Грег Беър
Преместването на Марс (9)

Марс бе в състояние да поддържа четири милиона граждани и около половин милион евентуални жители. Това беше малко повече от половината от населението на Съединените щати през 1800 година.

Някои от бъдещите жители на Марс бяха емигриращи от Земята хора, които обикновено се заселваха на Тен Кюбт — педя земя на поне хиляда земни години. Това не беше съвсем открито одобрено, просто марсианците го приемаха без възражения. На Земята терени, изкуствено поддържани над двеста години, бяха строго забранени и заселващите се на тях ги помолваха или да емигрират някъде, или да се подложат на обратна терапия. Марс получаваше скромна компенсация от Земята за всеки приет емигрант… въпреки че това не беше чак толкова рекламирано на висок глас.

Някои от емигриращите на Марс бяха абсолютни новаци, чистосърдечни хора, които се местеха на Марс или на Луната в търсене на по-просто и по-първично съществуване. По всяка вероятност червената планета за тях се превръщаше в голямо разочарование, понеже ние от доста години насам бяхме зарязали епохата на голите скали и тесните тунели между куполите.

Посрещнах Чарлз в депото Каулуун, което се намираше на около десетина километра от Ила. Докато той вземаше чантата си от робота, мярнах Шон Дикинсън през прозореца на влака. Дори при по-малко от пет милиона живи същества на тази планета (и около триста легални мислители), разпростиращи се на площ, равна на тази на Земята, Марс определено все още не бе загубил от уюта си. Където и да отидеш, нямаше начин да не се сблъскаш с поне двама-трима познати. Двамата с Шон си кимнахме сърдечно. Прегърнах демонстративно Чарлз. Шон ни изгледа безучастно, докато влакът се изнизваше от депото.

— Страхотно се радвам, че те виждам! — възкликна Чарлз.

Издадох някакъв неопределен звук и стиснах здраво ръката му.

— Това беше Шон. Видя ли го?

— Дори пътувахме в един и същи вагон — отвърна Чарлз. — Изглеждаше много по-добродушен от последния път, когато се срещнахме. Помоли ме да ти се извиня от негово име за нелепите обвинения, които ти отправи навремето. В момента отива на юг. Не го попитах къде точно.

— Чудесно — казах аз. Почувствах как лицето ми се затопля. — Както и да е. Добре дошъл в Джида Планум. Експерт-счетоводители, специалисти по инвестициите, малки инженерни фирми. Няма вкаменелости, дори в Стъклено море.

— Е, нали ти си тук. Това ми е достатъчно — отвърна Чарлз.

Прекосихме фоайето и си купихме билети за връщане. Ила лежеше в северните покрайнини на Джида Планум.

От Каулуун към Джида, Ила и другите по-малки станции вървяха по-малки и по-бавни влакове.

Лицето на Чарлз изглеждаше по-изпито, откакто го бях видяла за последен път. Бяхме разделени за малко повече от седмица, но независимо от това той се бе променил доста — както външно, така и по отношение на настроението. Щом се качихме на влака, ме прегърна здраво, след което с тежка въздишка се стовари върху седалката.

— Господи, колко е хубаво, че те виждам! — възкликна Чарлз. — Кажи какво прави, докато ме нямаше.

— Разказах ти вече в писмата си — отвърнах аз.

— Не, разкажи ми лично. Разтревожих се, когато започнах да получавам само писма.

— Писмата, между другото, изискват много повече усилия — отбелязах аз.

— Говори ми, моля те.

Разказах му за намерението си да се кандидатирам за чирачество в ОМ „Мейджъмдар“. Той одобри идеята ми без каквито и да било възражения:

— Моята смела и благородна Касея! Както винаги, изправена срещу традициите.

— Само срещу баща ми — възразих аз. — Всъщност майка ми е неутрална по въпросите, касаещи политиката.

— В скоро време никой от нас няма да може да си позволи лукса да остане неутрален — отбеляза Чарлз. — ОМ „Клайн“ е смъртно ранено. Залагам всичко, че съвсем скоро ще последват и други удари.

— От кого? От Земята? Или от ВИЗА?

Той сви рамене и се загледа през прозореца, под който проплуваха прериите и плитките равнини.

— Ние сме своего рода заплаха. Никой очевидно не знае какъв вид заплаха точно, но определено ни натискат, и то доста силно. Следващата седмица ще отидем до Съвета, за да помолим за съпричастност и милост.

— Милост?!?

Бях страшно учудена. Марсианските ОМ много рядко молеха за каквито и да било облекчения.

— Загазили сме яко. Вече ти казах. Надявам се, че ОМ „Мейджъмдар“ няма да бъде засегнато от подобни неприятности.

— И какво ще спечелите, ако Съветът се обяви за солидарен с вас? Това е стъпка, която по принцип би трябвало да бъде последвана от молба за съвместни действия от всички ОМ…

— Ш-ш-ш-шт — вдигна пръст пред устните си той. — Не използвай тази дума, ако обичаш. — После се усмихна, но усмивката му не беше кой знае колко убедителна.

— Как успя да намериш време да дойдеш дотук?

— Направих онова, което зависеше от мен. Имам три свободни дни, преди да ми се наложи да се прибирам.

