Грег Беър
Преместването на Марс (4)

* * *

Бяхме се събрали на две спираловидни редици в центъра на главния купол и изчаквахме. Шон и Гретъл стояха мълчаливо встрани от редовете. Юмруците им бяха здраво стиснати. Някои от студентите пляскаха с ръце, за да се подготвят за студа. Все пак „втората кожа“ не беше създадена, за да осигурява удобства на човека. Тя просто предпазваше от хипотермия^[1] и измръзване.

Собствената ми „втора кожа“ вече се бе разхлабила около ставите ми и под раздърпаните места се събираше пот, която наномерът не успяваше да обработи. Ходеше ми се и до тоалетната — повече от нерви, отколкото по необходимост; ръцете и краката ми бяха изтръпнали, но търпимо; не се чувствах зле, само че всичкият този дискомфорт ме отдалечаваше от онази концентрация, която ме предпазваше да не се превърна в тресяща се купчина, имаща твърде малко общи неща с човешко същество.

— Чуйте — изрече високо Шон. Беше се изкачил на една щайга, за да може да гледа над главите ни. — Никой от нас не знае в какво ще се забъркаме, ако започнем всичко това. Дори не знаем какво ще се случи през следващите няколко часа. Но всички имаме една обща цел — искаме да бъдем свободни да завършим образованието си без каквато и да е политическа намеса. Искаме да бъдем свободни, а не да се оставим да ни въвличат в греховете на нашите бащи и дядовци. Именно затова съществува и самият Марс — като нещо ново, един огромен експеримент. Сега именно ние ще станем част от този експеримент. За Бога, може и да умрем, ала сме длъжни поне да опитаме.

Преглътнах и потърсих с поглед Чарлз, само че той бе някъде далеч от мен. Зачудих се дали и в този момент по устните му играе все същата лека и спокойна усмивка.

— Е, до умиране може и да не се стигне — възрази Гретъл.

— Амин — въздъхна някой зад мен.

Шон изглеждаше напълно зареден с енергия. Лицевите му мускули изпъкваха ясно под малкото кожа, непокрита от маската.

— Добре, да вървим.

На групи по пет, ние бързо се съблякохме. Някои грижливо сгънаха дрехите си, други просто ги захвърлиха небрежно на пода. Тези, които трябваше да тръгнат първи, влязоха във въздушния шлюз, изчакаха, докато въздухът се изпомпа напълно, и се закатериха по стълбата. Когато дойде и моят ред, аз се натъпках в шлюза заедно с още четирима, задържах дъха си и нахлупих върху лицето си маската и рециклатора. Понеже беше стара, маската излъчваше някаква неприятна миризма. Краищата й се залепиха върху „втората кожа“ със звука на превзета целувка. Можех да чуя шума от помпите, които издърпваха въздуха от шлюза. Докато наляганията се изравняваха, „втората кожа“ се изду по мен. Придвижването стана доста по-трудно.

Останалите започнаха да се катерят по стълбата. Когато дойде и моят ред, аз се изкачих догоре, промуших се през тесния отвор, над цялата ръждивожълтеникава бъркотия и цапаница. Слънцето проблясваше върху ранното сутрешно небе над източните хълмове, обкръжено от бледорозово сияние. Премигнах.

Ще трябва да изкачим тези хълмове, за да стигнем до МУС. А само изкачването до повърхността ни отне половин час.

Бяхме излезли на няколко метра от един купол и чакахме Гретъл. За изминалите няколко минути се бяхме омазали до уши. След като привършехме с всичко това, сигурно щеше да ни се наложи да стоим под душовете с часове.

Гретъл излезе от дупката. Гласът й, леко приглушен, се разнесе в ухото ми:

— Да тръгваме всички заедно зад групата на Шон.

Можехме да дишаме и да разговаряме помежду си. Значи засега всичко вървеше добре.

— Ами да поемаме тогава — каза Шон. Групата му бавно тръгна напред. Някои от тях ни помахаха. Улових погледа на Чарлз, който вървеше зад нас заедно с групата си, малко по на юг от пътеката, по която след малко щяхме да тръгнем и ние. Зачудих се защо ли въобще му обръщах чак толкова много внимание. „Втората кожа“ скриваше доста малко неща. Чарлз имаше хубав задник. Дори малко… първобитен.

Захапах устната си, за да се опитам да се концентрирам поне малко. „Аз съм червен заек — казах си наум. — Намирам се Горе за пръв път през живота си — без треньори, преподаватели и надзиратели, които да проверяват всяка част от екипировката ни, за да са сигурни, че майките ни ще ни получат обратно цели и невредими. Сега се постарай да се съсредоточиш, да те вземат мътните!“

— Да вървим — обади се Гретъл и ние започнахме похода си.

Беше типично марсианско пролетно утро с температура минус двайсет градуса по Целзий. Вятърът бе утихнал и почти се бе изгубил. През зенита прозираха хиляди звездици, подобни на миниатюрни скъпоценности. Хоризонтът пламтеше в бледорозово.

Мислите ми полека-лека се подредиха. Явно в мига имаше нещо магическо. Усетих се вече едва ли не абсолютно уверена, че ще оцелеем.

