Грег Беър
Преместването на Марс (29)

2184 г.,

нова марсианска година 0

Преместването на Марс

Най-накрая бе дошло времето и на последната криза. Ясно като марсианско небе разбирах, че Земята рано или късно ще осъзнае, че няма друг избор, освен да заличи натрупаните нишки и да постави новите технологии под свой пълен контрол. Целият земен прогрес, достиженията на терапията и останалите сложни неща щяха да се разпилеят като листа по вятъра заради уплахата от нашата мощ и непредсказуемост.

След като вече се бях отделила от повърхността, отпътувайки от Лал Квила, изпратих предупредително съобщение до Ти Сандра и поставих „Преамбюл“ в състояние на тревога. Ти Сандра отвърна веднага, че ще се срещне със съветниците си и с останалите членове на екипа си в Мени Хилс, за да обсъдят възможностите за действие.

— Кутията на Пандора вече е отворена и едва ли ще се намери човек, способен да я затвори — каза тя. — Каси, нищо от нещата, които сме в състояние да направим, няма да е толкова ефективно, както „Преамбюл“. Кажи на Чарлз, че вероятно скоро ще му се обадя. Нека бъде подготвен.

Безкрайно изтощеното й лице стои постоянно пред очите ми, дори след всичките тези изминали години. Това бе лицето на справедливото и грижовно могъщество, поставено в условия на убийствена мъртва хватка. Споменът за това лице постоянно витае пред мен като идея фикс. То е толкова различно от лицето на онази Ти Сандра, с която се бях срещнала навремето и в която се бях влюбила…

 

Пилотът-мислител преведе совалката през платото Кайбаб. Двигателите на кораба бръмчаха монотонно. Двата часа, прекарани в мотаене из почти целия Марс, ми изглеждаха едва ли не безкрайни. Взирах се напрегнато през илюминатора, но не виждах абсолютно нищо; изпитвах същото чувство, каквото има майката, когато детето й е в опасност.

— Какво знаеш за Алианса на алиансите? — попитах аз Аелита Две.

— Всъщност бях най-много заинтригувана от името — отвърна мислителят. — Нямаме абсолютно никакви данни в архива за него.

Странно. Как ли бих могла да се осланям на думите на Краун Найджър? Дали и той не бе измамен като останалите? Или пък Алиансът на алиансите бе просто многолик, подкрепян от мислители земен управник, издигнал се много над нивото на изборните длъжности?

Но всъщност който и да бе действителният, ръководител на силите, обединили се срещу Марс, истината бе една: с двама неблагонадеждни играчи, които боравят (или в скоро време щяха да разполагат) с потенциално смъртоносна власт, не можеха да се водят никакви преговори. Можехме да стигнем не до война, която все пак притежаваше определени правила и определено чувство за лимит, а до елементарно, паническо зверство.

Денди Брейкър се изправи пред мен и се взря в лицето ми.

— Май наистина сме загазили, а?

— Така поне изглежда на пръв поглед.

— Това следствие на извършеното от „Кайлетет“ ли е?

— Да. Не. Всъщност никой не е безгрешен. Всички има за какво да се обвиняваме.

— Нашата грешка, ако питаш мен, бе преместването на Фобос — каза Денди.

Спомних си собственото си чувство на екзалтация при внезапния обрат. Дори и сега пулсът ми се ускорява и пред очите ми изплува образът на Шон Дикинсън, изричащ „Всички сме още деца и сме подвластни на най-дълбоките си инстинкти“…

— Е, все пак ни принудиха да прибегнем до тази стъпка — отбелязах на глас аз. — Просто сега Земята може да ни има толкова доверие, колкото човек може да има към скорпион под леглото си.

Денди поклати объркано глава:

— Никога не съм виждал скорпион на живо.

По президентската мрежа пристигнаха нови закодирани съобщения. Освен „Преамбюл“ имахме и други планове; просто бяхме заложили доста на Олимпийците. В момента разглеждахме възможностите да прибегнем и до въпросните други планове: индивидуална защита срещу „скакалците“ станция по станция, съседни станции, защитаващи се съвместно, залагане на повече автоматизирани системи и така нататък.

Трийсет минути преди да стигна до Преамбюл, говорих с Чарлз в лабораторията. Той ме изслуша с безизразно лице, докато му описвах случилото се в Лал Квила и му излагах накратко съобщението на президента.

— Играят си с нас, както си искат — заключи накрая той. — Правителството явно ни смята едва ли не за деца. Напред-назад, напред-назад…

— Нямаме точно това предвид — възразих аз. — Ти Сандра нямаше да ти се обади, ако не…

— Сега сме на прав път — прекъсна ме Чарлз. — Нямаме и друг избор. Те ще ни изтрият от лицето на Земята. Ще се наложи да остана в близост до големия мислител. Тренирам Тамара като резервен вариант, ако нещо се случи с мен… Миналата нощ отново изпратихме мислител на Фобос. Стивън повери ръководството му на Дани Пинчър. Готови сме за война.

Война. Тази дума обобщаваше всичко казано до този момент и придаваше на приготовленията ни някаква странна, напрегната и забързана форма.

