Грег Беър
Преместването на Марс (7)

Отместихме настрани една тънка врата, направена изцяло от фибростъкло и влязохме в склада, който се намираше точно зад помещението с качетата. Зад прилежно сгънатите парчета филтърна хартия лежеше самотно буре. Чарлз се изправи до него и се взря в етикета му.

— „Реколта 2152 земна година“ — прочете той. — „Марсианска година 43. Никога не е било бутилирано и не е пускано в продажба“. — Хвърли бегъл поглед към мен. Изражението му бе като пародия на страх и загриженост. — Би могло да ни убие и двамата.

— Е, какво пък… Дай да го пробваме все пак.

Канелката на бурето бе обърната към стената. Чарлз извика един от роботите по поддръжката и му нареди да завърти бурето към нас. Роботът се справи добре и ние успяхме да отворим тапата. Чарлз тръгна нанякъде, за да намери чаши, и ме остави сама с мислите ми в студената и пуста стая.

Впих поглед в стените и изрекох на глас: „Какво, да ме вземат мътните, правя?“. Бях далеч от всички станции и градове, сама с един младеж, когото познавах едва-едва, и се забърквах в някаква ситуация, в която компромисите трябваше да валят един след друг. Вървях срещу течението на собствените си преценки. Положението в момента ни най-малко не се покриваше с предишните ми планове за подобен случай… когато вече би трябвало да съм изпробвала и подбрала подходящ кандидат за сериозна връзка; който много добре да ми подхожда.

Определено не познавах добре съзнанието си. Чарлз ми харесваше, а и определено бе приятен човек, само че не беше…

Шон Дикинсън.

Намръщих се и се ощипах по лакътя като своего рода самобичуване. Помислих си, че ако Шон Дикинсън беше тук, вероятно двамата с него вече щяхме да сме си легнали… Само че пред очите ми веднага изплува образът на Шон, който се надига сутрин от леглото и ме поглежда с неодобрение, изпращащ с мълчание отминалата нощ на страстите. Това ли желаех? Усещането за секс с малко лъжливо чувство за любов като подправка? И то с човек, с когото едва ли щяхме да имаме някакво бъдеще и следователно не ме обвързваше с нищо?

Лицето ми пламна.

Чарлз се върна с две дебели чаши. Престорих се, че съм крайно заинтригувана от един от роботите и отчаяно се опитах да си възвърна контрола върху себе си.

— Нещо не е наред ли? — попита Чарлз.

Поклатих глава с широка и ужасно фалшива усмивка.

— Просто всичко е толкова тъжно…

И поех една от чашите.

Чарлз изпъна врат. Очевидно беше също толкова несигурен за своите чувства към мен, колкото и аз за моите към него. Само че той поне правеше всичко възможно, за да се престори на храбрец. С почти магьоснически жест завъртя канелката и наля в чашата си тънка струйка от тъмночервената течност.

— Би било неучтиво да ти предлагам да го опиташ първа — отбеляза Чарлз. — В края на краищата това е грешка на моята фамилия, не на твоята.

Той вдигна чашата си, завъртя я, усмихна се и отпи една глътка. Наблюдавах с любопитство лицето му, чудейки се колко ли е лош вкусът на виното.

Изненадата му беше пълна.

— Не е крайно зле — каза. — Всъщност никак не е зле. Става за пиене.

Той наля една чаша и за мен. Виното бе доста резливо и изискваше малко повече контрол, за да го пратиш в гърлото си, отколкото си представях, но в крайна сметка не беше чак толкова лошо, колкото би могло да бъде.

— Млади сме — реши Чарлз, — затова ще го преживеем някак си. Дали да не вземем с нас литър-два за вечеря?

— Зависи каква е вечерята — отвърнах аз.

— Ами онова, което донесохме със себе си, и остатъците от аварийните резерви.

— Вероятно бих могла да приготвя нещо — измърморих неуверено.

— Това би било страхотно.

 

Хапнахме в трапезарията на ръководителя на станцията върху една стара метална маса, седнали на столове, които никой никога не се бе сетил да изхвърли. По прекалено усилената аудиоуредба звучеше някаква музика отпреди десет години — светкавично бърз барабанен ритъм, който вероятно би накарал родителите ми да изпаднат в романтично умиление, но не оказваше никакво въздействие върху мен. Предпочитах развитието, а не наркотизиращия ритъм на барабаните.

Не бих могла да кажа, че виното ме освободи от грижите и притесненията ми, но поне ме поуспокои малко и затова му бях много благодарна. Храната се поддаваше на обработка — някакво сиво тесто на възраст поне пет години (пет марсиански години!), което за щастие можеше да бъде оформено в нещо, ако не изискано, то поне годно за ядене. Чарлз беше направо смущаващо очарован от готвенето ми. Трябваше да си прехапя езика, за да не спомена, че всъщност тестото свърши по-голямата част от работата. Изобщо Чарлз се стараеше всякак да бъде любезен и да се покаже във възможно най-добра светлина. Това, че аз не реагирах по никакъв подходящ начин, си оставаше загадка и за двама ни.

Докато привършвахме вечерята си, старата климатична инсталация ужасяващо скърцаше и стенеше. Навън според монитора в стаята на ръководителя температурата на повърхността бе паднала до минус осемдесет градуса по Целзий, а вятърът се бе закрепил на скорост от сто километра в час. Все още не бях започнала да се тревожа за това как ще изкараме — имахме достатъчно припаси, за да издържим поне една-две седмици. Ако поискахме да си тръгнем оттук, тракторът би могъл да ни преведе през почти всичко, с изключение на някоя по-силничка буря, каквато според метеорологичната прогноза не се предвиждаше.

Реално погледнато, нямаше от какво да съм недоволна: нищо не ни застрашаваше, никой не знаеше къде сме, благодарение на виното с всяка поредна глътка Чарлз ми се струваше все по-привлекателен… и независимо от всичко вратът ме болеше от напрежението.

— Утре ще излезем навън и ще прескочим до „бръснатите равнини“ в стария каньон — обади се Чарлз, като надигна чашата си и се взря с наслада в нея, сякаш виното бе някаква наистина рядка и ценна реколта. Той дори притвори едното си око и се вгледа в цвета му, но улови несигурното ми изражение и се засмя. Може би се влюбих в него именно заради смеха му — непринуден и лек, издаващ неодобрение към самия себе си, но не и прекалено скромен, придружаван от завъртане на очите и леко повдигане на брадичката.

— Какви са тези „бръснати равнини“? — попитах.