Повърхността на Марс обикновено бе мъртвешки студена. Тук обаче бяхме близо до екватора и температурите бяха горе-долу поносими — рядко падаха под минус шейсет градуса по Целзий. Нормалните ветрове по време на буря бяха в състояние да развият скорост до 40 км/сек, които вдигаха такива облаци прах, че човек можеше да ги наблюдава чак от Земята. Относително редки бяха случаите, когато активността им бе толкова голяма, че пращаха циклони на няколко хиляди километра, които се виждаха от космоса като огромна тъмна линия, а понякога покриваха и по-голямата част от планетата. Но въздухът на високата Синайска планина бе толкова разреден, че едва ли имаше повод за безпокойство. Обичайните ветрове тук представляваха просто леки подухвания, които често оставаха незабележими.

Обутите ми в ботуши крака тупкаха по хрущящия пясък. След няколко месеца неизползване за нищо марсианската почва обикновено се покриваше с тънка коричка. Зрънцата на почвения слой се спояваха в нещо като цимент, подобно на миниатюрен слой скреж. Смътно долавях как стъпките на останалите вдигат същия шум като моите. Звуците в тази невероятно разредена атмосфера винаги караха източника си да изглежда на десетки метри далеч.

— Дайте да не се струпваме всички на едно място — предложи Гретъл.

Минах покрай една стара, изгладена от ледник скала, доста по-голяма от главния купол. Древните плаващи ледени блокове бяха изваяли от твърдия базалт нещо подобно на скулптура на джудже, разпростряло ръцете си на земята, а главата положена върху ръцете, сякаш спеше… или се преструваше на заспало.

По някаква все още неизвестна причина червените зайци никога не изпитват предразсъдъци относно онова, което им се случва Горе. Всичко наоколо беше прекалено оранжево, червено и кафяво, прекалено мъртво, за да въздейства върху нашите болезнени инстинкти.

— Ако имат поне малко мозък и някой ни очаква, би трябвало да постави предни постове някъде тук, за да пазят периферията на университета — обади се по радиото Шон.

— Или ако някой се е раздрънкал — добави Гретъл. Тя започваше все повече да ми харесва. Въпреки че имаше неприятен глас и сякаш вечно нацупено лице, Гретъл явно бе доста уравновесена личност. Зачудих се защо ли физиономията й вечно е такава. Може би това беше някаква семейна черта, нещо, с което да може да се гордее там, откъдето идваше, като непроменените черти на английските кралски особи, регламентирани от закона. Дългият нос на крал Хенри.

Мамка му.

Цялата ми концентрация отиде по дяволите.

Реших, че това няма кой знае колко голямо значение. Пък и може би съсредоточаването върху идеята да се концентрираш беше лош белег.

Сега слънцето висеше над ридовете — ослепително бяло с блед розов кант. Около него се носеше някаква странна опалова мъгла — пясъчно-ледени облаци, преплетени сред все по-яркооранжевите багри на деня. Сенките на камъните започваха да изпъкват по-ясно и правеха всяка следваща стъпка все по-лесна. Понякога зад скалите се криеха издълбани от вятъра кухини, които само чакаха някоя непредпазлива крачка.

Групата на Гретъл вече се бе разпръснала. Приближих се до предната част, на няколко крачки вдясно на нея.

— Постови — обади се недалеч от мен Гарлин Смит и вдигна ръка. Беше ми съсед по банка на лекциите по психология — висок и строен младеж, както според онези глупаци от Земята изглеждаха истинските марсианци.

Проследихме показалеца на Гарлин, който сочеше на изток, и видяхме една самотна фигура, застанала върху възвишение на около двеста метра от нас. Носеше пушка, заредена с експлодиращи куршуми.

— Въоръжен е — каза Гретъл през зъби. — Не мога да повярвам…

Човекът беше облечен с професионален скафандър от типа, който използваха ареолозите, селскостопанските инспектори и полицията на централистите. Докато го наблюдавахме, той се пресегна и потупа по шлема си. Очевидно все още не ни бе забелязал, но явно долавяше разбърканото бръмчене на кодираните ни сигнали.

— Продължавайте — нареди Гретъл. — Не сме стигнали толкова далеч само и само да ни разколебае някакъв си постови.

— Ако въобще това е постови — коментира Шон, който слушаше разговора ни. — Недейте да предполагате каквото и да било.

— Няма какво да бъде друго, освен постови — възрази Гретъл.

— Добре — съгласи се Шон с умерена въздържаност.

Човекът ни видя около четири минути след като го бяхме забелязали. Разделяха ни около стотина метра. От това разстояние приличаше на обикновен физик.

Дишането ми се ускори. Опитах се да го успокоя.

— Докладвайте — поиска Шон.

— Въоръжен мъж, облечен с професионален скафандър. Вижда ни. Все още не реагира по никакъв начин — доложи Гретъл.

Не се отклонявахме от пътя си. По този начин щяхме да минем на не повече от петдесет метра от постовия.

Полускритата от шлема глава се извърна. Човекът вдигна ръка.

— Хей, кои пък сте вие? — раздаде се в шлемофоните ни определено мъжки глас. — Какво, по дяволите, правите тук? Да имате лични карти случайно?

— Ние сме от МУС — обади се Гретъл. Никой от нас не забави крачка.

— Какво правите тук? — повтори лостовият.

— Изследваме терена, какво друго бихме могли да правим? — отвърна невинно Гретъл. Не носехме никакви инструменти. — Ами вие какво търсите тук?

— Я не се занасяйте с мен — тросна се той. Знаете, че имаме неприятности. Просто ми кажете от кой факултет сте и… случайно да сте използвали кодова честота?

— Не, разбира се — отвърна Гретъл.

Приближихме се на още двайсетина метра. Мъжът тръгна надолу, за да ни огледа по-подробно.

— Какво, да ме вземат мътните, сте облекли?

— Червени скафандри — обясни Гретъл.

