Грег Беър
Преместването на Марс (15)

* * *

Стояхме с Алън в каютата на Битрас.

— Мразя този момент — започна той, докато се взираше в огледалната си проекция. — Само след няколко дни няма да има упражнения, а вериги и желязна топка. И не говоря само за теглото, въпреки че то ще бъде достатъчно голям проблем. От нас се очаква толкова много. Наблюдават ни. Постоянно се страхувам, че с някоя нова технология ще могат да надничат в главата ми, дори когато спя. Няма да се успокоя, докато не поемем обратно пътя за дома.

— Не харесваш Земята — отбеляза Алън.

— Мразя я — отсече Битрас и го изгледа злобно. — Земяните са толкова жизнерадостни и любезни и са пълни с машинарии. Апаратура за сърцето, за белите дробове, пригаждане на това, пригаждане на онова…

— Не е много по-различно от Марс — казах аз.

Битрас не ми обърна внимание. Консерватизмът му преливаше и той трябваше да се разтовари. Помислих си, че това е по-добре, отколкото да се нахвърли отново върху мен.

— Те не оставят нищо да се развива от само себе си. Нито живота, нито здравето, нито мислите. Те са загрижени и оглеждат всичко от различни ъгли… Кълна се, че между хората, с които сме говорили, няма индивидуалности. Всеки е тълпа и се управлява от тълпата, водена от един доброжелателен диктатор, наречен аз-ът, който се старае винаги да е внимателен и умен ръководител.

— И на Марс има такива хора — обади се Алън.

— Само че аз няма да преговарям с тях — изръмжа Битрас. — Избрахте ли си имунизациите?

Алън направи гримаса, а аз се засмях.

— Отказали сте всичките?

— Ами — започна Алън, — аз възнамерявах да приема вируса, който носи езика и убеждението.

— Убеждението ли? — Битрас ни гледаше втрещен.

— Дарбата да знаеш кога да говориш — обясни Алън.

— Вие се подигравате с мен — кипна Битрас, като изтика огледалото. — Ще изглеждам ужасно. Но това няма никакво значение, защото те ще изглеждат много добре, а аз колкото и да се старая, ще изглеждам ужасно. Те не очакват друго от марсианците. Знаете ли как ни наричат, когато не се държат любезно?

— Как? — попитах. От Ориана знаех няколко имена — глинени пръсти, подземни мишки, тарки.

— Колонисти — каза Битрас с акцент, като постави ударението на втората сричка.

Алън не се усмихна. На Марс не бяхме чували тази дума правилно произнесена. Заселници — да, но никога колонисти или колония.

— Казват, че колонията — продължи Битрас, — е мястото, където има колони.

Поклатих невярващо глава.

— Повярвайте ми. Знаете какво казва Алис и другите на кораба. А сега се вслушайте в гласа на опита. Земята е съвсем нормална, Земята е съвсем единна, но това не значи, че тя е добра, че земяните ни харесват или дори уважават.

Помислих си, че Битрас преувеличава. Не се бях освободила от идеализма и наивността. Все пак Ориана ми беше приятелка, а тя бе различна от родителите си.

Тя ми даваше надежда.

 

Цилиндрите бяха свити и прикачени към корпуса. Въртящата се вселена се укроти. На два милиона километра от Земята набраната скорост бързо намаляваше, а ние през това време лежахме в леглата си под постоянната преса на двойната гравитация, убиваща ускорението.

На това разстояние от Земята домът на прародителите ми и Луната се обхващаха само с един поглед. Дните минаваха и те ми се струваха все по-красиви.

До лазурносинята Земя Луната изглеждаше като направена от чисто сребро. В Слънчевата система няма по-красив свят от Земята. По същия начин бих гледала на Земята и преди милиарди години. Дори и слабото проблясване от прикрепените една към друга платформи на екватора, които смучеха електричество от магнитното поле на Майката, не можеха да изтрият чувството на страхопочитание. Ето откъде е започнало всичко.

