Грег Беър
Преместването на Марс (16)

Влязохме във внушителната зала за изслушване, направена от камък и меко тъмно дърво, с тапицирани с тъмна кожа седалки. Тримата нарочно се бяхме облекли по консервативната марсианска мода, а Алис стоеше на току-що полираната стойка. Сигурно със синтетичните си дрехи и непроменена физика сме приличали на простаци от „ЛитВид“ комедия. Но петимата сенатори от Наблюдаващия комитет за Слънчевата система и близкоземни космически работи ни поздравиха с уважение. Известно време разговаряхме непринудено с тях и техните подчинени. Обстановката беше приятна, но официална. И отново, също като Битрас, чиито ноздри потрепнаха, докато сядаше зад дългата яворова маса, усетих, че нещо не е наред. Алън се наведе към мен и попита:

— Защо не свидетелстваме пред целия комитет?

Не знаех отговора.

Седнах на твърд дървен стол от лявата страна на Битрас, а Алън седна отдясно. Алис беше свързана с Харолд С., мислителят на Сената, който служеше вече шейсет години. Галерията беше празна. Явно това щеше да бъде закрито изслушване.

Сенатор Кей Хуарес Сомерс от Ню Мексико, председател на комитета, удари с чукче, за да започне изслушването.

— Приветствам нашите видни гости от Марс. Не знаете на една стара земна жителка като мен колко странно й се струва това, дори и в наши дни. Може би трябва да си поставя подобрение за въображение. Поне някои от моите колеги смятат така.

Тя минаваше седемдесетте години, ако можех да се доверя на външния й вид, за да определя възрастта. Беше дребна и изпита, с ясни и изчистени черти на лицето, с равен глас и облечена в строги черни и сиви дрехи. Сенатор Хуарес Сомерс не беше вървяла по отъпкани пътища в живота си и се бе въздържала от използването на модели за трансформиране на външността.

На изслушването присъстваха и сенаторите Джон Мендоса от Юта — висок, як мъж с груба красота, Дейвид Уонг от Калифорния — платиненорус със златист тен, очевидно преминал през трансформация, Джо Ким от Грийн Айдахо — среден на ръст, с посивяла коса и постоянно подозрително изражение на лицето. Или по-скоро проницателно.

— Г-н Мейджъмдар, както виждате това е закрито изслушване — продължи Хуарес Сомерс. — Ключови фигури от наблюдаващия комитет са се събрали, за да чуят вашите думи. Времето ни е ограничено и затова ще говорим открито. Любопитни сме какъв напредък във връзка с обединението ще постигне Марс в следващите пет години.

— Срещаме големи препятствия — започна Битрас, — и не всички от тях се дължат на марсианци.

— Бихте ли обяснили по-подробно, моля.

Битрас обясни сложните отношения между капиталите и политиката. Два процента от ресурсите на Марс бяха разработени. Земните и Лунните корпорации с участието на ОМ контролираха петнайсет процента от капитала на Марс и десет процента от разработените ресурси. Марсианските корпорации често набираха капитали отвън, от източници близки до Тройката, установяваха временни партньорства и дори позволяваха на външните участници известно влияние във вътрешното управление. Изглежда всички си бяха напъхали носовете в работите на Марс. Беше повече от трудно да се обединят толкова различни интереси. Беше направо кошмарно и ситуацията се усложняваше от нежеланието на богатите ОМ да се подчинят на една централизирана власт.

— Смятат ли марсианските ОМ, че те имат неотменни права, които не е задължително да са съобразени с нуждите на отделни техни членове? — попита сенатор Мендоса от Юта.

— Нищо толкова нагло — отговори Битрас. — Те работят повече на принципа на дребния и фамилния бизнес, отколкото като корпорации на работниците, създадени по земен модел. Всички членове на рода притежават акции, но нямат право да ги продават на никой, който не е лично заинтересован. Влизането в рода става чрез брак или специален подбор. Тогава трябва да преместиш и капиталите си. В рода пари в обръщение няма, разменя се само работна сила. Всички инвестиции извън рода се направляват от финансовите мениджъри.

Сенаторите изглеждаха отегчени. Битрас побърза да свърши.