— Да бе, да. Мамка му, та това е „втора кожа“! Не знаете ли, че е противозаконно, с изключение на аварийни случаи? Колко сте?

— Четирийсет и пет — излъга Гретъл.

— Имам инструкции да не допускам външни лица на територията на университета. Затова би ми се искало да видя личните ви карти. За да сте тук, би следвало да имате и пропуски от МУС.

— Това пушка ли е? — попита Гретъл, като се преструваше на изненадана.

— Хей, я елате тук горе всичките!

— Защо ви е притрябвала тази пушка?

— За външни лица. Спрете сега.

— Ние сме от факултета по ареология и се качихме преди броени часове… Професор Сандър не ви ли се обади?

Не, но дяволите, спрете!

— Слушай, приятелче, на кого си подчинен?

МУС, е охранявана територия. А сега по-добре веднага ми дайте личните си карти.

— Я се разкарай — каза Гретъл.

Лостовият вдигна пушката си. Страхът и ужасът ми толкова се бяха преплели, че не можех да ги различа. Добъл и Конър сигурно си бяха изгубили ума. Никой от марсианските студенти за петдесет и три годишната история на заселването на планетата не е бил застрелван от полицията. Не бяха ли чували за Тянанмън или за Кент Стейт?

Добре де, използвай я — подкани го Гретъл. — Ще се прочуеш из цялата Тройка за това, че си застрелял студенти по ареология, излезли на теренно проучване. Страхотно ще ти се отрази на кариерата. А и ще те издигне в очите на нашите фамилии. Що си търсиш белята бе, заек?

В шлемофоните ни прозвуча безсмисленият електронен брътвеж на изпратеното от постовия закодирано съобщение. Той бе последван от друг.

Постовият наклони пушката си надолу и тръгна към нас.

— Въоръжени ли сте? — попита той.

— Че откъде студенти като нас биха намерили пушки? — отвърна Гретъл на въпроса с въпрос. — Кой, по дяволите, ви е заповядал да ни плашите до смърт?

— Чуйте, това наистина е сериозно. Искам да видя личните ви карти.

— Разшифровахме съобщението, което получи — обади се по нашата честота Шон. — Инструкциите му са да ни задържи, доколкото може.

— Направо страхотно — коментира Гретъл.

— С кого говорите? Незабавно престанете да използвате кодови честоти — настоя постовият.

— Защо, заеко? Не можеш да си направиш умозаключенията ли? — подигра го Гретъл.

Талантът на Гретъл да предизвиква, задържа и смущава хората направо ме изуми. Тя и Шон сякаш бяха тренирали с години именно за такива роли. Прииска ми се да знам повече за революцията.

Последната дума сякаш избухна в съзнанието ми. Това наистина беше своего рода революция. „О, Господи!“, въздъхнах аз. Добре, че предавателят ми бе изключен.

— Какво прави той? — попита по радиото Шон.

— Следва ни — съобщи Гретъл. — Май не гори от желание да стреля.

— Не и с експлодиращи куршуми, бъди сигурна — отвърна Шон. — Я само си помисли какво заглавие ще е това!

Без да искам, си представих подробностите: „СТУДЕНТИ, РАЗКЪСАНИ НА ПАРЧЕТА ОТ ЕКСПЛОДИРАЩИ КУРШУМИ!“

В ушите ни прозвуча още едно кодирано послание на честотата, използвана от постовия. Приличаше на бръмчене на рояк разгневени насекоми.

Ние преминахме поредното възвишение, плътно следвани по петите от постовия, и видяхме на хоризонта издигащите се сгради на МУС. Общежитията на университета се простираха на около километър на североизток. Над земята бяха само половината от нивата, а под повърхността се спускаха поне десет етажа. Административните сгради бяха разположени възможно най-близо до входовете откъм повърхността и близкото жп депо. Влаковите проводници се поклащаха върху стройни стълбове, извивайки се леко над едно друго възвишение, за да се свържат със станцията.

По всяка вероятност групите, водени от Шон, вече трябваше да са там.

От сградите на университета наизлизаха и други от охраната. Всички бяха въоръжени и облечени в професионални скафандри.

— Добре — раздаде се груб женски глас. — Кажете какво правите тук и след това се омитайте, преди да сме ви арестували.

Гретъл излезе пред всички. Приличаше на мършаво маскирано червено дяволче.

— Искаме аудиенция при ректора. Ние сме неправомерно изключени студенти, чиито договори са били грубо нарушени. Настояваме…

— Че за какви се мислите бе, мътните ви взели? Вие сте просто шепа дрисливи студенти!

Гласът на жената ме уплаши. Звучеше бясно, като че ли притежателката му бе на крачка от предприемането на нещо наистина драстично. Не можех да кажа със сигурност коя точно от облечените със скафандри фигури бе нейната, нито пък дали изобщо бе отвън с останалите.

— В момента сте на територията на университета. Проклетите архаици би трябвало да знаят това.

— Не искам да споря с вас — отсече Гретъл. — Настояваме да говорим с…

— В момента говориш именно с нея, глупава кучко! Ето ме тук. — Най-предната фигура вдигна ръка и размаха облечения си с ръкавица юмрук. — И не съм в настроение да преговарям с нарушители и архаици.

— Тук сме, за да ви връчим петиция — продължи Гретъл. Тя откачи от пояса си малкия метален цилиндър и го протегна напред. Един от пазачите тръгна към нея, но Конър сграбчи рамото му и грубо го разтърси. Той се върна на мястото си и скръсти ръце.

