бе омотана с обемиста респираторна маска. Докторите й бяха оставили цепнатина единствено за очите. Бяха я положили върху наклонена под 45 градуса стоманена койка, а от наноиздатините на врата и тила й излизаха множество тръбички. Някой от медицинските роботи дискретно бе загънал останалата част от тялото й с бял чаршаф за времето на нашата визита. Тя ни видя да влизаме и изрече с изкуствения си копринен глас:

— Как е Шон? Бяхте ли при него?

— Добре е — отвърна Оливър. Аз се чувствах прекалено тъжна, за да съм в състояние да разговарям.

— Не ни разрешават да се виждаме. Съгласно лайняните правила на тази болница. Какво казват хората навън? Успяхме ли да им привлечем вниманието поне за малко?

Фелиция се опита дай обясни колкото можеше по-деликатно, че в действителност не бяхме успели да постигнем абсолютно нищо. Усетих, че се държи с Гретъл значително по-твърдо, отколкото с Шон. Може би и тя чувстваше някаква неясна вина пред Шон. Внезапно получих нещо като шесто чувство за хората и революциите. Онова, което усетих, въобще не ми хареса.

— Шон има план за това, как да променим ситуацията — каза Гретъл.

— Сигурен съм, че е така — потвърди Оливър.

— Какво е положението в МУС?

— Създават нова администрация. Всички, назначени от централистите, или подадоха оставки, или бяха принудени да напуснат.

— Звучи така, сякаш някой ги е наказал.

— Такава е обичайната процедура. Всички кандидатури се разглеждат внимателно — поясни Оливър.

Гретъл въздъхна — изкуствен звук с огромна красота — и протегна ръка. Фелиция я стисна. Чарлз и аз останахме отново отзад.

— Шон смята, че някой е бърникал из онзи заряд, който избухна в ръцете му — каза Оливър.

— Напълно е възможно — отвърна Гретъл. — И по всяка вероятност е именно така.

— Само че ти беше единствената, която се грижеше за зарядите — обади се Чарлз.

Гретъл отново въздъхна.

— Това беше стандартна опаковка „Екскавекс“ от два килограма. Нямахме чак толкова много пари, за да си позволим нещо по-добро. Съществува възможност и хората, които го купиха вместо нас, да са направили нещо с него. Напълно е възможно.

— Не знаехме това — каза Оливър.

— Чуйте, приятели, ако все още не сме привлекли ничие внимание, то това е заради… — Тя спря. Очите й обиколиха светкавично стаята, след което се стесниха. — Имам нови очи — продължи тя след малко. — Харесва ли ви цветът им? По-добре си вървете сега. Ще си поговорим пак, след като ме изпишат.

 

Докато излизахме от болницата, в тунела, който водеше към главния терминал на станция „Таймс Ривър“, ни срещна един изгладнял, зле облечен репортер на „ЛитВид“, който се опита да ни интервюира. Той ни преследва над трийсет метра, като през цялото време хвърляше по един поглед върху компютърната си гривна, когато идваше ред да зададе някой (според него) ключов въпрос. Бяхме достатъчно мрачни и достатъчно умни, за да не отговорим на нито един от тях, но независимо от това в края на краищата дадохме едно десетсекундно блиц интервю в страничната част на тунела към станцията „Марс Тарсис“.

На следващия ден пък Шон бе интервюиран от репортер на „Ню Марс Комюнити Скан“. Това интервю, посредством сателит на „Дженерал Солар“, бе предадено на цялата Тройка. Шон разказа историята на нашите премеждия на трите обединени планети (и, между другото, това, което той разказа, не беше онова, което си спомнях аз).

Тези две интервюта бяха единствените с някого от нас.

Тъгата ми стана още по-голяма. Младежкият ми идеализъм бързо се изпаряваше и, което беше по-лошото, не се заменяше от никаква конкретна емоция.

