Грег Беър
Преместването на Марс (17)

Знаех, че има големи и пренаселени градове, но петдесетте милиона жители на Ню Йорк предизвикваха в един заек нов вид клаустрофобия. Страховете ми от непознатото място се превърнаха в страх, че просто мога да бъда погълната и смляна.

Ню Йорк беше на петстотин двайсет и три години и изглеждаше едновременно и древен, и нов. Пристигнах на Пен Стейшън, заобиколена от пъстра тълпа. Толкова хора, събрани на едно място, не бях виждала никога. Стоях на един ъгъл, а множеството не спираше да върви, брулено от студения вятър и мокрено от лапавицата.

Ню Йорк беше запазил своята архитектура от миналото почти непокътната, но едва ли имаше сграда, която да не е строена наново или заменена с друга. Архитектурният нанодизайн се беше настанил в рамките на стените, бе проникнал в почвата и древните основи, беше променил пътя на водопроводните тръби и шахти, а сградите или бяха останали същите, или бяха направени от подобрени материали — нови инфраструктури от керамика, метал и пластмаса. Не можеше да се каже, че е приложен нов дизайн, защото всичко беше събрано и постепенно върнато на старото му място — сграда след сграда, квартал след квартал. Разбира се много от сградите, които се смятаха за нови, всъщност бяха много по-стари от всеки лабиринт на Марс.

И хората бяха с променена същност. Бях очарована от тях, въпреки объркването си. Нови хора в стария Ню Йорк. Трансформациите бяха направили кожите им да блестят като излъскан черен, бял или розов мрамор, а златистите, сребристите или морскосините им очи проблясваха, докато хората се движеха и погледите им проникваха в теб едновременно приятелски и предизвикателни. Дизайнът на тялото се променяше на месец или година, а плътта можеше да се моделира като глина. Някои тела бяха грозни, други — елегантни и стройни, трети — огромни и силни, и първични. Дизайнът показваше общественото положение и класовата принадлежност.

Над улицата проблясваха светлинки, защото роботите се носеха по въздуха като феите от детските ми видеосънища или, още по-приказно, като огромни светулки. Те летяха през града в тесни канали под или над земята. Такситата се движеха по лъскавите като стъкло рамкови пътища, пресовани в асфалта, бетона и нанокамъка, покриващи улиците.

Това, което най-много ме очарова в Ню Йорк, беше, че там всичко вървеше гладко.

Повечето от жителите се бяха подложили на медицинска терапия и на тялото, и на ума. Като цяло хората бяха здрави, но по улиците все още патрулираха роботи-медици и търсеха малкото необработени, които дори и сега от небрежност или от извратено чувство за самоунищожение можеха да се разболеят. На практика човешките болести бяха премахнати, а на тяхно място съществуваше заразата за учене, срещу която бях пожелала да ме имунизират. Нюйоркчани, като повечето хора на Земята, живееха в една каша от данни, която имаше свой собствен живот.

Език, история и културни характеристики изпълваха въздуха. Вирусите и бактериите прииждаха от търговските вентилатори на възлови места, но можеха да бъдат прихванати и от инфекциозните кабини, където се съдържаше всичко, което незапознатият с Ню Йорк би искал да знае. Имунизацията предпазваше посетителите, непривикнали към тази каша, от нездравословните ефекти.

Слънцето се скри зад един правоъгълен хълм в Ню Джърси и светнаха лампи, които разпръснаха златните си лъчи през кроткия дъждец.

На стените изникваха рекламни образи, но всички тези натрапчиви емблеми не значеха нищо за мен. Рекламният маркетинг се бе превърнал в съвършена наука. На потребителите се плащаше да носят предаватели, които отразяваха техните интереси върху рекламните табла. Таблата им показваха само нещата, които те биха искали да купят — продукти, „ЛитВид“, нови симулации, програми за събитията на живо. Да бъдеш потребител се беше превърнало в традиционен и печеливш вариант на трудова заетост. Някои бяха направили кариера, като се бяха оставили да бъдат използвани за реклами и сменяха личните си идентификации, когато отидеха в друга част на града, където от отпуснатия кредит получаваха допълнителен приход от реклами.

Нямах предавател и виждах само проекциите на емблеми и сложни символи, които преминаваха или кръжаха над главата ми като насекоми.

Според това, което бях научила в часовете по държавно управление, до края на двайсет и първи век земните икономически системи станали толкова сложни, че само мислители можели да ги моделират. Но мислителите също се усъвършенствали, а с тях се усъвършенствали и икономическите модели, докато се стигнало до крехък и лесно нарушим баланс. Не е чудно тогава защо народопсихологията би могла да играе решаваща роля за икономическата стабилност.

— Касея! — извика Ориана, която стоеше върху една ниска стена и надничаше над главите на хората.

Прегърнахме се накрая на алеята за пешеходци.

— Чудесно е, че пак се виждаме. Как мина пътуването?

Засмях се и поклатих глава, замаяна от всичко, което бях видяла.

— Чувствам се като…

— Риба на сухо? — подсказа ми Ориана с усмивка.

— По-скоро като давеща се птичка.

— Калкута би те убила — засмя се отново тя.

— Хайде да не ходим там.

— Отиваме на едно тихо местенце на Източна 64-а улица, което е собственост на майка ми и е разположено в исторически квартал. Някои мои приятели искат да се запознаят с теб.

— Имам само два дни.

— Простота! Толкова е вълнуващо. Ти дори влезе в „ЛитВид“, знаеш ли?

— О, Боже, да!

Взехме автотакси и тя проектира новините от компютъра си. Беше се закачила за „Уърлдуайд Нет“ и започна да сканира всички материали за нашето посещение. В автотаксито се появиха лицата ни, които приличаха на главите на кукли. Заради непривикналото ми зрение сбитите текстове и образи се появяваха и изчезваха в забавен кадър.

Схващах около две трети от написаното. ВИЗА и ВАЮП се бяха свързали с „Еврокон“, за да предложат един широк подход към така наречения марсиански въпрос — нежеланието или невъзможността на Марс да се присъедини към Наплива.

— Притискат ви — весело отбеляза Ориана.

Аз бях ужасена.

В страничните прозорци беше изписана подробна информация за личния ни живот. Бяхме окачествени като най-добрите дипломати, с които разполагаше Марс. Последното звучеше едва ли не иронично.

— Ти вече си известна, скъпа — каза Ориана. — Също като в „Малка къща в прерията“. Хората обичат тези неща.

Това, което се говореше за мен, ме интересуваше много по-малко, отколкото развитието на случая. ВИЗА, оглавил другите съюзи, щеше да започне преговори с Марс, когато приключеха така наречените „любезни разговори“ (по определението на правителството на САЩ) с членовете на наблюдаващия комитет на Конгреса.

Трябваше да си играя ролята, а неподправеното ми объркване само щеше да ми е от полза при това представление.

— Това е ужасно! — възкликнах аз и се намръщих. — Абсолютно грубо и невъзпитано. Не съм очаквала подобно нещо от Земята.

Ориана разбиращо свъси вежди. Таксито спря пред една осеметажна сграда от камък и стомана с ослепителни кристални врати. Вратата към първия етаж се отвори с тих пукащ звук. Ориана тръгна пред мен с танцова стъпка, разбутвайки тълпата, запълнила коридора.