— Политика на конфронтация — заяви Конър. Гласът й бе остър като бръснач. — Агитация, пропаганда и гражданско неподчинение. Въобразили сте си, че сте на Земята. Да, обаче подобна политика тук не върши никаква работа. Мое задължение е да защитавам този университет и да се грижа за него.

— Значи отказвате да се срещнете с нас и да изслушате исканията ни?

— Точно това правя, ако не си забелязала. А пък и никой не може да си позволи да иска нещо от пълноправните власти, освен по законни пътища. Кой стои зад вас?

Погледнах през рамо, преди да осъзная какво всъщност иска да каже.

— Няма никаква конспирация — заяви Гретъл.

— Лъжи, миличка. Опашати лъжи.

— Според марсианските закони имаме право да се срещнем с вас и да обсъдим защо всички бяхме изключени, а договорите ни — анулирани.

— Миналия месец държавните закони изместиха тези на ОМ.

— Всъщност не е съвсем така. Ако искате, можете да се консултирате с вашите адвокати… — започна Гретъл. Изскърцах със зъби. Дърлехме се безпричинно, а времето течеше.

— Имате една минута да се завъртите кръгом и да се ометете оттук. В противен случай ще ви арестуваме — отсече Конър. — Защо не оставите правоспособните органи да разрешат проблема? Знаят ли семействата ви къде сте? Ами адвокатите ви? Те знаят ли за това и одобряват ли го?

От думите на Гретъл вееше хлад:

— Не мога да повярвам, че се инатите като малко дете. За последен път ви питам…

— Ваша воля. Охрана, арестувайте ги. Член 251 от регионалния закон на Сирия-Синай.

Някои от студентите започнаха разтревожено да шумят.

— Тихо!!! — кресна Гретъл и се обърна към Конър: — Това ли е последната ви дума?

— Бедните ми глупаци… — Конър се извъртя към отворената врата на въздушния шлюз, явно с намерението да влезе в сградата. Тя се държеше дори още по-брутално, отколкото я бяхме запомнили от времето на брифингите с нея — неподатлива на внушения, неумолима и готова да провокира. Охраната тръгна към нас. Обърнах се и видях трима от тях да се приближават отзад с явното намерение да ни обкръжат. Май щеше да се наложи да се подчиним.

Гретъл направи крачка встрани и се изплъзна от първия пазач. Още един се приближи към нея отдясно и тя трябваше да отстъпи назад. Ние бяхме двайсет, а те — Десет.

— Оставете ги да ви хванат — нареди Гретъл. — Оставете ги да ви арестуват.

Тогава защо тя се съпротивляваше?

Един от пазачите ме улови за ръката и прилепи към китката ми залепващо се въже.

— Направо сте щастливци, че ви прибираме вътре — ухили ми се той. — Едва ли щяхте да издържите още час навън.

Двама души от охраната се бяха насочили към Гретъл. Те бавно се приближаваха с протегнати напред ръце, в които държаха от същото въже. Тя отстъпи назад, вдигна ръка, като че ли да им махне за поздрав и докосна маската си.

Времето сякаш замръзна на място.

Гретъл се обърна и ни изгледа. Очите й бяха изплашени. Сърцето ми прескочи един-два удара. Искаше ми се да й кресна: „Не прави така, само и само за да впечатлиш Шон!!!“

— Разкажете им какво сте видели тук — извика тя. — Да живее свободата!

Пръстите й бързо се мушнаха под шева на маската. Единият от охраната я сграбчи за ръката, но не беше достатъчно бърз.

Гретъл свали маската си и я захвърли с рязко движение настрани. Дългоносото й лице изглеждаше странно бледо и тясно на фона на розовото небе. Тя инстинктивно стисна очи и затвори уста. Ръцете й се протегнаха встрани с разперени пръсти, сякаш бе въжеиграч, който се опитва да запази равновесие.

Едновременно с това дочух леки тупвания и почувствах как земята се тресе.

Конър все още не бе успяла да влезе във въздушния шлюз.

— Вкарайте я вътре! Вкарайте я вътре! — изграчи тя и заблъска яростно хората около себе си.

Пазачите, които бяха застинали неподвижно по местата си и стояха като статуи, се сепнаха, уловиха Гретъл и я помъкнаха колкото се може по-бързо към въздушния шлюз. Тя отчаяно се дърпаше в ръцете им. От мястото, където бях застанала, виждах как лицето й порозовява, понеже кръвоносните съдове в близост до повърхността на кожата се пръскаха един след друг.

Гретъл отвори очи, вдигна ръка към лицето си и дръпна надолу челюстта си. Въздухът в белите й дробове излезе навън със слабо свистене и влагата в него веднага замръзна.

— Взривили са жп линията! — изкрещя някой.

— Веднага я вкарайте ВЪТРЕ!

Гретъл гледаше към небето. Около очите й се бяха образували кръгчета скреж.

Пазачът пред мен дръпна рязко лепливото въже. Паднах на мръсната земя. За миг ми се стори, че ще ме изрита. Погледнах нагоре и видях две тесни мрачни очи зад визьора на шлема. Устата му бе отворена, а лицето му — отпуснато. Той спря и премигна. Очевидно чакаше заповеди.

Извърнах глава встрани, за да видя как са останалите. Неколцина от тях лежаха в мръсотията. Пазачите систематично събаряха останалите и затисваха гърбовете им с ботуши. Когато всички се разпростряха неподвижно на земята, охраната се отдръпна. Вратата на шлюза се отвори и отвътре излезе някой, но не Конър.