— Какво ще реши президентът според теб, Касея? — попита ме Чарлз.

Знаех какво го притеснява. Човек, който веднъж бе държал в ръцете си дамоклевия меч, никак не изгаряше от желание да го види отново в действие.

— Сигурно са взели мерки да се защитят от Фобос, ако предприемем нещо с него — отвърнах аз.

— Айс Пит — въздъхна Чарлз. — Шпионката ни вече е затръшната.

— Моля? — попитах удивена аз.

— Не можем да се настроим към техните действия — поясни Чарлз. — Трябва да имат абсолютно пълен контрол върху „Пояса на Пиърс“. Биха могли да използват Айс Пит срещу всичко, което изпратим там… ако са го завършили, разбира се.

Леандър се включи в разговора:

— Вероятността да знаят повече неща от нас е около деветдесет процента. Никак няма да се учудя, ако стоварят върху ни земната Луна.

Аз също. Нямаше да си позволя да пропусна нито една възможност.

— Отсега нататък ще съм постоянно около мислителя — каза Чарлз. — Можем да се приготвим за по-малко от час. Вие ще следите ситуацията и ще ни подадете знак, когато сметнете за добре. Но ако Земята реши да направи Марс на парченца… нищо чудно и да не успеем да се ометем навреме.

— Чарлз малко подценява ситуацията — намеси се Леандър. — Да се справиш с маса като Марс не е чак толкова лесно. Могат да възникнат доста проблеми. Първо на първо, това предполага огромни отговорности от страна на Чарлз или Тамара… с две думи, този, който ще наблюдава мислителя „Куантум Лоджик“.

— Смятам, че ще можем да се справим с това — отвърна Чарлз.

— Да де, само че всичко си има определена цена. Мислителят „Куантум Лоджик“ става малко трудно податлив, когато му се налага да си има работа с толкова много възможности и вариации. Знам, че за Чарлз няма да представлява особена трудност да се справи, обаче не забравяйте, че съществува и физически проблем. Мислителят ни може да стане нестабилен, когато премества толкова огромна маса на такова огромно разстояние.

Чарлз въздъхна.

— В момента Стивън работи върху резултатите от изпитанията, демонстрирали известни аномалии.

— Каква точно нестабилност имаш предвид? — попитах Леандър аз.

— Мезоскопичната проба при абсолютна нула проявява собствена идентичност. Това е някакъв тип проблем с данните. Толкова много дескриптори, прекарани през толкова малък обем. Това би могло значително да отслаби ефективността на „Пояса на Пиърс“.

— И преди сме се сблъсквали с подобен проблем — намеси се Чарлз. — Можем да го контролираме.

— Просто сметнах, че господарите ни трябва да са запознати с проблема, ако се наложи — оправда се Леандър.

— С две думи — можем ли да се оправим или не? — прекъснах ги аз, понеже ми омръзна да споря по въпроси, свързани с физика.

— Да — категорично отвърна Чарлз.

Стивън малко се поколеба, но накрая кимна:

— Ами май да.

— Тогава бъдете в пълна готовност.

След като двамата се изключиха, аз се строполих на седалката. Толкова ми се искаше да съм на място и да ръководя всичко оттам, а не да се правя на кукловод от стотици километри разстояние…

След няколко минути Денди се изправи, протегна се и отиде до тоалетната, която се намираше в задния край на совалката. Когато премина покрай Майснер и Доне, тримата си размениха кратки реплики шепнешком. Чувствайки, че се унасям, изведнъж подскочих, понеже дочух няколко дращещи звука и кратка ругатня.

— Мадам! — извика Денди отзад. Наведох се през облегалката на седалката си и погледнах натам. Денди стоеше отзад с другите двама охранители, близо до вратата на тоалетната. Разкопчах колана си и тръгнах натам.

— Нещо не е наред — каза Денди, сочейки към редичката дупки и издутини. Част от пода бе премахната и гледката бе доста грозна: краищата сякаш бяха издъвкани. Явно нещо бе унищожило задната част на пътническия отсек.

— Само преди минути всичко беше както трябва — обади се Жак Доне.

Денди се изправи и избърса длани в работния си панталон.

— Идете си на мястото, мадам, и си закопчайте колана — каза той. — Кири, кажи на пилота да ни закара до Преамбюл колкото се може по-скоро.

Кири Майснер тръгна напред, подминавайки ме с беззвучно извинение. Вече се бях запътила към мястото си, когато изведнъж чух тежко тупване, последвано от болезнен вик. Денди залитна и се стовари върху пътеката между седалките. Лицето му бе окървавено от едната страна.

Кири моментално се извъртя и застана между мен и задната част на совалката.

— Седнете — изръмжа тя, извади пистолета си и крадешком се запъти назад. Изведнъж нещо избръмча, прещрака и Кири се преви надве и се стовари върху пътеката. Върху черната й риза личеше редица окървавени дупки. Тя се закашля, тялото й се сгърчи, а очите й молеха мълчаливо за помощ. След това притихна. По устата й изби кървава пяна.