За няколко секунди, много кратко, но достатъчно дълго време, възприех геоцентричната теория. Марс беше малка планета, без особена важност. Не доставяхме почти нищо на Земята, купувахме малко, почти не допринасяхме за нейното развитие. Имахме по-скоро политическо, отколкото географско влияние, и то слабо. Бяхме като трън в петата на могъщата Майка, която отдавна бе приласкала към себе си своята рожба Луна.

След като приключехме с митническите проверки, с Ориана прекарвахме цялото си време наблюдавайки Земята и Луната. Изпълних имунизационните изисквания, за да не позволя да проникнат в мен безобидните образователни микроби, които се носеха из въздуха на Земята.

Бях развълнувана, също и Алън. Битрас беше мрачен и почти не говореше.

Пет дни по-късно преминахме през главната космическа станция на ниска орбита Мир III и продължихме на лайнера през сгъстената атмосфера надолу към Земята, на фона на прекрасния залез.

 

Дори и сега, след шейсет години и на разстояние десет хиляди светлинни години, сърцето ми се разтуптява и очите ми се пълнят със сълзи при спомена за първия ми ден на Земята.

Спомням си живо отделни кадри, объркването на митницата на Мир III, където два потока пътници чакат на опашки, оградени от малки червени светлинки. С Ориана се сбогуваме набързо и си разменяме личните идентификационни номера. Моят е току-що издаден за Земята, а нейният — подобрен и неограничен заради статута й на възрастен човек. Обещаваме си да се свържем една с друга, веднага след като се установим, колкото и дълго време да мине. Пренасяме на ръка Алис от „Туамоту“, като уверяваме служителите на митницата, че тя не съдържа приспособления, забранени от закона „Уърлд Нет“ от 2079 г. и под предлога на дипломатическите привилегии учтиво отклоняваме предложението на властите за контрол над мислителите да използват информацията й без наше знание. Получаваме дипломатически разрешителни с поръчителството на Съединените щати и преминаваме през входния коридор за Земята, пълен с творби на изкуството на земни деца. Минаваме през шлюза на совалката за транспортиране и заедно с още шейсет пътници заемаме местата си. Десетина минути се взирам право напред в Земята, после се отделяме от платформата, започваме да слизаме и прозорецът до моята седалка се затопля. Плътната атмосфера ни обгръща с такова съпротивление, че сграбчвам облегалката. Пристига един червен заек с разтуптяно сърце, изпотен от напрежението на очакването и странното безпокойство. Ще се справя ли? Ще може ли Земята да обикне мен, която не съм родена под нейното небе?

Жълто-червеният величествен залез образуваше дъга като огърлица над красивия синьо-бял овал на Земята. Наблюдавах го през яростните червени пламъци на йонизацията, докато совалката се тресеше, намаляваше скоростта и се приземяваше в голямо изкуствено езеро близо до Арлингтън в предишния щат Вирджиния.

Совалката изпусна облаци гъста бяла пара и ние плавно се отпуснахме по гръб като първите космонавти, които са чакали да бъдат спасени. Влекачи с големината на „Туамоту“ навлязоха в пенливите сини води. Вода. Толкова много вода! Влекачите внимателно ни прихванаха и ни изтеглиха към сухоземните терминали. До нас пристигаха и други совалки — някои от Луната, някои от други орбитални платформи и всички те изпускаха огромни облаци пара, след като се потопяха и изгаснеха в огромния воден басейн.

Алън ме хвана за ръка и аз стиснах неговата, сближени не от страх, а от удивление. Срещу нас, седнал до здраво закрепената и опакована Алис, Битрас гледаше мрачно пред себе си, потънал в мисли. Нашата работа започваше в този момент.

Не бяхме просто марсианци — червени зайци, тръгнали на увеселително пътешествие. Ние бяхме символи на Марс. Заради ентусиазма, който земяните показваха към марсианците, щяхме да бъдем знаменитости за известно време. Ще ни смятат за корави заселници, които се връщат в цивилизацията и носят послание до Конгреса на Съединените щати. А ние щяхме да се усмихваме и да държим устата си затворена след хилядите „ЛитВид“ въпроси. Снизходително щяхме да отговаряме на абсурдни запитвания. Как се чувствате, когато се връщате в родината? Абсурдни и не съвсем. На Марс беше моят дом, който вече ми липсваше в този прекрасен и необясним свят, но въпреки това…

Аз познавах и Земята.