— Всички са арестувани — чу се по радиото мъжки глас. — Вкарайте ги вътре, махнете това нещо от тях и ги затворете в някое общежитие. Но преди това ги проверете за въшки.

На Марс никога не бе имало въшки.

 

Набързо ни разделиха. Трима от охраната придърпаха петима от нас и ни помъкнаха през студените тунели към старите общежития, които явно доста се използваха напоследък. Новите сгради на общежитията бяха оборудвани с повече екстри, но старите се пазеха в случай на опасност или в случай, че пристигнеха повече нови студенти.

— Можете ли и сами да махнете това? — попита една жена от охраната, като посочи „втората кожа“. Тя беше свалила шлема си, щом влязохме вътре. В очите й се четеше тъга.

— Какво искаше да каже тоя глупак с думите „Но преди това ги проверете за въшки“? — попита вторият пазач — млад, мускулест мъж с вид на пуерториканец и акцент.

Всички пазачи бяха новоизпечени марсианци. В това имаше известен смисъл. Новият Обединен Марс щеше да бъде техен спонсор, тяхно ОМ, тяхно семейство.

— Не можете просто така да ни задържите тук — обадих се аз. — Какво стана с Гретъл?

Моите спътници крещяха и показваха средни пръсти на пазачите. Всички си искахме правата — телефонно обаждане, свобода, адвокати и така нататък.

Работата намирисваше на открит бунт, но в този момент единият от пазачите извади оръжието си. Той беше най-високия от всички, строен мъж с равна, късо подстригана коса и съвършени черти на лицето. Очите му бяха присвити и излъчваха хлад. „Ето един, който симпатизира на централистите“, помислих си. Останалите бяха просто наемни работници.

— Млъквайте веднага всички! — изкомандва той.

— Вие наранихте Гретъл! — изкрещях аз. — Искаме да знаем какво стана с нея!

— Саботажът е равен на измяна. Имаме пълното право да ви застреляме при самозащита.

Той вдигна пистолета си. Всички се дръпнахме назад, включително и останалите двама от охраната.

— Това не би било особено умно от ваша страна — казах аз.

— За вас няма да има значение. — Високото приятелче ни дари с една тънка и хладна усмивка и ни накара да продължим напред по коридора.

Не след дълго влязохме в празна двойна стая и веднага се изтегнахме на голите столове и кушетки — поредният безсмислен израз на нашето неподчинение.

— Известно време ще останете тук, така че се разполагайте удобно.

Не ми харесваше начина, по който той бе насочил пистолета си, пък и не ми се искаше да го предизвиквам повече. Обелихме „втората кожа“ от телата си — в действителност това бе невероятно облекчение за нас. Пуерториканецът захвърли остатъците от нея в чувалите за прах. Във въздуха се вдигна толкова много пушилка, че всички се разкихахме.

Ние се представихме един на друг, сякаш се виждахме за пръв път, а и в действителност беше почти така: познавахме се съвсем, бегло. Момичето навремето ми бе съученичка, Фелиция Оувъргард, около година по-малка от мен и два курса по-назад. Не познавах чак толкова добре и Оливър Пескин, който беше петокурсник по селско стопанство. С Том Кълин и Чао Минг Джунг се бях срещала веднъж или два пъти.

Високият пазач извърна поглед. Колко странно — размахваше пистолет пред нас, а се срамуваше от голата ни плът… Той посочи с патлака си към банята:

— Не знам дали имате въшки, ама смърдите ужасно.

Водата в душовете или не беше сменяна от доста време, или не бе пречиствана от години, така че не миришехме кой знае колко по-добре, след като се изкъпахме. Не можахме да отстраним неприятната миризма от телата си, а и тук-там по кожата ни останаха червени и оранжеви петна. Утре щяхме да имаме подутини.

Изминаха три часа, а все още не знаехме нищо. Пазачите ни останаха със скафандри, за да избягнат праха. Те не носеха никаква идентификация и не желаеха да ни кажат имената си. Високият мъж ставаше все по-мрачен с течение на времето. Накрая се бе изнервил толкова, че постоянно си играеше с пистолета си. От време на време си подсвиркваше и се преструваше, че го разглобява, а след това го сглобява наново. Най-после шлемофонът му иззвъня и той отговори на повикването.

След една-две кратки реплики пазачът помоли колежката им да излезе от стаята. Зачудих се какво ли имаха намерение да правят, та не искаха да присъства жена.

Определено не бяха чак толкова глупави.

Започнахме да говорим помежду си малко по-тихо. Страхът си бе отишъл (никой от нас вече не мислеше, че ще ни застрелят), но дошлото на негово място сляпо чувство на изолираност съвсем не беше по-добро. Накрая всички млъкнахме.

Температурата в стаята бе поддържана на минималното ниво, а ние все още нямахме никакви дрехи. Тримата младежи страдаха повече от Фелиция и мен.

— Тук е доста студено — казах аз най-накрая на високия пазач. Той се съгласи с мен, но не предприе нищо по въпроса.

— Толкова е студено, че като едното нищо ще се разболеем — подхвърли Оливър.

— Така си е — съгласи се високият.

— Би трябвало да им намерим да облекат някакви дрехи — намеси се пуерториканецът.

— Не — отсече другият пазач.

— Защо? — попита Чао. Фелиция отдавна се бе отказала от опитите си да се прикрива с ръце.

— Причинихте ни дяволски много неприятности. Защо да се церемоним с вас?