— Естествени пукнатини във варовика. Горните пластове са разделени от долните, вероятно заради вибрациите, които вятърът поражда. В момента горните слоеве започват да се трошат. Не след дълго… е, всъщност след стотина милиона години, скрежът се загнездва трайно в пукнатините, горните пластове ерозират и се превръщат в прах и пясък. Вятърът ги отвява и на въздействието му се излагат по-долните… С две думи, целият процес прилича на бръснене, затова ги наричат и „бръснатите равнини“.

— Че откъде идва този скреж, след като сме толкова на юг? — учудих се аз.

— В действителност „бръсненето“ е спряло преди триста милиона години, понеже няма достатъчно влага, която да замръзва и да се превръща в скреж. Понякога през зимата замръзва известно количество въглероден диоксид. Само че там са вкаменелостите. Някога това бе страхотна площадка за провеждане на тестове.

— Опити ли?

— Заради раковините. Повечето от тях не са по-големи от пръста ти, но прачичо ми някога открил Архимедов зъбатко, дълъг над три метра. Точно тук, където се намираме в момента. Открил го, докато разкопавали повърхността, за да построят тези тунели.

— Какво представлява Архимедовият зъбатко? — попитах. Имах известни познания по марсианска биология, колкото да съм чувала това-онова за най-огромното създание, съществувало през терциера^[1], но просто ми се искаше да слушам гласа на Чарлз. Тонът му всъщност беше доста приятен и ми доставяше истинско удоволствие да го слушам как обяснява.

— Архимедовият зъбатко е огромно същество с формата на винт и с остри като бръснач бодли. Обикновено е плувало с въртеливи движения близо до океанското дъно и е ловувало по-дребни от него животни. Накъсвало ги е на дребни парченца, след което е изпускало навън мустачетата на стомаха си и ги е всмуквало.

Изкашлях се деликатно. Чарлз схвана намека.

— Доста неприятно, особено ако си някакво желе по време на брачния период — довърши той и пресуши чашата си, след което я вдигна към мен, питайки безмълвно дали не искам още.

— Не, благодаря — отказах аз. — И защо да е неприятно?

— Кое да е неприятно — още една чаша вино ли? — попита изненадан Чарлз.

— Не. В крайна сметка аз не съм желе — тогава защо Архимедовият зъбатко да е неприятен?

— Ами просто за който не е свикнал да яде прясно месо — обясни Чарлз.

— Никога не съм яла месо — признах аз. — Предполага се, че то спомага за изострянето на инстинктите на човека.

Чарлз отново вдигна чашата си към мен. Зачудих се дали не му се иска да съм пияна. Не би било спортсменско — да правиш секс с просната, почти безчувствена жена… Дали това би го задоволило, или щеше да се опита да ме спечели цялата — не само телом, но и духом?

— Не, благодаря — отказах пак. — Прилича ми на кръв.

— И то венозна — съгласи се Чарлз и остави наполовина пълната си чаша на масата. — Пък и на мен като че ли ми стига. Просто не съм свикнал да пия.

— Май е време за сън — предположих аз.

Чарлз сведе поглед надолу. Съсредоточих се върху усмивката му, представих си как двамата с него сме чисто голи, легнали в някаква стая, затоплена до телесна температура, без одеяла, и почувствах, че лицето ми пламва (това определено не се дължеше само на виното). Искаше ми се да го насърча, да го окуража, но нещо ме възпря.

Ако не направеше обаче ход сега, щеше да изпусне момента. Не можех да реша коя от двете възможности беше по-приемлива за мен. Зачудих се колко ли жени са използвали „тежката артилерия“ спрямо него… и колко често ли е приемал той… ако въобще е приемал. Хм. Щеше да е направо ужасно, ако и двамата бяхме без никакъв опит… дали?

— Утре ще имаме доста работа — каза Чарлз и извърна очи встрани. — Не мога да ти опиша колко съм доволен, че реши да дойдеш с мен. Това си е живо предизвикателство за моето его.

— Защо?

— Понеже мразя да избързвам с нещата — отвърна той толкова тихо, че едва го чух.

— Да избързваш с какво?

Чарлз допълни чашата си с вино, намръщи се и прехапа устни.

— Не знам защо направих това. Не искам вече. Ти си прекалено толерантна към мен. — Следващите му думи изскочиха почти на един дъх, придружени с бързи нервни жестове с ръце: — Стеснителен съм, несръчен съм и не знам какво да правя или въобще трябва ли да правя каквото и да било, и нещото, което ми се иска да направя точно сега, е просто да говоря с теб, да говоря, докато разбера защо ме привличаш толкова много. Но ми се струва, че освен това трябва да направя и нещо друго, като например да те целуна или… Естествено, не бих имал нищо против… — Той ме погледна нещастно. — Ами ти? Би ли имала нещо против?

А пък аз се надявах някой да ме научи на всичко това. Да ме образова. О, Боже…

— Разговорът е добра идея — смотолевих най-накрая.

Чарлз бързо се наведе към мен. Целунахме се. Той сложи ръката си върху рамото ми, прегърна ме, без да ме стиска и след това (явно инстинктите си казваха думата) започна да става по-настоятелен. Леко го побутнах назад и веднага го целунах нежно, за да му покажа, че не искам да го отблъсна. Лицето му пламна и стана аленочервено, а очите му се разфокусираха.

— Полека — казах аз. — Не припирай. Нямаме бърза работа.

 

Спахме в отделни стаи. През стената можех да чуя как Чарлз се разхожда в неговата и си мърмори нещо под носа. Не мисля, че успя да заспи онази нощ. За моя огромна изненада, аз самата спах като пеленаче.

На следващата сутрин се облякох, отидох до кухнята и видях главния робот да лежи на пода. Приближих се до него, докоснах го и чух как един много слаб глас произнесе записаните предварително думи: „Вече не съм способен да функционирам. Трябва да бъда ремонтиран или заменен“, след което се изключи напълно.

Направих чаша чай за себе си и изчаках да пристигне Чарлз. След няколко минути той дойде, като с всички сили се опитваше да не изглежда изтощен. Затоплих една чашка и за него.

— Добре ли спа? — попитах го аз.

Чарлз поклати глава.

— Ами ти?

— Спах прекрасно. Съжалявам, че те разочаровах.

— Ти не си някоя шинктаунска пеперудка. Не и за мен.

— Това е чудесно.

— Само че не знам какво очакваш — довърши той.

Улових го за ръката и казах:

— Ще прекараме един прекрасен ден в обикаляне наоколо и в търсене на вкаменелости. Ще си поговорим още и ще се поопознаем. Това не ти ли стига?

— Като начало не е лошо.

Закусихме и облякохме скафандрите си.

