Грег Беър
Преместването на Марс (3)

2171 г.,

марсианска година 53

Една цяла епоха приближаваше своя край. По време на лекции бях научила признаците, дори някои по-проницателни професори ни намекваха за това твърде прозрачно, само че никога не бях си мислила, че това ще окаже влияние и лично върху моя живот… Поне досега.

Току-що ме бяха изхвърлили от Марсианския университет в Синай (МУС). Двеста мои колеги и преподаватели, постигнати от същата участ, се бяха подредили в редици по брилянтно бялата повърхност на депото, а върху лицата им играеха сенките, хвърляни от сложната система метални конструкции, поддържащи купола. Всички чакахме влака от Солис Дорса да пристигне и да ни отведе по родните плата, равнини, каньони и депресии.

Даян Джохара, моята съквартирантка, бе стъпила с обутия си в ботуш крак върху сака си, потропваше нервно по дръжката му, а устните й бяха присвити, сякаш си подсвиркваше нещо, само че беззвучно. През цялото време лицето й бе извърнато на север в очакване да се покаже влакът. Въпреки че бяхме приятелки, Даян и аз никога не си бяхме говорили за политика. Това по принцип бе част от марсианския етикет.

— Убийство — промълви тя.

— Доста непрактично — измърморих аз. Допреди няколко дена нямах ни най-малка представа колко силни са чувствата на Даян. — Апропо, кого именно би застреляла?

— Губернаторката. Или ректорката.

Поклатих глава.

Бяха изгонени осемдесет процента от студентите в МУС — колосално нарушение на споразуменията, което, спомням си, ме бе поразило като невероятно нечестна постъпка. Само че в нашето семейство никога не бе имало активисти. Аз бях дъщеря на финансистко ОМ, възпитана в традициите на предпазливостта.

Политическата структура, създадена преди столетие — още по времето, когато първите заселници стъпваха по повърхността на планетата, — все още продължаваше някак си да крета, но никой не се съмняваше, че дните й са преброени. Първите земяни, пристигнали на Марс в групи от по десет и повече семейства, бяха изградили свои убежища в богатите на вода местности по цялата планета, главно в равните плата с ниска надморска височина или в дълбоките долини. Следвайки изградения на Луната модел, първите семейства бяха сформирали структури, наречени „Обединени множества“ или накратко ОМ. Обединените множества в много отношения наподобяваха икономическите суперфамилии… дори „фамилии“ и „ОМ“ бяха почти едно и също. Пристигналите по-късно заселници можеха да изберат една от двете алтернативи — или да се присъединят към някое вече установено ОМ или да създадат изцяло ново. Имаше и семейства, които останаха независими.

Тъй като в самото начало възникнаха много ОМ, с течение на времето те постигнаха съгласие помежду си за разделянето на Марс на ареологически области и за разработването на определени ресурси съвместно. Обединените множества гледаха едно на друго като на партньори, застанали в средата на една планета-съкровище, а не като на съперници.

— Влакът закъснява. По дяволите, предполага се, че фашистите би трябвало поне да ги накарат да се движат по разписание — обади се Даян, като продължаваше да потропва нервно с крак.

— На Земята никога не са го правили — възразих аз.

— Искаш да кажеш, че това е просто поредната легенда?

Кимнах утвърдително.

— Значи фашистите всъщност не стават за нищо.

— Ами… освен за униформите…

— Нашите дори и в това отношение никакви ги няма.

Губернаторите на отделните области се избираха чрез гласуване и отговаряха единствено за жителите на съответната област, без оглед към кое ОМ принадлежаха. Губернаторите издаваха разрешения за разработването на ресурсите и представяха областта в Обединения съвет на ОМ. Интересите на всяко едно ОМ в този съвет се представяха от синдик, избиран чрез гласуване от възрастните адвокати и мениджъри на Множеството. Губернаторите и синдиците често дори изобщо не се срещаха очи в очи. Всичко бе почти формално и учтиво (марсианците по принцип са невероятно учтиви), но голяма част от процедурите се закучваха. Някои хора дори започваха да твърдят, че самата система е ужасно неефективна и правеха опити да централизират управлението на цялата планета под шапката на едно-единствено правителство, както вече се бе случило на Луната.