— Докато аз и моите приятели приключим с теб, ще се научиш да очакваш всичко. Не идвам често тук — говореше тя, докато излизахме от асансьора. После забави крачка, за да мога да я следвам. Майка ми ни предостави това местенце само за няколко дни. Много прилича на жилището ми в Париж. То ми принадлежи от годините, когато бях дете.

Вратата на апартамента с номер 43 беше абсолютно обикновена — с ламперия и с месингови цифри. Ориана постави длан върху нея и тя се отвори.

— Имаме си гости — извика.

След белия коридор пред нас се разкри мрачно дълго помещение.

— Добре дошла вкъщи. Какво можем да направим за теб, Ориана? — попита мек мъжки глас.

— На гости ни е дошла една живописна и доста консервативна гостенка. Кажи на Шраг и Кайт да дойдат и да се запознаят с нея.

Помещението бързо промени цвета си на млечнобял със златисти орнаменти. Гардеробът от палисандрово дърво се отвори, за да поеме палтото ми и наметалото на Ориана.

— Епохата на английското Регентство — обясни тя. — Това са разбиранията на Кайт за консерватизма.

Шраг и Кайт — имената звучаха доста необяснимо. Чудех се дали няма да съжалявам, че съм дошла тук.

— Не обръщай внимание на имената — продължи Ориана, докато моделираше останалите подробности от стаята в духа на същата епоха. — Всичките ми приятели са запалени по Верноринг и работят и се забавляват под измислени имена. Не знам как се казват в действителност. А май че и собствените им родители не знаят.

— Защо?

— Това е играта тук. Има само две правила — никой не знае с какво точно се занимаваш, а ти внимаваш да не престъпваш закона.

— Това не отнема ли удоволствието от криптоманията? — попитах.

— Охо! Криптомания — криене в гробници. Съжалявам. Опитвам се да се предпазвам от многозначните думи. Наричаме го Верноринг.

— Е, не е ли точно така? — настоях аз.

— Не — замисли се Ориана. — Незаконните неща водят след себе си неприятности. А това е доста глупаво. За него си има друга игра, но никой от нашите приятели не участва в нея. Ето го и Кайт.

Кайт влезе в стаята през една двойна врата. Беше облечен в избелял дънков костюм. Бе почти два метра висок и носеше на ръце котенце на зелени и бели петна. Ориана ни запозна. Кайт се усмихна и леко се поклони, после протегна свободната си ръка. Държеше се съвсем естествено и не блестеше с кой знае каква особена красота, но бе привлекателен и жестовете му издаваха известна стеснителност. Той седна с кръстосани крака на ориенталския килим, а котенцето започна да си играе в моделираната имитация на персийска градина. Над главите ни се появи светлина, която обля котето. То измяука от удоволствие и легна по гръб.

— Довечера ще излезем — каза Ориана. — Къде е Шраг?

— Мисля, че спи. През последните три дена работи върху една възложена му задача.

— Събуди го тогава.

— Защо не се пробваш ти? — отвърна Кайт.

— Защо пък не? Дори ще ми достави удоволствие.

Ориана скочи от стола и тръгна към коридора. Чуваше се как отваря и затваря вратите с трясък.

— Само ще му наруши спокойствието — обади се със съжаление Кайт и поклати глава. — Понякога направо й се иска да изглежда като фурия.

Промърморих нещо неясно в знак на съгласие.

— Но е наистина много мила. Трябва да го знаеш.

— Аз много я харесвам — кимнах.

— Тя е единствено дете, а това има значение. Аз имам брат и сестра. А ти?

— Брат — отговорих. — Както и много роднини.

Кайт се усмихна и лицето му стана неестествено красиво. Премигнах и отместих поглед.

— Неприятно ли е всички да те наблюдават през камерите? — попита той.

— Започнах да се изморявам от това — въздъхнах.

— Трябва да внимаваш кого докосваш и с кого се ръкуваш. Има хора, които никак не се съобразяват с правото ни на личен живот и си мислят, че могат да ни прикачват камери тук и там. — Той повдигна леко ръка със събрани пръсти и погледна през един малък процеп между тях. — Има такива микроскопични модели, които могат да се скрият практически навсякъде.

— Но това не е ли противозаконно?

— Ако не си се подписала под закона за личния живот, винаги могат да кажат, че попадаш под силата на общия закон. Тогава си защитена единствено в зоните за нулево разузнаване. Там камерите се изключват… е, поне в повечето случаи.

— Това са глупости — каза някой с дълбок и дрезгав глас.

Когато се обърнах, видях, че Ориана е хванала за ръка и дърпа в стаята един много висок и набит мъж с доста младежки изглеждащо лице.

— През последните пет години никой не е прикачвал наблюдаващи камери, без да има необходимото за това разрешение. Не и след случая Уейн срещу „Ел Ей Пъбай“.

— Касея Мейджъмдар от Марс. Това е Шраг. Той е завършил право. Има почти толкова подобрения, колкото имам и аз.

Изправих се, а Шраг застана на едно коляно пред мен. Дори и така едва му стигах до брадичката.

— Очарован съм — каза той и ми целуна ръка.

— Престани! — извика Ориана. — Тя е мой партньор.

— Не се пали чак толкова — отвърна й Шраг.

— Ние сме сестри след симулацията.

— О, Боже, колко архаично — възкликна Шраг с усмивка.

Не смятам, че разбирах дори една трета от това, което говореха хората в Ню Йорк.

 

Вървях по улицата, уловила за ръцете ту Ориана и Шраг, ту Ориана и Кайт, като се оставях да ме водят, където си искат. Кайт наистина беше много привлекателен и склонен към флирт, но си мислех, че прави това повече за да ядоса Ориана, отколкото да впечатли по някакъв начин мен. Записвах в компютъра си улиците и посоката на движение, в случай че се наложеше сама да намеря пътя за връщане до Пен Стейшън. Всъщност на компютъра си имах записана картата на целия град, както и на всички останали градове на Земята. Можех да се загубя само, ако някой ми откраднеше компютъра, но Ориана ме увери, че в Ню Йорк нямало крадци.

— Колко жалко — отвърнах закачливо.

— Да — съгласи се с мен тя. — Но това не означава, че не съществува никакъв риск. Риск е, че сме решили да се пазим.

— Аз реших, че вече е време за обяд — обади се Кайт. — Тук наблизо има едно чудесно старо място за деликатеси. Абсолютно архаично.

Той забеляза изненадата ми и обясни:

— „Архаично“ означава „старо, историческо, древно“. Това са все хубави думи.

— На Марс това означава нещо съвсем друго.

— „Архаици“ на Марс наричат онези, които искат да запазят управлението на ОМ — поясни Ориана.

— Ти такава ли си? — попита ме Шраг.

— Не заемам никаква позиция. Семейството ми е силно свързано с автономията на ОМ, но аз все още се уча.

