Грег Беър
Преместването на Марс (28)

Главната лаборатория беше разположена върху площ от един хектар и бе разделена с тежки стоманени прегради на три помещения. Тъмносивият таван се извиваше в средата на височина десет метра, нашарен от фокусирана светлина и животоподдържащи тръби.

Най-малкото помещение, разположено далече от покритите уреди за енергийно захранване, беше най-важно. Най-отпред вървеше Чарлз, а след него аз и Ти Сандра, от двете страни на Леандър.

Неемия Ройс, Тамара Куанг и Мичъл Масперо-Гамбакорта седяха близо до една маса, върху която бяха закрепени два мислителя „Куантум Лоджик“ с интегрални преводачи. Тези части не ги бях виждала, защото бяха инсталирани през последните няколко дни.

— Свършихме с обучението и осъвременяването на мислителите — каза Тамара и ме погледна неуверено. — Те са информирани.

На главата си имаше няколко малки нанокабела. Планът беше тя да подкрепя Чарлз в случай на нещо непридвидено.

— Добре — отговори Чарлз. — Искам да покажа на президента и вицепрезидента какво знаем за Айс Пит.

Тамара и Неемия започнаха да работят, за да получат картина, контролирана от преводача. Появиха се графики и схеми, показващи количествени колебания, които все още не разбирах. Една от картините обаче беше напълно ясна — отчетлива, пълноцветна, триизмерна картина на коридор, пълен с мъже, жени и роботи, пренасящи техника.

— Това е директна връзка с оптично предаване — обясни Чарлз. — На Айс Пит се намира „Поясът на Пиърс“ — откъсвача, който Уилям Пиърс е създал по случайност. Това е по-обхватна версия на нашия собствен. Виждате лаборатория точно до Айс Пит.

— Това в момента ли става? — поинтересува се Ти Сандра.

— Почти все едно, че сме там — усмихна се Ройс.

— Те знаят ли, че ги наблюдаваме? И през какво получаваме образа? — попитах аз.

— Можем да настроим част от щитовете на Айс Пит да проявяват оптични качества — отговори Чарлз. — „Поясът“ или откъсвачът може да предава образи и звук на нашия откъсвач. Те са изкопали помещение до Айс Пит и са направили изследователски център. Не знаят, че ги шпионираме.

— „Поясът“ на Айс Пит и нашият откъсвач са едно и също нещо — вметна Неемия. — Всички откъсвачи по принцип имат общо съществуване.

— Откъсвачът… — започна Ти Сандра.

— Наричаме го така, когато с него настройваме нещо. Този на Айс Пит е по-голям от нашия, но това е без значение. Те са с еднаква продължителност.

— Точно пример за идентичността на всички неописани елементи във формата на потока от данни — поясни Неемия.

— Така всичко ми е по-ясно — усмихна се саркастично Ти Сандра.

— Откъсвачите са неописуеми и безсъдържателни — продължи с усилие Неемия. — Те могат да се превърнат във всяко нещо.

— Ще се придържаме към по-важните за момента неща — прекъсна го Чарлз. — Те явно знаят значението на Айс Пит и какво да правят с него. — Посочи към няколко заоблени куба, сложно свързани с ленти. — Това са мислители от високо ниво. Никога не сме виждали подобни, но поне единият е „Куантум Лоджик“. Големи са и вероятно са много мощни.

— Много по-фини и многофункционални от тези, които ние можем да създадем — вметна Неемия.

— Отиването на Луната и използването на Айс Пит означава, че не са успели да създадат откъсвач — каза Леандър.

— Възможно е — съгласи се Чарлз, — но може би те вземат Айс Пит, за да не позволят достъп до него на всички останали. Ако разрешите, сега можем да разберем колко знаят.

Ти Сандра тихо каза нещо на един от гардовете и той се дръпна настрани, за да предаде по компютъра нарежданията й.

— Как? — попита тя и отново се обърна към нас.