Губернаторката на Сирия-Синай, Фрийчайлд Добъл, стегната и решителна жена, на няколко пъти се бе опитвала да натисне ОМ и да получи тяхното съгласие за ратифициране на централизираща конституция и избиране на централно правителство. Тя дори бе поставила пред тях условието да се откажат от избирането на синдици в полза на областно представителство. А това, естествено, би довело до край на хегемонията на ОМ.

Оттогава насам името на Добъл на няколко пъти се бе забърквало в скандали, свързани с корупция, но въпреки това тя от осем години заемаше поста губернатор на най-обширната марсианска област и бе на върха на кариерата си. Със заплахи, натиск и увещаване бе успяла да измоли (а според някои — да изтръгне) подписването на споразумение между най-големите ОМ. Добъл бе станала център на вниманието в марсианската общност и имаше реални шансове да бъде избрана за президент на планетата.

Намираха се хора, които шушукаха, че самата кариера на Добъл е най-добрият аргумент в полза на това, че промяна е необходима, ала малцина се осмеляваха да й се противопоставят.

Въпрос на дни бе Съветът да се събере и да гласува новата марсианска конституция. От шест месеца насам живеехме в „пробния период“ на правителството на Добъл и мнозина от нас вече напълно открито започваха да скърцат със зъби. Споразумението, извоювано с толкова мъки, бе доста крехко. Добъл бе прегазила по пътя си прекалено много хора с прекалено нечисти игрички.

Най-малко пет фамилии в момента водеха съдебни процеси и публично се противопоставяха на обединението. В по-голямата си част това бяха малки ОМ, които се бояха, че ще бъдат асимилирани. Централистите ги наричаха „архаици“ и се отнасяха към тях като към реална опасност. Последното нещо, което централистите искаха да наблюдават, бе връщането към дезорганизираното управление на шепа ОМ.

— Ако политическите убийства са чак толкова непрактични — обади се Даян, — бихме могли да премахнем някой от фаворитите…

— Шшшшшт — изсъсках аз.

Тя кимна отсечено, тръсна косата си и извърна глава встрани. Все още продължаваше да си подсвирква беззвучно. Даян обикновено правеше така, когато бе прекалено бясна, за да е в състояние да говори учтиво. Всички ние бяхме червени зайци, които от десетилетия насам живееха в твърде тесни клетки — обръщахме прекалено много внимание на учтивостта и на всичкото отгоре предавахме това и на нашите наследници…

Централистите се бояха от инциденти. За Добъл студентските протести бяха, меко казано, неприемливи. Дори и студентите да не представляваха реално интересите на архаиците, то въпреки всичко можеха да вдигнат достатъчно патърдия, за да се разсъхне споразумението.

Затова Добъл подшушна една-две думи на Каролайн Конър — стара нейна приятелка, която с нейна помощ бе станала ректор на най-големия марсиански университет — МУС. Конър, която в същността си бе авторитаристка с много енергия и малко разум, бе въздала дължимото на своята благодетелка, като затвори повечето студентски градчета и състави списък на студентите, които евентуално биха симпатизирали на едни бъдещи протести.

Моята специализация в университета бе по управление и мениджмънт. Въпреки че не бях подписвала никакви петиции и не бях участвала в никакви митинги и шествия (за разлика от Даян, която ревностно се бе включила в протестите), името ми се появи в списъка на заподозрените. Факултетът по управление и мениджмънт бе забележително независим — в такъв случай как би могъл човек да ни има доверие?

Бяхме си платили таксите, но не ни допускаха да ходим на лекции. Повечето от нас нямаха кой знае какъв избор, освен да се приберат по домовете си. Университетът щедро ни бе снабдил с безплатни билети за държавните железници. Някои от нас, като Даян например, бяха отказали билетите и бяха декларирали, че ще се противопоставят на тази несправедливост. Това незабавно й бе осигурило — както автоматично и на мен — ескорт от охраната на университета, докато напуснем територията на МУС.