Жак изскочи зад мен и прекрачи тялото на Кири. Като ругаеше неудържимо, той насочи пистолета си към тъмната фигура, която висеше от тавана на задната част, на совалката. Отново се чу изщракване и бръмчене. Жак бавно се строполи на внезапно омекналите си като гума крака. Пистолетът падна от разхлабените му пръсти. Той се приведе напред като човек, на когото му е зле, и падна по лице на пода.

Замръзнах приведена. Сърцето ми сякаш тежеше тонове. Аелита Две бе разхлабила поставката си от мястото зад мен и моята седалка се размърда от движенията й.

Совалката продължаваше да лети по курса си, сякаш нищо не се беше случило. Дали въобще някой бе имал време да натисне алармения бутон? Не можех да се удържам повече. Протегнах ръка над облегалката на седалката.

Една тъмна сянка разпростря тънките си ръце и крака и се изправи сред нишата на задното отделение на совалката. Тя се удари с глух шум в тавана, наведе се леко, издаде висок машинен звук и запълзя под мъждивата светлина на лампата върху тавана.

Скакалецът (понеже сянката явно бе това) беше висок почти колкото средно голям човек. Тялото му представляваше зелен овоид, подобно на хитиновата обвивка на ненормално голямо насекомо. Многоставните му крака стъпваха по седалките и по пода с някаква особена грациозност, която накара кръвта във вените ми да замръзне. Върхът на това странно тяло бе украсен с три блестящи очи, под които се подаваше дълъг и гъвкав хобот, тънък като цев на пушка, който хищно се въртеше насам-натам.

Биологично творение на нанотехнологиите, проектирано с една-единствена цел — да оцелее при марсианските условия на живот… и да бъде крайно смъртоносно.

Впих изумен поглед в него. Машината прескочи тялото на Денди, като вдигаше високо задните си крака, сякаш изпитваше отвращение. Тялото ми потръпна в очакване на смъртоносен удар от рода на тези, повалили двамата ми охранители и дошли без съмнение от издирващия хобот.

Обезглавяване.

Семето на скакалеца вероятно бе дошло на борда на совалката от Лал Квила… може би дори с благословията на Ахмед Краун Найджър, макар да не ми се вярваше, че дори той би бил способен на подобно зло. Вероятността в същия миг да е изправен лице в лице с подобен убиец беше по-голяма.

Машината обаче явно искаше да мине покрай мен. Знаейки, че скоро ще умра, изведнъж цялото ми тяло потъна в някаква сладка забрава и успокоение, което замести прилошаването, обзело ме при вида на охранителите ми, разфасовани толкова светкавично. Знаех, че и аз не след дълго ще им правя компания.

Въпреки всичко обаче мислите в главата ми препускаха бясно една след друга, мъчейки се да се сетят за някакъв възможен изход — не чак толкова смъртоносен като очевидния. В края на краищата пилотът-мислител щеше да проумее, че нещо не е както трябва и щеше да изпрати сигнал за тревога по радиото. Пък и бяхме само на няколко минути полет разстояние от Преамбюл.

Изведнъж изненадано се сетих за възможността скакалецът да иска да бъде отведен във вътрешността на Преамбюл. Щеше да ме убие, да се съедини със съзнанието на пилота-мислител, да поеме контрол върху управлението на совалката… И да отведе себе си (както по всяка вероятност и не чак толкова незначителното си като количество потомство) в област, където кипяха научни проучвания. Не. Не можех да позволя да се случи подобно нещо!

Извърнах лице от машината-убиец за няколко дълги-дълги секунди, след което бавно се наведох и се помъчих да взема пистолета на Кири, който бе паднал на пода най-близко до мен. Да, но не успях. С леко потреперване, сякаш внезапно взе решение, скакалецът се втурна към Кири, сграбчи оръжието и ме изблъска встрани с такава сила, че чак костите ме заболяха. След това продължи напред и започна да си пробива път през предната врата към пилотската кабина, където бе пилотът-мислител.

Светкавично се наведох над Жак и Кири. И двамата бяха мъртви, разбира се. Втурнах се по пътеката между седалките и претърколих тялото на Денди. Очите му примигнаха и се отвориха едва-едва. Той простена. Машината-убиец го бе ударила със страхотна сила отстрани по главата, но не го бе застреляла.

Изтътрузих тялото на Денди встрани, качих го на една седалка и закопчах колана му. Главата му се олюля и той извърна поглед към мен.

— Не можем да го оставим да се намъкне в Преамбюл — простена.

— Знам — кимнах аз. След това, поддавайки се на някакъв внезапен импулс, вдигнах глава и изкрещях на пилота-мислител:

— Свали ни долу! Веднага! Разбий совалката!

Денди поклати глава.

— Няма да го направи. Кажи му да я приземи.

Скакалецът с ловкостта на професионалист бързо си проправяше път към пилотската кабина. Вече можех да различа силуета на мислителя, навел се над таблото за управление. Машината-убиец разгъна още един крайник и го заби в кутията на пилота.

— Разбий совалката, мътните те взели! — изкрещях аз. — Приземи се! Свали ни на земята, веднага!