 

— Нищо тук не е ерозирало благодарение на глетчерите — каза Чарлз и махна с облечената си в ръкавица ръка към полето пред нас. И двамата бяхме с професионални скафандри, седяхме в кабината на трактора и визьорите на шлемовете ни бяха вдигнати. Моторите на трактора леко избръмчаха, докато изкачвахме едно слабо възвишение в иначе почти гладката равнина.

— Направо са пометени на сто километра на изток оттук и на петдесет на запад — продължи той. — Въпреки това обаче един каньон недалеч от това място е оцелял. Ареологическите пластове, през които преминава той, са на близо един-два милиарда години. Докато минем през каньона, ще видим три пласта живот. Най-горният от тях е на около половин милиард години. Глетчерите са дошли почти сто милиона години след неговата смърт. Средният пласт е на два милиарда години. На дъното, в „бръснатите равнини“, са силикатните наноси.

— Стъкленият океан — кимнах. Всеки марсианец получаваше по късче от Стъкления океан в някой момент на детството си.

Чарлз поведе трактора край една покрита с базалт варовикова козирка. Базалтовите фрагменти, остатъци от древни удари на метеори с повърхността, не бяха рядко срещана гледка в този район. Опитах се да си представя метеор, който с гръм и трясък се забива право в средата на плиткия океан и разпилява останките си на километри наоколо, вдигайки облак от пара и кален дъжд… Страхотно бедствие за и без това крехката екология.

— Кара ме да потръпвам — обадих се аз.

— Кое?

— Времето. Възрастта на всичко това. Кара нашия живот да изглежда незначителен и маловажен.

— Ние наистина сме маловажни — отбеляза Чарлз.

Стегнах мускулчетата на лицето си и поклатих глава:

— Не мисля. Празното време не е много…

Започнах отчаяно да търся точната дума. В главата ми се въртяха все прилагателни от рода на „топло“, „живо“, „интересно“, само че всички сякаш издаваха чисто женската ми гледна точка, а ответната реакция на Чарлз изглеждаше напълно мъжка, интелектуална и гледаща с превъзходство на всичко.

— … активно — довърших най-накрая аз. — Няма никакви наблюдатели.

— Дори като се вземе предвид това, ние въпреки всичко сме тук за кратко време и промените, които извършваме върху околната среда, ще изчезнат след няколко хиляди години.

— Пак не съм съгласна — възпротивих се веднага. — Според мен така или иначе ще оставим значителна следа върху всичко. Ние наблюдаваме, планираме нещата напред, организираме…

— Е, поне някои от нас — усмихна се широко Чарлз.

— Не, говоря сериозно. Имаме реална възможност да направим нещо голямо и значително. Цялата флора и фауна на Марс е изчезнала, понеже нито растенията, нито животните са били…

Отново не можех да изкажа с думи онова, което ми се въртеше в мислите.

— Понеже не са били организирани? — предложи Чарлз.

— Точно така.

— Чакай само да видиш.

Потреперих.

— Хич не ми се иска да бъда убеждавана в тленността си.

— Остави земята да говори — предложи Чарлз.

Никога не се бях чувствала комфортно при вида на големите идеи. И астрофизиката, и ареологията — всички изглеждаха дребнави и незначителни в сравнение с ярката краткост на човешката история. По време на следването си се бях съсредоточила върху сложностите на политиката и културата — двата големи начина за взаимна връзка между хората. А Чарлз, както изглеждаше, предпочиташе огромните открити територии без следа от човешко присъствие.

— Всички интерпретираме това, което виждаме, за да удовлетворява нашата лична гледна точка — изрекох помпозно аз.

За един миг изражението му (извитите надолу ъгълчета на устата му, присвитите очи и лекото поклащане на главата) ме накараха да съжалявам за думите си. Ако приемем, че в момента си играех с него като с риба, закачена на кукичка, то явно точно в този миг бях дръпнала прекалено рязко кордата. Внезапно се почувствах ужасно несигурна. Докоснах го с облечената си в ръкавица ръка по дебелия ръкав на скафандъра, но и този мой жест не изглеждаше подходящ.

— Въпреки всичко ми се иска да отидем и да проверим.

Чарлз отпусна лоста за управление. Двигателят на трактора заглъхна и машината спря. Той се извърна в креслото си към мен.

— Дразня ли те? — попита ме.

— Не, защо?

— Чувствам се така, сякаш ме изпробваш. Задаваш ми някакви ключови въпроси, за да провериш дали ставам.

Прехапах устни, втренчих се в скута си и трескаво се опитах да измисля някакво подходящо обяснение.

— Просто съм нервна — признах най-накрая.

— Е, аз също съм нервен. Най-добре да оставим нещата да се поуспокоят и да се отпуснем.

— Само изказвах мнението си — оправдах се. Усещах как собственият ми гняв бавно се надига. — Извинявам се, че го направих толкова несръчно и тромаво. Не съм била тук преди, не те познавам чак толкова добре, не знам какво…

Чарлз вдигна ръце.

— Добре де, добре. Дай да забравим всичко. Тоест, искам да кажа, да си простим един на друг и да се опитаме да бъдем просто двама приятели, които са излезли на пътешествие по повърхността на Марс. Ще се успокоя, ако и ти се успокоиш. Става ли?

Усетих, че съм ужасяващо близко до плач, когато долових гнева в неговия глас. Погледнах навън през прозореца, но не можах да видя древните, гротескно издълбани в камъка фигури.

— Става ли? — повтори той.

— Не зная как да се държа по друг начин — казах. — Не ме бива много-много в преструвките.

— Нито пък мен, а и не се опитвам. Ако не съм човекът, когото търсиш, нека да зарежем всичко и просто да се наслаждаваме на пътуването.

— Не мога да разбера защо това те вбесява толкова.

— Всъщност не ме вбесява. Просто ме кара да съжалявам.

Чарлз дръпна лоста към себе си и подкара трактора. Известно време пътувахме в мълчание.

— Понякога си мечтая — обади се след няколко минути той. — В мечтите си съм нещо от рода на натурален марсианец — такъв, който е способен да застане на повърхността — Горе, — необременен с тежки и неудобни скафандри, и да почувства абсолютно всичко. Иска ми се да мога да се върна назад във времето — в епохата, когато Марс е бил жив.

— С кръгли като монети очи, строен и със светлокафяв или бронзов тен. „Те бяха смугли и златооки“^[2].

— Точно така — кимна Чарлз. — В момента живеем на три различни Марса, нали? Първият Марс, който хората от Земята направиха преди столетия. Вторият Марс, създаден от „ЛитВид“. И този пред нас — третият.

Като че ли напрежението поспадна малко. Настроението ми се променяше със светкавична скорост. Отново ми се доплака, но този път от облекчение.