— Ако знаят, че това е директна връзка, могат да получават от нас звук нали. В момента те слушат, ако мога така да се изразя. Точно това правехме и ние отначало, за да разберем природата на откъсвача. Можем чрез техния да им предадем съобщение.

Лий влезе и застана до Ти Сандра. Леандър бързо обясни отново картината и нейното значение.

— Какво ще им кажеш? — попита Ти Сандра.

— Ако сме се отказали от плана да напускаме Слънчевата система, трябва незабавно да започнем публични преговори със Земята — отговори Чарлз. — Можем да използваме откъсваните като по-бърз и ефективен канал. Но… това ще има и друг ефект — ще ги уплаши.

Ти Сандра направи гримаса и каза:

— Ако говорим с тях, трябва да ги уверим в мирните си намерения. Но дали ще е достатъчно? Как биха могли да ни повярват след всичко, което се случи?

— Трябва да ни повярват — настоя Чарлз. — Иначе сме загубени. Някой ще нанесе неочакван удар.

Ти Сандра изсумтя.

— Неочакван удар! Звучи като… през двайсети век.

— Трябва също да ги накараме да вярват, че имаме пълен контрол над водещия център — продължи Леандър, — и че няма разпръснати групи със същите възможности.

Ти Сандра кимна на Лий и въздъхна:

— Опасявам се, че Пойнт Уан не носи добри новини. Кажи ни подробностите, Лий.

— Точно сега Земята е политически нестабилна. Парализирани са от безбройни референдуми. Всички ръководни членове и синдици на четирите главни алианса са се събирали многократно. За консултации са свиквани и посланици.

— Подготовка за война ли? — попита Чарлз.

— Вероятно не — каза Лий, — а само объркване. Предполагам, че бурята е предизвикана от водещите синдици на ВИЗА. Положението се влошава. Получаваме милиони съобщения от земяни с предложения за подкрепа. Но и много повече такива, свързани с терористични актове.

— Кой всъщност управлява? — попита Ти Сандра.

— Националните правителства са напълно парализирани, а за алиансите не знаем нищо. Те работят на по-високо ниво и са избрани от законодателната власт на националните правителства. Нашите информатори мълчат. Претърсват се всички частни и обществени мрежи. Някой от ВИЗА е дал нареждане на централния мислител да блокира всяко търсене на данни по определени теми. Ще разберат за някои от нашите информатори. Ще можем да разчитаме само на обществените мрежи.

— Те нарушават някои от законите си — казах. — Което само по себе си говори много.

— Но не са съвсем с вързани ръце — напомни Чарлз. — Някой финансира учените, които денонощно работят на Айс Пит.

— Говори с тях както можеш, но възможно най-скоро — нареди Ти Сандра. — Използвай директна връзка или обичайните канали.

— Искам да изясним нещо — настоя Чарлз. — Нашите мнения не съвпадат. Аз съм напълно уверен, че можем да направим това, което бяхме запланували, без да се повтори грешката от последното пътуване.

— Бихте ли заложили пет милиона живота на вашия успех, господин Франклин? — мрачно попита Ти Сандра.

— Не мога да…

— Бихте ли? — повиши глас тя.

Чарлз не трепна, дори не мигна.

— Бих, но Касея може да ме отстрани.

— Защо?

— Заради близостта ми с мислителя „Куантум Лоджик“.

— Нали той, мислителят, е направил грешката?

— Не беше грешка — възрази Чарлз.

— Бедната Галена Камерън може да не е съгласна с това — каза Ти Сандра.

Тя направи знак да й донесат стол и бавно седна, без да сваля поглед от Чарлз. И друг път я бях виждала да се съсредоточава така, но никога толкова напрегнато.

— Мислителят „Куантум Лоджик“ видя възможност да изпълни целта по-пълно. Не би могъл да знае последиците за човешките същества. Той дори не може да ни моделира правилно.

— Какво ще го спре да направи нещо друго по-неразумно? — попита Ти Сандра.