— След четири дни започва семестърът в Дюри — напомних му аз.

— Май ще се наложи да го пропусна.

— Ще напускаш ли???

— Положението е доста критично. Ще ми се наложи да остана вкъщи, поне докато не премине тази криза.

— Така може да загубиш цяла година…

— Марсианска година — кимна Чарлз и ме потупа по ръката. — Спокойно, ще се оправя някак си. Въпрос на лош късмет — да се родиш в уязвимо на външни влияния ОМ. Ако имаш намерение да изучаваш управленски мениджмънт на висше ниво, може би бихме могли да прехвърлим договора ти…

Изведнъж всичко вече никак не беше забавно. Обърнах се настрани, неспособна да прикрия раздразнението си. Чарлз забеляза това и се притесни.

— Съжалявам… — започна да се извинява той. — Нямах намерение да се държа непочтително. Наистина исках да дойда тук, за да те видя и евентуално да те убедя… а и ти каза… знам, Касея, извинявай много.

— Няма значение. — Чарлз очевидно не можеше да схване точната причина за моя гняв, още не. — Имаме да си говорим за доста неща.

— И всичките толкова сериозни. — Той притвори очи и се облегна назад. — Значи това няма да бъде точно почивка, така ли?

— О, разбира се, че ще е. — Което не беше съвсем лъжа.

 

Чарлз пристигна горе-долу в средата на най-необичайното време — по-голямата част от кръвните ми роднини и родственици по фамилна линия, които обикновено обикаляха на стада Ила, се бяха разпръснали из целия Марс.

Щяхме да успеем да се насладим един на друг в усамотение (нещо, което общо взето се случваше доста рядко), без да се налага да изтрайваме напрегнатите погледи на любопитни роднини, нетактичните въпроси на лелите ми и намеците за любовни афери от страна на по-възрастните ми братовчеди. Дори и брат ми беше заминал нанякъде. Ила Стейшън щеше да представлява едно тихо и приятно местенце и затова се чувствах искрено благодарна.

Ила заемаше около шейсет хектара от една почти безлична прерия. В границите й нямаше почти нищо интересно, освен акуифери и плътни ледени лещи. Картографите през първите десетилетия от заселването на Марс (преди около трийсет години) бяха нанесли на картите местата, където по план трябваше да бъдат разположени няколкото жп станции около Атинския акуифер. От възможните шест бяха построени три, първата от които бе именно Ила.

Липсата на живи марсианци бе разочаровала твърде малко хора. Заселниците се приземили на повърхността на планетата, която отсега нататък щяла да бъде техен нов дом, и набързо се приспособили към тежките условия. Веднага им станало ясно, че не са дошли на пикник. През онези десетилетия било толкова трудно да продължиш да поддържаш станцията да функционира и да останеш жив, че място за думата „щастие“ като че ли нямало. Въпреки това обаче аз като малка си играех на Ила, а брат ми — на мистър Ттт с неговия пистолет от златни пчели, който избива наред злите земни астронавти…

Докато малкият влак с тих звук се приплъзваше по главната прерия, изглежда успях да предам голяма част от нервността си и на Чарлз. Опитвах се да изглеждам колкото се може по-спокойна, но в действителност настроението ми бе ужасно свинско. Бях помолила Чарлз да ми дойде на гости, за да му задам въпрос, който сега ми се струваше груб и ненужен; груб, тъй като със сигурност желанието му да бъде „подобрен“ бе доста силно; и ненужен, понеже така или иначе бях твърдо решена да сложа край на нашата връзка. Но просто не можех да му го кажа тук, във влака.

Нито пък можех да му съобщя подобно нещо на вечеря. Родителите ми естествено превърнаха храненето в малък празник, отбелязвайки по този начин първия път, когато бях довела мъж в станцията.

Баща ми явно доста се интересуваше от личността на Чарлз и постоянно му задаваше въпроси за земното ембарго върху ОМ „Клайн“. Чарлз отговаряше учтиво, доколкото знаеше нещо по въпроса; очевидно не смяташе, че е необходимо да прави от това свръхсекретен въпрос пред някой толкова високопоставен като Бащата на любимата.

Родителите ми бяха приготвили вечерята главно от естествени продукти; и двамата не обичаха кой знае колко нанохраната. Хапнахме картофи, сирене, плодова салата, а за десерт — страхотен кейк със сирене, приготвен от баща ми, и горещ чай. След като се нахранихме, седнахме в „стаичката на спомените“ — малка, обзаведена като старите марсиански станции стая, в която имаше земно легло, саморециклиращ се резервоар за риба и малки, вградени в стената архаични монитори за „ЛитВид“.

Обичах родителите си и чувствата им бяха от огромно значение за мен, но тяхната внезапна и безапелационна симпатия към Чарлз бе леко объркваща. Чарлз им бе паснал идеално. Двамата с баща ми се бяха облегнали на столовете си, почти глава до глава и обсъждаха възможността за нови финансови кризи в бъдеще. Приличаха на стари приятели, които се събират за пръв път от десетки години.

Не след дълго баща ми му зададе неизбежния въпрос: какво смята да прави оттук нататък.

— Доста неща — отвърна Чарлз. — Май съм прекалено амбициозен за марсианец…

Майка ми му предложи още чай.