Совалката се олюля и се завъртя около оста си. Тялото на скакалеца се тресна в багажното отделение и събори куфарите на мъртвите охранители. Жак и Кири сякаш започнаха да се изправят, възкръснали като по чудо. Кутията на Аелита профуча покрай мен и се тръсна в задната част на совалката, точно върху тялото на Жак.

Не знаех дали пилотът-мислител се е подчинил на заповедите ми, но едва ли имаше друго логично обяснение за лудите лупинги на совалката. Освен ако бяха отчаян опит на мислителя да изхвърли от тялото си скакалеца.

Само че скакалецът не можеше да бъде изхвърлен толкова лесно. Усетих как покрай мен прелетя един от насекомоподобните му крайници, черен и лъскав, но независимо от загубата му скакалецът продължи да напира напред и напред, като постоянно бодеше с израстъците си кутията на пилота-мислител. Дори през рева на претоварените двигатели на совалката, глухите удари на куфарите в багажното отделение и ужасяващите тупвания на удрящите се едно в друго човешки тела, успях да доловя металическото свистене, което съпътстваше опитите на скакалеца.

С всичката сила, която успях да събера в себе си, се притиснах в седалката. Покрай мен прелетя тялото на Жак и опръска крака ми с кръв. Едва бях успяла да си закопчая предпазния колан, когато совалката отново се люшна на една страна.

Преди да заема стандартната позиция при катастрофа във въздуха, успях да хвърля бърз поглед към пилотската кабина и видях, че корпусът на пилота-мислител е разтворен и от него хвърчат желатиноподобни капсули.

Скакалецът се бе превърнал в главното действащо лице на ужасяващ кошмар.

Ударихме се с всичка сила в повърхността.

Пищялите ми болезнено се треснаха в поличката за напитки пред мен. За някакъв неопределено дълъг период от време не усещах абсолютно нищо, след това последва друг страхотен удар. Костите ми изпращяха и загубих съзнание, но за много кратко време. Като се свестих, видях, че совалката продължава да се пързаля по повърхността, залитайки насам-натам. Дочувах свистенето на излитащия навън въздух, както и стоновете на пластмасата и метала, плъзгащи се по пясъчната повърхност. Инстинктивно стиснах очи, запуших нос и затворих уста. Почти веднага долових докосването на вакуума и почувствах как кожата на лицето ми се налива с кръв. Аварийните кислородни капсули веднага излетяха от отделенията на тавана и покриха седалките наоколо, включително и моята. Изтичащият от тях въздух бе топъл като полъх от открехнатата вратичка на печка.

Совалката спря да се пързаля, трепна веднъж като за последно и се килна под странен ъгъл към повърхността.

Бях седнала под прикритието на една аварийна капсула, завита като пашкул. Гръдният ми кош се бе превърнал в нещо като поставка за невероятно остри ножове, които ме пробождаха болезнено с всяко вдишване. Стиснах здраво зъби, за да се удържа да не изпищя. Пространството пред мен се бе свило до размера на човешка длан. Май че бях на път да изпадна в шок. Борейки се отчаяно да остана в съзнание, хвърлих бегъл поглед към тялото на Денди, който се виждаше едва-едва през полупрозрачната мембрана на капсулата. Беше се килнал на една страна. Не можех да видя защо; след това изведнъж осъзнах, че бе успял да откопчае горната част на предпазния си колан, преди да умре.

Отпред не се виждаше нищо. Отломъците блокираха цялото ми полезрение. Никъде не виждах и следа от скакалеца.

Облегнах главата си назад. Сега вече можех да издържа на болката, тъй като шокът, в който бях изпаднала, като че ли малко бе притъпил сетивата ми. Чувствах как се обливам в студена пот. Край на битката. Земята печели.

С известно раздразнение усетих как малките роботчета от аварийния отсек обвиват пипалата си около китката ми. Дребните животоспасяващи машинки на совалката някак си бяха успели да се измъкнат, за да проверят как са хората. Опитах се да издърпам китката си. Пипалата затегнаха хватката си. Усетих, че във вената ми навлиза тънка наноигла с някакво лекарство. Сребърно-бакъреният робот, който бе по-малък и от мишка, се покатери до врата ми и покри устата и носа ми с някаква купа. Опитах се да тръсна глава и да се освободя, но не успях. Почувствах как дробовете ми се пълнят със сладък газ. Полека-лека болката ми изчезна. Студът, който доскоро проникваше във всички клетки на тялото ми, понамаля. Усетих да ме обзема спокойствие и странна апатия.

Малката машина увисна пред брадичката ми и прожектира следното съобщение: „Не сте лошо ранена. Имате три пукнати ребра и повредени тъпанчета. Хирургическите единици ще премахнат ребрата ви и ще ги заменят с нанопротези. В момента върви и поправянето на тъпанчетата ви. Около час няма да бъдете в състояние да чувате абсолютно нищо“.

В действителност усещах как малките машинки се трудят около врата ми и около гърдите ми.

— Добре де — казах на глас. Наистина не чух нищо.