Напуснахме совалката, инсталирахме Алис на нейната подвижна стойка и тя тръгна с нас.

Почти всички марсианци, които за пръв път вдишваха свободно свеж въздух, кашляха и се давеха, докато вървяхме между дъбовете и яворовите храсти и по поляните с твърда трева. Минахме през Инграм Парк, носещ името на първото човешко същество, стъпило на Марс. Дороти Инграм. Дороти, знам как си се чувствала. Помирисах въздуха, влажен след последния дъждец и погледнах пълзящите от юг облаци, натежали от дъжд. Над тях небето беше синьо като котешки очи и никъде нямаше ограничители, стени, куполи или стъкло.

Познавам те. Кръвта ми те познава.

С Алън направихме няколко танцови стъпки около стойката на Алис. Битрас търпеливо се усмихваше, помнейки своето първо посещение. Странното ни поведение потвърждаваше господстващата роля на Земята. Тя ни опияняваше.

— Нали не сънувам? — попита Алън, а аз се засмях, прегърнах го и продължих да танцувам по тревата.

Биохимичните вещества вършеха добра работа. Стояхме изправени при два пъти и половина обичайното ни тегло, движехме се бързо, без никакво усилие или болка и главите ни не се замайваха.

— Погледнете небето! — извиках.

— Очите на Земята — каза Битрас и пристъпи между нас.

Това малко охлади ентусиазма ни, но аз не давах пукната пара за камерите на „ЛитВид“, които следят пристигащите пътници. Нека Земята научи за моята радост.

Тялото ми знаеше къде се намира. Било е тук, преди аз да се родя. Гените ми принадлежаха на това място, кръвта ми носеше морето, костите ми — праха от Земята, очите ми бяха направени, за да виждат яркожълтата дневна светлина на Земята, синьото небе и нощния мрак под светлината на Луната и звездите. Преминахме през репортерите и Битрас дипломатично отговаряше широко усмихнат на въпросите им вместо нас. Радваме се, че отново сме тук, очакваме ползотворни разговори със земното правителство, което е наш партньор в развитието на по-изостаналите светове от Слънчевата система. Справяше се добре и аз му се възхищавах. Бях му простила и почти бях забравила. След срещата с репортерите се спуснахме в личната приемна на нашата водачка Джоана Банкрофт, която ми хареса, въпреки че олицетворяваше всичко, което аз не бях. Не можех да си представя, че няма да ми допадне някой, който живее в този благословен свят.

След това се качихме на автомобил, изпратен от Камарата на представителите. Банкрофт ни придружаваше и искаше да знае от какво имаме нужда, предостави ни платки с графика за срещите и осигури на Алис допълнителен достъп до библиотеката на Конгреса. Колата се движеше по рамков път, заедно с десетки други прикачени коли, товарни камиони и влакове. Слушах я внимателно, но дъждът чукаше по стъклата, а тъмнозелените дървета блестяха под мрачното небе. Когато тя спря да говори за момент, попитах дали може да си отворя прозореца.

— Разбира се — отговори Джоана и прекрасните й червени устни и пълни бузи се извиха в усмивка.

Стъклото на автомобила от моята страна се плъзна надолу.

Наклоних глава към лекия вятър, наплисках очите и лицето си и изплезих език, за да вкуся дъжда.

— Марсианците са чудесни — засмя се Джоана. — Карате нас, които живеем тук, да ценим това, което приемаме като нещо естествено.

Ние, които живеем тук.

Думите й ми подействаха като студен душ. Погледнах Битрас, който бе повдигнал вежди и изкривил устни. Разбрах негласното му послание. Земята не беше наша. Ние бяхме нейни гости само заради съгласието на големите политически общности, които бяха истинските собственици и господари на Майката. Това не беше нашата родина. Никога вече нямаше да бъде, каквато и цена да платяхме и колкото и време да минеше.