— Лично аз не виждам причина защо марсианците да не са амбициозни — поде тя. Устните й бяха присвити.

— Просто това, което ми се иска да върша, може да се характеризира като леко непрактично — тук, в настоящия момент. — Чарлз поклати глава и се ухили странно. — Аз не съм чак толкова практичен човек. — И защо мислиш така? — попита го баща ми.

„Изминал е целия този път, за да бъде с мен — помислих си аз. — А сега си губи времето в празни приказки с родителите ми… и то за това, какво смята да прави в областта на физиката.“

— Марс все още не разполага с необходимите средства за научни изследвания и по всяка вероятност така ще е още десетилетия наред — отвърна Чарлз. — На планетата има само двама мислители, които се занимават с физика, както и няколко дузини почти неадекватни компютри, вързани за университетите, като за тях се чака едва ли не на опашка. А аз съм прекалено млад, за да чакам по опашки. Работата ми е доста примитивна, но… — Той спря внезапно, докато ръкомахаше. Ръцете му застинаха във въздуха, почти успоредно една на друга. След това той махна и продължи: — Работата, която се надявам да върша, по всяка вероятност ще заеме всички възможни земни ресурси в тази област.

— Тогава защо направо не отидеш на Земята? — попита го баща ми.

— Защо не, наистина? — включих се и аз. — Опитът, който ще придобиеш там, сигурно ще е неповторим.

— Няма начин — въздъхна Чарлз. — Оценките ми в никакъв случай не могат да се нарекат съвършени, пък и никой няма да ми даде обещаваща психоквалификация. А за да ти разрешат да работиш на Земята, те карат да минеш през десетки свръхтрудни тестове… Искат от нас да бъдем сто пъти по-добри от всеки земянин.

Баща ми явно все по-ясно виждаше в Чарлз амбициозен млад мъж, но с недостатъчна воля да изпълни желаното.

— Трябва да вършиш онова, което мислиш, че ще правиш най-добре — вметна той мрачно.

Аз незабавно преминах на страната на Чарлз и казах рязко:

— Чарлз знае какво трябва да прави. Той има много повече знания от който и да е земен жител.

Баща ми повдигна вежди при този мой изблик. Чарлз благодарно стисна ръката ми.

— Много по-слаби учени от теб са успели да се промъкнат на Земята — продължи баща ми. — Трябва да се научиш как да се справяш с хората.

— Виж, наистина в тази област съм доста слаб — призна Чарлз. — Никога не съм знаел нищо друго, освен как да се държа искрено с тях.

Той ми хвърли бегъл поглед, сякаш това бе лъжа, която трябваше да потвърдя. Въпреки че не ми стана кой знае колко приятно, аз се усмихнах. По лицето на Чарлз премина сянка на загриженост, която обаче бързо се замени от сляпо обожание. Кафявите му очи дори леко се ококориха, като на кученце. Извърнах се встрани, понеже не исках да предизвиквам подобен ефект върху него. Копнеех да сме само двамата с Чарлз, някъде, където родителите ми нямаше да ни се месят, за да му кажа онова, което мислех. Само че времето отново не беше никак подходящо. Чувствах се ужасно.

— Касея ще отиде на Земята веднага, щом й се открие подобна възможност — вметна майка ми. — Ами ти? — И се усмихна гордо.

Впих поглед в резервоара за риба, запечатан преди десетилетия още на Земята. Баща ми направо го обожаваше. Беше го подарил на майка ми в деня на тяхната сватба.

— Е, все още никой не ми е предложил подобно нещо — казах най-накрая.

— Та ти си добра — възкликна Чарлз. — Можеш да се оправиш с всяко препятствие и знаеш как да се държиш с хората, за разлика от мен.

— Точно това мислим и ние — усмихна се гордо баща ми. — Просто й трябва малко повече вяра в собствените й сили и малко самочувствие. А това ние, родителите й, не можем да й го осигурим. Явно й трябва друг човек.

 

Баща ми ме отведе за малко встрани, докато майка ми и Чарлз разговаряха за нещо.

— Виждам, че не си щастлива, Касея — започна той без заобикалки. — Аз го виждам, майка ти го забелязва… предполагам, че и Чарлз би трябвало да го усеща. Какво става с теб?

Поклатих глава.

— Всичко не върви както трябва — отвърнах. — А вие и двамата толкова го харесахте…

— Защо, не трябваше ли?

— Поканих го тук… за да поговоря с него. А се оказва, че не можем да останем насаме нито за миг…

Баща ми се засмя.

— Със сигурност ще останете насаме по-късно.

— Именно затова съм нещастна. Изучавате го така, сякаш е гарантирано, че ще се обвържа с него.

Баща ми присви очи и се загледа в мен като геолог, изучаващ поредната рудна жила в късче скала.

— Поне доколкото мога да кажа досега, не виждам нищо лошо в едно подобно действие.

— Той е мой приятел и е дошъл тук, за да си поговорим. Не съм те молила да изказваш мнението си за него, нито пък да го одобряваш или отхвърляш.

— Да не би двамата с майка ти да те притесняваме?

— Просто има едно-две изключително важни неща, за които трябва да говоря с него. А това по всяка вероятност ще отнеме крайно много време.