„Целостта на совалката е нарушена и въздухът е излетял навън — продължаваше роботът. — На спасителните ни сигнали не се отзовава никаква спасителна експедиция. Пилотът-мислител е повреден, дори по всяка вероятност унищожен. Какви ще бъдат вашите инструкции?“

Опитах се отново да погледна към Денди. Мъглата, покриваща материята на спасителната капсула, малко се бе поизбистрила, затова успях да го видя. Продължаваше да седи килнат на една страна.

— Денди жив ли е? — попитах робота аз.

„Един от пътниците, седнали на седалките, е жив, но е изпаднал в безсъзнание. Скоро ще се свести. Има незначително пукване на гръбначния стълб и леко мозъчно сътресение. Останалите двама пътници са мъртви. Ние не сме квалифицирани да помагаме на мъртви пътници.“

— Ами Аелита?

„Състоянието на резервното копие от мислителя «Аелита» не е известно.“

Денди помръдна глава и вдигна ръката си, за да избърше повърхността на материята на капсулата си. Блуждаещият му поглед се спря върху мен. От ушите му стърчаха нанопипалата на някой от роботите.

— Добре ли си? — произнесе той по доста странен начин и ми махна със свободната си ръка.

— Е, поне съм жива — отвърнах.

— Можеш ли да се движиш? — Той размърда ръка насам-натам.

Свих рамене в смисъл „Не знам“.

Едвам долових някаква част от следващото му съобщение: „…движи се с мен… да се махаме…“. Само че, както изглеждаше, не можеше да се справи с предпазния си колан, понеже явно пръстите не го слушаха. Той поклати глава зашеметено.

Май щеше да ми се наложи да спасявам охраната си.

На теория горе-долу знаех как действат спасителните капсули. Би трябвало да могат да се разгъват и да се местят заедно с мен, като по този начин ме предпазват от почти вакуума, който на Марс се наричаше „атмосфера“. Разкопчах колана си и се изправих. Усещах как ръбовете на счупените ми ребра скърцат, когато се триеха едно в друго.

Кокпитът на совалката бе откъснат от корпуса, а носът й гледаше към откритото небе. Част от задната повърхност на кокпита, откъсната от скакалеца и отхвърлена встрани при катастрофата, стърчеше под някакъв идиотски ъгъл. Един малък капак на аварийния панел бе обозначен със символа за опасност. Като се придвижих напред под прикритието на капсулата, избърсах влагата, покрила мембраната отвътре, и се помъчих да открия с поглед скакалеца.

Нито следа от него. По всяка вероятност бе отхвърлен някъде настрани при сблъсъка или пък бе размазан на парчета, заедно с пилота-мислител и с кокпита.

Натиснах мембраната на спасителната капсула по-силно. Със свистящ звук тя се разпъна и оформи ръкавици около ръцете ми. Капакът на аварийния панел се отвори, след като го докоснах. Направо пропаднах вътре, полусляпа и абсолютно глуха. Пипнешком успях да открия две маски с прикрепени към тях цилиндрични резервоари за въздух.

Настръхнала в очакване скакалецът всеки момент да се появи зад гърба ми или пред мен, едвам успях да се измъкна от совалката и бавно затътрих капсулата си към едно възвишение недалеч от мен. Вгледах се в каменистата и отвратителна повърхност през полупрозрачната мембрана. Всичко наоколо бе покрито с остри като кама скали и с туфи пясък. Намирахме се на около два-три километра от западната граница на станцията. Имахме достатъчно въздух, за да оцелеем около пет часа на открито.

Върнах се през назъбения отвор, като се натъкнах на някаква остра стърчаща тръба. Внимателно, стъпка по стъпка, тръгнах по полузатрупаната пътека между седалките.

Следващото нещо, което трябваше да направя, бе да разпъна капсулата си и да я съединя с тази на Денди. Пуснах цилиндрите и маските в краката си и се прилепих към мембраната на Денди. Двете повърхности се съединиха със същия засмукващ звук, с какъвто се бяха образували и ръкавиците. Пробих с пръст общата ципа и се промъкнах при охранителя си. Медицинските роботи се бяха струпали на съседната седалка. Явно бяха привършили с работата си. Денди вдигна глава и се взря в мен с изненада. Постепенно очите му се фокусираха. Изражението по лицето му, изпълнено с болезнена благодарност, не се нуждаеше от обяснение.

Измъкнах компютъра от джоба си, за да поговоря с него. „Аварийните скафандри са разрушени. Въпреки това обаче ни остават «вторите кожи» и маските. На около три километра сме от Преамбюл. Ще се наложи да повървим малко пеша.“

 

Напръскахме се един друг с отровнозелената „втора кожа“ и нахлузихме маските, преди да се изкачим по останките от совалката. Тя бе разорала повърхността на планетата на разстояние от близо половин километър, преди да се спре с размазана опашка по средата на полето. По някаква случайност носът й сочеше към станцията Кайбаб, към Преамбюл. Опитах се да установя къде точно се намираме по навигационната карта на компютъра, но не успях да доловя абсолютно никакъв сигнал.