Чарлз трепна, но не прие предизвикателството.

— Той веднага осъзна, че никога повече, дори и да престане да съществува, няма да търси истини от какъвто и да било вид.

— Какво означава това? — попита Ти Сандра.

— Научи се какво е страх.

Ти Сандра, все още намръщена, се облегна на стола и потърка длани в коленете си. После стана и сложи ръка на рамото ми.

— Толкова малко разбирам — каза тихо тя. — И крал Артур не е разбирал Мерлин, нали?

— Така мисля — съгласих се.

— Постигнахме толкова много — безстрастно продължи Чарлз. — Всички изцедихме и последните си сили. Смятам, че проектът не трябва да се закрива. Той е застраховка, в случай че Земята предприеме крайни мерки.

— Всичко остава така — кимнах. — Няма нужда да разваляме нищо. Но това няма да е основната ни цел.

— Ами ареологичните доклади? — попита Леандър. — Ами всички други проекти, които започнахме?

— Няма да ги закриваме. Те са полезни като общи знания.

— Ами ние? — попита Чарлз и посочи колегите си.

— Следете Айс Пит — отговорих. — Мисля, че Лий трябва да работи с вас.

— Тогава ставаме обикновени шпиони — заяви Чарлз.

Гледахме едно място, отдалечено на стотици милиони километри, където мъже, жени и роботи целенасочено се движеха сред своята тайнственост. На Луната една жена в черно защитно облекло, плътно прилепнало към тялото й и грапаво като слонска кожа, най-вероятно използвано за защита от радиация и студ, приближи точката ни за наблюдение. Образът й изведнъж се изкриви и размаза, защото стоеше прекалено близо до наблюдателната оптика, която Олимпийците бяха създали.

— Колко знаят те? — попитах.

— Много — отговори Чарлз. — В противен случай нямаше да са там.

— Какво могат да направят, ако овладеят качествата на Айс Пит?

— Всичко, което и ние можем. Освен ако не са направили повече от нас. В такъв случай ще могат повече.

 

Разхождах се сама през една равна, песъчлива и необитаема местност на половин километър от станцията. По това време трябваше да спя, но вече беше почти сутрин, а главата ми бучеше от толкова много проблеми. Не исках отново да заспивам по принуда, защото напоследък го правех прекалено често.

Бях облякла защитен костюм под налягане и се бях измъкнала навън през наскоро завършен коридор за поддръжка, по който минаваха само строителни роботи. Стъпвах по твърдата каменна повърхност в единствената зона, където не се виждаха отвратителните лъскави парчета лава и леко подритвах с ботуш оранжевото и кафявото покритие на планетата. Беше студено, около минус осемдесет градуса на ширината на Кайбаб, но костюмът създаваше добра изолация, а аз не давах пукната пара за евентуалната опасност.

Бяхме планирали да преместим цялата планета и да променим живота на всички на Марс, само за да избегнем сблъсък със Земята. Мъчех се да си представя пътуването към новата планета, отдалечена на хиляди светлинни години, която всъщност не съществуваше, и с цялата сложност на подобрението, дълбоко в себе си знаех, че това сигурно е било сън, и при това лош сън.

Присвих очи към западния хоризонт. Скоро щеше да изгрее Фобос, а малко след него и Деймос. Седнах на твърдата повърхност, сведох глава и се загледах в пръстта между краката си.

Касея, Каси, жената, дъщерята и съпругата вече не съществуваха. Корените ми бяха прерязвани толкова много пъти. Не можех просто да заровя ръка в пръстта и да извлека ново съзнание и нова същност за себе си, защото самият Марс не беше наш, не беше мой. Бяхме дошли от много далечни места. Бяхме нашественици, заровени под повърхността. Марс принадлежеше на безжизнения свят.

В душата ми нямаше нито чувства, нито ентусиазъм. Ръцете ми трепереха. Исках да се успокоя, но не можех. Не ми беше студено. После се затресоха краката ми и пръстите им се сгърчиха в ботушите. Системата в костюма попита:

— Добре ли сте?