 

Джоана ни заведе до хълма Капитол Тауър, където беше разположен обширен комплекс в бяло и зелено с двайсет хиляди къщи, хотели и кантори, които обслужваха хората от цялата Земя и на второ място космическите посетители като нас. Хълмът имаше площ два квадратни километра и на него по-рано е бил разположен страховития Пентагон, който е бил център на непробиваемата защита на бившите Съединени американски щати.

Бяхме запазили президентския апартамент в грандхотел „Потомак“, разположен ниско до северната стена на Капитол Тауър с изглед към реката.

След като се убеди, че сме се настанили удобно, Джоана си тръгна. С Алън стояхме в средата на стаята и не знаехме какво да правим. Битрас навъсен се разхождаше напред-назад. Апартаментът беше оборудван пищно и показно. Леглата и мебелите в стаите се променяха в различни стилове и дизайн, пред очите ни се появяваха „ЛитВид“ изображения, които питаха какво ще изберем и кое развлекателно мероприятие на столицата бихме искали да посетим. Роботите ни се представиха строени в две колони по трима, облечени по висша мода, както правеха само на Земята — със зелени кадифени или черни копринени костюми и с малки червени шапки. За разлика от тях роботите на Марс бяха само с пластмасовите, керамичните или металните си покрития.

Избрахме набързо и без да се замисляме, като Битрас предостави избора на нас. Той се отпусна в едно кресло, което най-сетне се беше моделирало като част от шведско обзавеждане от двайсети век.

— Тези хора! — мърмореше той. — Не могат ли те и техните стаи да не се променят!

— Няма начин — отговори му Алън.

Той гледаше през прозореца към реката. Отвъд нея, между хълмчетата покрай бреговете на Потомак, се виждаше столицата на Съединените щати на Западното полукълбо. Нищо във Вашингтон, окръг Колумбия, не можеше да бъде по-високо от сградата на Капитолийския хълм. Такъв беше законът от векове. Изгарях от желание да се разходя по алеите на парка сред древните руини или под дърветата, които бях видяла да разстилат листата си високо като огромни зелени килими.

— Все още вали — казах със страхопочитание.

— Мисля, че е правилно да се каже „ръми“ — поправи ме Алън. — Ще трябва да опресним знанията си за времето.

— Темата е времето — заявих дълбокомислено и двамата с Алън се засмяхме.

Битрас стана, изпъна неспокойно ръце и заговори:

— Остават ни седем дни, преди да свидетелстваме пред Конгреса. До срещите ни с подкомисиите, Сената и членовете на Камарата ни остават три дни. Това означава, че имаме два дни за подготовка и за срещи с партньорите от ОМ и един ден да разгледаме забележителностите. Днес съм прекалено разтревожен и разстроен, за да работя. С Алис ще останем тук. Вие правете каквото искате.

— Ще се разходим — казах и се спогледахме с Алън.

— Точно така — съгласи се той.

Битрас поклати глава, сякаш съжаляваше за нещо.

— Земята бързо ме изтощава — въздъхна.

 

Докато стигнем с такси до Вашингтон, небето се беше прояснило. По време на полета с Алън не бяхме много близки, но сега се чувствахме като брат и сестра. И двамата усещахме вятъра, чистия режещ въздух, слънцето по лицата ни. Виждахме разцъфналите черешови дървета, което за нас беше чудо на чудесата. Казаха ни, че дърветата цъфтят, точно както туристите очакват, веднъж месечно, дори и през зимата.

— Това не е естествено — възкликна Алън. — По-рано са цъфтели само през пролетта.

— Знам — усмихнах се, — но не ме е грижа.

— И на Марс дърветата цъфтят — отбеляза той. — Защо трябва да се дивим пред тези тук?

— Защото на Марс няма нито едно дърво, което да расте под открито небе и да протяга клони към слънцето.

Слънцето затопляше откритите ни лица и голите ни ръце, вятърът подухваше хладен и нежен, температурата постоянно се променяше. Въпреки политиката и необичайния ми произход, не можех да изкореня чувството, че обичам Земята и тя ми отговаря със същото.