Даян вървеше бавно, сковано и предизвикателно. Охраната ни се състоеше главно от новопристигнали емигранти от Земята — яки и набити типове. Те ни бяха уловили за лактите и ни водеха през тунелите. Грубото им отношение доля масло в огъня на съмненията ми — как бих могла да премина през тази явна несправедливост, без да надигна глас? Семейството ми винаги се бе държало предпазливо, но робският манталитет не ни беше присъщ.

Обградени от хората на Конър и от останалите изключени, ние марширувахме с бърза крачка покрай група други студенти, насочили се към атриума. Те бяха облечени в дрехи с фамилните цветове — сиво и синьо, цветовете на ОМ, които имаха солидни икономически връзки със Земята и играеха важна и ценна роля в плановете на Добъл. Всички те продължаваха да са студенти, за разлика от нас. Говореха нещо тихичко помежду си. Някои се обръщаха, за да ни видят. Лицата им бяха пусти и безжизнени. Не ни предложиха никаква подкрепа, не ни окуражиха нито с думи, нито с жестове. Бяха безучастни като стена. Даян ме ръгна с лакът и прошепна: „Свине!!!“

Напълно бях съгласна с нея. За мен те бяха по-лоши и от предатели — държаха се така, сякаш бяха стари и цинични, насилници над най-ценните идеи на младостта.

Накрая ни натъпкаха в една малка каравана и ни откараха до депото. Университетската охрана продължи да бди над нас.

 

Из депото се носеше напрегнат шум.

Няколко студенти тръгнаха по един от страничните коридори, след известно време се върнаха и пуснаха слух, че влакът за Солис Дорса идвал. Даян облиза устни и нервно се огледа наоколо.

Последният от охраната ни увери, че проблеми няма, докосна вежливо с пръсти фуражката си и се оттегли в кафенето на депото.

— Идваш ли с нас? — попита Даян.

Просто не можех да отговоря. В главата ми бучаха и се вихреха стотици най-различни противоречия. Чувствах се бясна заради неверността на напътствията, които някога ми бяха дали нашите. Майка ми и баща ми мразеха всички тези вълнения, породени от стремежа към централизиране, и искрено вярваха, че най-правилната тактика е да не се замесваш в нищо. Така поне ми бяха казали — нито ме бяха поучавали, нито ми бяха заповядвали.

Даян ме погледна със съжаление, разтърси ръката ми и каза:

— Касея, понякога размишляваш прекалено много.

Тя се приближи до платформата. Студентите, събрали се на групички от по петима или по-малко, се отправяха към тоалетните, към кафенето, към мониторите, за да проверят какво е времето по родните им места… Около деветдесет студенти, които предпазливо се отделяха от основната група.

Поколебах се. Тези, които оставаха, изглеждаха солидно неутрални. Когато хвърлих някой и друг поглед наоколо, срещнах лица, които бързо извръщаха очи встрани.

Платформата бе погълната от някакво неестествено мълчание. Една от последните студентки — младо момиче с униформата на първокурсничка, която мъкнеше четири огромни сака — трепна леко. Кафявата й коса се развяваше около нея. Тя остави един от саковете да се свлече от рамото й и го ритна така, че той отлетя на два-три метра встрани. Момичето остави другите чанти на платформата и тръгна на север.

Цялото ми тяло потрепери. Огледах сериозните лица около мен и се зачудих как може да са толкова тъпи. Как може просто така да стоят неподвижно и да приемат наказанието на Добъл — наказание за някакви политически възгледи, които някои от тях сигурно дори и не споделяха!

Влакът навлезе в района на гарата с леко раздвижване на въздуха, сякаш минаваше през множество завеси. Над платформата проблеснаха някакви надписи — идентификация на станцията, машинист и направление на влака. Гласът на възрастна жена ни съобщи безкрайно учтиво и без никакви други емоции: „Влакът от Солис Дорса към Боспорус, Нереидум, Арджайр, Ноакис, с възможност за прехвърляне към Меридиани и Хелас, пристига на четвърти коловоз“.

Промърморих под носа си: „Мамка му, мамка му, мамка му!“ и преди да осъзная какво всъщност правя, преди дори да съм успяла да се самопарализирам с размисъл над постъпките си, краката ми сякаш сами ме отнесоха зад завоя, натам, накъдето бяха изчезнали останалите. Тесен бял сервизен задънен коловоз. Единственият изход оттам бе една малка стоманена врата, покрита с напукан бял емайл. Беше открехната едва-едва. Наведох се, отворих вратата, хвърлих бегъл поглед зад себе си, за да се убедя, че никой не ме преследва, и влязох.