— Не — успях да кажа.

— Костюмът не осигурява спешна медицинска помощ, но ще изпрати сигнал за тревога, ако високо кажете „да“ или завъртите дясната си ръка свита в юмрук.

— Не.

— Този въпрос ще бъде повторен след две минути, ако симптомите ви не се подобрят.

— Не.

Погледнах нагоре. Върху пясъка и камъните имаше хора без костюми, които любопитно ме наблюдаваха.

Майка ми се приближи и коленичи пред мен. След нея дойдоха Ориана от Земята и брат ми Стан. Той носеше малкия си син. Ориана гледаше безизразно, но аз усетих възмущението й. Ако Фобос беше паднал на Земята, тя щеше да загине. Това беше точното и непосредствено представяне на огромната ми вина.

Имам проблем, мислех си, изпадам в нервна криза.

Майка докосна ръката ми, но аз не усетих нищо. Стан пристъпи напред и пусна сина си. Той стъпи на повърхността. Момчето се учеше да ходи и залиташе от крак на крак. На Марс децата прохождаха по-рано. Чувах гласа на Стан, но не разбирах какво казва. Тонът му беше успокоителен. След като няколко минути гледах призраците на живи и мъртви, станах, изтупах праха от костюма си и бавно се обърнах, за да разгледам Кайбаб.

— Не всичко е свършено — заявих на глас. — Не мога да си позволя този лукс. Трябва да издържа.

Стан кимна, а майка ми направи тъжна и състрадателна физиономия. Държаха се като мимове, които преиграват.

— Майко, толкова се радвам да те видя отново. Изглеждаш добре — казах й. — Иска ми се да можехме да поговорим.

Тя вдигна рамене и се усмихна, без да издаде звук. Стан промърмори нещо, но ушите ми сякаш бяха пълни с пяна.

— Когато всичко свърши, ще отделя няколко седмици и ще посетя мъртвите. Ще полудея, за да бъда малко с вас. Става ли?

Майка ми наклони глава и ме погледна загадъчно.

— Къде е Иля? — попитах.

— Тук — чух гласа му зад мен и се обърнах, усмихната и преливаща от радост.

 

Лежах на земята. За момент си помислих, че някой ме е съборил, но целенасочено се бях отпуснала и не помнех. Гърлото ужасно ме болеше и се чудех каква е причината. Ръбът на шлема беше мокър около врата и около закопчалките под брадичката. Плакала съм и съм крещяла, помислих си.

Дистанциране от чувствата. Не можех да покажа слабост като скърбя открито. Не можех да позволя на никой, дори на себе си, да разбере колко далече бях стигнала. Така че бях видяла призраци и бях изпаднала в шок, за да позволя на тялото си да се освободи от скръбта. Съзнанието участваше в едно представление, докато, без аз да разбера, изчистваше вредните емоции.

От два часа бях на повърхността. Чувствах се различна. Не по-добре, но различна. Прекосих пустошта и влязох през шлюза, като използвах личния си ключ, който отваряше всички врати на Кайбаб. Шлюзът се затвори зад мен.

Изчистих праха от костюма, взех набързо душ в стаята си и се облякох за сутрешните срещи.

Връщах се на работа. Нямаше по-мъдро същество от мен.

Но моето време изтичаше.

 

Ти Сандра и антуражът й, включително Лий и четирима от най-добрите служители на Пойнт Уан, зачислени към водещия център, се върнаха в Мени Хилс на следващия ден. Разделихме се с топли прегръдки в кабинета до главната лаборатория.

— Мразя, когато сме така изцедени — каза тя, докато ме държеше за ръка.

Както винаги напоследък бяхме оградени от помощници и гардове. По-голямо уединение не ни се позволяваше.

— За мен си като сестра, Каси. Обещай ми, че ще оцелеем и ще се оттеглим, за да управляваме собствената си станция. Ще бъдеш мой синдик, а аз ще ръководя чаена ферма. Ще бъдем почетни марсианци.