— Съжалявам. Ще се опитам да бъда по-кратък.

Двамата се върнахме в „стаичката на спомените“. Полека-лека баща ми тактично прекъсна майка ми и подхвърли предложението двамата с нея да се разходят из чаената градина. Когато тръгнаха, Чарлз се отпусна доволно и спокойно на стола.

— Страхотни родители имаш — заяви той. — Сега ми е ясно откъде идва характерът ти.

Каквото и да бе казал, щях да побеснея. Това обаче ме накара направо да избухна:

— Аз съм си аз, в крайна сметка!

Той вдигна ръце безпомощно и въздъхна:

— Касея, явно искаш да ми кажеш нещо. Е, кажи ми го сега. Направо ще откача от напрежение.

— Защо не спомена пред мен, че си подал молба за връзка?

Той се намръщи.

— Моля?

— Подал си молба за връзка с мислителя „Куантум Лоджик“.

— Да, така е — потвърди той с каменно лице. — Както и една трета от колегите ми в четвърти курс.

— Чарлз, знам какво представлява мислителят „Куантум Лоджик“. Чувала съм толкова много неща за това, което би могъл да направи с хората…

— Е, при всички положения не ги превръща в чудовища.

— Но не ги прави и човешки същества — възразих аз.

— Затова ли нещата между нас не вървят?

— Не.

— Така или иначе нещо не е наред.

— Не виждам какъв ли живот би могъл да живее човек, който… — Усещах как се оплитам в думите си, но упорито не можех да намеря правилния начин за разговор.

— Който е „женен“ за „Куантум Лоджик“ ли искаше да кажеш? — Невероятно, но за него това явно бе смешно! — Не вярвай на глупости, Касея. Чувал съм, че хората на Земята обсъждат съвсем сериозно тези неща. Някои от по-възрастните физици там смятат, че една евентуална връзка между човек и мислител би могла да разреши доста концептуални проблеми. Пък и връзката е само временна.

— Така или иначе си го премълча — прекъснах го аз.

Той се опита да смени темата.

— Едва ли втори път ще ми се удаде подобна възможност…

— Но си го премълча.

— Това ли само те ядосва?

— Значи не ми се доверяваш достатъчно, за да споделиш с мен подобно нещо. — Не можех да повярвам, че отново затъваме в блатото не на тази тема, която трябваше… И всичко това само и само за да не ми се наложи да изричам онези думи, от които знаех, че боли ужасно много… за които нямах кой знае каква причина.

Ето го Чарлз — седнал точно насреща ми. Част от мен — доста енергична и значителна част — искаше да му се извини, да го изведе в чаената градина и да се люби отново с него. Само че останалата част от мен нямаше този път да се поддаде толкова лесно. Бях взела вече решение и щях да го изпълня, независимо колко болка и нещастие щеше да донесе то и на двама ни.

— Толкова съм незряла. Имам да раста и да раста.

— Аз също. Ние…

— Но не и заедно с теб.

Устата му се отпусна, а очите му се отвориха широко. Той сведе поглед надолу, затвори уста и въздъхна:

— Добре.

— И двамата сме твърде млади. Беше ми страшно хубаво с теб.

— Покани ме тук, за да се срещна с родителите ти, преди да ми съобщиш това? Не мисля, че беше честно. Само им загуби времето.

— Те те харесват толкова много, колкото и аз — възразих. — Исках да говоря с теб на място, което ми е познато, където се чувствам на своя територия, понеже, повярвай ми, никак не ми е лесно. В края на краищата аз наистина те обичам.

— А-ха… — Той продължаваше да избягва погледа ми и оглеждаше стените, сякаш търсеше потаен изход, през който да избяга. — Искаш от мен да ти разказвам плановете си за бъдещето, които могат въобще да не се осъществят, да те разочаровам заради нещо… нещо, което по всяка вероятност е просто един мираж. И успях да те разочаровам.

— Не. — Вирнах брадичка, независимо че бях доста смутена. Чак сега разбирах причината за реакцията си. — Казвам ти го направо. По-късно, след година, пет или десет, когато и двамата постигнем нещо в този живот, когато съзнанията ни са вече възрастни, когато знаем какво точно искаме…

— Аз лично знам какво искам още от малък — прекъсна ме Чарлз.

— В такъв случай трябва да намериш някой, който поне малко да прилича на теб. Не знам какво ще правя в бъдеще, нито пък накъде ще ме отвее вятърът.

Чарлз кимна.

— Май те натиснах прекалено силно.

— По дяволите, стига вече с това — сопнах се аз. — Звучиш ми като…

— Като?

— Няма значение. — Погледнах го с широко отворени очи и се помъчих да покажа с начина, по който погледът ми се плъзгаше по чертите на лицето му, истинските си чувства към него.

— Не си щастлива, нали? — попита той.

— Просто няма как да пораснем само за два-три месеца — отвърнах.

Чарлз вдигна ръце.

— Искаше ми се да бъда с теб, да правя любов с теб, да те прегръщам, да те наблюдавам, когато заспиваш… — Открих, че обрисуваната от него прекалено домашна картина направо ме плаши. Не че онова, което си представях аз, бе кой знае колко по-добро. Младостта е време за приключения, за промени, а не за успокоение и за прекарване на живота по фиксирана и отъпкана пътека.