Докато обсъждахме тази тема, минахме покрай едно семейство хасиди, всички облечени в черно. Мъжете носеха шапки с широка периферия, а покрай слепоочията им се спускаха дълги и тънки кичури коса. Жените носеха дълги и семпли рокли от естествени материи. Децата, облечени в черно и бяло, щастливо подскачаха и танцуваха около тях.

— Прекрасни са, нали? — подметна Ориана, докато наблюдаваше семейството през рамо. — Абсолютни архаици. Нямат нищо общо с измерения и терапии.

— Ню Йорк е идеалното място за такива като тях — съгласи се Кайт.

Минахме покрай една жена, която водеше на каишка зад себе си пет малки кученца, а зад нея вървеше автоматизираната кофа за боклук. Подминахме и петима мъже, които бяха абсолютно голи, но това не правеше впечатление на никого, понеже телата им бяха идеално гладки, без никакви петна по загорялата им кожа. Един кентавър, чиято човешка част бе облечена с официален вълнен костюм в стил „Крал Едуард“ и носеше бомбе, се чувстваше съвсем удобно на улицата. Видяхме и жена-ягуар — с козина, а не увита в кожа от животното, — както и две малки момичета, навярно на по десет земни години, облечени в бели балетни костюми, а от гърбовете им израстваха криле. Не можех да определя със сигурност дали им бяха по рождение, или им бяха присадени. Подминахме групичка ученици, облечени в червени якета и черни панталони, съпровождани от мъже в черни раса, които според Кайт бяха папски католици. На улицата имаше доста хора, които бяха трансформирали телата си в шарките на различни минерали, както и такива, които нямаше да направят впечатление никому, ако дойдеха на Марс. Видях, разбира се, и „механизираните“ — онези, които заменяха части от телата си с метални елементи, пълни с биорепродуктивна материя. Бях чувала, че това е много скъпа процедура. Много по-евтино излизало да подмениш тялото си изцяло. И двете процедури бяха законни, искаше се само човек да успее да докаже, че в генотипа си има грешки. Напомняха ми много за елоанците и за Десетте куба.

— След като обядваме, ще отидем до Сентръл Парк — предложи Ориана. — После…

— Ориана има връзки — прекъсна я със смях Кайт. — Иска да ти покаже нещо, което определено не може да се види на Марс.

— Омфалос — обясни тя. — Татко има там дялове.

 

В закусвалнята за деликатеси миришеше на сготвено месо, което за мен беше абсолютно непозната миризма. Общо взето, нямаше значение дали месото е сготвено, или не — миризмата не ми беше приятна. Клиентите, повечето от които бяха трансформанти, се редяха пред стъклени шкафове, в които имаше нарязани на парчета и преработени животни. Пластмасовите етикети, закачени с метални кукички, показваха, че тези парчета всъщност са „шунка“, което представлявало пушени свински бутове, „говеждо“ — осолени или приготвени по друг начин крави, нещо, наречено „пастърма“ — пак крава, само че покрита с червен пипер, пушена риба, риба във ферментирали млечни произведения, зеленчуци в марината и оцет, свински крака в буркани и въобще всякакви други неща, които, ако бяха истински, щяха да предизвикат буря от гневно недоволство даже и на Земята.

Стояхме на щанда, докато вземат поръчката ни, след което седнахме на една маса. Марсианската ми сдържаност не ми позволяваше да изразя неодобрението си пред Ориана. Тя ми поръча картофена салата, пушена сьомга, хлебче и пълномаслено сирене.

— Тук храната е една от най-добрите — обясни ми тя. — Имат специален художник, който да придава на храната такъв апетитен вид. Той принадлежи към ортодоксалната църква на Авраам. Държавата им забранява да ядат месо заради религиозната им принадлежност. Преди десет години е спрял да яде месо, но предполагам, че все още помни неговия вкус.

Донесоха храната. Сьомгата изглеждаше сурова, беше мека и лигава, а на вкус — солена и неприятна.

— На Марс също имате имитации на месо, нали? — попита Кайт.

— Да, но не изглеждат чак толкова истински — отвърнах аз. — И не миришат така.

— За това е виновно желанието да останеш в историята — каза Шраг. — Имитацията не е нищо лошо. С нея не се причинява болка, не се разхищава живот и ни учи за миналото на Ню Йорк.

— Касея май не харесва пушената сьомга — усмихна се с разбиране Кайт.

Само докато го гледах, сърцето ми биеше учестено заради безнадеждното привличане, което чувствах към него.

— Може би е развалена — предположих.

— Няма никакъв вкус — продължи той. — Може да е от фалшивите консерви. Храната вече не може да се разваля.

— Точно така — съгласих се аз, подразнена, че няма да мога да изям с удоволствие порцията си. — Това са изкуствените бактерии, които ядат това, на което са програмирани.

— Земята — важно заяви Шраг — е една огромна зоологическа градина.

Започнаха да спорят дали „зоологическа градина“ е най-подходящата дума. Накрая решиха, че по-правилно е да се каже само „градина“.

— Има ли много убийци на Марс? — попита Шраг.

— Има, но не много — отвърнах му аз.

— Шраг изпитва интерес и влечение към жестоките престъпления — обясни въпроса му Ориана.

— Искам да защитавам в съда истински убиец. Има толкова малко такива вече. Само десет за последната година в Ню Йорк.

— От петдесет милиона жители — поклати глава Кайт. — Дотам ни докара терапията. Може би вече ни е толкова безинтересно, че дори и не убиваме.

Ориана присви устни в гримаса.

— Всъщност не е точно така — продължи той. — Шраг казва, че иска да бъде защитник в дело за убийство. Истинско убийство. Но това сигурно никога няма да се случи. „Убийство“. Даже и самата дума смразява кръвта.

— Какво е страстта на Марс? — попита Шраг. — Убийствено чувство?

Засмях се и отговорих:

— Последното убийство, за което съм чувала, беше, когато една жена уби съпруга си на отдалечена станция. Тяхната фамилия, тяхното ОМ — беше претърпяла гибелни източвания на…

— Обичам този начин на изразяване — прекъсна ме той.

— … средствата. Бяха оставени сами на станцията, без да се разследва състоянието им за година. Тяхното ОМ беше глобено, но глобата нямаше как да бъде платена. Много необичайна ситуация — казах в заключение. — И ние подлагаме на терапия обременените хора.

— Но убийството обремененост ли е? — попита Кайт, който явно се мъчеше да ме провокира.

— Ако ти беше жертвата, сигурно щеше да разсъждаваш така — изгледах го аз.

— Твърде много здраве и жизненост и твърде малко тъмни кътчета — каза тъжно Кайт. — За какво можем тогава да пишем? Най-добрите ни симулации и илюстрации по „ЛитВид“ показват хора, неподложили се на терапия. Но как с малкото си знания можем да пишем за истинския живот? Искам да създавам симулации, но здравият разум поставя бариери пред въображението ми.

— Той разтваря душата си пред теб — намеси се Ориана. — Казва тези неща само на хората, които харесва.

— Много може да се напише и за конфликтите между здравите — подсказах му аз. — За неразбирателството в политиката и вземането на предварително уговорени решения.

— Това не може да ни отведе до смисъла на съществуването — тъжно поклати глава Кайт. — Не може да ни отведе и до преломния момент. Ти така ли искаш да живееш?