Отне ми само няколко минути, за да настигна Даян. Преминах покрай десетина-петнайсет студенти, преди да я открия.

— Къде отиваме? — попитах шепнешком аз.

— С нас ли си?

— Вече да.

Тя се извъртя към мен и стисна ръката ми щастливо.

— Някой по случайност има ключ и знае пътя към старите куполи на първите заселници.

Като се кискахме тихичко и се потупвахме един друг по гърбовете, пълни с ентусиазъм и впечатлени от собствената си смелост, ние преминахме една по една древните стоманени стълби и се промъкнахме през множество дълги и тесни тунели, покрити с натрошен камък. Когато и последният от нас напусна територията на МУС и излезе в един по-широк и по-древен тунел, ние се прегърнахме през раменете и полувървейки, полумарширувайки, тръгнахме напред с танцова стъпка.

Някой от крайните редици сърдито изсъска да не вдигаме шум. Спряхме рязко, като дори се страхувахме да дишаме. Секунди тишина, след което чухме приглушени гласове, тежко дрънчене на инструменти и болезнено изскърцване на желязо по желязо. Някой запечатваше вратата на тунела зад нас.

— Дали знаят, че сме тук? — попитах Даян.

— Съмнявам се — отвърна тя. — Това е просто група за проверка на херметизацията.

Бяха затворили вратата зад нас и я бяха запечатали. Връщане назад нямаше.

Тунелите ни изведоха на около пет километра извън границите на университета. Преминавахме през плетеница коридори, строени преди десетилетия.

— Сега сме в миналото — промълви Даян, като се обърна към мен.

Преди четирийсет орбити — над седемдесет и пет земни години — тези тунели бяха свързвали някои от по-малките първоначални станции. Преминавахме през помещения, някога използвани от първите фамилии, мрачни и страшно студени. Налягането тук бе запазено само за случай на крайна опасност.

Малкото ни фенерчета и аварийното осветление в тунела хвърляха отблясъци светлина върху старо обзавеждане, върху електронни елементи, чието време безвъзвратно бе отминало, върху струпани на купчина резервоари с аварийни дажби и екипировка за оцеляване във вакуума.

Само преди няколко часа бяхме изяли последното си университетско ядене и се бяхме изкъпали с топла вода в студентските общежития. Всичко това за нас вече бе минало. Тук щеше да се наложи да поживеем малко в спартански условия.

Чувствах се прекрасно. Правех нещо значително и то без одобрението на семейството си.

Реших, че най-накрая започвам да пораствам.

 

Деветдесет студенти, скупчени в една мрачна кухина в края на тунела — един от първите заселнически куполи. Всички звуци — нервното и възбудено хилене, гласовете, които питаха нещо, стърженето на крака по студения под, песните, подемани тук-там от няколко гърла — се отразяваха от мрачния интериор наоколо. Даян наруши типично марсианската резервираност и ме прегърна. Не след дълго над глухото мърморене се извисиха няколко гласа. Неколцина студенти започнаха да записват имената и принадлежността към ОМ на останалите. Цялата тази маса постепенно започваше да придобива някаква форма.

Двама студенти, третокурсници-инженери, се изправиха и изрекоха на глас имената си — Шон Дикинсън и Гретъл Лафтън. След около ден, когато вече бяхме оформили групичките и бяхме избрали водачи, ние издигнахме Шон и Гретъл за наши лидери, изразихме на глас солидарността помежду си и научихме, че все пак сме имали нещо от рода на план.

Намирах Шон Дикинсън за страшно привлекателен — средно висок, добре сложен, непокорна, стърчаща на всички страни коса, високо и умно чело, елегантно тънки и подвижни вежди. Въпреки че Гретъл бе замесена горе-долу от същото тесто, тя бе значително по-малко привлекателна от Шон: висока слаба девойка с големи, укорително гледащи сини очи и сламена коса, опъната назад в стегната опашка.

Шон се покатери върху една стара щайга и впери поглед в множеството. Беше очевидно, че гледа на нас като на истински граждани с определена мисия.