— Би могла да ме научиш на толкова много неща за политиката и за начините, по които хората работят заедно — продължаваше той. — Имам огромна нужда от това. Мисля, че на сегашния момент съм се изгубил. И вероятно ти би могла да балансираш нещата в мен.

— Чудя се дали някога въобще бих била готова за подобно нещо — поклатих глава аз. — Може би ще бъде по-добре, ако просто си останем приятели.

— Трябва винаги да бъдем приятели — натърти той.

— Значи отсега нататък сме просто приятели — обобщих веднага.

— Много мъдро, Касея — наруши след кратка пауза Чарлз настаналата няколкоминутна тишина. — Извинявай, че се държах така тромаво.

— Въобще не е било тромаво. Беше очарователно. Наистина.

— Очарователно, сигурно. Но убеждаващо — едва ли.

— Не знам какво точно искам, Чарлз. Трябва първо да открия самата себе си.

— Вярваш ли в мен? — попита той. — Ако вярваш, би трябвало да знаеш вече, че животът с мен едва ли би могъл да бъде някога скучен.

Изгледах го с наполовина раздразнен, наполовина озадачен поглед.

— Работата, която възнамерявам да върша, ще бъде с изключителна важност. Не зная колко точно време ще ми отнеме, Касея, но вече горе-долу имам някакви основни представи. Имам представа къде и в какво бих могъл да взема участие. Работата, която върша самичък — не съм давал в университета да разберат за нея — е нещо изключително добро. Не е нещо извънредно, разбира се, но е добро… и е само за разгрявка.

Чак сега виждах другата страна на Чарлз. Тя определено никак не ми хареса. Лицето му се бе набръчкало в убеждаваща гримаса.

— Няма нужда да ми обясняваш колко си мъдър — сопнах му се аз.

Той ме прегърна през раменете. Ръцете му бяха нежни, но настоятелни.

— Въпросът не е само да си умен — каза той. — Сякаш просто имам дарбата да виждам в бъдещето. Наистина това, което правя сега, ще бъде прелестна работа. Понякога си мисля дали и моята партньорка, която и да е тя, няма да изпита желание да се включи в тази работа. Трябва да избирам партньорката, приятелката, любимата си прекалено внимателно, понеже работата никак няма да е лесна.

В този момент усетих, че точно сега бих могла да сложа край на разговора — просто с едно ръкостискане и обикновено „довиждане“. Никак не ми хареса новият Чарлз, който виждах пред себе си. Не беше умен дори наполовина колкото баща ми, но въпреки това бе изпълнен с чувство за собствената си значимост — егоист, пълен с грандомански идеи.

— Имам собствена работа, над която трябва да залягам — казах най-накрая аз. — Имам нужда да бъда нещо повече от „нечий партньор“, който просто да поддържа работата на човека до себе си.

— Разбира се — съгласи се веднага той. Дори може би прекалено бързо.

— Трябва да следвам собствения си път, а не да се прилепя към някого и да бъда влачена подире му — продължих.

— Разбира се! — Лицето му отново се сгърчи.

„О, Господи, Чарлз, моля те, недей да плачеш, по дяволите!“

— Вътре в мен има толкова много — поде отново той. — Чувствам се толкова силен. Никога не съм можел да се изразя правилно, а щом не умея това, определено никога не бих могъл да те убедя. Само че ми се иска да знаеш, че никога през целия си живот не съм срещал жена като теб.

„Не че си срещал кой знае колко“, помислих си не твърде любезно аз.

— Искам да знаеш, че където и да отидеш, каквото и да правиш, ще те чакам — продължаваше той.

Хванах го за ръката, чувствайки, че това е горе-долу подходящ, макар и не най-правилния начин за излизане от тази напрегната ситуация.

— Наистина чувствата ми към теб са силни, Чарлз — изрекох внимателно. — Никога няма да ми станеш безразличен.

— Ти не искаш да се омъжваш, аз в момента не мога и ти прекрасно го знаеш… Следователно не можеш да мислиш за мен като за надежден партньор или нещо от този род. Предполагам, че не искаш повече да се виждаме.

— Искам да имам свобода на избора, Чарлз. А това е нещо, с което точно сега не разполагам.

— Защото аз се изпречвам на пътя ти, така ли?

— Точно така — кимнах.

— Касея, никога не съм бил по-сконфузен и по-засрамен.

Втренчих се в него, без да проумявам каквото и да било.

— Имаш да учиш още доста неща за мъжете.

— Разбира се.

— Както и за хората по принцип.

— Несъмнено си прав.

— Само че не искаш аз да съм този, който ще те научи на това. Какво, по дяволите, направих, за да свърши всичко толкова бързо?

— Нищо! — извиках аз. Нямаше да успея да се контролирам още дълго. След всичко, което се бе случило, осъзнаването на простия факт, че ще се наложи Чарлз да остане и през нощта, ми причиняваше почти физическа болка. От гарата на Каулуун не тръгваха никакви влакове по това време. Щеше да се наложи да се гледаме лице в лице и на сутринта… а на всичкото отгоре и родителите ми щяха да се мотаят наоколо.