Не знаех какво да му отговоря.

— Аз правя това и сега — отговорих просто най-накрая.

— Разшири мирогледа си — посъветва го Шраг. — Тя е права. Все още съществуват сблъсъци между организации и правителства. Като казусът „ФБР срещу ВАЮП“ например. Може да напишеш бестселър.

— Те дори и от това ни лишават — отговори Кайт. — Няма войни, а само икономически конфликти зад затворени врати. Нищо, което да накара кръвта ти да кипне.

— Кайт е романтик — обади се отново Ориана.

Това наистина го подразни и той отговори:

— Съвсем не е така. Романтиците са искали да се самоунищожат.

— Говори като истинска рожба на своето време — засмя се Шраг. — Когато прави сравнения с тях, Кайт е здравомислещ. Страстта е да живееш на ръба, но без риск, моля.

— Всяка страст ми харесва — ухили се Кайт. — Но просто не искам да се чувствам като нечия собственост.

Актьор, преоблечен като сервитьор, отнесе чинията ми.

 

Омфалос беше разположен върху пет хектара земя в южната част на Манхатън, близо до Батъри Парк. Беше много солидна композиция, изградена от правоъгълна постройка с други по-малки около нея и всички те блестяха заради златната си инкрустация.

На входа съвсем в началото на комплекса Ориана се идентифицира с длан и отговори на няколко въпроса, зададени от безизразен служител на охраната. Пресрещна ни пазач — човешко същество, който ни заведе в едно съседно помещение, седна зад бюрото си и ни попита по какви причини сме решили да предприемем обиколката.

— Искам да проведа личен разговор с един от обитателите — обясни Ориана.

Погледнах я изненадано, защото не ни беше казала за тези свои намерения.

— Необходими са ни истинските ви имена и родови връзки, за да получите разрешително — каза той.

— Ние не участваме — обади се Шраг, а Кайт кимна в съгласие. — Ще ви чакаме отвън.

Ориана ги увери, че няма да се бавим повече от един-два часа. Друг служител ги придружи до изхода. Пазачът бързо провери в общественото ни досие умствения ни статус, в случай на нарушаване на сигурността.

— Вие сте марсианка — погледна ме той. — Не участвате във Верноринг. И земяните май се мъчат да ви впечатлят. — Мъжът погледна право към Ориана.

— Вие марсианец ли сте? — попитах го аз.

— Не. Но един ден много ми се иска да отида дотам.

Пазачът хвърли поглед към компютъра си и кимна в знак на одобрение.

— Имам биографията ви и картина от стотици различни „ЛитВид“ източници. Вие сте знаменитост. Така. Всичко е ясно. Добре дошли на Омфалос 6 — първото ви впечатление от Небесата. Моля ви да не се отделяте нито за миг от придружаващия ви екскурзовод.

— Какво общо имаш с това място, освен че баща ти притежава дялове? — попитах Ориана, докато един служител ни водеше по подземния тунел към главната конструкция.

— Имам резервация за времето, когато стана на двеста години — отвърна тя. — Не знам дали някога ще я използвам. Може просто да умра. Сега ми е лесно да говоря така, но кой знае какво ще се случи след време…

— С кого ще говорим тук? — попитах я аз.

— С един приятел. — Тя сложи пръст на устните си. — Окото ни наблюдава.

— Това пък какво е?

— Мислителят на Омфалос. На много високо ниво е. Въобще няма нищо общо с Алис. Повярвай ми, това е най-добрият мислител, създаден някога на Земята.

Потиснах първоначалния си импулс да защитя Алис. Ориана беше права.

Вътрешността на сградата бе не по-малко внушителна. Преддверието се издигаше на двайсетина метра над късия коридор. В неговия край имаше асансьорна шахта, която се издигаше до самия таван, а пред нас потъваше в блестящо черно езеро. Стените бяха от нанокамък, подовете, които имаха няколкосантиметрова изолация, бяха защитени срещу удари и снабдени с обезопасителни полета, за да могат да издържат на външно влияние, а във всеки ъгъл имаше инсталации за възстановяване на евентуални поражения. С няколко думи казано — консервативно и непробиваемо място.

— Над нас са апартаментите — обясни Ориана. — Има около десетина хиляди жители. Сто от апартаментите са с нормален обем и са за тези, които идват и си отиват всяка седмица. Тоест, за така наречените „необвързани“. Останалите са малки килийки за топлинен сън.

— Искаш да кажеш, че обитателите през цялото време сънуват?

— Преживяват обикновени симулации или дистанционно сензориране. Омфалос има андроиди и роботи по поддръжката навсякъде по Земята, които са настроени на човешките сетива. Той има достъп до тях по всяко време. Обитателите могат да бъдат където си поискат. Известна част от роботите могат да правят проекция на обитателите в цял ръст и ти да не можеш да разбереш, че всъщност не разговаряш с истинския човек, а с негово копие. Ако ти се прииска да се оттеглиш и да си починеш за известно време, Омфалос предлага най-добрите възможни симулации.

От онова, което бях чела, и от онова, което Ориана ми беше разказвала на „Туамоту“, знаех, че повечето от жителите на Омфалос бяха в състояние на дълъг хибернационен сън, а телата им — потопени в наномедикаменти. Технически погледнато, те не бяха елоианци, понеже не можеха да се местят в пространството, да живеят или да работят на друго място, само че никой не знаеше със сигурност докъде точно можеха да се простират техните проекции. Омфалос беше убежище на много богатите и властимащите, които не искаха да бъдат анулирани на Пояса или Марс, а искаха да живеят по-дълго. Медицинската обработка, която прочистваше, тонизираше, настройваше и поддържаше тялото и съзнанието здрави и жизнеспособни, беше без ограничения във времето и се прилагаше легално, благодарение на вратичка в закона.

Този Омфалос и останалите подобни четирийсет и две структури в света не бяха одобрявани от по-голямата част от населението. Но те си бяха изплели мрежа за легална защита нависоко в земните правителства.

— Защо не искаш да живееш тук? Охраната го нарече рай.

Ориана вървеше няколко крачки зад мен и сви рамене.

— Покажи ми някой, който иска — каза тя.

Повиках асансьора, който пристигна веднага.

Излязохме от него и Ориана ме поведе за ръка по един коридор, който сякаш беше част от луксозен хотел от началото на двайсети век. Във вазите върху дървените маси имаше цветя. Стъпвахме върху дебел неметаболичен килим, най-вероятно от истинска вълна, със зелени и бели цветни мотиви по него.

Ориана намери вратата, която търсеше. Почука лекичко и вратата се отвори. Влязохме в малка светла стая с една маса и три стола стил „Империя“. В стаята миришеше на рози. Стената срещу столовете изсветля. Пред нас се появи високочестотен виртуален образ, чрез който виждахме като през стъкло сцената отвъд. Чернокоса жена със строга красота, надхвърлила средната възраст, седеше в бял стол от ковано желязо в средата на прекрасна градина под сянката на дърветата. Виждахме подредени розови храсти, отрупани с червени, жълти и сини цветове, които отвеждаха погледа в далечината до внушителен викториански цветарник. Високо на хоризонта се трупаха облаци. Денят изглеждаше горещ и влажен и предвещаваше буря.