— Толкова си толерантен — въздъхнах накрая.

— Двамата с теб сме доста различни — каза Чарлз. Той се наклони към мен и чукна шлема си в моя. Устните ни не можаха да се доближат кой знае колко, но в момента трябваше да се задоволим и с това.

— Покажи ми твоя Марс — помолих го аз.

 

Каньонът, простиращ се пред нас, бе дълъг над трийсет километра и приличаше на издълбана в равнините дълга и начупена линия. От двете му страни в скалите бе издялана пътека. Това беше значително по-евтино, отколкото да се строи мост, пък и по този начин едновременно се запазваше природната красота на каньона и се създаваха условия за преминаване на тракторите.

— От всяка прашинка тук направо струи ареология — заяви Чарлз. — Отначало е съществувал Стъкленият океан. След това — Тарсис Едно с дълбоките океански наноси, милиард години наслагване, варовици… После — ледените пространства… След тях — наистина силнички ветрове в края на последния ледников период.

Преминахме по един леко издаден склон и навлязохме в каньона. По двата му бряга бяха наслоени залежи от богати на желязо хематитни пясъци.

— Вятър и лед — казах аз.

— Явно си го разбрала — кимна Чарлз. — Пясък и наноси от вятъра, които полират всичко наоколо почти идеално… Върху северния почвен слой има доста голям пласт наноси.

Чарлз посочи към сиво-зелената ивица вдясно от нас, дълбока поне един метър, извъртя трактора покрай скалата, изникнала пред нас и го промуши през един невероятно тесен проход. След като излязохме, се озовахме на около двайсетина метра под равнината. Наоколо се виждаха само сиви наноси прах.

— В английския има толкова различни думи за „прах“, колкото ескимосите някога са имали за „сняг“ — обади се Чарлз.

— Това някога беше стара наша училищна игра — потвърдих аз. — Трябваше да си спомним всички думи за „прах“ и „сняг“ и да ги изброим по азбучен ред. Спомням си само двайсетина.

— Ето, пристигнахме — обяви Чарлз и отпусна кормилния лост. Тракторът забави скорост и не след дълго спря с леко изръмжаване. Извън кабината не се чуваше абсолютно нищо. Ураганният вятър от предишната нощ бе утихнал и въздухът бе неподвижен. Незабуленото с прашни облаци небе се простираше над главите ни от едната стена на каньона до другата. В общи линии пейзажът приличаше на този на земната Луна, с изключение на цвета на каньона и на нагънатото червено и жълтеникаво дъно на древната, отдавна пресъхнала река.

Чарлз видимо се наслаждаваше на тишината наоколо.

Върху лицето му бе изплувало изражение на отпуснато съсредоточаване.

— В капсулата има необходимата екипировка. Ще се поровим около час и след това ще се върнем в трактора. — Той се поколеба за секунда, очевидно обмисляйки нещо. — След това ще се върнем у дома — продължи най-накрая. — Тоест, искам да кажа, обратно в станцията.

Проверихме най-старателно екипировката си, заредихме догоре балоните си с кислород от резервния запас въздух на трактора, смъкнахме налягането в кабината до възможния минимум и излязохме през въздушния шлюз. Около нас се разлетяха безброй миниатюрни ледени кристалчета, които изпопадаха по повърхността на каньона като тежки камъни.

— Спомням си това — каза Чарлз по интеркома. — Въобще не се е променило. Е, шарките по пясъка са се изменили, разбира се, освен това има някое и друго ново хълмче… Но като цяло всичко наистина ми изглежда познато. На около стотина метра оттук се намира любимото ми вкаменено корито. Навремето баща ми ми го показа.

Той ми връчи моята част от нещата, които трябваше да носим, подаде ми облечената си в ръкавица ръка и двамата бавно се заотдалечавахме от трактора. Видях два наносни пласта, които ярко се открояваха в неуспяла да се изрони част от стената на каньона: един метър, обагрен в кафяво и сиво над няколко метра бледожълтеникав варовик, а под всичко това — около половин метър сиво-бяло.

В момента се разхождахме по покритите почти изцяло с пясък „бръснати равнини“. Това бяха най-старите варовикови наноси; под тях се намираше единствено дъното на Стъкления океан. Поех си рязко въздух, като сама се учудих колко дълбоко ме засегна това откритие. Старият Марс, назад във времето, когато планетата е гъмжала от живот… Жива само за някакви си мижави милиард и половина години.

По въпроса къде първо е възникнал животът все още се водеха разгорещени спорове. Марсианците отстояваха своята гледна точка, а земяните нито за миг не се съгласяваха с тях. Само че Земята винаги е била по-буйният и по-богат на енергия свят, който се намираше по-близо до Слънцето и съответно беше бомбардиран с по-големи количества разрушителна радиация… Марс, който бе значително по-далеч от първородната звезда, изстиваше с много по-бързи темпове и затова бе кондензирал облаците си от влага и ги бе превърнал в океани около четвърт милиард години по-рано от Земята.

Също както и повечето жители на Марс, свято вярвах, че животът в цялата Слънчева система за пръв път се е появил именно на нашата планета. Краката ми в момента крачеха по тънкия пет или шест сантиметра слой пясък, който единствен ме отделяше от това своеобразно гробище на първите живи същества…

— Тук — посочи Чарлз. Застанахме в мастиленосинята сянка на някакво доста несигурно изглеждащо възвишение. Погледнах нагоре. Не бях особено въодушевена от перспективата нещо да ни се стовари върху главите. Чарлз забеляза изражението ми, докато се навеждаше и вадеше от набедрения си джоб ареологическото си чукче.

— Не се тревожи — успокои ме той. — Бил съм тук още като дете и нищо не ми се е случило, както сама виждаш. Би ли запалила фенерчето?

Той успя след дълги усилия да изкърти едно късче плътен изронен варовик, с тегло около двайсет или трийсет килограма. Помогнах му да го извадим на повърхността и да го оставим встрани. Чарлз ми подаде чукчето.

— Твой ред е — заяви той. — Ето тук, под този слой. Около един сантиметър по-надолу.

Заразмахвах чукчето — отначало по-плахо, след това по-смело и по-смело, докато накрая пластът не се пропука. Успях да изхвърля по-дребните парченца и освободих място, колкото да си пъхна и двете ръце. Чарлз ми държеше фенерчето.

Вгледах се в каменния пласт, който ме въвеждаше във време на два милиарда марсиански години от настоящия момент, и видях съкровищницата на миналото, сплескана толкова силно, че бе заприличала на слой боя върху картина, леко фосфоресцираща на фона на тъмните наноси на древните силикатни океани.