— Сигурен съм, че сте запознати с основните принципи… Те са същите и на Луната.

— Когато знаем какво носи със себе си един модел, значи можем да го променим — каза Мендоса.

— Нашият свидетел току-що призна за съществуващото нежелание — обади се сенатор Уонг от Калифорния и изгледа колегите си с повдигнати вежди.

— Корпорацията на господин Мейджъмдар също не желае да съдейства за постигане на обединението — добави Хуарес Сомерс. — Може би той ще ни обясни причините за това нежелание и предложението за прокарване на нов обществен модел.

Битрас наклони глава на една страна и се усмихна, за да покаже, че е приел характеристиката свидетел.

— Работихме дълго и упорито, за да можем да ръководим собствената си съдба. Ние сме индивиди със силна воля в условия на взаимна надпревара. Съвсем естествено е да не сме склонни да оставим съдбата и живота си в ръцете на агенции, които няма да имат пряка връзка с нас.

— Вашата корпорация съществува с тези илюзии вече няколко десетилетия — заговори сенатор Джо Ким от Грийн Айдахо. — Нима искате да ни убедите, че нещата на Марс наистина стоят така — всеки индивид да бъде в пряка връзка с родовите власти?

— Не — отговори Битрас.

— Не може да нямате съдебна система, на която да се подчиняват всички ОМ. Как се справяте с неприспособените или непреминалите терапия?

— Не се ли отдалечаваме малко от темата, сенаторе? — с усмивка попита Битрас.

— Направете ми това удоволствие — помоли Ким и погледна компютъра пред себе си.

Битрас отстъпи.

— Всички те имат права. Ако тяхната неприспособимост не може да се превъзмогне, семействата им ги принуждават да потърсят помощ. Дори и терапия, ако е необходимо. Ако техните… а-а-а… престъпления са извън границите на рода, може да бъдат изправени пред съда на Съвета. Но…

— Марсианците не изпитват особена любов към терапията — прекъсна го Мендоса и ни изгледа един по един. — Някои от нас в Юта също изпитват съмнения към нея.

— Не приемаме безрезервно една концепция като модел на поведение за всички — изясни мисълта си Битрас. — По принцип не сме против нея.

— Смятаме, че усъвършенстването на съзнанието на всеки марсианец ще доведе по-бързо до приемане на по-ефикасна обществена структура — заяви Хуарес Сомерс, като ядосано изгледа Мендоса.

Въпросите секнаха. Сенаторите замълчаха и навярно се настроиха към Харолд С., защото скоро отново продължиха с въпросите.

— Вие без съмнение знаете, че най-могъщите съюзници на Земята изказват неодобрението си от назадничавостта на марсианците — продължи Хуарес Сомерс. — Недоволството се изразяваше дори и в искането за икономически санкции. Марс до голяма степен разчита на Земята за най-необходимите суровини, нали?

— Не е точно така, сенаторе — отговори Битрас. Тя не можеше да не знае, че не е права. Целеше нещо, което все още не можех да разбера.

— Вашите ОМ корпорации интелектуална сила ли използват при бизнеса си или мислители?

— Разчитаме на мислителите, но разбира се сами вземаме решения. Също като вас в Конгреса. Смятам Харолд С. само за един уважаван съветник.

— Тези мислители са създадени на Земята — продължи тя.

— Само след няколко години ще можем да създаваме такива и на Марс.

Битрас сведе поглед към масата и прокара пръст по ръба на компютъра. Лицето му едва забележимо почервеня, което можеше да бъде знак за скрита заплаха.

— Нанотехнологиите на Марс изостават с десетилетия от земните, а индустриалните ви съоръжения са също толкова неефективни.

— Така е.

— Земните корпорации и националните патентни тръстове не желаят да осъвременят нанодизайна на едно общество, в което няма централизиран контрол.

— На Марс не са внасяни нелегално дизайни и не са използвани патенти без разрешение. Упражняваме строг контрол вън всички корпорации върху патентите и компенсациите. Разрешаваме и на Земята да инспектира съоръжения с патент или дизайн със запазена марка.

— И все пак това схващане съществува и то оказва влияние върху вашата икономика и развитие. Права ли съм?