— Всички знаем защо сме тук — започна той. Изражението на лицето му бе напрегнато, а погледът му пламтеше от страст. Той вдигна ръце към мрачния купол и продължи: — Възрастните ни предадоха. Опитът често води до корупция. Време е да се опитаме да въдворим някакъв морален ред на Марс. Време е да покажем на старците каква точно е стойността на личността и какво точно означават правата ни. Те забравиха за нас, приятели. Те забравиха задълженията си към нас. Истинските марсианци не забравят такива неща. Така че какво би следвало да сторим? Какво можем да направим? Какво сме длъжни да предприемем?

— Да им напомним! — ревнаха всички. Някои дори извикаха: „Да ги избием!“. Аз започнах: „Да им кажем какво…“, но гласът ми се изгуби в общия рев.

Шон изложи плана си пред нас. Слушахме го жадно, понеже той подхранваше яростта и объркването ни. Никога не се бях чувствала толкова възбудена. Ние, които бяхме съхранили свежестта на младостта и никога не бихме застанали на страната на корупцията, възнамерявахме да нападнем МУС по земя и да си възвърнем отречените, но полагащи ни се права. Бяхме прави и каузата ни бе справедлива.

Шон заповяда всички да се покрият със слой „втора кожа“, материалът за която се съхраняваше в големи пластмасови бидони. Ние се натъпкахме в специализираните душ-кабини голи, с танцови стъпки, смеехме се, пищяхме от внезапния студ. Бяхме леко смутени, но общо взето се забавлявахме добре. След това облякохме дрехите си върху гъвкавия, плътно прилепващ до кожата слой наномер. „Втората кожа“ бе създадена за използване в екстремни ситуации, а не за удобство. Ходенето до тоалетната се превръщаше в доста сложен ритуал: когато бяхме покрити с „втора кожа“, жените пишкаха по четири минути, мъжете — около две, а срането бе направо рискована операция.

Посипахме „втората си кожа“ с червеникава охра на прах, за да не бием на очи, в случай че ни се наложи да се промъкваме през деня. Приличахме на излезли от комикс.

 

В края на третия ден всички се чувствахме невероятно уморени, гладни, мръсни и изпълнени с нетърпение. Бяхме се струпали в един от куполите, където все още имаше достатъчно налягане на въздуха — деветдесет души в пространство, разчетено за трийсет. Малкото количество ръждясала вода, с което разполагахме, се процеждаше едва-едва от един древен кладенец. Хапвахме по малко или въобще не се хранехме и от време на време правехме физически упражнения, за да прогоним студа.

 

На няколко пъти, когато се редях на опашка за храна или отивах до тоалетната, минавах покрай един замислен блед младеж. Той беше висок, с орлов нос, тъмнокос, с широко разтворени удивени очи и кисела усмивка. Постоянно пускаше колебливо по някоя и друга нервна шегичка. Струваше ми се по-малко ядосан и по-малко уверен в онова, което вършеше, от останалите. Изнервях се дори само като го гледах. Известно време го следвах, наблюдавах маниерите му и постоянно нарастващия списък на неадекватните му прояви. Не бях от най-спокойните и имах нужда малко да изпусна парата. Поставих си за задача да го понауча на поведение.

Отначало (ако въобще забеляза вниманието ми) той като че ли се стремеше да ме избягва — движеше се сред малки групички хора, правеше се на три и половина и от време на време завързваше по някой незначителен разговор. Всички бяха доста сприхави и опитите му обикновено се проваляха още в зародиш. Най-накрая той застана на опашката пред една древна електрическа печка, изчаквайки реда си за нищожната порцийка сух топъл въздух.

Застанах зад него. Той ме погледна бегло, усмихна се учтиво и приседна, облегнал гръб на стената. Седнах до него. Той сложи ръце върху коленете си и присви устни, като през цялото време избягваше да ме гледа в очите. Очевидно му беше писнало да подема разговори, които неизменно завършваха с неуспех.

— Размисляш ли? — попитах го, след като изчаках достатъчно.

— Моля?

Видя ми се смутен.

— Изглеждаш тъжен. Убеден ли си в това, което вършиш?