Кръгли, кубически, пирамидални, удължени… Имаше почти всички форми, които човек би могъл да си представи, обградени от великолепни, замъгляващи крайчетата им филтри, дълги стъбла, изтъняващи към горната си част, гротескно изкривени корени… Древните обитатели на Стъкления океан изплуваха пред очите ми като илюстрации в някаква стара книга. С всяко помръдване на фенерчето бликваха блестящи във всички цветове на дъгата отблясъци. Представих си как се носят из плътните океански води, как преследват и изяждат по-малките си братовчеди.

— Понякога те са се отделяли от стъблата и са се носели свободно из водата — обади се Чарлз. Знаех това, но нямах нищо против да го чуя от неговата уста. — Най-големите колонии по всяка вероятност са имали доста впечатляващи размери. Пурпурни ветрила, разпръснали се из океана и в старанието си да уловят колкото се може повече слънчева светлина…

Наведох се и ги докоснах с облечената си в ръкавица ръка. Бяха залепнали здраво за смъртното си ложе. Продължаваха да са издръжливи, дори след толкова милиарди години.

— Великолепни са — казах аз.

— Това тук са първите примери за Фостъров когенотипен план — обясни Чарлз. — Доста често срещани образци. Никаква специализация; всички са произлезли от едно и също копие на генотипа, създавайки няколко хиляди различни форми. В действителност всичко това е едно и също същество. Някои хора мислят, че на Марс никога не е имало повече от девет или десет създания, живеещи в един и същ период. Всъщност дори не можем да кажем, че това са видове живот — по-точен би бил изразът „когенотипен фитоживот“. Никак не бих се учудил, ако този дял от биологията някой ден открие начин да съживим поне една „майка“.

Той си пое дълбоко въздух и се изправи.

— Ще ми се наложи да взема едно особено важно за мен решение. Доверявам ти се.

С труд отместих погледа си от Стъкления океан. Бях искрено озадачена.

— Какво решение?

— Ще ти покажа нещо, ако изпитваш интерес. Но ще се наложи да се поразходим още мъничко — на около стотина-двеста метра оттук. Или, ако предпочиташ — на милиард и половина години. Земни години.

— Звучи доста тайнствено — казах аз. — Да не би да криеш някъде тук заровена „майка“?

Той поклати глава.

— Това място, където искам да те заведа, е в секретните регистри. Само на учени издаваме разрешение да го посещават. Някога баща ми ме заведе там и ме накара да се закълна, че ще пазя тайна.

— Може би тогава идеята не е чак толкова добра — възпротивих се аз. Хич не ми се искаше да въвличам Чарлз в семейни неприятности.

— Няма проблеми — успокои ме той. — Баща ми би одобрил решението ми.

— Би го одобрил ли?

— Той загина на борда на „Джефърсън“.

— О…

Междупланетният пътнически кораб „Джефърсън“ бе претърпял някаква повреда, докато ускорявал около Луната преди пет марсиански години. Бяха загинали седемдесет души.

Чарлз бе взел решение от името на мъртвия си баща. Просто нямаше как да му откажа. Изправих се и метнах през рамо раницата с инструменти.

 

Каньонът се извиваше като змия на юг около стотина метра, преди рязко да промени посоката си и да се насочи на запад. Точно на завоя спряхме, за да си починем малко. Чарлз небрежно започна да троши едно парче вкаменена глина.

— Имаме още около час — каза той. — Ще ни трябват почти петнайсет минути, за да стигнем там, накъдето сме тръгнали, което означава, че ще можем да прекараме на мястото само десет минути.

— Би трябвало да е достатъчно — изтърсих и незабавно мислено се наругах.

— Бих могъл да прекарам там години, без да ми бъде достатъчно — възрази Чарлз.

Изкачихме се по един лек склон, висок около четирийсет или петдесет метра и внезапно пред нас изникна дълбока пукнатина, която прекосяваше каньона по диагонал. Ръбовете й бяха шлифовани от вятъра и изминалите векове.

— Цялата местност наоколо е много крехка — обясни Чарлз. — Марсотресения, удари на метеори… Специално тук нещо е разтърсило повърхността и тя се е пропукала. Това, което виждаш, е на около шестстотин милиона години.

— Направо е приказно.

Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и посочи една тясна пътечка от повърхността на каньона, преминаваща през близката стена на пукнатината.

— Стабилна е — увери ме той. — Просто скочи на чакъла.

Малко се поколебах, преди да го последвам. Издатината беше неправилна, неравна и не по-широка от половин метър. Пред очите ми изплуваха невероятно живи видения: как се плъзгам, падам и нещо разкъсва или пробожда скафандъра ми.

Чарлз погледна през рамо. Вече бе слязъл доста надолу.

— Хайде, идвай — подкани ме той. — Ако внимаваш, няма от какво да се страхуваш.

— Не съм алпинист — оправдах се. — Аз съм заек, забрави ли?

— Не е толкова трудно. А, повярвай ми, гледката наистина си струва усилията.

Правех всяка следваща стъпка, като все повече се отдавах на изнервено размишление и си мърморех нещо под носа. Слязохме до пукнатината. Внезапно изгубих Чарлз от погледа си. Гласът му по интеркома също се изгуби. С други думи, не се намирахме във визуален обсег и бяхме извън обхвата на радиото. Извиках името му няколко пъти, плътно залепнала до стената. С всеки изминал миг все повече се приближавах до паниката и отчаянието.

В един момент, когато гледах през лявото си рамо назад и пълзях надясно, ръката ми попадна в пустота. Спрях внезапно с отчаян стон, като се опитвах да запазя равновесие и яростно размахвах ръце, за да се задържа някъде… и изведнъж почувствах как една облечена в ръкавица ръка улавя моята.

Обърнах се и видях Чарлз до мен.

— Съжалявам — каза той. — Съвсем забравих, че няма да можем да си говорим през скалата. Успокой се, няма причини да се тревожиш. Направи една крачка…

Стояхме пред входа на някаква пещера. Прегърнах здраво Чарлз, без да промълвя нито дума, докато сърцето ми най-накрая не забави лудешкото си туптене и не се поуспокои малко.

Пещерата навлизаше дълбоко навътре в напуканата каменна стена. Краят й се губеше в неяснота. Таванът й се издигаше на около шест или седем метра над главите ни. Отсрещната стена отразяваше достатъчно слънчева светлина, за да можем да се виждаме един друг безпроблемно. Чарлз вдигна фенерчето и ми го подаде.

— Последни метри — каза той.

— Какво??? — Все още не бях успяла да си възстановя чувството за хумор.

— Преминахме от алфа към омега.