— Искам да живея сама, сама да се грижа за себе си и сама да се разпореждам с живота си, за да видя на какво, по дяволите, съм способна — заявих, като едва не заеквах от вълнение. Очите ми бяха пълни със сълзи. Вдигнах глава, за да не потекат по бузите ми. — Не ме чакай, Чарлз. Защото това в никакъв случай не е моето разбиране за свобода.

Той светкавично поклати глава.

— Явно съм сбъркал някъде.

— Не, дявол да го вземе! — креснах аз.

Все още не бяхме излезли от „стаичката на спомените“. Улових го за ръка и го поведох към жилищните помещения, след което отворих вратата към чаената градина и го побутнах през нея със стиснати зъби.

Чаената градина бе разположена в една цилиндрична клетка, разположена на десет метра под повърхността на планетата. От стените, тавана и пода се протягаха огромни зелени храсти, които жадно ловяха с листата си лъчите на портативното слънце. Клоните им тихо шумоляха, разбудени от движението на въздуха. Дръпнах Чарлз за ръката. Двамата спряхме в южния край на градината.

— Аз съм тази, която прави нещо не както трябва — казах му. — Не ти, а аз.

— Не ми се вярва — възрази Чарлз. — Чувствам се толкова отчетливо виновен…

— Може би всичко щеше да е различно. След три, пет или един Господ знае колко години. Но просто сега не е момента. А никой не знае какви ще бъдем тогава…

Чарлз седна на една пейка. Отпуснах се до него, като крадешком избърсах очи с ръкава на дрехата си. Само преди няколко години бях престанала да си играя с кукли и се бях задълбочила в научнопопулярните серии за викторианската епоха на Земята, предавани по „ЛитВид“. Защо всичко се разви толкова светкавично?

— На Земята — обади се Чарлз, — хората учат децата си от най-ранна възраст на всичко, което впоследствие ще им бъде нужно да знаят за секса и женитбата.

— Е, тук, на Марс, сме малко по-старомодни.

— Според мен всичките ни грешки произлизат от пренебрегването на другия.

— Да, пренебрегвам те, тук си прав. — Гласовете ни вече се бяха поуспокоили и тонът на разговора бе напълно нормален. Сякаш обсъждахме различните видове чай. „Марсианците са влюбени до дъното на душата си в своя чай. Ако питаш мен, лично аз предпочитам пеко, а ти?“

— Няма да ти се извинявам повече — каза Чарлз и ме улови за ръката. Стиснах я нежно. — Искам да знаеш, че наистина мислех всичко онова, което ти казах. Сега пак ти повтарям — когато си готова, където и да сме двамата, ще те чакам. Няма да се оттегля просто така. Избрал съм теб, Касея, и никоя друга. Не мисля, че бих могъл да бъда щастлив с която и да било, освен с теб. Дотогава ще продължа да ти бъда приятел. И обещавам, че няма да очаквам нищо повече и от теб.

Искаше ми се да подскоча и да изкрещя: „Чарлз, това е направо глупаво, ти така и не си разбрал онова, което исках да ти каж…“. Но не го направих. Внезапно пред очите ми изникна Чарлз в образа на стрела, изстреляна право в целта — честен и прям мъж, който нямаше никакво намерение да лъже или да увърта и който по всяка вероятност щеше да бъде прекрасен и предан съпруг.

Но не и за мен. Моят и неговият пътища със сигурност бяха крайно различни. Що се отнася до мен, може и никога да не успеех да постигна целта си, но бях уверена, че въпросната ми цел, каквато и да беше тя, бе крайно различна от неговата.

Осъзнах, че ще ми липсва ужасно и болката стана много по-силна, отколкото бих могла да понеса.

Тръгнах си. Баща ми показа на Чарлз стаята за гости.

 

След известно време баща ми дойде в моята стая. Вратата, естествено, бе заключена, а и бях изключила интеркома, но дори през пластовете стомана и пяна дочух почукването му. Пуснах го да влезе. Той седна на ръба на леглото ми.

— Какво става? — попита той.

Заплаках тихо.

— Да не би да те е наранил по някакъв начин?

— О, Боже, не, разбира се!

— А ти? Да не би ти да си го наранила?

— Да.

Баща ми поклати глава и присви устни, преди да успее да се овладее.

— Няма да те разпитвам повече за нищо. Ти си моя дъщеря. Но възнамерявам да ти кажа нещо и според мен си струва да ме изслушаш. Чарлз със сигурност е влюбен в теб и не се съмнявам, че ти си направила нещо, с което да предизвикаш любовта му…

— Моля те!

— Заведох го в стаята за гости. Видът му ми напомни за малко кученце, което е загубило стопанина си.

Обърнах се към стената. Сърцето ми се късаше.

— Защо го покани тук? За да се срещне с нас ли?

— Не.

— Той мислеше, че причината е именно тази.

— Не е.

— Добре де, добре. — Баща ми кръстоса крака и сложи ръцете си върху тях с невероятно мъжествено и бащинско излъчване. — От години насам се чудя какво ли бих направил, ако някой се помъчи да ти стори нещо. Знаеш колко те обичам. Вероятно понякога съм се държал наивно, понеже никога не съм си и помислял за това, какъв ефект ще оказваш върху околните. Отгледахме те добре…

— Татко, моля те!