— Здравейте, госпожице Моар — поздрави я Ориана.

Лицето ми изглеждаше познато, но не можех да се сетя откъде.

— Здравей, Ори. Колко приятно е, че си довела гости — усмихна се лъчезарно жената.

— Госпожице Моар, това е моята приятелка Касея Мейджъмдар от Марс.

— Радвам се да се запознаем.

— Познаваш ли госпожица Моар, Касея?

— Опасявам се, че не.

Ориана поклати глава и сви устни.

— Нямаш подобрения. Това винаги те поставя в неизгодна позиция. Пред теб е президент Даниел Моар.

Бях чувала името.

— Президент на Съединените щати ли? — попитах. Лицето ми издаваше колко бях впечатлена.

— Преди четирийсет години — уточни Моар, накланяйки настрани глава. — Всички, освен някои приятели и моята кръщелница, са ме забравили. Как си, Ори?

— За мен е голяма чест. Моля да бъда извинена, че не дойдох по-рано. Знаете, че пътувахме.

— До Марс. В същия кораб с госпожица Мейджъмдар ли бяхте на връщане?

— Да, и признавам, че неслучайно идвам тук.

— Надявам се, че е нещо интересно.

— Притискат Касея. Прекалено невежа съм, за да знам какво става.

Президент Моар се наведе напред и заяви:

— Искам да ми кажеш.

Ориана повдигна ръка и попита:

— Позволявате ли?

— Разбира се — отговори й Моар.

От стената излезе предавател, Ориана докосна с пръст бутона, за да предаде информацията на Моар.

Представих си я как лежи, потънала в хибернационен сън зад екрана, потопена в бълбукащите червени и бели наномедикаменти, които приличаха на сметана и сладко от ягоди.

Моар се усмихна и премести стола си, за да бъде с лице към нас. Ефектът беше поразителен — дори и заобикалящите ни звуци говореха, че сме при нея, на открито. Постепенно стените изчезнаха сред заобикалящия я пейзаж. Не след дълго и ние стояхме под сянката на голямо дърво и усещахме топлия влажен въздух. Долових миризма на рози, на прясно окосена трева и на нещо, което накара кожата ми да настръхне. Май бе електричество… от наближаващата гръмотевична буря.

— Ти работиш за голяма финансова ОМ-корпорация. Или по-скоро си част от фамилията, Касея? — Гласът й с мелодичен южен акцент звучеше топло и загрижено в сгъстения въздух.

— Да, мадам — отговорих аз.

— Подложена си на напрежение. Извикали са те да свидетелстваш пред Конгреса, но по една или друга причина сте били прехвърлени към други хора.

— Да, мадам.

— Защо?

Погледнах Ори.

— Наистина не мога сега да говоря по фамилните въпроси, мадам. Ори… Ориана ме доведе тук, без да ми съобщи причината. За мен е чест да се запозная с вас, но… — Бях объркана и спрях по средата.

Моар наклони глава назад.

— Някой от алиансите е решил, че Марс създава проблеми, а аз не разбирам защо. Не сте от голямо значение нито за Съединените щати, нито за ВИЗА, ВАЮП, „Еврокон“ или някой от другите алианси.

Ориана ме погледна намръщено и пак се обърна към образа на Моар.

— Баща ми казва, че на Земята няма и един политик, на когото да можеш да имаш доверие, с изключение на Даниел Моар — заяви тя.

Недоверието ми нарасна. Винаги реагирам така, когато някой ме моли — или по-скоро настоява — за доверие. Лице в лице с един дух, един въображаем образ на някого, когото не бях срещала, нямаше да му се доверя, още повече, че нямах право да го направя.

От друга страна повечето от това, което вършехме, беше публична тайна и нямаше причина да не продължа разговора в този дух, без да издавам тайни.

— Марсианците стоят настрана от обединението на Слънчевата система — отговорих аз.

— Браво на вас — кимна Моар с лукава усмивка. — Не е необходимо всички да превиват гръб пред алиансите.

— Е, има си и лоши страни. Не сме сигурни, че знаем как точно да се извърши обединението. Земята очаква пълно участие от страна на партньорите си. Ние явно не можем да оправдаем тези очаквания.

— Големият наплив — каза Моар.

— Точно така — обади се Ориана.

— Това явно е част от причините.

Моар тъжно поклати глава.

— Опитът ми с марсианците, когато бях президент, показва, че вие имате голям потенциал. Но той може да се осъществи и без вас.

Отново изпитах неприятно чувство.

— Всъщност ние смятаме, че приносът ни няма да е никак малък.

— Нямате желание да участвате, но ще се гордеете, ако ви помолят и упражнят натиск, така ли? — попита Моар.

— Не точно, мадам — отвърнах.

Лицето й, лицето на образа, почти незабележимо се напрегна. Въпреки топлия й глас и приятелското й държание, усещах студените тръпки от негативно мнение.

— Касея, Ори ми каза, че си много умна и способна, но не вземаш нещо под внимание. Суровините и икономиката ви почти не са от значение за Големия наплив. Марс има незначителна роля в плана за подредбата на Слънчевата система. Какъв може да е вашият принос, че да оправдае усилията, които Земята ще направи, ако иска да увеличи влиянието си над вас?

Не знаех отговора на този въпрос. Спомних си, че Битрас говореше предпазливо за това, а аз не поставях думите му под съмнение.

— Може да знаеш нещо, което не можеш да ми кажеш. Като имам предвид твоята отговорност и вярност, не очаквам да го направиш. Но запомни едно от един стар политик, който за съжаление помогна да се насадят идеите, които сега дават плод. Толкова хваленият Голям наплив е само прикритие. Земята силно се интересува от нещо, което имате, можете да направите или бихте направили. Тъй като не сте в състояние да предприемете застрашителни военни действия, а икономическата ви мощ е почти нищожна, какво може да има на Марс, което да е заплаха за Земята?

— Не знам — свих рамене.

— Понякога малките и слабите могат да бъдат от значение, колкото и големите и силните. Тогава, когато става дума за стратегически промени. Сигурно можеш да се сетиш за какво става дума. С какво Марс плаши Земята?

— С нищо. Както вие казахте, ние сме слаби и незначителни.

— Смяташ ли, че политиката е проста и честна игра, в която участват разумни човешки същества?

— В най-добрия случай, да — отговорих неуверено.

— Но твоят опит…

— Марсианската политика доста изостава — отбелязах аз.

— Чичо ти Битрас… има ли широки политически разбирания?

— Мисля, че да.

— Искаш да кажеш, че изглежда така в сравнение с теб?

Безпокойството ми се усили. Не обичах да ме поставят натясно, дори и по-висшестоящи от мен.

— Предполагам — отвърнах кратко.

— Политиката не винаги е мръсна, нито продажна работа, но при всички случаи е трудна. Трудно е да се постигне съгласие дори между здравомислещи хора, дори и от еднаква среда. Кошмар в политиката е да се постигне съгласие между планети с различна история и абсолютно различни гледни точки и интереси. Аз бих се поколебала да приема такава задача, а чичо ти очевидно здраво се е нагърбил с нея.