Той се усмихна по обичайния си дразнещ начин и размаха умиротворително ръце.

— Нали виждаш, че съм тук.

— Тогава поне демонстрирай малко ентусиазъм, дявол да го вземе!

Няколко от останалите на опашката поклатиха глави и се изнизаха — явно им бе дошло до гуша да се замесват в лични скандали. Даян застана на края на опашката. — Не те познавам — каза той.

— Тя е Касея Мейджъмдар — обади се Даян.

— Охо…

Бях направо бясна, че знаеше името ми. Точно сега никак не ми се искаше да бъда известна с фамилната си принадлежност — нещо, което в момента не можеше да ми свърши абсолютно никаква работа.

— Третият от чичовците й е основателят на ОМ „Мейджъмдар“ — продължи Даян. Хвърлих й яростен поглед. Тя облиза устни. Очите й играеха насам-натам. Очевидно се забавляваше след всичките тези скучни приготовления.

— Трябва да си убеден в сърцето си и в съзнанието си това, което вършиш — продължих малката си лекция.

— Извинявай. Просто съм уморен. Казвам се Чарлз Франклин.

Той протегна ръката си.

Това ми се стори невероятно неуместно, като се имаха предвид обстоятелствата. Вече почти бяхме стигнали до печката, само че аз се извърнах, като че ли въобще не ми пукаше, и тръгнах към купчините маски и рециклатори, които нашият лидер в момента проверяваше.

Шон Дикинсън не беше нито централист, нито архаик. За мен той беше нещо като резюме на всичко онова, за което се бореше нашата импровизирана организация. Шон беше син на жп инженер и бе заслужил стипендията си с усърдно учене. Той набързо се бе издигнал в инженерния факултет, само и само за да бъде въвлечен в опити да организира транс-ОМ съюзи. Това, естествено, му бе навлякло омразата на Конър и Добъл.

Шон работеше с израз на пълна концентрация. Косата му бе разрошена на всички страни, а устните му се присвиваха недоволни при всеки открит теч в маската, над която работеше в момента. Той дори не съзнаваше, че съществувам. Ако ме бе забелязал вероятно щеше да ме отбягва заради името ми. Е, това не ми пречеше да съм впечатлена.

Чарлз, който ме бе последвал, се приближи и застана до постоянно нарастващата купчина отпадъци.

— Моля те, не ме разбирай погрешно — обади се той. — Наистина съм с вас.

— Радвам се да го чуя — измърморих аз. Потръпнах, докато наблюдавах всичките приготовления. Едва ли има човек, който да се радва при мисълта да излезе във вакуум. Никой от нас не бе преминал през обучение как да оцелява при тежки условия. Сега щяхме да се изправим срещу силите за сигурност, охраняващи студентското градче, подсилени от личните горили на губернатора и вероятно от някои наши бивши колеги. Нямах ни най-малка представа доколко далеч биха стигнали.

Всеки ден внимателно следяхме новините по видеоканалите. Шон бе пуснал съобщение, че бивши студенти са се надигнали на стачка срещу нелегалните действия на Конър. Естествено, бе премълчал за плановете ни. Жителите на Тройката (обвързаните икономически Земя, Марс и Луна) все още не бяха настроени срещу нас. Дори и новинарските канали на Марс бяха любопитни.

— Мисля, че бих могъл да ви помогна — обади се Чарлз, сочейки купчината маски и рециклатори. — Поправял съм подобни неща…

— Излизал ли си Горе? — попитах го заинтересовано.

— Хобито ми е да издирвам вкаменелости. Помолих да ме включат в комитета по екипирането, но ми отговориха, че от мен надали щяло да има кой знае каква полза.

— Хоби ли каза?

— Вкаменелости. Навън. През лятото, естествено.

Ето тук бе моят шанс да помогна на Шон… пък и да се извиня на Чарлз за това, че избухнах безпричинно. Клекнах до купчината и казах:

— Шон, този младеж тук се казва Чарлз и твърди, че е работил навън.

— Чудесно. — Шон прехвърли една разкъсана маска на Гретъл. Зачудих се невинно дали тя и Шон бяха любовници. Гретъл се намръщи при вида на маската — истинска антика — и я захвърли върху купчината боклук, която изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срути.