Отново измъкнах компютъра си и го тикнах под носа на Денди. „Не мога да осъществя връзка с никого. Нямаме навигация.“

Той кимна мрачно. Изкачих се на върха на една скала и използвах аварийния бинокъл, за да огледам околностите. Денди се изкачи след мен с видимо затруднение. Пукнатината в гръбначния му стълб явно правеше ходенето за него прекалено болезнено.

И двамата се взряхме в гладката ивица пясък недалеч от нас. Денди вдигна три пръста и сви наполовина единия. Явно ивицата се намираше на два и половина километра от нас. После произнесе само с устни, ясно оформяйки думите:

— Пътека… на около половин градус север-северозапад.

Той посочи блестящите парчета изстинала лава, които вече бяха ерозирали и под тях се показваше остра и назъбена повърхност. Отвратителен терен. Подметките на ботушите ни щяха да издържат на острите ръбове, но ако паднехме… Разбрахме се в каква посока ще вървим и тръгнахме. Времето течеше бавно, а ние гледахме само острите като бръснач ръбове и разперените като ветрила парчета лава, покрити с прах. Повдигахме крак, търсехме място къде да стъпим, без да се подхлъзнем и спирахме, за да си поемем въздух. След два часа стигнахме до криволичеща пътека отвъд полето от лава.

Денди ме хвана за рамото и ме поведе на север. Водеше се по звездите. След още един час ходене по пътеката, той поклати глава, спря, провери запасите от кислород и извади компютъра си, за да намери карта.

Погледнах нагоре и видях огромен метеор да блести ниско на западното небе. Не беше метеор, а голямо огнено кълбо. Точно там трябваше сега да се намира наскоро изгрелия Фобос. Потупах Денди по ръката и го накарах да погледне. Той се взря, смръщи вежди и ме изгледа с широко отворени очи.

— Какво е това? — попита без глас.

— Фобос.

— Да — той вдигна един пръст и го прекара през гърлото си.

Дани Пинчър и екипът му, техният откъсвач… „Меркурий“. Земята използваше цялата си новосъздадена мощ.

Всяко нещо по реда си. Трябваше да се решат непосредствените проблеми, преди да се мисли за апокалипсис. Денди прибра компютъра в калъфа на колана си и направи движение, сякаш облизва пръста си и го държи на вятъра.

— Нататък — посочи той на североизток. — Мисля, че пътеката завива на запад и към полето от лава.

— Да вървим.

Сега избирахме пътя през още по-неравен терен. Натъквахме се на ями, дълбоки няколко метра. Внимателно слизахме надолу и се изкачвахме нагоре, като сваляхме коланите и ги увивахме около изолираните си ръце, за да се предпазим от острите като натрошеното стъкло ръбове.

— Ще влезем през аварийния изход. Бъди внимателна, защото много прилича на скала.

Очите ми горяха от сухия въздух под маската и от взирането в острите скали и терена под краката ми. Ребрата ме боляха, въпреки болкоуспокояващите наномедикаменти. Скоро щях да се нуждая от допълнителни грижи.

Усилията ме изтощаваха, а и въздухът в резервоарите започваше да мирише лошо. Рециклиращият и почистващ механизъм скоро щеше да спре да работи. Изразходихме почти докрай маските и запечатващите костюми.

Денди протегна ръка и аз се блъснах в нея, като почти загубих равновесие. Той ме сграбчи за рамото, за да ме задържи и направи знак с пръст до маската да пазя тишина. Присвих очи, за да разбера какво вижда. Нищо не помръдваше върху оранжевия пясък и разпръснатите черни канари, от чиято гладка повърхност се отразяваше слънцето. Проследих погледа му и видях нещо, което бавно се движеше на няколко метра от нас. Над скалите се показа скелета на метална ръка, огъна се предпазливо и после се изправи. Кръгло голо тяло на черни и оранжеви черти се надигна от земята и застана върху късите си черни крака. Прозрачната му обвивка падна и нещото, голямо колкото човешко същество, застана върху скалистата равнина на Кайбаб и започна да изучава околността с малките си блестящи очи върху голямата глава. Двете му ръце се разпънаха тайнствено и предпазливо, сякаш за да усетят атмосферата.

Когато скакалецът се обърна с гръб към нас, Денди бавно ме притисна към земята и ние се опитахме да се скрием зад скалите. Той повдигна глава колкото да следи машината и с бавно пълзене се скри от погледа ми.

Лежах между две канари, болезнено притиснала гърди към неравната повърхност и чувствах твърде голяма болка и умора, за да се страхувам или да мисля какво ще направи Денди. Той се върна след десетина минути и отново включи захранването на костюма ми. Обясни ми с жестове и устни, че скакалецът се отдалечава от станцията и от нас, но че е видял доказателства за наличието на много други — фабрики за тяхното създаване и изкопи, където материалите са били изкопани и преработени. Беше намерил и входа. Последвах го на четири крака, а стомахът ми се свиваше от усилващата се болка.