— Мога да кажа, че ние се грижим да задоволим нуждите си — отговори Битрас.

Това, което той не спомена, беше мнението на много марсианци, че Земята имаше изгода да не се развиваме икономически, за да бъдем под нейния строг контрол.

— Не иска ли Марс да се развива? — попита Мендоса с широко отворени от учудване очи. — Не желаят ли ръководителите на Марс — синдиците на различни ОМ и губернаторите на ресурсните райони — да се присъединят към усилията на Тройката?

— Желаят, доколкото позволяват скромните ни възможности — каза Битрас. — Но Земята не може да очаква, че Марс някога ще продаде правата и ресурсите си заради прищявката на някого и ще стане нечия собственост.

Мендоса се засмя и отговори:

— С моите колеги не бихме и мечтали за това. Надяваме се да има къде да избягаме, ако не ни преизберат.

— Говори от свое име, Джон — каза Хуарес Сомерс.

Оттам насетне разговорът се отклони към подробности и незначителни дреболии. Около десет минути задаваха на Битрас въпроси, чиито отговори очевидно можеха да намерят и в платките си.

Скоро почувствах раздразнение и отегчение.

Второто изслушване на следващия ден беше в присъствието на същите сенатори и трая петнайсет минути. Дадоха ни една седмица отсрочка преди последната сесия, но не чухме и намек, че ще се срещнем с пълния състав на комитета.

Все още не бяха искали от Битрас да направи предложенията си. Изглежда за тях те бяха без значение. Бяхме пропътували цялото това разстояние, за да слушаме любезни, но неприятни шеги, прикрити заплахи и забележително безопасни въпроси.

 

Вечерта след второто изслушване с Алън си поделихме една бира и биохимичен освежител. Битрас спеше в стаята си.

— Какво смяташ, че са намислили? — попитах.

Алън уморено затвори очи, излегна се на кушетката и протегна крака.

— Губят ни времето — отговори той.

— Не се държат така, сякаш имат план.

— Те не се държат по никакъв начин — каза Алън.

— Направо ме вбесяват.

— Това е прикритие. Отвличане на вниманието.

— Какво имаш предвид?

Битрас влезе по пижама и с разбъркана коса. Търкаше очи и приличаше на малко момче.

— Дайте ми малко от това — посочи с пръст биохимичното допълнение. — Ставите ме болят.

— Събудихме ли те?

— През тези стени? В стаята ми е тихо като в гробница. Сънувах ужасен кошмар. Мразя симулациите.

Не знаехме, че е пробвал симулация. Седна и Алън му наля една чаша, от която той бавно отпи с вид на мъченик.

— Добре де — въздъхна, — снощи Мириам ме убеди да участвам в симулация с нея. Беше ужасно.

Чудех се какво точно са споделяли.

— Говорехме за изслушването — каза Алън.

— Спомена нещо за отвличане на вниманието. Мислиш ли, че те са за прикритие? — попита Битрас.

— Имам такива подозрения.

— По-точно?

— ВИЗА.

— Нямаме насрочени срещи с техни представители — намръщи се Битрас.

— Защото не си струва да си правят този труд ли? — попита Алън.

Все още не знаех какво да мисля.

— А защо не… — започнах, но Битрас ме спря с ръка.

— Уонг и Мендоса се държат като представители на Наблюдаващата комисия за ВИЗА — продължи Битрас, — партиите на мнозинството и на малцинството.

Алън кимна с глава.

— Господи, как да си обясня това? — обадих се отново.

Битрас ме изгледа така, сякаш имаше насреща си дете.

— Някои твърдят, че Съединените щати се отказват от интересите си в космоса за сметка на ВИЗА. Корпорациите ОМ, които имат договори и търговски отношения със Съединените щати, ще трябва да установят директна връзка с ВИЗА.

— Това как променя нещата за нас? — попитах.

— Като цяло ВИЗА е много по-агресивна в космическите изследвания от Съединените щати и много по-обвързана с тях, отколкото другите съюзници. Но във ВИЗА има много по-малки нации и корпорации, без никакви космически вложения. А те искат такива. Ако Марс се обедини, ще трябва да установяваме нови отношения с ВИЗА. Техните незначителни партньори ще искат и те да купят дял. И ще предложат… — Битрас се почеса по носа и стисна очи, за да се съсредоточи, — какво, какво ще предложат?