— Те са хора все пак, човече — обърна се към него пуерториканецът. Не беше чак толкова възрастен — на около дванайсет или тринайсет и сигурно бе пристигнал на Марс съвсем наскоро, понеже испанският му акцент все още се долавяше твърде отчетливо.

Високият пазач премигна и поклати глава недоверчиво.

„Ние ще спечелим — помислих си аз. — С глупаци като този — централистите няма начин да победят.“ Не че успях да се самоубедя…

Прекарахме десет часа в тази стая. Замръзнахме от студ, бяхме голи, а кожата ни сърбеше ужасно.

 

Заспах и сънувах дървета, прекалено високи, за да се поберат в който и да е купол, впили незащитени корени в червената марсианска пръст. Издигащи се на стотици метри от червения пясък червени дървета, за които се грижат голи дечица. И преди бях сънувала същия сън и за момент се почувствах почти добре. След това се събудих и си спомних, че всъщност съм пленник.

Пуерториканецът ме бутна по рамото. Извъртях се на покрития с тънък килим под. Той извърна очи от голотата ми и присви устни.

— Иска ми се да знаеш, че не ми харесва всичко това — каза пазачът. — Имам предвид, че не ми е по душа. Аз наистина съм марсианец и това е първата ми работа тук, разбираш ли?

Огледах се наоколо. Високият пазач бе излязъл от стаята.

— Намерете ни някакви дрехи — помолих го аз.

— Взривили сте релсите на влака и тези хора са много, ама много ядосани. Просто ти казвам, за да не ме обвиняваш, когато се разхвърчат лайната. Хората постоянно щъкат из тунелите и из залите. Когато се огледах, наоколо кипеше дейност. Според мен хората се страхуват.

От какво ли се страхуваха чак толкова? Дали пък „ЛитВид“ не се бе хванала за нараняването (или смъртта) на Гретъл и не бе направила сензация от това?

— Не можеш ли поне да изпратиш едно съобщение до родителите ми?

— Рик си замина — поклати глава пуерториканецът. — Той се среща с хората, а мен остави да вися тук.

— Кажи ми поне какво стана с Гретъл?

Мъжът отново поклати глава.

— Не съм чул нищо за нея. Това, което видях, ми стига. Направо ми се гади. Хората понякога са толкова откачени. И защо го направи?

— За да привлече внимание.

— Прекалено дребна причина да се лишиш от живота си — намръщи се пазачът. — Глупава история. Нещастници… На Земята…

Гневът ми избухна.

— Слушай сега, ние сме тук от има-няма стотина земни години. Нашата история е твърде нищожна, сравнена с тази на Земята, само че ти сега си марсианец, забрави ли? Това, което става тук, се нарича корупция и мръсни политически игрички… и ако питаш мен, всичко е свързано със Земята и, по дяволите, с всички вас!!!

„Наистина звучиш убедено“, помислих си. Понякога лошото отношение прави чудеса с хората.

Моят изблик на гняв бе събудил останалите. Фелиция седна на земята.

— Той не е въоръжен — отбеляза тя.

Оливър и Чао предпазливо се изправиха на крака и изтупаха праха от задниците си. Мускулите им бяха напрегнати, сякаш всеки момент щяха да се нахвърлят върху пуерториканеца.

Мъжът изглеждаше (ако това бе възможно) дори още по-мизерно и раболепно отпреди.

— Не се опитвайте да правите каквото и да било — предупреди ни той, застанал на място с разперени ръце и поклащайки глава.

Вратата на стаята се отвори: високият пазач се връщаше. Двамата си размениха погледи. Пуерториканецът килна глава на една страна и въздъхна:

— О, Боже…

Заедно с високия пазач влезе и късо подстриган чернокос мъж, облечен с добре прилягащ по фигурата му и очевидно скъп зелен костюм.

— Държат ни тук против волята ни… — оплака се веднага Оливър.

— Арестувани сте — прекъсна го весело мъжът със зеления костюм.

— Държат ни тук повече от двайсет и четири часа и настояваме да ни пуснат — продължи Оливър със скръстени върху гърдите ръце. Мъжът със зеления костюм се засмя, когато чу това буквално голо предложение.

— Казвам се Ахмед Краун Найджър — изрече той с културен марсиански акцент. Въпросният акцент бе имитация на гладкия британски английски на Земята и рядко можеше да бъде чут в местните ОМ. Предположих, че вероятно е от Лал Кила или от някоя друга независима мюсюлманска станция. — Тук съм като представител на държавната част от университета. В момента от доста време обикалям по стаите и събирам имена. Ще ми трябват вашите фамилии, връзките ви с ОМ и имената на всички хора, с които бихте искали да разговаряте през следващия един час.

— Какво стана с Гретъл? — попитах аз.

Ахмед Краун Найджър повдигна вежди.

— Жива е. Заради това, че се е изложила на въздействието на вакуума, белите й дробове и очите й трябва да бъдат възстановени. Според окръжните закони обаче всички вие сте обвинени в извършването на тежки криминални престъпления, саботаж…

— Къде са останалите? — прекъснах го аз. Той обаче се направи, че не ме чува, и продължи:

— … а това е доста сериозно. Ще ви трябват адвокати. — После се обърна към високия пазач и излая: — Дявол да го вземе, дай на тези хора да облекат по нещо! — След което се обърна пак към нас с предишната си интригантска усмивчица: — Трудно е да се държиш юридически издържано, когато пред теб стоят голи.