Денят беше прекрасен. Чувствах се чудесно. С Алън флиртувахме, но не съвсем на сериозно. Пихме кафе в едно кафене на тротоара, хапнахме преди да стане време за обяд, отидохме до паметника на Вашингтон и аз изкачих дългите стъпала, въпреки пулсиращата болка в краката, после слязохме и продължихме да се разхождаме. Докато вървяхме покрай огледалната повърхност на езерото, се спирахме, за да разглеждаме трансформираните бегачи, които като хрътки профучаваха край нас.

Учихме уроци по история чрез проекции, изкачихме се до мемориала на Линкълн и застанахме пред гигантската фигура на Ейбрахам Линкълн. Изучавах тъжното му, уморено лице и сбръчканите ръце и изведнъж, докато четях думите, опасващи паметника и вдъхновени от гражданската война, преминала под негово командване и по-късно станала негов убиец, очите ми се напълниха със сълзи. Хората изяждат водачите си, помислих си, кралят е обречен да умре. Алън гледаше на тези събития от друг ъгъл.

— Той е искал да подчини със сила американския юг. Политическите му убеждения са като най-неприемливите земни.

— Но на Марс няма роби — напомних му.

— Не ми обръщай внимание. Аз винаги съм бил на страната на слабите.

После се върнахме по обратния път покрай огледалното езеро и съзерцавахме залеза.

— Какво ли ще е мнението на Линкълн за червените зайци? — попита Алън.

— А какво ли би си мислил за съюза в сегашния му вид? — отговорих на въпроса му с въпрос.

Въпреки че биохимичните ми процеси все още не бяха в нормата, определено преувеличавах нещата. Чувствах се замаяна от времето, от архитектурата под открито небе, от историята.

Върнахме се на хълма, за да вечеряме с Битрас в големия ресторант на хотела. Храната беше дори по-добра, отколкото на „Туамоту“. Имаше много прясна, а не изкуствена храна и аз открих разликата, след като се постарах да я намеря.

— Струва ми се, че има вкус на пръст — казах на Битрас и Алън, седнали на застланата с бяла ленена покривка маса, върху която бяха поставени сребърни свещници.

— Някак дъхава е — съгласи се Алън. — Все пак това нещо доскоро е било живо.

— Достатъчно! — отсече Битрас и се закашля.

Алън и аз се засмяхме заговорнически и той подхвърли:

— Не трябва да се държим като провинциалисти.

— Ще се държа както намеря за добре — отговори с равен глас Битрас, без да показва, че е ядосан. — Виното обаче си го бива. За червените зайци, откъснати от своята среда — продължи и взе чашата си.

Вдигнахме тост.

На път за апартамента, преди да се качим в асансьора, Битрас провря ръка под моята и ме притисна към себе си. Алън го видя и бързо последва примера му. За момент се почувствах между зъбите на две разярени кучета, после разбрах какво е намислил Алън. Битрас стисна зъби и ме пусна. Веднага същото направи и Алън и аз го погледнах с благодарност. Битрас се държеше, сякаш нищо не се е случило. Всъщност беше точно така. Бях прекарала една прекрасна вечер, която не исках да развалям с неприятни мисли.

 

— Тук съм от двайсет и седем години — разказваше ни Мириам Джефри, докато ни настаняваше в апартамента си. — Съпругът ми стана елоа преди десет години и мисля, макар че не съм сигурна, че той живее на Марс. Така че аз, марсианката, съм на Земята, а той, земянина, е там горе.

След нейната покана Битрас и Алън седнаха в просторната дневна. Прозорците гледаха към ширналите се стари хълмове на Вирджиния и дори по-старите от тях небостъргачи. Бяхме на южния склон на Капитол Тауър, точно противоположно на хотела.

— Винаги разпитвам червените зайци — продължи тя и седна до Битрас. Двамата изглеждаха на една и съща възраст. — Приятно е някой да ти разказва какво се е променило и какво — не. Не че възнамерявам да се връщам. Свикнах прекалено много със Земята и мисля, че съм станала част от нея.