— Quid pro quo^[1] — каза Алън.

— Quid pro quo. Ние им осигуряваме по-голям дял от участието си в ресурсите на Слънчевата система, а в замяна съюза не поглъща напълно Марс и корпорациите ОМ.

— Такъв беше сценарият и на Луната — кимна Алън.

— Това е ужасно — заговорих. — И очаквате само защото не задават неудобни въпроси?

— Това определено са доказателства, макар и незначителни — отговори Битрас и махна с ръка.

Алън сякаш се оживи от заплашителния сценарий.

— Не бихме могли да спечелим една такава война. Ако се обединим и бъдем принудени да влезем в съюз с някого, силата там ще зависи от населението.

— Освен за основополагащите нации като Съединените щати — каза Битрас. — Останалите ще бъдат негласни букви.

Той изпи питието. Алън му предложи чаша бира и Битрас прие.

— След петнайсет-двайсет години, а може и по-рано, ако Алис не бърка, деветдесет процента от земните нации ще показват огромен интерес към Големия наплив към звездите.

— Не трябва ли и ние да се интересуваме? — попита Алън, наклони се напред и сключи ръце като в молитвена поза.

— С цената на нашето наследство и нашите души ли? — попита Битрас.

— Цялата човешка раса… Това е благородна кауза — размишляваше Алън.

— Няма начин да не изглежда благородна на един свят, който отчаяно се стреми към прогрес, разширяване и промяна. Но нас ще ни изядат живи.

— Къде е смисъла във всичко това? — попитах.

Битрас сви рамене.

— Ако разсъждаваме правилно и ако посещението ни тук е абсолютно безсмислено, то преди да отпътуваме ще сме говорили тайно с представители на ВИЗА. Закритото изслушване в Сената е просто предлог. Няма нужда да се огласява бъдещата политика, а също така да се водят дългосрочни преговори, без да се взима под внимание ситуацията в бъдеще. Мендоса и Уонг са техните предни постове. Причините, заради които ни повикаха, са удобна за тях лъжа. Може да ни хванат със смъкнати гащи. Аз идвам с предложения, но нищо чудно да се опитат да ни принудят да сключим споразумение.

Той протегна ръка и Алън я стисна здраво.

— Браво на теб, Алън, добре го измисли. Ако аз бях на тяхно място, точно това щях да направя.

Докато ги гледах как се поздравяват, усетих пристъп на ревност. Щях ли някога да се науча да се оправям в такива заплетени политически ситуации, за да имам такива невероятни прозрения и да впечатля Битрас?

Потупах Алън по рамото, промърморих „лека нощ“ и се прибрах в стаята си.

 

На следващата сутрин, докато пиех кафе в дневната с Битрас и обсъждах графика за деня с Алис, компютрите ни изписукаха едновременно. Алън влезе в стаята при нас и ние сравнихме съобщенията. Изслушванията в Сената бяха отменени. Отменени бяха и важни неофициални разговори със сенатори и членове на Конгреса от различни щати, с изключение на срещата с Мендоса и Уонг, насрочена за края на третата седмица.

Изведнъж се превърнахме в нещо повече от обикновени туристи. Хипотезата за ВИЗА търпеше развитие.

 

Бързо се уморих от партита и приеми. Исках да разгледам планетата и да се разхождам сама, без да нося отговорност за нещо. Вместо това повечето време прекарвахме с любопитни и приятелски настроени земяни, завързвахме контакти и демонстрирахме добра воля. Мириам, вярна на репутацията си, ни запозна с някои от най-влиятелните хора на Северна Америка.

Тя организира и второ разточително парти за сметка на „Мейджъмдар“ и покани художници, актьори от симулации, бизнес магнати и ръководители на корпорации, съюзни министри и посланици — повече известни и познати лица, събрани на едно място, отколкото можех да си представя. Правеше ми впечатление, че нямаше камери на „ЛитВид“ и ние щяхме да се чувстваме спокойни, да разговаряме неангажиращо и да хапваме от изисканата храна, докато Битрас използва случая за сключване на сделки и правене на предложения.