Намръщих се при тази не много уместна проява на тайнственост, но безрезултатно: в момента той не гледаше към мен.

Малко по малко започвах да осъзнавам, че пещерата не е дело на природата. Равните й като стъкло стени отразяваха останалата светлина с маслиненозелени проблясъци. Подобни на паяжини и твърди като скала влакна се простираха във вътрешността й и примигваха в светлината на фенерчето ми. Стоях, без да пророня и дума, и наблюдавах очевидното: тунелът някога бе представлявал част от нещо живо.

— Това е акведукт — обясни Чарлз. — Омега и Майка Екос.

С други думи, изобщо не беше тръба, а част от гигантски тръбопровод; вкаменен фрагмент от най-големите и най-дълго живели марсиански създания. Никога не бях чувала за акведукт, запазил се непокътнат през всичките безбройни години.

— Тази част е израснала в пукнатината преди около половин милиард години. Льосът и пясъците са я запълвали, понеже тя върви срещу течението на преобладаващите ветрове. Наносите запълнили акведукта, но не спрели изпомпването на вода на юг. Когато Екос се повредил и водата спряла, тази част умряла заедно с останалите тръби. Но се намерил кой да я защити. Хайде, ела.

Чарлз ме побутна да вървя по-нататък. Продължихме напред из вътрешните поддържащи системи на огромната органична тръба. Водата, носена някога от този акведукт, е подхранвала милиарди хектари зелени и пурпурни земи — природна напоителна система, много по-велика от всичко, измислено някога от човека.

Ето това бяха истинските марсиански канали, само че те бяха измрели много преди Скиапарели или Пърсивал Лоуел^[3] да са били в състояние да ги видят.

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Много е красиво — подметнах аз, докато продължавахме все напред и напред. — Безопасно ли е обаче да се движим тук?

— Акведуктът е тук от петстотин милиона години — отвърна Чарлз. — Стените му са от почти чисти силикати, напластени един върху друг. Всеки пласт е дебел над един метър. Доста се съмнявам, че би могъл да се срути точно в този момент и то точно върху нас.

Светлинката от фенерчето ни продължи да се люшка призрачно напред. Чарлз ме спря за миг, показа ми пътя през дебелите зеленикавочерни влакна, след което протегна ръката си и ме подкани да тръгна първа. Дъхът ми, ограничен в малкото пространство на шлема на скафандъра, звучеше доста рязко.

— Напред е доста по-лесно — успокои ме Чарлз. — Подът е пясъчен и се върви невероятно удобно.

Тръбата изведнъж прерасна в някакво мрачно помещение. За известно време не успях да схвана нищо по-определено, което да ми даде представа за размера на всичко, но след това вдигнах глава нагоре и през една дупка видях мастиленочерното небе и звездите по него. Дъхът ми звучеше доста силно, ограничен от размерите на шлема.

— Това е складов резервоар — обясни Чарлз. — И помпена станция. Нещо подобно на Tres Haut Medoc.

— Невъобразимо голяма е — казах аз.

— Около петдесет метра в диаметър. Не е точно сферообразна. Дупката вероятно е ерозирала напълно преди неколкостотин години.

— Земни години.

— Точно така — ухили се той.

Погледнах към концентричните вълнички по пясъка, като си представях повеите на ветровете, преминаващи през процепа в покрива. Побутнах с ботуша си праха и пясъка, напластени по пода. Чарлз ме бе довел на място, което много малко хора бяха виждали. Чувствах се поласкана от привилегията.

— Направо не е за вярване — поклатих глава.

— Кое? — попита Чарлз, очевидно доста доволен от реакцията ми.

Свих рамене. Просто не намирах думи, за да му обясня.

— Предполагам, че след време ще доведем тук „ЛитВид“, за да заснеме всичко това, а евентуално бихме могли да го отворим и за туристи — каза той. — Баща ми искаше да го запази само за „семейно ползване“ от няколко десетилетия насам, но не мисля, че някой от лелите и чичовците ми, нито пък който и да било от мениджърите на ОМ „Клайн“ би се съгласил. Подозирам, че през всички тези години това място е пазено в тайна заради баща ми, но всички смятаме, че вече измина достатъчно време, пък има и споразумение да се обявява местонахождението на откритите съкровища, с което все пак би трябвало да се съобразим.

— Защо баща ти не е искал да се разчува за това място?

— Искаше му се всяко едно дете от ОМ „Клайн“ да бъде водено тук при навършване на определена възраст. Нещо като открити уроци. За да могат да придобият представа за дълбочината на времето.

Чарлз се приближи до мястото, където падаше слънчевият лъч, и застана там. Ръцете му бяха скръстени, а скафандърът и шлемът му блестяха в ослепително бяло, което рязко контрастираше с мътните зеленикавосини сенки зад силуета му. Изглеждаше арогантен и безкрайно радостен, завърнал се у дома след десетки години.

Въпросното усещане за дълбочината на времето, което бащата на Чарлз е искал да запази за внуците и правнуците си, ме хвърли в силен и разтърсващ шок, различен от всичко, което бях изпитвала някога. Очите ми постепенно се приспособиха към ярката светлина. По подобните на стъкло стени на заровената в земята кухина се виждаха деликатни линийки. Спомних си за онзи древен пейзаж, изрисуван върху стената на болничната стая, в която лежеше Шон. Природните марсиански катедрали. Всички те днес бяха разрушени и изравнени със земята… с изключение на тази тук.

Опитах се да си представя златистото спокойствие на една планета, където невъобразимо огромните и подобни на сапунени мехури структури оцеляваха и оставаха непокътнати в продължение на стотици милиони години…

— Показвал ли си това място на някой друг? — попитах аз.

— Не — отвърна Чарлз.

— Искаш да кажеш, че аз съм първата?

— Да, ти си първият човек, който вижда това.

— И защо?

— Защото си мислех, че гледката страшно ще ти хареса.

— Чарлз, нямам дори половината от онзи опит, който ми е необходим, за да оценя това, което виждам в момента.

— Според мен е точно обратното.

— Трябва да има стотици други…

— Ти ме помоли да ти покажа моя Марс — прекъсна ме Чарлз. — Това е нещо, за което никой друг, освен теб, не ме е молил.

Успях единствено да поклатя глава. Не бях подготвена да осъзная жест с подобна големина, нито дори да го схвана напълно. Но въпреки това Чарлз ми бе подарил най-красивото от своите съкровища и според мен нямаше абсолютно никакъв смисъл да се съпротивлявам.

— Благодаря ти — промълвих аз. — Направо нямам думи.

— Обичам те — каза той, като извърна шлема си. Лицето му се скри в сянката. Всичко, което виждах от него, бяха само очите му, които блестяха в полумрака.