— На нас тук ни е много приятно — каза Алън.

Лицето на Мириам грейна. Дългата й черна коса се спускаше по изправените слаби рамене, оставени открити от свободната зелена памучна рокля.

— Много ще се радвам, ако в натоварената ви програма остане малко свободно време — усмихна се тя.

— За нас ще е удоволствие — отговори Битрас и се завъртя в кушетката, за да се противопостави на самонагласящите се възглавници. — И така, всичко тук безопасно ли е?

— Абсолютно — отговори Мириам, която изведнъж стана съвсем сериозна.

— Добре. Не трябва да имам тайни. Касея, Алън, Мириам не е просто досадница, търсеща развлечения, а най-добре информираният марсианец на Земята за делата във Вашингтон.

Мириам скромно премигна.

— Тя се придържа към стила на много други домакини тук в столицата, които посрещат гости, развеждат ги и знаят всичко. Досега много пъти е давала безценна информация за ОМ „Мейджъмдар“.

— Благодаря ти, Битрас — обади се тя.

Битрас извади компютъра от джоба на ризата си и го постави пред нея.

— Донесохме копие на Алис. В момента тя почива в хотелската стая.

— Снабдена ли е с най-новата защита? — попита Мириам.

— Така смятаме. Не разрешихме на митническите служби да влизат в нея.

— Добре. Тя обаче е земно производство и винаги можем да имаме капчица подозрение.

— Аз й се доверявам. Премина най-фина проверка при нас и можем да бъдем спокойни.

— Така да бъде — кимна Мириам, но тонът й издаваше, че все още има известни опасения. — И все пак трябва да знаете, че всички мислители са прекалено мили и невинни, за да разберат Земята. Или поне тези, които могат да бъдат пренасяни тук или да емигрират.

— Това е вярно — съгласи се Битрас. — Тя само ще ни съветва и няма да взема решения.

Слушах това, изпаднала в шок.

— Вие шпионин ли сте? — попитах наивно.

— Боже мой, не! — засмя се Мириам и се плесна по бедрото. Тя седеше с ръка на коляното, изпъчила гърди и отметнала назад коса. — Но не мислиш ли, че бих могла да бъда?

— По-късно днес имаме среща с представители на „Кайлетет“ и Сандовал — намеси се Битрас.

— Напоследък „Кайлетет“ почти излиза от контрол — каза Мириам. — Купува дипломатически ноти, разширява влиянието си чрез други ОМ и свежда до минимум участието си в Тристранния пазар.

— Не очаквам никакъв отговор от тях — обясни Битрас.

— Но ще им оставя отворена врата, ако мога така да се изразя. Ние искаме контактите с тях да не се прекратяват.

Мириам се съгласи, че това може да е от полза.

— И все пак искам да ви предупредя, че никога действията на „Кайлетет“ не се били толкова необясними.

— Бих искал да знам повече за тези членове на комитета по космическите работи.

Битрас й подаде компютъра и пред очите й заиграха имената им, заедно с политическите емблеми и идентификациите на родовите и социалните им групи. Мириам замислено прегледа списъка и каза:

— Свестни хора, умни и не палят лесно.

Погледнах тайно в компютъра за значението на израза.

Там пишеше: 1. Държа се спокойно и невъзмутимо. 2. Не се впечатлявам от авторитети.

— Те са се отдали на идеята и откакто аз съм тук, не са изпуснали нито един подходящ момент — поясни Мириам.

— На Земята управниците са особена порода хора, както Битрас знае.

— С някои от тези сме имали вземане-даване. Районните губернатори…

— Разликата е там, че управляващите на Земята са минали през терапия. Всички, с изключение на Джон Мендоса, който е ръководител на малцинството в Сената. Мендоса е мормон. Земяните не посрещнаха добре Добъл, за разлика от партията на Мендоса и Дезърит Спейс. Те й предоставиха подслон за няколко седмици. Предполагам, че са я разпитвали за Марс.