— Мога да поправям този тип — обади се и Чарлз. — В аварийните контейнери има туби със секундно лепило. Действа идеално.

— Няма да изпратя навън никого с дефектна маска — отсече Шон. — Извинете ме, обаче трябва да се съсредоточа.

— Съжалявам — сви рамене Чарлз и ме погледна тъжно.

— Съществува вероятност да не ни стигнат маските — отбелязах аз, като се обърнах към застрашително намаляващата купчина с годно оборудване.

Шон ме изгледа гневно през рамо. Личеше си, че времето е малко и това го кара да се чувства изнервен.

— Не се нуждаем от съветите ти — обади се рязко Гретъл.

— Няма нищо — стисна рамото ми Чарлз. — Остави ги да си вършат работата.

Измъкнах рамото си от ръката му и тръгнах обратно. Лицето ми бе пламнало от смущение. Двамата с Чарлз се върнахме до печката, ала естествено някой вече бе заел местата ни.

Силата на осветлението бе намалена наполовина. С всеки изминал ден въздухът ставаше все по-студен и по-плътен. Мислех си за дома, който сега бе на хиляди километри от мен, за това колко ли се тревожат нашите и какво ли биха си помислили, ако умра тук, в разредения въздух или ако някоя от горилите на централистите ме прободе с щик… Господи, какъв скандал би станал! Май наистина си струваше.

Понякога си представях как Конър и Добъл са арестувани — направо великолепна мечта, за която може би си заслужаваше да се умре… но най-вероятно не беше така.

— Аз съм абсолвент-физик — уведоми ме Чарлз, докато се нареждахме отново в края на опашката.

— Чудесно.

— Ти във факултета по управление и мениджмънт ли учиш?

— Аха, и именно затова съм тук.

— Аз пък съм тук, понеже майка ми и баща ми гласуваха против централистите. Поне за това се сещам, иначе може да има и друга причина. Родителите ми са в ОМ „Клайн“, а пък всички Клайн се държат до последно.

Кимнах, без да го поглеждам в очите. Искаше ми се да си тръгне колкото се може по-скоро.

— Централистите са самоубийци — продължи меко Чарлз. — Те ще се провалят и сами, без чужда помощ. Дори няма да се наложи да ускоряваме процеса.

— Не можем да си позволим да чакаме — възразих аз. И наистина „втората кожа“ нямаше да издържи още дълго. Голотата и смущението ни бяха вързали на едно място. Познавахме се и си мислехме, че нямаме тайни един от друг. Само че от телата ни вече се носеше неприятна миризма, започваше да ни сърби навсякъде и не бе далеч моментът, когато недоволството ни щеше да прерасне във всеобщо негодувание. Сигурна бях, че Шон и останалите водачи прекрасно осъзнават това.

— Опитвах се да получа стипендия, за да отида на проучване до Земята — продължаваше Чарлз. — Сега вече съм извън списъка, с проучванията ми е свършено… — Той спря за малко и сведе надолу очи, сякаш бе смутен от мрънкането си. — Знаеш ли — продължи той след малко, — трябва спешно да направим нещо следващите двайсет часа, тъй като „втората кожа“ няма да издържи повече.

— Прав си.

Вгледах се в него по-внимателно. Оказа се, че не е чак такова мамино синче. Гласът му бе мек и приятен, а онова у него, което първоначално бях помислила за липса на ентусиазъм, се оказваше по-скоро самообладание — нещо, което определено не бе една от характерните ми черти.

Шон бе приключил със сортирането на шлемовете и се изправи на крака. Гретъл незабавно кресна на всички за внимание.

— Чуйте ме — започна Шон, като разтърсваше схванатите си ръце и рамене, — получихме отговор от офиса на Конър. Отказват да се срещнат с нас и настояват да им съобщим кои сме. Според мен Конър и сама ще открие това, дори без да й казваме. Значи или трябва да действаме незабавно, или по-добре направо да се предадем. На наше разположение са двайсет и шест годни екипировки, както и около десетина проблемни, от които мисля, че бих могъл да сглобя още две годни. Останалите са за боклука.

— Можех да поправя някои от тях, ако ме беше оставил — обади се с половин уста Чарлз.