— Обещавам.

Прегърнахме се, Ти Сандра пое дълбоко въздух и каза:

— Насрочена е среща с „Кайлетет“, която аз ще пропусна. Аелита има разписанието. Ще трябва да пътуваш довечера със совалка до Лал Квила.

— Краун Найджър ли? — попитах със свит стомах.

— Казва, че е нещо спешно. Чувам, че работите на „Кайлетет“ не вървят. Наказанието ни вече дава плодове. Ти го познаваш по-добре.

— Той е безпощаден звяр.

— Продължавай да се държиш — поръча ми Ти Сандра. — Ще ме проклинаш след това, скъпа.

 

Оставих Аелита и главните си помощници да отделят по-маловажните събития, които можеха да бъдат отложени, в това число и доклада за временното състояние на нещата на Уокслър и Олимпийците.

Въпреки изолацията на „Кайлетет“ от правителството и другите дисидентски ОМ, той все още държеше някои козове за бъдещето на Републиката. Въпреки голямото недоволство, Краун Найджър бе успял да запази положението си на главен синдик.

Районните губернатори бяха поискали репарации за щетите, ако не от Земята, то поне от правителството, което не разполагаше с допълнителен бюджет. „Кайлетет“ бе предложил канал за осигуряване на средства от симпатизиращи източници на Земята. Досега отказвахме да обсъждаме този въпрос. Натискът върху нас обаче се увеличаваше и Ти Сандра беше намекнала, че може отново да се наложи да сключим сделка с Краун Найджър без излишно да му се доверяваме.

Аз исках да му задам някои въпроси лично от мое име.

 

Лал Квила, Червеният форт, беше разположен на юг от долината в независим район, притежаван от най-малкото мюсюлманско ОМ „Ал Медин“ и до него се стигаше след тричасов полет. Преди петдесет години бил курорт, но неразумната експлоатация на ресурсите вода и пари довела до превръщането му в светиня на „Новите ислямисти“. Казваха, че е красиво място с постройки на повърхността и каменни изображения под многопластово налягане и радиационни щитове.

Денди Брейкър и двама по-млади гардове, Кири Майснер и Жак Доне, придружаваха мен и умаленото копие на Аелита.

Пътуването със совалка през долината беше, както винаги, впечатляващо. На шест километра под нас бурите в дълбоките пропасти на Капри образуваха реки от розов и оранжев прах. Еос Кеъс плуваше сред кристални облаци, носени от южните ветрове. Нямах време обаче да се наслаждавам на природата. Аелита ми предоставяше последната информация за финансовото състояние на „Кайлетет“, за заемите от банките на Тройката на Луната и дори за личните сметки на Краун Найджър.

— Кажи ми повече за личния му живот.

Аелита Две взе закодираните файлове от базата данни на Пойнт Уан. Изображението й сякаш стана по-голямо и по-плътно, настани се на седалката до мен и се направи, че преглежда купища листове. Подаде ми един лист с изгорели ъгли и ме погледна лукаво.

— Толкова любопитно ли е? — попитах.

— Той е нов ислямист, каквато е и жена му. Преди три години тя напуснала „Фатимит“, за да се омъжи за него. На Найджър тази връзка явно му е удобна. Не е от верните съпрузи.

Толкова и аз знаех.

— Не е учудващо — казах на Аелита Две.

— Сексуално многостранна личност. Ориентиран и към мъже, и към жени.

— А към овце?

— Не.

— А към трупове?

— Няма данни за това.

— Много от политиците са емоционални. Той как се отнася с партньорите си? Има ли оплаквания, съдебни процеси и неща от този род?

— Няма процеси. Жена му е нещастна, но не би го напуснала.

— Това е голямо примирение. Защо ми даде изгорения лист, Аелита?