Огромна черна канара препречваше пътя ни през тясно дере, пълно с прахообразни отпадъци. Изпълзях до Денди с компютър в ръка. В една вдлъбнатина на скалата проблясваше оптичен процеп. Програмирах компютъра на личния си код и го доближих до процепа. Канарата бързо се разцепи надве и отдолу се показа шлюз. Той се отвори навътре и Денди ми помогна да вляза.

В тесния тунел ни чакаше пазач, коленичил на един крак и насочил електронен пистолет към нас. Той повдигна глава, отвори присвитото си око и премигна невярващо.

— Вие се разбихте — каза.

Слухът ми се връщаше на неравни интервали, но високите звуци ми причиняваха болка.

— Да, а къде беше проклетият спасителен отряд? — ядосано попита Денди.

— Никой не е излизал — обясни пазачът като прибра оръжието и се изправи. — Поставихме охрана на всички външни коридори. Два пъти ни нападаха скакалци…

— Трябва да отида в главната лаборатория — прекъснах го аз.

Станцията беше разделена на две зони, и двете близо до южния тунел, през който бяхме влезли. Началникът на отбраната, широколика жена на име Ексле, ни въведе в страничен коридор. След нас идваше количката по поддръжката и роботи от отбраната. Тя въпросително повдигна вежди, но Денди намръщено поклати глава, че няма време за обяснения.

В цялата станция беше обявена тревога първа степен. Леандър ни посрещна на ъгъла към главния коридор. От една спукана тръба по пода се стичаше вода, която стигаше почти до глезените ни. Прецапахме през потока след Леандър.

— Чарлз и Тамара са в положение на тревога — обясни той. — Те са в главната лаборатория и правят проби на мислителите, за да могат да изпълнят заповедите ви.

След като разпредели охраната и роботите, Ексле прецапа през коридора и дойде при нас.

— Госпожо вицепрезидент, не можем да се свържем с Мени Хилс. Видяхме седем скакалци на юг от станцията. На две места имаше безредици и всеки момент очакваме масова атака.

Изкачихме се три стъпала нагоре и преминахме в сух коридор.

— Трябват ни бързо още медикаменти и искам лично да проверя всичко — наредих.

Два далечни глухи гърмежа ни заковаха на място. Огледахме се предпазливо и очаквателно.

— Нашите отбранителни роботи са започнали да стрелят — обясни Ексле.

Денди поклати глава и горчиво каза:

— Ще нахълтат тук като хлебарки. Не можем да ги задържим с оръжията си.

— Правя всичко, което е по силите ми — предизвикателно отговори Ексле с блеснали очи.

Докато Денди и Ексле спореха за стратегията, Леандър ме дръпна настрани.

— Скакалците не са най-голямата ни грижа. Фобос е завладян.

— Видяхме.

— А също и Деймос. Ние нямаме никакви големи оръжия.

— Фобос изглежда сякаш е подпален.

— Хващаме високо ниво на гама-радиация.

— Какво означава това?

— Преобразуване от разстояние — обясни той. — Явно използват Айс Пит, за да се целят в нас.

— Екипите успяха ли да се спасят?

Леандър поклати глава и каза:

— Пристига медицинска помощ, а също и транспортни средства.

Болката в ребрата ми беше намаляла до постоянно пулсиране.

 

Докато в крилото до главната лаборатория един досаден робот ми инжектираше още нано и наблюдаваше показателите за жизнените ми функции, Ексле и Лий работеха с оригиналната Аелита, за да ни покажат колко малко знаеха за развоя на събитията. Върху картата на платото Кайбаб блестяха стотици жълти кръстчета, които показваха предполагаемите нахождения на скакалци, установявани чрез балони за спешни ситуации и плъзгачи, обикалящи около станцията. Червените точки показваха доказаното наличие на скакалци. Преброих трийсет такива.

Денди описа скакалеца, който ни беше нападнал и който бе свалил совалката. Лий слушаше внимателно.

— Имаме само бегла представа какви форми могат да приемат и какво могат да правят — каза тя. — Досега сме виждали само разузнавачи и обикновени подземници.

Много по-дълбоки удари разтърсиха стените и пода.

— Надявам се това да са наши оръжия — обади се Лий.

— Звучи като изстрели — съгласи се Ексле.

— Повечето връзки са прекъснати — продължи Лий. — Комуникационните сателити са били изместени, но не знаем къде.

С Леандър се спогледахме, стиснали устни.

— Така че сме почти изолирани. Не можем да гарантираме, че ще се свържем с президента. Накратко, те отново ни притиснаха, само че този път по-лошо. Госпожо, нещо ми подсказва, че сме претърпели огромни загуби. Който и да е отговорен за действията на Земята, е надминал всякакви граници. Ще подкрепя всяко ваше решение за действие.

— Предполагаме, че ще се опитат да унищожат всички ни — допълни Ексле.

— Значи сме във война — заяви Лий. — Как можем да отвърнем на удара?

Леандър извърна глава. Имахме и други дамоклеви мечове, но ако ги използвахме, загубите на човешки живот и в двата свята щяха да бъдат потресаващи. Досега само Фобос и Деймос бяха пострадали от това, което най-вероятно беше преобразуване от разстояние. Действието можеше да означава страх и желание за защита.