— Не можеш — отвърнах, клатейки глава.

— Погледни това — настоя той и вдигна ръка като свещеник под купола на катедрала. Гласът му видимо потрепери. — Работя, осланяйки се единствено на инстинктите си. Нямаме време, за да вземаме важни решения. Ние сме като светулките: кратко припламване и след това — мрак. Казах, че те обичам. И наистина го мисля.

— Дори не ми даде време да осъзная какво всъщност чувствам и да реша! — извиках насреща му.

Двамата за известно време потънахме в мълчание.

— Права си — наруши най-сетне тишината Чарлз.

Поех си дълбоко въздух, сякаш всмуквах обратно емоционалния си порив и стиснах здраво ръце, за да не треперят.

— Чарлз, изобщо не съм очаквала подобно нещо. Трябва просто да ми оставиш малко време, за да се поопомня.

— Съжалявам — извини ми се той. Шлемът му едва ли не докосваше земята. — А сега май ще се наложи да си вървим.

Никак не ми се искаше да се връщам. През целия си останал живот щях да запомня това: нещо от рода на романтичен миг и на сцена, за която дълго време бях мечтала, въпреки че бе разтеглена до такива огромни степени, каквито дори не бих могла да си представя; нещо от рода на мигновено профучаване, някакви безстрастни обяснения, за които си мечтаех още от мига, в който подобна идея бе проблеснала в съзнанието ми.

С две думи казано, Чарлз ми даваше всичко, което имаше.

 

На обратния път към трактора, само десет минути преди да превключим скафандрите си на резерви, Чарлз коленичи, отчупи парченце от дъното на Стъкления океан и ми го подаде.

— Заповядай — каза той. — Знам, че вероятно вече имаш такова. Само че това е лично от мен.

„Типично за Чарлз — помислих си аз, — да ми подарява каменни цветя…“ Плъзнах малкото каменно късче в набедрения си джоб. Двамата стигнахме до трактора, изравнихме наляганията и си помогнахме един на друг да изсмучем с маркуча праха от скафандрите си.

Чарлз седна в креслото на водача и улови кормилния лост с мрачно изражение на лицето. Завихме и се изкачихме обратно на равнината в почти болезнено мълчание.

Вече бях взела решение. Чарлз беше страстен и всеотдаен човек. На него не му беше все едно как стояха нещата. Бяхме преминали заедно през много неща и той се бе показал като храбра, надеждна и чувствителна личност. Явно изпитваше доста силни чувства към мен.

Щях да бъда най-голямата глупачка на света, ако не му отвърнех със същото. Вече бях успяла да се убедя, че угризенията ми преди са се дължали на страхливост и липса на опит. Погледнах го в очите (той обаче избягваше да срещне погледа ми, а лицето му бе пламнало) и казах:

— Благодаря ти, Чарлз. Оценявам това, което направи.

Той кимна разсеяно, опитвайки се да заобиколи поредното каменно поле.

— В едно специално място на сърцето си и аз те обичам, Чарлз. Наистина те обичам.

Напрегнатостта в изражението му изчезна. Чак сега разбрах колко изплашен е бил преди. Засмях се, пресегнах се и го прегърнах.

— Толкова сме… странни и двамата — казах аз.

Той се засмя. Забелязах, че в очите му имаше сълзи. Бях впечатлена от способността си да доставям удоволствие на мъжете.

 

Същата вечер (температурата извън станцията падна до минус осемдесет градуса по Целзий, а стените на тунелите скърцаха и стенеха доста страховито), двамата с Чарлз преместихме двете легла в спалнята на шефа, събрахме ги едно до друго, целунахме се, съблякохме се и се любихме.

И до ден-днешен не знам дали бях първата жена в живота му. Тогава това нямаше никакво значение за мен, а сега — още по-малко. Не изглеждаше като човек без никакъв опит, демонстрираше способности да схваща доста бързо и ме задоволи по всички възможни начини. Абсолютно съм сигурна, че чувството, което изпитах тогава, беше любов. Просто нямаше какво друго да бъде — бе превъзходно, бе взаимно… и ми достави страхотно удоволствие.

Бях невероятно доволна от възбудата му. След като свършихме, започнахме да си говорим с такава лекота и прямота, каквато преди беше почти невъзможна.

— И какво смяташ да правиш оттук нататък? — попитах го аз, сгушила се на рамото му. Чувствах се ужасно сигурна.

— Когато порасна ли?

— Аха.

Той поклати глава. Веждите му се свъсиха и почти се сляха в едно. Имаше дебели, изразителни вежди и доста дълги ресници.

— Искам да разбера…

— Да разбереш какво?

— Всичко.

— Според теб възможно ли е това?

— Мдаааа…

— И какво по-точно искаш да разбереш? На какъв принцип действа всичко ли имаш предвид?

— И това също — съгласи се той. Отначало си мислех, че се майтапи, но когато вдигнах очи към лицето му, видях, че е абсолютно сериозен. — Ами ти? — попита ме, като примигваше. Усетих, че трепери съвсем леко.

Намръщих се.

— О, Господи, та аз се опитвам да разбера това от години насам! Интересувам се от мениджмънт… тоест, от политика, май така би трябвало да е земната дума. Марс наистина е доста бедничък в това отношение.

— Хм. Президент на Марс — произнесе тържествено Чарлз. — Не звучи никак зле. Обещавам ти, че ще гласувам за теб.

Плеснах го лекичко по ръката.

— Централист такъв! — скарах му се на шега.

Докато се опитвах да заспя, си мислех, че точно тази част от живота ми има съвсем определено направление. За пръв път, откакто бях станала възрастна, не спях сама и не усещах онази горчива юношеска самота, а някакво чувство, че принадлежа някому и в мен се надигаше лекотата на удовлетвореното от близък приятел желание.

И така, вече имах любовник. Въпреки това не можех да разбера защо се чувствах толкова смутена и колебаеща се…

 

На следващия ден отново правихме любов (има си хас…) и след това тръгнахме из тунелите, носейки със себе си канчетата със супата ни за закуска, за да помогна на Чарлз да инспектира станцията. Веднъж на всеки няколко години всяка действаща станция, без значение изоставена или не, трябваше да бъде проучена от човек и резултатите от изследването трябваше да бъдат предоставени на Борда на Обединените множества. Всички обитаеми станции бяха включени в общ списък и трябваше да бъдат на разположение за аварийно използване при нужда. „Tres Haut Medoc“ се нуждаеше от нови роботи и свежи запаси от хранителни продукти. Медицинската екипировка също бе поостаряла и имаше нужда от подмяна. Вероятно и помпите трябваше да се ремонтират от квалифициран инженер, който да поправи онези повреди, които не можеха да бъдат саморемонтирани.