— Той е предпазлив.

— Той е като дете, което играе във висша лига — поклати глава Моар.

— Не съм съгласна — възразих й.

— Какво смята той, че става в момента? — прие отговора ми тя с усмивка.

— За момента допускаме, че Земята се нуждае от Марс, защото се подготвя за мащабна операция. Смятаме, че е дошло времето за Големия наплив.

— Наистина ли вярвате в това?

— Не виждам друга причина.

— Скъпа моя, бъдещето на вашата планета, на вашата култура може би зависи от това, което ще се случи през следващите пет години. Не ви завиждам за отговорността, която сте поели.

— Правя всичко, което е по силите ми.

Моар притвори сивите си очи. Дадох си сметка, че тя разговаряше с мен по начина, по който разговаря един политик с друг, а аз не бях отговаряла така, както подобава. Ориана ме гледаше тъжно като човек, който вижда слабостта на приятеля си.

— Не съм искала да те обидя — каза Моар. — Мисля, че разговаряме по политически проблеми.

— Не се обиждам — излъгах аз. — Ориана ме разведе навсякъде из Ню Йорк и съм малко объркана. Имам нужда от почивка, за да премисля всичко.

— Разбира се. Ори, предай поздрави на родителите си. Ще бъде чудесно пак да се видим. Довиждане.

Съвсем ненадейно се озовахме отново пред бялата стена.

Ориана се изправи. Устните й бяха здраво стиснати и беше решена да не ме поглежда в очите.

— Всички тук се държат… рязко понякога — проговори накрая тя. — Мисля, че по този начин тече за тях времето.

Касея, не дойдохме тук, за да те накарам да се чувстваш по-малоценна. Това е последното нещо, което искам.

— Тя се заяждаше малко с мен, не мислиш ли? — запитах кротко. — Марс не е безполезен.

— Моля те, Касея, нека патриотизмът не те заслепява.

Реших повече да не говоря. Нямаше да позволя на едно осемнайсетгодишно земно дете да ми говори така.

— Замисли се за това, което те пита тя. Ще трябва да откриеш къде най-вероятно грешиш.

— Нашата сила е по-голяма… — успях да спра. Отколкото Земята си мисли. Нашата духовна сила. Щях да се впусна в защита, на която дори и аз не вярвах. Ако трябваше да се казва истината, те бяха прави.

Марс не раждаше велики политици, а омразни малки нищожества като Добъл и Конър или глупави твърдоглави младежи като Шон и Гретъл. Не обичах да гледам неприятната истина в очите. С какво можехме да представляваме опасност за жизнеспособната, мъдра и единна Земя? Ориана погледна празната стена и въздъхна:

— Не исках да те притеснявам. Трябваше да говоря първо с теб за това.

— За мен беше чест — отговорих. — Само че не бях подготвена.

— Хайде да намерим Кайт и Шраг — предложи тя. — Не мога да си представя как се живее тук. — Ориана леко потръпна. — Но това сигурно означава, че съм старомодна.

 

Присъединихме се към Кайт и Шраг и няколко часа пазарувахме в стария Ню Йорк в истински магазини с истинска търговия в тях. Почувствах се още по-старомодна — объркана и неориентирана в район, който беше историческа възстановка. Кайт и Шраг влязоха в магазин за мъжки дрехи от началото на двайсет и първи век и ние ги последвахме. Един досаден продавач ги заведе в кабинките за проба, направи им снимки със странна триизмерна дигитална камера и им показа как биха изглеждали според модата за сезона. Той издаваше одобрителни звуци при вида на няколко костюма.

— Ако почакате, можем да ви ги приготвим за десетина минути.

Кайт си поръча официален костюм за специални случаи и помоли да му го доставят на нелегалния му адрес. Шраг отказа да си купи каквото и да било. Бяхме вече на вратата, когато продавачът извика след нас:

— Извинете, почти забравих… За клиентите си имаме безплатни билети за „Съркъс Майнд“… както и за техните приятели.

Кайт прие предложението и взе билетите. Напъха своя в устата си и замислено започна да го дъвче.

— Отиваме ли всички? — попита той.

— Какво е това? — попита Ориана.

— Има нещо, което Ори не знае! — възкликна учудено Шраг.

— Явно е нещо ново — каза тя раздразнено.

— О, да — отвърна продавачът. — Много предизвикателно е.

— Мощна симулация на живо — обясни Кайт. — Всичко е безплатно, докато се привлекат много хора. Искаш ли да опиташ, Касея?

— Може да се окаже твърде ново за нея — внимателно отбеляза Ориана.

Приех това като предизвикателство. Въпреки че бях уморена и малко депресирана след срещата си с Моар, не исках да изглеждам неавантюристична в очите на Кайт.

— Хайде — отговорих аз.

Кайт ни раздаде билетите и аз се загледах в моя.

— Сдъвчи го — каза ми. — Проверява състоянието ти и дали си готова за преживяването, после трябва да изпишеш паролата на горната част на ръката си.

Бавно лапнах билета и го сдъвках. Имаше вкус на огряна от слънцето цветна градина и ароматът гъделичкаше носа. Кихнах.

Продавачът се усмихна и жизнерадостно ни пожела:

— Забавлявайте се!

 

„Съркъс Майнд“ заемаше петия и шестия етаж от Емпайър Стейт Билдинг — небостъргач от двайсети век. Погледнах в компютъра и разбрах, че не съм далече от Пен Стейшън, в случай че моите приятели не искат да се откъснат от забавленията, а аз реша да ги оставя. Кайт ме хвана за ръката, а Ориана се присъедини към група роботи на „ЛитВид“, които искаха да събудят обществения интерес към себе си. Кайт проектира голямо объркване около мен — много образи, всички нереални, но създаващи впечатление, че с него има четири или пет жени и ние си проправяхме път към бюрото най-отпред. Слабо чернокожо момиче, високо повече от два метра и половина, с яркочервена коса, която опираше в покрития със звезди таван, провери ръцете ни за паролите и ние влязохме в зоната за изчакване.

— До следващия полет остават пет минути — обяви гробовен глас.

Образи като от анимационни филми, които ни гледаха злобно, се появяваха по стените. Всички те бяха ужасяващи злодеи от популярен „ЛитВид“ сериал.

— Абсолютно отрицателна мисъл — изкоментира Шраг. — Надявах се на нещо предизвикателно.

— Била съм тук два пъти — каза някаква жена с кожа от еластични медни плочки. — Вътре е по-силно.

Ориана ми хвърли бърз поглед, който трябваше да означава „Добре ли си?“.

Кимнах, но не бях щастлива. Забелязах, че Кайт не показва никакви емоции — нито очакване, нито отегчение. След петминутно изчакване лицата по стените станаха мътни и изчезнаха, после се отвори някаква врата и ние се озовахме на просторен и открит дансинг с много посетители на него.

Проекторите на пода и тавана направиха залата огледална. Контролният механизъм на пода реши, че с Кайт сме двойка и ни изолира чрез собствените ни отражения. Не можехме да видим Шраг, Ориана или останалите посетители, но слабо дочувахме техните гласове. Кайт се усмихна.

— Това може би ще замести убийството — каза той.