Той си пое дълбоко въздух.

— Искам да ти кажа нещо за мен и за майка ти. Нещо, което със сигурност не знаеш. Просто мисли за това като за мое задължение, произлизащо от пола ми. Понякога жените могат да нараняват със страшна сила мъжете.

— Знам. — Не можех да понасям мяученето си.

— Изслушай ме. Някои жени мислят, че мъжете са невероятно трудни характери и затова трябва да вземат от тях всичко добро, до което успеят да се докопат. Само че аз не одобрявам това. Не одобрявам и начина, по който ти нараняваш мъжете. По същия начин бих реагирал и ако видя Стан да наранява някоя жена.

Поклатих безпомощно глава. Просто ми се искаше да остана сама…

— Това е семейна история. Знай, че си струва. Майка ти близо година се колеба между мен и един друг мъж. Каза, че ни обичала и двамата и не можела да вземе еднозначно решение. Не можех да се примиря с мисълта, че трябва да я деля с някого, но също така не можех и да я оставя да си тръгне. Е, след време тя заряза другия, дойде при мен и каза, че съм бил единствен… само че болката си остана и дори и сега не съм в състояние да я забравя. А оттогава минаха тринайсет години. Ако знаеш колко ми се иска да мога да бъда галантен, мил, да й простя… но въпреки това продължавам да скърцам със зъби, когато чуя името му. Животът на хора като нас не е чак толкова елементарен. Ние искаме да си мислим, че животите ни принадлежат, но не е така, Касея. Не ни принадлежат. О, Господи, ако знаеш колко ми се иска да ни принадлежаха…

Не можех да повярвам, че баща ми ми говори подобни неща. Честно казано, въобще не ми се искаше да го слушам. Майка ми и баща ми винаги са били влюбени един в друг и щяха да си останат така вовеки веков. В края на краищата аз не бях плод на някаква нестабилна и лигава емоция, нито пък продукт на нещо толкова хаотично като това, което в момента ставаше между Чарлз и мен.

За няколко секунди дори бях изгубила дар слово.

— Моля те, върви си — казах най-накрая, когато успях да си поема дъх, подсмърчайки. Баща ми си тръгна, като промърмори някакво извинение.

 

На следващата сутрин, след една закуска, която сякаш нямаше свършване, придружих Чарлз до гарата на Каулуун. Целунахме се едва ли не като братче и сестриче. И двамата ни болеше прекалено много, за да можем да си кажем каквото и да било. Стиснахме си ръцете за секунда, впили очи един в друг. След това Чарлз се качи на влака, а аз се обърнах и побягнах.

 

Междувременно по света ставаха странни работи.

ОМ „Клайн“ поиска, но не получи никакви гаранции за солидарност от Съвета. Настъпи разцепление. Земята и ВИЗА започваха да стават нагли и искаха все повече ОМ да подписват невероятно задължаващи споразумения с тях. Имаше случаи на нови налагания на ембарго върху ОМ. Някои дори банкрутираха. Дори най-големите ОМ, останали по някаква случайност незасегнати, отбелязаха, че системата на независимо съществуващи една от друга фамилии е на път да се разпадне окончателно. Бъдещият съюз, който вероятно щеше да възникне, нямаше да бъде въпрос на избор, а по-скоро на необходимост.

Горе-долу по това време молбата ми за чирачество бе отхвърлена за пръв път. От Дюри се върнах в МУС и продължих следването си по правителствен мениджмънт, чиито ученици бяха доста намалели. След шест месеца отново подадох молба и тя пак не бе удовлетворена.

Битрас Мейджъмдар, синдик на ОМ „Мейджъмдар“ и мой трети чичо, бе призован на Земята към края на 2172 година (53 М-година), където трябваше да свидетелства пред Сената на Обединените щати на Южното полукълбо. Това между другото ни спести доста пари. По принцип политиците и синдиците рядко говореха пред публика. Но арогантността на Земята бе направо пословична.

ВИЗА (Великият източно-западен алианс) постепенно се бе превърнал в най-великата икономическа и политическа сила на Земята. Съединените щати бяха запазили позицията си на „първи сред равни“ дори и в състава на ВИЗА. Въпреки това на Марс се поддържаше твърдението, че ВИЗА използва САЩ, за да изрази недоволството си от липсата на разбирателство сред марсианците по въпроса за обединяването. Затова САЩ искаха да говорят директно с нас и за целта призоваха един доста влиятелен марсианец.

По някакъв перверзен начин всичко изглеждаше много романтично и вълнуващо; освен това, ако всички бяха практични, вероятно никога нямаше да получа предложение да отида на Земята. Дори най-ревностните марсианофили винаги гледаха към Земята с копнеж. Каквото и да си мислехме за тромавата й политика, за трескавата й любов към технологиите, които постепенно ни заливаха, и за начина, по който се стремеше да задуши в зародиш биологичните експерименти с хората, все пак не забравяхме, че на Земята човек може да се разхожда под открито небе, незащитен от скафандри и шлемове, и това ни караше всички да мечтаем да стъпим поне веднъж там.