— Не е лесно да се реши — каза Чарлз, застанал на вратата.

Погледна ме невярващо, сякаш идваше на себе си след неприятно напиване.

— Къде е Тамара? — попита Леандър.

— Тя е с мислителя и продължава да го поддържа в готовност.

Ексле ме потупа по рамото. Червените точки върху дисплея се сгъстяваха около станцията. Те знаеха къде бяхме и скоро щяха да разберат на кого са попаднали.

— Напълно са овладели Айс Пит — отбеляза Чарлз. Той повдигна ръка и я сгъна така, сякаш го болеше. — Ще го използват срещу нас.

Отново чухме бумтене и далечен пронизителен писък, който ме накара да стисна зъби.

— Те започнаха геноцид — каза Лий с напрегнат и кървясал поглед. — Трябва да им отговорим.

Знаех как се чувства. Бяхме притиснати в ъгъла. Естествено бе да използваме всички налични средства. Но все още имахме избор и точно затова Чарлз беше тук — да ми напомни, че бяхме планирали една изненада. Отмъщението нямаше да ни спаси. Трябваше да проуча всички възможности.

— Можем ли да преобразуваме Айс Пит?

— Опитах, но сега дори не мога да го намеря.

— Има ли други защитени обекти?

— Можем да преобразуваме всяка избрана от нас цел на Земята — тихо обясни Чарлз. — Милиарди хектари, цели континенти. Ако заповядаш.

Отвън се долавяха далечни пукащи звуци — проекционни оръжия. Ексле попита за развоя на събитията и разбра, че са били унищожени два скакалеца — един в резервоара, а другия в тунела за роботи на стотина метра от лабораторията.

— След около час ще се бием лице в лице — въздъхна тя.

Не можех да наредя на Чарлз да започне геноцид на Земята. Тя можеше и да не се подчини. Имаше само една възможност, но дори и за нея нямах правомощия. Трябваше да чакам, доколкото беше възможно, появата на Ти Сандра.

— Какво да правим? — попита Ексле.

— Получихме важна картина от един сателит — прекъсна ни Аелита.

Изображението на дисплея неочаквано се смени. Гледахме към басейна на Скиапарели от височина петстотин километра. Над басейна като змиорки се виеха гънките на непрозрачна сива пелена, в горната част на която проблясваха звезди. След нея в разредената атмосфера оставаше само прах. През праха едва различавахме езера от разтопена скала, пълно объркване и разрушение.

— Това е Мени Хилс — каза Денди.

— В момента преобразуват Марс — заяви Леандър.

— Госпожо вицепрездент… — започна Лий, но Чарлз я прекъсна:

— Аелита, можеш ли да увеличиш западния ръкав?

— Там също виждам нещо — отбеляза тя и изпълни заповедта.

Картината беше в края на обсега на сателита. Маринър Вали зееше като дупка в марсианския пейзаж.

— Ние сме тук — Леандър застана до Чарлз близо до дисплея и показа мястото точно под долината, което означаваше, че сме отвъд хоризонта.

Чарлз проследи още една сива завеса, почти незабележима при увеличения образ. Завесата най-вероятно беше на неколкостотин километра от североизточен Кайбаб, но не можехме да бъдем сигурни.

— Госпожо вицепрезидент — заговори Лий, — ако това е потвърждение, че Мени Хилс е разрушен, то сега вие трябва да поемете ръководството.

Аелита върна картината на по-голям обхват. После увеличи района около Мени Хилс. Столицата на Републиката беше изчезнала под праха.

Ребрата ми се допряха едно в друго и аз затворих очи, за да си поема въздух. Докато сателитът продължаваше мрачната си обиколка от изток на запад, виждахме ясно как опипващите пръсти на смъртта се приближаваха към Кайбаб. Това го очаквахме и не ни впечатляваше. Бяхме впечатлени какви огромни размери придобива унищожението.

Ръцете на Чарлз трепереха, когато ми каза:

— Сега ти даваш заповеди, Касея.

— Госпожо президент — подчерта очевидното Лий.

— Ти Сандра този път няма да се върне — продължи Чарлз. — Тя беше в Мени Хилс. Повечето от районните губернатори и представители също бяха там.

Гледах ужасяващите последствия от преобразуването — ями и пукнатини, пълни с разтопени скали, стотици хиляди унищожени хектари в Коперник, Арджайр, Хелас. Бяха поразени две от най-големите станции на Марс.

— Няма я най-голямата станция на „Кайлетет“ и две други до нея — съобщи Аелита.

Ахмед Краун Найджър бе получил последен отговор от Земята.

— Това е лудост — промърмори Леандър.

Но аз знаех какво беше. Всичко съдържаше ужасяващ смисъл. Тези действия бяха стари като самия свят. Играта на маймунски задници. Бабуините си показваха агресивно оцветените задни части. Ако ритуалът не се изпълнеше прецизно и някой не отстъпеше, тогава се строяваха и оголваха зъби. Ако и с това не постигнеха целта си, започваше смъртоносна битка.

Картината от сателита неочаквано изчезна.

— Изгубихме сигнала — каза Аелита.