Партито беше в апартамента на Мириам и всички стени и мебели бяха аранжирани наново, за да може да се освободи достатъчно място. Пристигнахме преди повечето гости и Мириам ме дръпна встрани, майчински сложила ръка на рамото ми.

— Не се шашкай много от тези хора — посъветва ме тя. — Като човешки същества те се впечатляват лесно. Ти, скъпа моя, за тях си екзотична и трябва да се възползваш от това предимство. Тук ще дойдат някои доста красиви мъже.

Мириам се усмихна угоднически. Знаех със сигурност, че няма да започна връзка с политически цели. Но се усмихнах в отговор и й казах, че ще се забавлявам, а наум се заклех точно в обратното.

Хората пристигаха на групички, скупчени около по-известните фигури с различна репутация. Алън, Битрас и аз се разделихме и се присъединихме към различни гости, за да отговаряме на въпроси като: „Защо изминахте цялото това разстояние?“, „Защо марсианците толкова трудно приемат различните художествени течения?“, „Чух, че половината от марсианките все още раждат — колко необикновено! И във вашето семейство ли е така?“, „Как намирате Земята? Не смятате ли, че е ужасен развъдник на разнородни култури?“. После незабелязано се оттегляхме, за да се присъединим към други групички.

Въпреки че разпознах много известни личности, Мириам очевидно беше успяла да не покани никой, с когото аз действително исках да се запозная. Не присъстваше никой от драматурзите, на които се възхищавах, навярно защото предпочитах литературата пред визуалното изкуство. Нямаше и никой от политиците, за които бях учила. Повечето от присъстващите бяха звезди — Вашингтон все още беше притегателно място за красиви и блестящи личности, но моите вкусове бяха други.

Битрас беше в стихията си и без проблем изпълняваше задълженията си. През по-голямата част от времето беше заобиколен от изпълнителни директори на корпорации с интерес към Марс. Забелязах, че четирима пакистанци, двама мъже и две жени, едната облечена с блестящо оранжево сари, а другата — със свободен сив костюм в три части, търпеливо чакаха да говорят с него. Когато дойде техният ред, Битрас разговаря с тях на езиците панджаби и урду и изглеждаше още по-ентусиазиран.

Алън мина покрай мен, намигна ми и попита:

— Как се справяш?

Другите не можеха да ни чуят, защото стояхме в един ъгъл, където се бях оттеглила, за да отпия от плодовия си сок.

— Отегчена съм — отговорих много тихо. — Къде е Битрас? — попитах, защото го нямаше в стаята.

— Мисля, че говори с пакистанците за добрите стари времена. Как може да ти е скучно! Тук има някои много известни личности.

— Знам. Обвинявам само себе си.

— Ха-ха. Би предпочела да се скиташ из Адирондакс или…

— Не ми напомняй за това — прекъснах го.

— Дълг, чест, планета — измърмори Алън и отмина, за да отиде при някой от гостите.

Битрас се върна след десет-петнайсет минути и все още разговаряше с едната от пакистанските жени. Тя внимателно слушаше и често кимаше с глава. Лицето му излъчваше въодушевление и аз се зарадвах за него. И дума не разбирах от това, което си говореха.

Вече нямаше повече място, а пристигаха още гости. Мириам постоянно сновеше от човек на човек, променяше темите на разговор, подканваше гостите да си взимат от храната и питиетата и беше като същинско куче-пазач на обществото.

Някои от тези, които тепърва пристигаха, поне според мен бяха повече от ексцентрични. Един музикант от Хавай и три млади жени с плътно прилепнали черни шапки накараха Алън и мен да занемеем. Бях виждала този мъж по новините. Казваше се Ату. Беше облечен в строг черен костюм, а лицето му бе мъртвешки бледо и изопнато. Съзнанието му беше свързано с трите млади жени, облечени в прозрачни бели дрехи, които той наричаше сестри. На всеки десет минути те се събираха, пляскаха с ръце и споделяха всичко, което им се бе случило. Жените никога не говореха, защото Ату беше техния канал за връзка. Избягвах да се приближавам до тях. Тази интимност и скритото мъжко превъзходство ме плашеха. Чудех се защо Мириам ги е поканила.