— Гретъл и аз ще носим проблемните комплекти — заяви Шон. Сърцето ми започна да бие учестено, когато чух за това себеотрицание и смелост. — Само че така или иначе ще се наложи някои от вас да останат тук. Ще теглим жребий с клечки, за да определим кои ще тръгнат.

— Ами ако онези там са въоръжени? — попита една нервна млада жена.

Шон се засмя. Това бе достатъчно красноречиво. Марсианци щяха да стрелят по марсианци и ако Господ беше с нас, централистите щяха да бъдат победени. Прав беше, разбира се. Новините щяха да обиколят Тройката до края на този ден и дори можеха да стигнат и до някои от астероидите, където също имаше общности.

Шон имаше вид, сякаш според него мъченичеството щеше да ни бъде от полза. Огледах младите хора наоколо: на осем, девет или десет години… почти на моята възраст — около деветнайсет земни години… След това се вгледах в лицето на Шон, което приличаше на лице на дванайсетгодишен мъж, врял и кипял в живота. Всички безмълвно вдигнахме ръце с разперени пръсти — старият символ на Движението за независимост на Луната, символ на свободното изразяване на човешките идеи и възможности, на толерантността, а не на потисничеството — ръкостискане вместо вдигнат юмрук.

Само че в мига, в който Шон смъкна ръката си долу, тя инстинктивно се сви в юмрук. Едва сега започвах да разбирам колко сериозен е той в действителност и че всичко, което правехме, не бе на шега.

 

Около час след преброяването на лицевите маски издърпахме жички от раздърпания край на един стар оптичен кабел. Двайсет и шест от тях бяха подрязани по-дълго от останалите. Двамата с Чарлз издърпахме дълги. Даян беше много разочарована, тъй като изтегли къса. Всички взехме по една лицева маска и настроихме личните си видеомонитори на закодираната честота, на която отговаряха Шон и Гретъл.

Вече бяхме изработили плана си до най-малките подробности. Двайсет от нас щяха да прекосят повърхността на планетата точно над тунелите, които водеха до МУС. В тази група бях и аз.

На около пет километра от досегашния ни „дом“ имаше наземни университетски сгради. Оставащите студенти, разделени на две групи от по четири човека (Чарлз беше в едната от тях и то под ръководството на Шон), трябваше да се разпръснат, да заемат ключови позиции и да чакат Гретъл, която водеше нашата група от двайсет човека, да им подаде сигнал, че сме успели да стигнем до помещенията на администрацията.

В случай, че срещнехме съпротива и не ни позволяха да представим исканията си директно на Конър, групата на Шон щеше да си свърши работата. Първо щяха да излъчат нелегален прехващащ сигнал до сателита на Марсинк и да съобщят по всички новинарски канали, че в името на изпълняването на споразумението изключените от МУС студенти предприемат решителни действия. „Изпълняването на споразумението“ означаваше много дори сега, по времето на провеждания от централистите експеримент: то бе в основата на съществуването на всяка една фамилия, нещо едва ли не свещено. Шон не знаеше кога ще има възможността да излъчи прехващащия сигнал. Намирах задълбочаващата му се загадъчност за все по-привлекателна.

Той щеше да оглави лично една от четирите групи и да отиде с нея до жп възела при Марсианския университет, където щяха да взривят една-две от връзките. В такъв случай влаковете нямаше да могат да стигат до терминала на МУС, докато не поправеха релсите, а това при всички положения щеше да отнеме няколко часа. МУС щеше да бъде изолиран от света.

Едновременно с това втората от четирите групи — тази, към която бе разпределен Чарлз — щеше да строши печатите и да изпомпа известно количество оксидиращ, силно корозивен газ в шахтата, откъдето минаваха оптичните кабели на университета и на сателитните комуникатори. Това щеше да наруши връзките между МУС и останалата част от Марс. Е, вярно, частните комуникации щяха да продължат да вървят нормално, но всички останали ширококанални научни линии, базите данни и библиотечните трансфери щяха да замрат.

На МУС щеше да му се наложи да похарчи три-четири милиона Т-долари (долари на Тройката) за ремонт на връзките.

А това естествено щеше да ги вбеси.