— Поне нямат разработки на Марс — каза Битрас.

— Да, но Мендоса ще иска да знае защо не сте склонни да отпуснете на Земята повече контролирани от Марс акции на „Белт“ и защо отказвате да се присъедините към мениджърската група на „Сол Рисорс“. Дезърит Спейс установи връзки с Грийн Айдахо, които най-сетне са хвърлили око и на бизнеса в космоса, а освен това заедно са влезли в официална връзка с ВИЗА, измамвайки Съединените щати.

Битрас записваше всичко, което Мириам казваше. После спря и заяви:

— Трябва ни повече информация за Куба, Испания, Ню Мексико и Калифорния.

— Имате всичко в списъците — отговори Мириам, смръщила вежди и почуквайки нервно с дългия си маникюр по компютъра. Върху него видях някакво изображение и се почудих какво ли е. — Ще ви кажа каквото знам. Моята библиотека ще ви осигури…

През следващите два часа слушахме и прехвърляхме данни в компютрите си. След като свършихме, Битрас пусна чара си в действие, а на Мириам това явно й беше приятно. Почувствах облекчение.

 

Срещите с „Кайлетет“ и „Сандовал“ в нашия апартамент бяха сърдечни и абсолютно безрезултатни. Представителят на „Кайлетет Земя“ намекна, че те може да не подкрепят предложенията за обединение и че „Кайлетет Марс“ може и да е съгласен с тях, без участието на тристранното ръководство.

По-късно видях, че Битрас е възбуден. Почти несъзнателно той заставаше до мен и леко ме побутваше. Алън загрижено ме поглеждаше, но аз не му обръщах внимание.

Явно Мириам не му беше достатъчна. А напрежението в него растеше.

 

На следващата сутрин сама в стаята си преживях отклонение от нормалната биохимия. Почувствах гадене, студени тръпки, тялото ми не можеше да бъде контролирано и само преценяваше как да се нагоди. Това продължи не повече от час и после отново се почувствах добре. Гравитацията ме безпокоеше по-малко и я чувствах почти нормална.

Погледнах към Потомак и алеите отвъд. Денят беше кристално ясен, високо в небето имаше малки бухнали облачета. На фона на зелено-кафявата природа Вашингтон изглеждаше като малко селище, а паметниците и древния купол на Капитолия — не по-големи от зрънца ориз.

Хладни, могъщи и безчувствени интелекти…

Усмихнах се глупаво. Бях марсианка, дошла да покори Земята.

Алис представи доклада си. Седяхме в дневната и отбелязвахме най-важните моменти. Битрас се задълбочи в някои ключови точки.

— Това въобще не е окуражаващо — отбеляза той.

— Необходимостта от централизиран контрол на всички ресурси в Слънчевата система може да придобие голяма важност след не повече от петнайсет земни години — каза Алис. — Всички признават, че на Земята са необходими много големи усилия, за да запази общата си психологическа и икономическа жизненост и че тези усилия и общественото внимание трябва да бъдат насочени към междузвездни проучвания в широк мащаб.

— И цялата Земя го признава? Всички са съгласни? — чудеше се Алън.

— Съгласието е общо, между тези групи, които вземат най-важните решения в Тройката — обясни Алис, — и особено между изпълнителите на основните договорености.

— Ще ги принудят да вземат участие в това, без значение дали ще има някакви преки облаги за Марс — обади се Битрас.

— Такова заключение надхвърля това, което фактите казват — отговори Алис.

Битрас се облегна назад. Изглеждаше обезпокоен и заяви:

— Това не е нещо, което и сами да не можем да преценим. Не смяташ ли, че е очевидно?

— Няма ясни доказателства за други заключения — каза Алис.

— Точно това споменаха и някои пътници — намесих се аз.

— И все пак всичко е готово, нали? — попита Битрас и започна да хапе горната си устна. Така приличаше на булдог. — Утре ще отворя всички предложения и ще ви ги покажа. Искам да сте съвсем наясно какво ни е позволено да говорим и какво ни е позволено да даваме на различните етапи на преговорите. От този момент вие вече не сте чираци, а представители на един Марс, който тепърва ще се създава. Вече сте дипломати.