След като привършихме с огледа на главната помпа, аз все още бях обзета от спомените за вчерашното ни пътуване и шока, който бях изпитала. Вероятно затова и попитах Чарлз кое е нещото, което най-много го изненадва във вселената.

— Това е проблемът с мениджмънта — отвърна усмихнато той.

— А така, браво — сопнах се аз. — Слез до моето умствено равнище…

— Съвсем нямах това предвид. Откъде всичко в тази вселена знае къде и как трябва да бъде? Как едно нещо преминава в друго? Какво (или кой) наблюдава тези процеси?

— Звучи доста призрачно.

— Доста — съгласи се той.

— Сигурно си мислиш, че цялата вселена е един гигантски мозък.

— Не точно, мадам. — Той включи диагностика на компютъра на китката си и го затъкна в пояса си. — Само че всичко е много по-сложно, отколкото някой някога си го е представял. Това според мен е нещо като изчислителна система, която не поема в себе си нищо друго, освен информация. Така звучи много по-правдоподобно. Иска ми се да знам как именно поема данните и как бихме могли да се вслушаме в тях… и може би дори да се включим в разговора. За да можем дай кажем какво искаме от нея.

— Да не мислиш, че е възможно да убедим вселената да се промени?

— Аха — отвърна той отнесено.

— Наистина ли? — попитах го аз.

— Мога да заложа целия си живот на това — заяви Чарлз. — Е, поне бъдещето си. Не си ли се чудила понякога защо статуквото, в което се намираме сега, е сякаш застинало неподвижно?

Културните критици и дори многообещаващите мислители на Тройката наскоро бяха отбелязали липсата на особен напредък през последните няколко десетилетия. Естествено, имаше някакъв прогрес (като настъпването на информационната революция на Земята), който бе довел до повърхностни промени, но общо за почти век в парадигмата не се бе появявала никаква по-сериозна промяна. Имаше хора, които твърдяха, че ако се вземе един земянин от 2071 година и с машина на времето се пренесе в 2171 година, той почти сигурно ще познае абсолютно всичко, което вижда… И това след цяло столетие на извънредни промени!

— Ако по някакъв начин успеем да повлияем на континуума на Бел — тайните канали, където вселената пази архивите си… — Той се усмихна занесено. — Тогава вероятно бихме успели да разбием статуквото. Което ще бъде най-великата революция на всички времена… много по-велика дори и от навлизането на нанотехнологиите. Гледаш ли понякога анимационни филмчета?

— Какво е пък това?

— Рисувани филми от двайсетото столетие. Анимациите на Дисни, Бъгс Бъни, Том и Джери…

— Гледала съм някои от тях.

— Когато бях дете, ги гледах почти постоянно. Бяха общодостъпни и направо ме омагьосваха. Гледах ги и се мъчех да проумея смисъла на вселената, в която съществуват те. Дори си спомням, че правех и математически изчисления. Реалността на предубедения наблюдател — никой не пада, докато не осъзнае, че е прекрачил ръба на някоя пропаст. Непрестанно възстановяване на наранени тела, никаква последователност, неизчерпаеми потоци енергия, ограничено време, различни последствия, породени от еднакви причини… Доста тъпичко, но пък ме накара да се замисля.

— И по този начин ли функционира нашата вселена? — поинтересувах се любопитно аз.

— Може би повече, отколкото осъзнаваме! Бях направо изумен от концепциите, породени от други реалности — от другите начини да се върши това или онова. Нищо не е точно фиксирано, няма нищо свято, нищо не е определено метафизически. Всичко зависи от процесите и от еволюцията. А това е направо съвършено. Означава, че можем да разберем всичко, просто като се отпуснем и обмислим предположенията си.

Когато приключихме с проверката, вече нямахме извинения, за да останем и се наложи да обърнем трактора към Шинктаун.

Чарлз изглеждаше обезкуражен.

— Наистина хич не ми се иска да се връщаме — каза той. — Това място е идеално за малко усамотение.

— Е, не чак точно „идеално“ — възразих аз, като обгърнах кръста му с ръце. Тракторът се спускаше на подскоци по тунела.

— Защо? Никой не ни притеснява, има какво да се види и къде да се отиде…

— Е, остава виното.

Чарлз ме погледна така, сякаш бях най-важното нещо на света.

— Ще ми бъде отвратително, ако се прибера у дома и не те виждам дори и за кратко.

Не че и аз не бях мислила с часове за това…

— Чарлз, предполага се, че двамата с теб вече сме възрастни и можем да поемаме всякакви отговорности.

— В момента чувствам прекалено много отговорности, дявол да го вземе! Искам да станем партньори.

Бях шокирана от скоростта, с която се развиваше всичко.

— По законен път???

— Готов съм да подпиша договор.

Това беше марсианският термин. По някакъв начин звучеше доста по-малко романтично (и по тази причина по-безопасно), отколкото да кажеш „Да се оженим“.

Чарлз почувства, че треперя и ме прегърна по-силно, сякаш можеше всеки момент да избягам.

— Прекалено бързо е… — възразих аз.

— Време… — произнесе Чарлз с погребална сериозност, след което се усмихна. — Не съм търпелив колкото тези скали тук. А ти си невероятна. Ти си всичко, от което се нуждая.

Сложих ръце върху раменете му и се облегнах на лакътя му, вглеждайки се внимателно в лицето му. Сърцето ми отново бе започнало да бие лудешки.

— Плашиш ме, Чарлз Франклин. А да плашиш хората никак не е добре.

Той се извини, но не отслаби хватката си.

— Не се смятам за чак толкова възрастна, че да се женя — продължих аз.

— Не те карам да ми отговаряш на секундата — отвърна той. — Просто искам да знаеш, че намеренията ми са почтени. — Той произнесе последната дума набързо, сякаш за да замаже формалното й и безчувствено звучене. Не успя обаче. „Почтени“ бе нещо, което навярно би заинтересувало баща ми, може би дори и майка ми, но определено не и мен.

И отново от дълбочината на съзнанието ми изплуваха противоречия и вътрешно смущение. Само че този път нямаше да ги оставя да ми развалят спомена от онова, което се бе случило между нас двамата тук. Наведох се напред и докоснах с пръст устните му.

— Бъди търпелив — прошепнах аз по възможно най-нежния начин. — Дори да не сме скали, трябва да бъдем търпеливи. За повечето хора това е нещо много важно.

— Права си — призна той. — Отново насилвам нещата.

— Вероятно, ако не насилваше нещата, никога нямаше да разбера какъв отличен любовник си — възразих аз.