 

Трийсет въоръжени мъже и жени, множество репортери на „ЛитВид“, ректорката Конър, както и самата губернаторка Добъл от плът и кръв, се бяха изправили насред трапезарията. Конър, Добъл и антуражът им стояха, разбира се, доста встрани от обикновените студенти. Ние се бяхме струпали в близост до масите за сервиране, навлечени в халати за баня — двайсет и осемте студенти, излезли навън заедно с Гретъл и Шон, престъпници, заловени на местопрестъплението, докато вършат саботаж. Останалите в куполите също бяха тук. Явно Добъл и Конър възнамеряваха да направят чрез „ЛитВид“ победата си достояние на цялата Тройка.

Ордите от репортери на „ЛитВид“, както е известно, сякаш изникваха изпод земята дори при най-малкия намек за някакъв скандал. На Марс репортерите бяха доста дружелюбна порода и отрано се научаваха как да си извоюват доверието на това или онова ОМ. Десет от най-бързите и най-усърдните (някои от тях дори ми бяха познати), естествено се бяха домъкнали до една купчинка централисти, като камерите им жадно записваха всичко, ставащо в залата, а те вече подготвяха емисиите, които щяха да излъчат по комуникационните сателити.

Даян заедно с още една група стърчеше насред залата. Когато ме видя, тайно ми махна. Никъде не виждах Шон. Чарлз беше на пет-шест метра от мен, без видими наранявания. Щом ме видя, ми кимна. По лицата и телата на някои от неговата група личаха синини, а някои дори имаха счупвания.

Всички мълчахме и стояхме хрисимо, с вид на страдалци. Сега ни се бе паднало да играем ролята на мъченици и пострадали от властта.

Добъл излезе напред. От двете й страни вървяха двамата й съветници.

— Приятели, работата стигна твърде далеч — започна тя. — Ректор Конър бе достатъчно милостива, за да обезпечи семействата на тези студенти…

— Изхвърлени студенти! — кресна Оливър Пескин някъде до мен. Останалите подеха вика, последван от друг: „Правата ни! Задълженията ви!“

Добъл не се намеси, а просто ни изслуша. Лицето й показваше леко неодобрение. Виковете постепенно заглъхнаха.

— … да обезпечи семействата на тези студенти с информация за тяхното местоположение и за статуса им на арестувани саботьори — довърши най-накрая тя.

— Къде е Гретъл? — изкрещях аз, без дори да съзнавам, че съм си отворила устата.

— Къде е Шон? — обади се някой друг. — Къде е Гретъл?

— В момента насам идват семейните адвокати на всички тях. Влаковете сега не вървят, благодарение на тяхното старание, и възможностите ни да комуникираме на широката честота са доста ограничени. Тези актове на саботаж…

— Изключихте ни неправомерно! — изкрещя друг студент.

— … представляват тежки углавни престъпления съгласно законите на окръга и според правната система на Обединен Марс…

— Къде е ШОН? Къде е ГРЕТЪЛ? — крещеше Оливър. Косата му беше разчорлена, ръката му бе вдигната във въздуха, а пръстите му бяха разперени.

Охраната се втурна към него, разбутвайки ни безцеремонно, и го сграбчи. Конър пристъпи напред и вдигна ръка. Ахмед Краун Найджър заповяда на пазачите да пуснат Оливър. Той се освободи от ръцете им и ни се усмихна триумфиращо.

Добъл изглежда ни най-малко не се бе притеснила от инцидента.

— Тези действия ще бъдат наказани според законите — продължаваше тя.

— Къде е ШОН? Къде е ГРЕТЪЛ? — завикаха още неколцина студенти.

— Шон е мъртъв! Гретъл е мъртва! — изкрещя някакъв пронизителен глас. Това веднага разбуни духовете.

— Кой го казва? Кой е този, който знае нещо за нея? — веднага закрещяха останалите.

— Никой не е пострадал — възрази Добъл, чиято невъзмутимост изведнъж като че ли се пропука.

— Доведете Шон ТУК!

Добъл размени няколко думи със съветниците си и след това отново се обърна към нас:

— Шон Дикинсън е в университетския лазарет с тежки рани, причината за които е самият той. Гретъл Лафтън също е в лазарета с телесни повреди от излагане на вакуума.

Репортерите още не бяха чули за това и интересът им веднага се насочи към Добъл.

— Как студентите са получили нараняванията? — попита един от тях, насочил микрофона си към Добъл.

— Раните им са доста незначителни…

— От охраната ли са причинени?

— Не.

— Истина ли е, че охраната от доста време, още преди да бъдат извършени саботажите, е била въоръжена? — попита друг репортер.

— Стараехме се да предотвратим щетите още от самото начало — отвърна Добъл. — Тези студенти тук доказаха, че сме били прави.

— Но пазачите ви не са редови полицаи, нито пък са упълномощени за това от полицията… Как бихте коментирали това, като се имат предвид условията, залегнали в окръжната харта?

— Опитай се да се оправдаеш за всичко! — изкрещя Даян.

— Не мога да си обясня отношението ви към мен — обърна се към нас Добъл след неколкоминутно обмисляне под погледа на камерите на „ЛитВид“. — Саботирахте животоподдържащото оборудване…

— Това е лъжа! — изкрещя един студент.

— … нарушихте законите, от които се ръководи този университет, а сега опитвате и предумишлено самоубийство. Какви марсианци сте вие? Дали родителите ви биха одобрили подобно поведение?

Добъл изкриви лицето си в нещо подобно едновременно на родителски гняв и дълбока загриженост.

— Какво, по дяволите, не ви е наред? Кой ви разбуни… главорезите ли?