И ние играехме ролята си. Ходехме на приеми и партита, организирахме две събирания, посетихме офисите на големите корпорации и агенции, вечеряхме с привърженици на Марс.

Мириам беше домакиня на приема ни в хотела. Часове наред разговарях с бивши сънародници, слушах разказите им за отминали времена и отговарях доколкото мога на въпросите им за съвременния Марс. Успя ли Макензи Фразие да обедини канадските ОМ на Сиртис? Какво стана с фамилиите Прескот и Уеър от Хелас? Сестра ми все още живее на Марс, в Маринър Вали Саут, но изобщо не отговаря на писмата ми. Имате ли представа защо?

Много често просто се усмихвах и демонстрирах невежество. Нямаше марсиански център за предаване на фамилни съобщения или леснодостъпна от Земята база данни. Отбелязах си в компютъра, че „Мейджъмдар“ трябва да направи нещо. Помислих си, че бившите марсианци ще бъдат ценни съюзници, а с изключение на Мириам, не ги използвахме често.

Когато за малко се освободих, попитах Мириам колко често марсиански ОМ са достигали до нея директно от Марс.

— Веднъж годишно — отговори ми тя с усмивка.

Казах, че това състояние на нещата е окаяно, а тя ме потупа по рамото.

— Ние сме такива доверчиви и ограничени същества. Докато стане време да си тръгваш, прекрасно ще знаеш срещу какво сме се изправили и колко далече трябва да стигнем.

Отбелязах в компютъра си, че трябва дай предоставим изключителен достъп до информацията на „Мейджъмдар“, но се зачудих не противоречи ли това на духа на единство, който толкова се мъчим да демонстрираме.

Докато посещавахме кабинетите на членовете на Конгреса, бързо забелязах след намеците на Битрас изключителната липса на заинтересованост към същността на нашите предложения. След изтощителния ден на обикаляне по кабинетите Битрас изпадна в мрачно и заядливо настроение.

— Те не дават пукната пара за това — каза той и прие чаша вино от Алън, докато всички си отпочивахме в апартамента. — Много е объркващо.

 

Сутрините бяха заети от интервюта по „ЛитВид“, ръководени от студиото на Капитолийския хълм. Следобед продължавахме с интервюта от студиото в хотела. Обядвахме с водещи финансисти, които ни изслушваха и се усмихваха, но не обещаваха нищо, после вечеряхме с любопитни и ентусиазирани конгресмени, които ни даваха нищожна информация и също не обещаваха нищо.

От хотелската стая се запознахме с училищата във Вашингтон и Вирджиния, предимно чрез реклами по мрежата. Набързо отидохме с влак до Пенсилвания, за да се срещнем с приятели на Еймиш от Силван, които най-сетне се бяха съгласили да използват компютри, но не и мислители. Върнахме се във Вашингтон. Направихме разходка с екскурзовод до библиотеката на Конгреса и Смитсъновия музей на атмосферата и космоса.

Оригиналната библиотека беше запечатана с хелий и там можеше да се влиза само с костюми под налягане. Не ни предоставиха такава възможност. Роботите кръстосваха залите, за да охраняват и се ровеха из милиардите хартиени книги и периодични издания. През 2049 г. спрели да приемат хартиени копия и търсенето сега ставаше главно чрез електронните архиви, които бяха събрани в малка стая на стотици стъпки под старата библиотека. Алис поглъщаше цялата информация, която й трябваше, но дори и нейните големи резерви от памет щяха да се претоварят, ако приемеше всичко.

В музея на атмосферата и космоса се снимахме в подножието на макет в мащаб 1:1 на първия кораб, кацнал на Марс — „Капитан Джеймс Кук“. Като ученичка видях оригинала и този тук под купола ми изглеждаше по-голям от истинския, който бях видяла под открито небе в Елизиум.

Земята можеше да ни предложи прекалено много неща. Имаше опасност да се изтощим, още преди да е настъпил най-важният ден…