Затова, след като се бях провалила два пъти, подадох за трети път молба за чирачество и този път тя бе приета. Подозирах, че майка ми бе вкарала някои от връзките си (въпреки че тя никога не си призна). Молбата ми отиде много по-напред, отколкото някога бе стигала, интервютата с мен вървяха на все по-високо ниво и най-накрая ми дадоха да разбера, че гледат доста сериозно на кандидатурата ми.

 

Последният път, когато се срещнахме с Чарлз през това десетилетие, беше през 2173 година. Докато чаках отговора на молбата си, бях наела стая в блока на Съвета в Улисис и работех в офиса на Бет Ървин Шарп, посредник за Тарсис. Да работиш за Шарп бе направо страхотно изживяване. Майка ми смяташе, че давайки ми работа като тази, ОМ ми прави огромна услуга.

Веднъж отидох на едни благотворителни танци, приходите от които се изпращаха във фондовете на научния университет в Тарсис — новооткрито, но вече набиращо скорост средище на марсианската научна мисъл, както и център на работата с мислители.

На танците видях Чарлз в компанията на някаква млада дама, чийто външен вид определено не можех да одобря. Не след дълго погледите ни се срещнаха.

Бях облечена с открито провокираща подсъзнанието рокля, която подчертаваше точно онова, което трябваше (не че се нуждаех от това). Чарлз бе облечен с безличната университетска униформа. Той успя някак да се изскубне от обятията на приятелката си и двамата се взряхме един в друг през една маса, отрупана с пресни новосъздадени зеленчуци. Каза ми, че изглеждам чудесно. Върнах му комплимента и му казах, че дрехите му са прекрасни (което не беше истина; бяха направо ужасни). Виждаше ми се спокоен, само че аз бях невероятно нервна. Въпреки всичко продължавах да чувствам вина за станалото в Ила… вина и още нещо друго, което не можех да определя със сигурност. Близостта му ме накара да се чувствам неудобно, но си казах, че продължавам да мисля за него като за приятел.

— Подадох молба за чирачество при някой синдик. Умирам да отида на Земята — споделих с Чарлз. — И, знаеш ли, има доста голяма вероятност да успея. Мога да отида на Земята с моя чичо Битрас.

Чарлз измънка, че се радвал за мен, но не изглеждаше чак толкова щастлив. След кратка пауза добави мрачно:

— Ако отидеш там, това означава, че няма да те има цели две години. Тоест, една марсианска година.

— Няма да усетим кога ще прелети — успокоих го аз.

Чарлз явно не беше особено убеден в това.

— Казах ти, че винаги съм искал да бъда твой партньор — измърмори той.

— Като те гледам, май състоянието не може да се опише точно като „очакване“ — кипнах изведнъж. Внезапната смесица от гняв и смущение накара лицето ми да пламне.

Но Чарлз беше понаучил това-онова относно начина, по който да се държи с хората.

— Ако трябва да сме честни, думите, които ми наговори, не бяха чак толкова окуражаващи.

— Ти пък не ми се обади нито веднъж — отрязах го аз.

Той поклати глава.

— Ти беше тази, която реши да се сбогува, не помниш ли? Все пак в мен е останала поне малка частичка гордост. Предположих, че ако някога си промениш решението, ти ще си тази, която ще ме потърси.

— Доста арогантно от твоя страна — тръснах. — Отношенията между двама души обикновено се основават на устната връзка между тях.

Той очевидно си прехапа езика, за да не каже нещо, за което после сигурно щеше да съжалява, и извърна поглед встрани.

— Твоят свят май от известно време стана прекалено огромен за мен — каза след кратка пауза той. — Чакането вече не ми изглежда практичен начин за запълване на времето.

Впих безмълвно поглед в него.

— Вече си пораснала — продължи той. — Виждам, че постепенно ставаш всичко онова, което явно си искала да бъдеш. Желая ти успех. Винаги ще те обичам.

Той се поклони, обърна се и си тръгна, като ме остави напълно объркана. Бях се приближила до него като към стар приятел, а той отново бе започнал онзи неудобен разговор, за който си мислех, че отдавна е останал зад гърбовете ни. И на всичкото отгоре бе отворил темата, точно след като бях споделила с него нещото, което според мен щеше да се превърне в превратна точка в моята кариера! Това си беше чиста проба емоционално изнудване.

Тръгнах с накъсана крачка към едно малко павилионче за почивка. Там се изправих пред кръглото огледало и се загледах в себе си, питайки се вбесено защо се чувствах толкова ужасно и защо бях толкова нещастна.

— Прав му път — изрекох на глас, като се опитвах да убедя себе си. Без особен успех.

 

Никога не успях да намразя Чарлз и никога не открих в него нито една черта, която да не заслужава одобрението ми, ако не и възхищението ми. И все пак дори сега, когато между мен и нея лежи цяло столетие живот, не мога да се насиля и да нарека онази млада жена, която бях някога, глупачка.

Разказвам ви всичко това като тривиална прелюдия към неща, които нито аз, нито Чарлз можехме тогава да си представим, че въобще ще се случат. Сега поглеждам назад и виждам безмилостния ход на събитията, които превърнаха следващите седем години в най-великото събитие от човешката история.

Тривиална болка, тривиални животи. Просто шумолене на песъчинки, носени от грандиозна буря.