Често се сещах за думите на Шон към нас, с които ни обвиняваше, за подозрението му конкретно към мен, за интервюто му, което разпространи сума ти неточности из Тройката. Сега бих заявила без колебание, че Шон Дикинсън направо излъга, но съществува и вероятността още тогава той да е бил твърде добър революционер, за да уважава истината. А Гретъл според мен имаше намерение да ни даде някакъв устен съвет за политическите нужди, които ни диктуват как да виждаме — и да използваме — историята.

* * *

Когато се върнахме в старите общежития на МУС, открихме, че вратите са заключени. Срещнах се с Даян, която ми обясни, че университетът е затворен за неопределено време поради „промени в учебните планове“. Под табелките с имената ни върху вратите имаше бележки, съгласно които ни се даваше правото да влезем по веднъж в стаите си и да си изнесем багажа оттам. Нямало да получим безплатни билети нито за вкъщи, нито за каквото и да било друго място. Успяхме да уловим новинарски емисии по компютърните си гривни, в които се съобщаваше къде ще се проведат публичните дебати за определяне на бъдещата политика на университета.

Спокойно можеше да се каже, че бяхме в още по-лошо положение, отколкото бяхме били при Конър и Добъл.

Чарлз помогна на мен и на Даян да си изнесем багажа и да го складираме в тунела. Не че имахме много багаж. Лично аз бях изпратила повечето неща вкъщи, след като ме изхвърлиха. Помогнах на Чарлз да си стегне неговите вещи — около десетина килограма екипировка и материал за проучване.

Хапнахме набързо на гарата. Нямахме да си кажем кой знае какво. Даян, Оливър и Фелиция тръгнаха от северната част на гарата. С Чарлз се срещнахме на южната. Когато нагласих вещите си в багажното, той протегна ръка. Разтърсих я здраво.

— Ще те видя ли някога пак? — попита Чарлз.

— Защо не? — отвърнах аз. — Когато животът ни се позакрепи.

Той задържа ръката ми в своята малко по-дълго от обичайното. Деликатно я измъкнах.

— Би ми се искало да те видя и преди това — каза той. — Поне при мен „закрепването“ ще отнеме доста време.

— Добре — кимнах и се промуших през затварящата се вече врата. Нарочно не определих точна дата, тъй като никак не ми се искаше да завързвам сериозни взаимоотношения.

 

Баща ми ми прости. Според мен майка ми тайничко одобряваше онова, което извърших. Двамата платиха доста солидна сума, за да мога да посещавам класове за самоподготовка и по този начин да не изоставам с ученето си. Можеха да го минат и по параграфа за образователните сметки на ОМ, понеже това бе част от Архаическото възраждане. Баща ми твърдо се уповаваше на правилата на ОМ, но бе прекалено честолюбив, за да се възползва от правата си на победител.

Следващия път, когато видях Конър, бе по програмата на „ЛитВид“, която се излъчваше за цялата Слънчева система. Тя пътуваше към Земята и се скъсваше от изявления. Намираше се на МКСТКЗП (междупланетния кораб от състава на Транспортната коалиция на Западното полукълбо) „Бариерен риф“. Завръщаше се на бял кон (и си съдираше задника, за да накара марсианците да го усетят), едва ли не като герой. И Добъл бе с нея, но не пророни нито думичка, понеже с всеки изминал ден се приближаваше времето, когато ужасяващата истина за централистката й администрация щеше да излезе на бял свят.

Така се бе случило, че на същия кораб пътуваше и адвокат на ОМ „Мейджъмдар“. Той се нае да представи всички ОМ и интересите им, надявайки се да се спогодят с Конър и Добъл. Адвокатът им представяше всякакви документи и така ден след ден, ден след ден, ден след ден…

Докато двете стигнеха до Земята (а това щеше да се случи десет месеца по-късно), щяха да са бедни като църковни мишки, родени на Марс, но заточени на друга планета до края на живота си.