Нямах представа какво точно имаше предвид. Започнах да се притеснявам. Реших, че е просто уплаха от непознатото място и изправих рамене, за да подсиля и физически моята решителност. Това тук не беше нещо повече от скоростно увеселително влакче за ума.

На сцената на няколко стъпки от нас се появи елегантен златен мъж.

— Приятели, имам нужда от помощта ви — започна сериозно той. — След един милион години нещо съществено ще се обърка и човешката раса ще бъде унищожена. Това, което вие ще направите сега тук, може да спаси планетата и Слънчевата система от силите, които са прекалено всеобхватни, за да могат да бъдат описани точно. Ще дойдете ли с мен в близкото бъдеще?

— Разбира се — отговори Кайт и сложи ръка на рамото ми.

Златният мъж и огледалната зала изчезнаха. Носехме се из космоса, осеян със звезди. Чувахме гласа на златния мъж пред нас:

— Моля, пригответе се за преминаване.

Кайт свали дланта си от рамото ми и ме хвана за ръката. Звездите преминаха покрай нас, както и предполагахме, и пред нас се показаха неясните очертания на Земята. В главата ми нахлу ориентираща информация:

В това бъдеще всичко се контролира от дълбоко молекулярни чакри, които се инсталират във всяко човешко същество още от мига на неговото раждане, за да бъдат пазители и учители. Вашата първа чакра е добър приятел, но е станала злокобна грешка — в центровете за обработка на деца е била освободена еволюираща молекула. Цяло поколение е превзето от вредната чакра. Изолирани сте от високото обществено положение, което ви се полага по рождение, не можете да получавате енергия и храна. Цяло поколение живее сред изобилие, но гладува. Трябва да откриете на Земята Центъра за естествено прераждане, който създава заплахата, да елиминирате всички чакри, да намерите корените на новата си душа и да не позволите на тези, които са контролирани от своите зли господари, да накарат Слънцето да се превърне в свръхнова.

— Звучи доста неубедително — прошепнах на Кайт.

— Имай търпение.

Научих повече за бъдещето на Земята, отколкото ми се искаше. Нямаше градове, континентите бяха една безкрайна пустош. Знаех, че е така, защото не мога да задействам чакрата на способностите.

Някъде в Центъра за естествено прераждане се намира вашият учител. Не знаете как изглежда той или тя. Може да е дори цвете или дърво. Но учителят ще ви даде ключа към възвръщането на контрола…

Никога не съм била по-отегчена. Искаше ми се да се усмихна на Кайт и да го уверя, че изобщо не е страшно и не е по-лошо от комерсиалните симулации на Ори.

Тогава нещо в съзнанието ми прещрака. Обзе ме страх и дълбока омраза заради злата чакра, заради загубеното ми рождено право и заради приближаващия край на всичко. Заедно със страха почувствах и първичния стремеж да обединя силите си с когото и да е — с Кайт или с всеки друг, когото видя. Някой би могъл да каже, че сюжетът е банален, но никога не бях изпитвала дори в симулациите на Ориана толкова истински приливи на натрапени чувства. Те танцуваха в съзнанието ми като нечии пръсти върху клавиши.

— Мисля, че знам какво ще се случи след малко — каза Кайт.

— Така ли?

Около нас от космоса се появиха всички, които бяхме видели в „Съркъс Майнд“.

— Много е вълнуващо — увери ме Кайт.

Застанах в центъра сред множеството от няколко стотици души. Златният мъж губеше своите очертания.

— Най-сетне всички пристигнаха и имаме достатъчно участници — обяви той. — Отборите трябва да се съберат, за да станат семейства, в които цари доверие. Готови ли сме?

Всички бяхме готови. Аз бях подготвена изключително добре и изгарях от вълнение и очакване.

— Нека образуваме семейства.

Златният мъж огради с блестящи червени ореоли групи от по двайсет участника във всяка. Дрехите ни изчезнаха. Трансформантите приеха естествения си вид или поне това, което контролиращият, който според мен беше мислител със значителни способности, прецени, че беше техния естествен вид. Аз и Кайт не се променихме, с изключение на това, че нямахме дрехи.

Хванахме се за ръце и започнахме да се носим в кръг, като парашутисти при свободен полет.

— Първата стъпка — заговори златният мъж, — е да се съединим. А най-добрият начин за това е да танцуваме, да слеем естествената си енергия и сексуалност с другите.

Това беше оргия.

Бях подготвена, а част от мен наистина искаше да бъде с друг, особено ако това бе Кайт, и затова нямах нищо против. Контролиращият умело си играеше със сексуалните ни инстинкти и този път сексът — за разлика от онова, което преживях в симулацията с Ориана — беше истински. Тялото ми знаеше, че правя секс, въпреки че някъде дълбоко вътре в мен някакъв опровергаващ глас ми казваше, че всъщност не правя.

Преживяването стана много по-наситено, когато умовете на всички заработиха в синхрон. Симулацията ни подтикваше да танцуваме на дансинга в синхрон със завладелите ни чувства. Въпреки че бяхме погълнати от алтернативната реалност, осъзнавахме, че танцуваме, осъзнавахме и артистичната си нагласа. Никога не съм смятала, че мога да танцувам добре, но сега това нямаше значение — не се отличавах от другите. Танцът беше прекрасен.

Всички се потопихме в самоличността на приетите от нас човешки същества, погледнахме надолу към заплашената си беззащитна Земя и ни обзе любов към нея. Толкова силна любов не бях изпитвала дори и към семейството си. Приличаше като нахлуло в съня ми чувство на страхопочитание и зависимост. Бях готова да направя и да жертвам всичко, за да я спася.

През цялото време една малка част от моята истинска същност, която бе останала неповлияна от преживяваното, се питаше дали това е, което Земята иска да направи на Марс — да ни използва. Присъединете се към общата, нищо не значеща оргия, за да спасите бъдещето. Тази прозаично настроена част от мен нетърпеливо тропаше с крак и подозираше, че прекомерната ми любов към Земята беше някакъв вид пропаганда.

Но тази пропаганда бе ефективна и аз доста се забавлявах. Докато груповата симулация отиваше към своя край и постепенно забавяхме ритъма на танца, илюзията постепенно започна да изчезва и ние се връщахме към нормални физически усещания. Чувствах се много доволна и ужасно уморена.

Бяхме спасили бъдещето, Земята и Слънцето, бяхме победили злата чакра, а освен това бях установила и контакт с всичките си партньори. Знаех техните имена, характер и едва ли не подробности от всекидневието им. Смеехме се и се прегръщахме на огромния дансинг. Светлината се усили и засвири музика, а около нас се въртяха абстрактни проекции в такт с мелодията.

Преживяхме заедно толкова много. Знаех, че ако остана достатъчно дълго на Земята, всички ще ме посрещат сърдечно в домовете си като стара приятелка или любовница, въпреки че думите не бяха твърде подходящи. По-сърдечно дори от съпруга. Ние бяхме участници в групова симулация.

С Кайт се присъединихме към Шраг и Ориана на улицата. На фона на това, което току-що бяхме преживели, действителността изглеждаше сива и скучна. Кротък дъжд освежаваше нощния въздух. Ориана ми се видя загрижена.