— Ахмед Краун Найджър е прекарал три години на Земята след антицентралисткото въстание в Синай. Информаторите са попаднали на документи, които показват, че мъж с много близки до неговите говорни характеристики е участвал в няколко политически акции в Южна Африка срещу панафриканското обединение.

— Колко близки?

— Говорните характеристики съвпадат деветдесет и осем процента. Този мъж е в списъците с декларираните бежанци на ВАЮП и Обединена Африка. Името му е Йозеф Мамуд.

Дори и информацията да беше важна, не можех да преценя как на практика мога да я използвам.

— Аелита, изгорената хартия означава убийство, педерастия или даване на неверни размери на пениса в обяви за самотни сърца.

— Моля? — не разбра Аелита Две.

Чувството й за хумор не беше по-изтънчено от политическите й инстинкти.

— Нямаме контакти или договор с Обединена Африка и ВАЮП няма да го екстрадира. Знаем, че е политически опортюнист. И предател. Някой ден — почти се задавих с думите, но гневът ме накара да ги изрека, — може да се наложи да го убием.

— Разбирам.

 

Лал Квила напълно отговаряше на името си заради масивните червени стени и минарета, оградили каменните куполи на всеки ъгъл. Най-големите куполи достигаха двеста метра в диаметър. Бяха вложени много пари и според марсианската народопсихология, мястото излъчваше сила и арогантност. Обществото на Новите ислямисти на Марс винаги беше демонстрирало гордост и патриотизъм и никога не се бе молило с лице към Земята, а обърнато на запад, към залязващото слънце. Станциите на новите ислямисти, които бях посещавала, бяха чисти и подредени, и почти неактивни политически. Мъжете бяха любезни и добре облечени в дълги индийски роби, а жените се носеха стилно и с достойнство, с дълги до прасците рокли, с памучни или копринени елечета и с красиво надиплени на раменете фереджета.

Говореше се, че скромно да сложиш фереджето си пред непознат мъж е най-искрения начин жена от новите ислямисти да те поласкае. Да се забулиш пред познат на семейството или на комуната мъж беше открит знак за желание за ухажване.

Тъй като срещата нямаше да бъде публична, групата ни бе посрещната от охраната и кмета на станцията — пълен приятен мъж в спретнат сребристосив костюм. Денди, Майснер и Доне се срещнаха с охраната на „Кайлетет“. Споразумяха се за мерките за сигурност, а Аелита Две се свърза оптично с мислителя на „Кайлетет“.

Кметът миришеше на розова вода и анасон. Поведе ни пеш към един висок и голям купол, близо до външната стена на станцията. Вътре имаше възглавници и фин килим, изтъкан на Земята, издялани от камък умивалници за правоверните и картина, представяща амулетите на отпътувалите братя.

Седнах на една възглавница, със свит от напрежение стомах. Краун Найджър влезе, с по-дебнеща походка от преди. Погледът му обходи купола и той седна с маниер, който говореше за неговото величие. С тих стон изпусна въздуха от дробовете си.

— Извинете ме госпожо вицепрезидент, но съм много уморен. Сигурен съм, че знаете защо. Всички наши важни файлове явно са разгледани от любопитни очи. Какво е станало с марсианската почтеност?

— Какво мога да направя за вас, господин Краун Найджър? — усмихнах се аз.

Ноздрите му се разшириха:

— Ще говоря съвсем открито. Зная, че вие не можете, но моето положение е различно. Аз съм малък чакал, попаднал сред глутница вълци. Ще ви кажа какво е станало и ще ви оставя вие да прецените. Аз се страхувам.

Очевидно беше, че не лъже. Дори миришеше на страх.

— Ще бъда искрен. Вие вече подозирате за тези неща, но аз сега мога да ги потвърдя. Направихме много искания за мини по заповед на основните ни партньори от Земята.

— ВИЗА — казах.

— Над ВИЗА. Алианс на алиансите. Чули ли сте такива слухове?

— Нито дума.