Часовете минаваха и тълпата бе започнала да оредява, когато един от пакистанците се приближи към Мириам. Тя се изправи на пръсти, огледа се, поклати глава и тръгна да търси някого. Този път не само интуицията ми подсказа, че им трябва Битрас.

Освободих се от няколко банкера и тръгнах по коридора, който водеше към по-малките стаи. Не исках да прекъсвам нищо лично, но имах лошо предчувствие.

Изведнъж се отвори някаква врата и пакистанката се блъсна в мен. Хвърли ми бърз ядосан поглед и се отдалечи, шумолейки с дългата си сива рокля. Секунди след нея прехапал устни се появи Битрас и се огледа. Заобиколи ме и каза:

— Нищо не се е случило, нищо не се е случило.

Пакистанците разгорещено говореха, скупчени около изхода. Огледаха останалите гости, спряха поглед на Битрас и един от мъжете започна да си проправя път в неговата посока. Жените обаче го спряха и четиримата си тръгнаха. Мириам стоеше на вратата и не знаеше какво да прави. Битрас седеше на някакъв стол и гледаше невиждащо. После внимателно се надигна и отиде да си вземе питие. И той като мен пиеше само сок.

Никой не коментира случката. Един час по-късно той си тръгна.

 

Битрас се заключи в стаята си и следващите десет часа прекара на тъмно. Храната си получаваше през полуотворената врата, поглеждаше ни мрачно и пак се затваряше. През цялото това време с Алън изучавахме последните доклади на Алис за ВИЗА и ВАЮП.

На следващата сутрин Битрас излезе от стаята си по халат, сложи ръце на хълбоците си и каза:

— Време е да си дадем почивка. Имате на разположение два дни. Правете каквото искате. Трябва да сте пак тук в тази стая най-късно в седем часа в събота.

— Ти нали също ще почиваш, чичо? — попита Алън.

Битрас се усмихна и поклати глава.

— Аз ще разговарям с много хора. Ако бяхме малко по-опитни от децата в тези неща, щяхме да сме цяла група за водене на преговори. Но никой не искаше да харчи пари.

Той направо изстреля последните думи. Имаше тъмни кръгове под очите, а кожата на лицето му сивееше от стреса.

— Не мога всичко сам да решавам. Отказвам да изграждам политиката на целия свят. Ако това е нова ера в отношенията ни със Земята… — Битрас махна с ръка във въздуха, сякаш описваше полета на птица. — На синдиците, губернаторите и мен ще ни отнеме два дни, за да разгледаме и обмислим всичко. Алис няма да може да целуне Джил и ще остане при мен да ми дава съвети. Но вие само ще ме разсейвате. Ако не намеря начин да обърна ситуацията в наша полза, ще се оттегля от поста синдик.

Усмихна се хищнически и продължи:

— Може да играете тяхната игра. Те ни смятат за провинциалисти, които лапват всичко, което им се даде. Може и такива да сме. Вие със сигурност ще играете тази роля. Ако ви помолят, давайте интервюта. Казвайте, че съм объркан и разстроен и не знам към кого вече да се обърна. Ние сме смутени от общественото пренебрежение и намираме, че са ни посрещнали невероятно грубо. Може и да не излъжете много.

Той седна и хвана главата си с ръце.

 

Набрах личния номер на Ориана и оставих съобщение. След два часа тя ми се обади и се уговорихме да се срещнем в Ню Йорк. Алън имаше други планове — щеше да лети до Непал.

Час преди да напусна хотела се почувствах замаяна и уплашена. Питах се как ли ще ни посрещнат на Марс, ако се провалим и какво ще кажат семействата ни. Ако Битрас не успееше, щеше ли и моята кариера в ОМ да се срути заедно с неговата?

След като бях решила да тръгна с Битрас, бях станала участник в една мащабна игра на нерви, която ние явно губехме. Не исках да бъда хваната в капан между два свята. Мразех властта и авторитетите, а също така и съвсем реалните мъки на отговорността. Можех да стана част от един исторически значим провал и да опозоря родителите си и нашето ОМ.

Жадувах за малките лабиринти и тесните тунели на Марс, за сигурността и безгрижието на младостта.