— Наред ли е всичко? — попита ме тя. — Много късно осъзнах, че това може би е повече, отколкото ти искаше.

— Беше интересно — казах аз.

— Наричат ги „приятелски симулации“. Страхотни са — поясни Кайт. — Следващото увлечение. В симулации сега участват повече хора от всякога. Мисля, че всичко е предимно въпрос на техника, но съм уверен, че са замесени и някои от най-големите мислители.

Шраг беше като замаян. Вървеше несигурно по улицата и залиташе ту на една, ту на друга страна. Усмихна ми се през рамо.

— Не е приятно, когато трябва да свикваш отново с действителността.

— Наистина всичко беше много хубаво — възкликна Кайт и ме прегърна. — Нямаше ревност, а само приятелство и привързаност. Нямаше и тревоги, докато не срещнахме лошата чакра.

Погледнах го. Не бяхме любовници във физическия смисъл, но го чувствах много близък, по-близък и от Чарлз дори. Това ме притесняваше.

— Никога досега не съм бил толкова уплашен — обади се Шраг.

— Силно обществено значение — каза Ориана. — Всички познават всички останали. Ако човек се максимализира, може да установи връзки с всички на Земята.

Действително, помислих си, защо не.

— Имам нужда от почивка — въздъхнах аз. — Връщам се във Вашингтон.

— Беше чудесно, че прекарахме деня заедно — каза Ориана. — Ти си добър партньор, добър приятел и…

Прекъснах я със здрава прегръдка.

— Достатъчно — спрях я с усмивка. — Ще пробиеш марсианската ми сдържаност.

— Не бих искал да се получи пукнатина в резервоара — засмя се Шраг, който стоеше встрани със скръстени ръце и пръсти, допрели лактите.

— Ще повървим до Пен Стейшън. Оттам ще продължиш за Вашингтон.

Не говорехме много, докато се движехме из тълпата покрай реалните платна. Споменът за „Съркъс Майнд“ постепенно избледняваше. Ориана изглеждаше тъжна и затворена в себе си. Като наближихме, се обърна към мен:

— Толкова много неща исках да ти покажа. Трябва да опознаеш Земята. Това ти е работата сега. — Звучеше почти строго.

— Точно така — отговорих аз.

В мен се беше загнездило чувство на раздразнение като резултат от незаслужената близост в „Съркъс Майнд“. Марсианската сдържаност се бе пропукала.

— Искам пак да се видим. Ще имаш ли време?

— Не знам — отговорих честно. — Ако имам, непременно ще ти се обадя.

— Добре. И не позволявай на симулацията да засенчи онова, което сме заслужили заедно.

Това, че тя използва тази дума като ехо от мислите ми, ме стресна. Ориана показваше плашеща интуиция.

— Благодаря ти — каза Кайт и ме целуна.

Отдръпнах се. Земята целуваше Марс. Това, като се замисля, не беше много редно.

Влязох в Пен Стейшън. Те останаха отвън и ми помахаха за сбогом, така, както хората са правили векове наред.

След четири часа бях в стаята си с изглед към Арлингтън, гробниците, Потомак и алеите в далечината. Битрас не беше в апартамента. Алън се бе завърнал от Непал. Алис беше потопена дълбоко в мрежата, за да издирва Битрас и аз не исках да я безпокоя.

Съсредоточих се върху Уошингтън Монумънт, който приличаше на древна каменна ракета, и се помъчих да не мисля за нищо, за да чувам вътрешните си гласове.

Марс с нищо не заплашваше Земята. Във всяко отношение бяхме по-низши от нея. Бяхме много по-млада и разединена планета и силата ни беше в нашата слабост — в различието на мненията, глупавата сдържаност, която смятахме за добро възпитание, в топлината и сигурността на затворените ни пространства, в нашите лабиринти. Ние наистина бяхме зайци.

Избледняващият спомен за симулацията бе оставил в мен усещането за страстната прегръдка на Земята. Патриотизмът или планетизмът, който бях почувствала, беше от векове и бе много по-силен от всичко в младата марсианска раса. Потреперих.

Хищната Земя можеше да ни глътне на една хапка. Тя не се нуждаеше от извинение за това, а само от подтик.

 

Два дни по-късно получихме поканите… или по-точно инструкциите. Щяхме тайно да се срещнем със сенаторите Мендоса и Уонг на неутрална територия в Ричмънд, Вирджиния, далеч от напрегнатата атмосфера на Белтуей.

Градът не беше избран случайно. Ричмънд е бил столица на Конфедерацията по време на Американската гражданска война преди повече от три века. Беше аристократичен, добре запазен град, с повече от три милиона жители, който за деветдесет години е бил център на изследванията на оптимизирания човешки дизайн.

— Получавали ли сме многозначни послания? — попита Алън, когато се събрахме в дневната.

Над масичката за кафе се носеше проекция на хотел „Томас Джефърсън“, където трябваше да се осъществи срещата в Ричмънд. Сградата беше от груб сив камък, имитация на гръцка архитектура.

Битрас беше мрачен, а очите му издаваха умора. Цяла нощ не бе спал, за да води разговори с Марс. Сигналът пътуваше почти осем минути, което правеше забавяне от шестнайсет минути при изпращането на съобщения и получаването на отговор. Все още не ни беше запознал с подробностите от тези разговори.

— Какво е посланието? — изгледа ни той.

Алън ми даде знак с глава аз да му обясня.

— Ричмънд е бил символ на правата на Юга — започнах.

— На Южна Америка ли? — попита Битрас.

— На американския Юг. Опитали са се да се отделят от останалите щати. Северът е бил далеч по-могъщ. След загубата на гражданската война поколения наред Югът е търпял последиците от нея.

— Посланието не е много ясно — каза Битрас. — Надявам се, че не са избрали Ричмънд единствено по тази причина.

— Сигурно не са — кимна Алън. — Какво ти казаха от Марс?

Битрас смръщи вежди и поклати глава.

— Очертани са границите на свободата ми да вземам решения. Ако сделката, която ни предложат, е неприемлива… то тогава няма да има никаква сделка. Прибираме се вкъщи.

— След дългия път, който изминахме? — попитах аз.

— Скъпа моя Касея, първото правило в политиката, както и в медицината, е: „Не причинявай вреда!“. Не искам да действам по собствена инициатива. Съветът ми каза, че няма да търпи това, така че аз няма да предприема нищо.

— Защо тогава дойдохме на Земята?

— Не знам — отвърна Битрас. — Ако нямах силни подозрения за обратното, щях да нарека това „висша некомпетентност“. Но когато некомпетентността на противника ти те поставя в губеща позиция, е време да се премислят нещата. Съветът ще вземе някакво решение и ще се свърже с мен, преди да отпътуваме за Ричмънд. Така че денят утре е на наше разположение. Предлагам да дадем почивка на Алис и да си уредим среща с Джил.

— Тази вечер в двайсет и три часа имаме петминутна лична и закодирана среща по мрежата — каза Алън. — Алис и аз се уговорихме вчера с Джил… за всеки случай.

— Радвам се, че някой се е сетил да прояви инициатива — отговори Битрас.