Срещата изведнъж приключи по най-резкия възможен начин. Добъл и антуражът й напуснаха залата, последвани веднага от репортерите. Някои от журналистите се опитаха да поговорят и с нас, но хората на Добъл веднага ни изтикаха безцеремонно навън.

„Много, много глупаво“, помислих си аз.

 

Усещах лек глад. Не бяхме слагали залък в устата си вече над двайсет часа. Неколцина университетски служители, които очевидно се чувстваха доста неудобно, ни донесоха на големи табли купички с някакво желе. Хранителната смес беше невероятно безвкусна, но на нас ни се струваше като манна небесна. Раздадоха ни дюшеци и одеяла и ни предупредиха, че навън са се вдигнали силни ветрове, вдигащи прашни бури, затова совалките с родителите или адвокатите ни още не можели да пристигнат.

Докато се хранехме, ни разделиха на групи по шест човека, към всяка от които бяха прикрепени по двама пазачи. Те забраняваха абсолютно всякакви разговори помежду ни, като постоянно ни раздалечаваха един от друг. Най-накрая всички се разпръснахме из огромната зала. Оливър, който бе класифициран като активист с прекалено голяма уста, бе разпределен в специална група с подобни на него. В тази група бе включена и Даян. Чарлз, заедно с още петима младежи, седеше в другата страна на залата, на около двайсетина метра от мен.

Когато въпреки всичко ние се опитахме да поговорим помежду си, включиха озвучителната система на трапезарията, която ни заля с потоци оглушителна музика — старомодни сърцераздирателни лайна, които много ми харесваха, когато бях малка, но сега ми се струваха определено неподходящи.

Ако можех да разговарям с представителите на пресата спокойно, без някой да ме ограничава, каква история само бих им разказала! През последните няколко дни бях видяла и извършила неща, за които целият ми предишен живот не ме бе подготвил, и чувствах съвършено непознати чувства: праведен гняв, политическа конфронтация, солидарност… и дълбок страх.

Тревожех се за Шон. Единствената информация, която получавахме, идваше от Ахмед Краун Найджър, който ни посещаваше веднъж на няколко часа, за да ни поднесе общо взето напълно безполезни новини. Бях се съсредоточила върху това бледо изваяно лице и го обвинявах за всички причинени ни неприятности. По всяка вероятност именно той бе съветвал губернаторката и ректорката… Именно той бе начертал стратегията им, като може би именно от него бе дошла идеята за изхвърлянето и изключването на студентите…

В просъница си мечтаех за един евентуален бъдещ живот заедно с Шон, ако въобще ми обърнеше някакво внимание, след като се възстановеше.

Нямах какво да правя. Нямах за какво да мисля. Светлините в трапезарията бяха изгаснали. Дори музиката бе спряла.

Заспах на пода, сгушена като кученце до гърба на Фелиция.

 

Усетих как някой докосва рамото ми. Неохотно изплувах от леката дрямка и отворих очи. Над мен се бе надвесил Чарлз. Лицето му бе изтъняло и бе станало някак си по-възрастно, но затова пък усмивката му си бе останала абсолютно същата: успокояваща, като на младия Буда. Бузите му розовееха, сякаш надве-натри си бе сложил някакъв грим — по всяка вероятност леки последствия от излагането на вакуум. Повечето студенти около нас спяха.

— Добре ли си? — попита той.

Изправих се и се огледах наоколо. Светлините все още бяха доста слаби, но дори и така се виждаше, че пазачите си бяха отишли.

— Добре съм. Просто съм уморена — отвърнах аз и преглътнах. Гърлото ми гореше. Усещах как подутините ужасно ме сърбят. — Къде са ни храната и водата?

— Не мисля, че някой ще се сети да ни донесе, освен ако ние самите не се погрижим.

Станах на крака и се протегнах.

— Всичко с теб наред ли е? — попитах го, като докоснах съвсем леко бузите му.

— Маската ми не беше съвсем в ред — отвърна той. — Но иначе съм добре. С очите ми поне всичко е наред. И ти изглеждаш добре.

— Чувствам се отвратително. Къде са пазачите?

— По всяка вероятност се опитват да се махнат оттук по всички възможни начини.

— Защо?

Той вдигна ръце.

— Не знам. Изнизаха се преди около половин час.

Приближиха се Оливър Пескин и Даян. Клекнахме и започнахме да се съвещаваме шепнешком. Фелиция също се събуди и ръгна Чао в ребрата.

— Какво стана с Шон? — попита Даян.

— Тъкмо поставяше един от зарядите, когато той избухна — отвърна Чарлз. — Казват, че го е взривил нарочно.

— Той не би направил нещо от този род — възрази Фелиция. Лицето й се изкриви от отвращение.

— А Гретъл свали маската си — обадих се аз.

— Това е лудост — възкликна Чарлз.

— Е, тя си имаше причини — измърмори Чао.

— Както и да е — продължи Даян, — трябват ни водачи.

— Едва ли ще се наложи да оставаме тук кой знае колко още — каза Оливър.

— Оливър е прав. Охраната я няма. Нещо се е променило — подкрепи го Чарлз.

— Трябва да се държим заедно — настоя Даян.

— Ако въобще нещо се е променило, би трябвало да се е променило в наша полза — отбеляза Оливър. — Просто нещата няма как да станат по-лоши от това.

— Така или иначе ни трябват лидери — заявих аз. — Трябва да събудим хората и да видим те какво мислят по въпроса.

— Ами ако сме спечелили? — попита Фелиция. — Какво ще правим тогава?

— Ще разберем какво точно сме спечелили и защо — отвърна Чарлз.