— Повечето от исканията бяха отхвърлени, но някои мини, около деветдесет, които придобихме или вече контролирахме, предоставихме на Земята. Те бяха заразени със скакалци, с фабрики за създаване на разрушителни наномашини.

Лицето ми се сгърчи и ръцете ми затрепериха от гняв.

— Не знаехме, че ще направят така, но вие не можете да простите нашето съучастничество. Затова ви извиках тук. Казвам ви всичко това, защото и ние сме толкова безпомощни пред тях, колкото и вие.

Той замълча.

— Слушам ви.

— Надявах се да разговарям с президента.

— Тя е заета — отговорих.

— В „Кайлетет“ успяхме да направим някои пробиви — въздъхна той. — Не толкова впечатляващи като местенето на луни… Във връзка с комуникациите. Много важна разработка. Преди една седмица предадохме тази информация на Земята, за да получим лиценз за новата технология. Надявахме се да направим сделка дори в условията на криза, но не очаквахме отговора, който ни дадоха. Те поискаха да разпуснем изследователския екип и да изпратим учените на Земята.

В началото на разговора чувствах превъзходство, че контролирам ситуацията. Сега усещах само ужас.

— Вие сте им казали всичко? — успях да попитам.

— Имахме споразумение с Алианса на алиансите. Никога през живота си не бях вземал толкова грешно решение. — Той сключи длани под брадичката си и се залюля напред-назад върху възглавницата. — Сега те не разговарят с мен. Страхувам се, че ще вземат ужасяващи мерки. Смятам, че те стояха зад Замръзването. Необходимо е да обединим силите си, защото заедно можем да оцелеем.

— Какво знаете за комуникациите?

Мислите ми препускаха далеч пред въпросите, които задавах. Скоро ще трябва да се връщаме на Кайбаб. Ще трябва да се посъветвам с Чарлз и да предупредя президента.

— Можем да общуваме мигновено на големи разстояния — обясни Краун Найджър. — Добра работа в сравнение с това, което сега хората могат. Смятаме, че е важно и нямаме данни вие да сте направили подобен пробив.

— Какво друго сте открили?

— На Земята смятат, че има и други неща. Заради вас и вашата проклета показност! — извика Краун Найджър. Той сведе поглед и отново въздъхна нетърпеливо. — Работих усърдно, за да създам убежище от цялата тази лудост. Лудостта на Земята, а сега и на Републиката. Отдадох живота и душата си на това да стоим настрани и да предоставя на хората си избора на независимостта.

— Продали сте се на Земята. Това за мен не е независимост.

Той стисна устни, сякаш искаше да се изплюе и каза:

— Не ме интересува какво мислите за мен. Ясно е, че нямате достойнство. Във вас няма нищо марсианско. Бихте заплашили нашата Майка за политически облаги. Да използвате такова оръжие… е лудост!

— Заради земяните загинаха марсианци — възразих. — Земята не даде жертви.

— Толкова наивно! Само по себе си показването на такава мощ и умение води до насилие. И сега „Кайлетет“ се слага под един знаменател с вас от бившите си приятели. Марсианците си мислят, че разбират голямата политика, но Марс е просто едно разраснало се село, пълно с простаци.

— Вие поставихте нов член в равенството — заявих. — Те смятат, че скоро ще бъдете силни и способни колкото нас.

— А ще бъдем ли? — попита пребледнял. — По вашия път ли вървим?

В момента беше без значение какво ще открие „Кайлетет“ след няколко месеца или години.

— Те искаха още от самото начало преди години да вкарат духа в бутилката — казах.

— Какво трябва да направим?

— Ние не владеем положението, не разбирате ли това?

— Да, но…

— Този Алианс на алиансите явно знае много за вас. Знае за размириците в Африка и за връзките ви с Добъл. Те не могат да ви се доверят. Някога сте им бил полезен, но сега… — поклатих глава. — Трябва да тръгвам.

Аелита Две прекъсна връзка с мислителя на „Кайлетет“. Отдалечавах се и тя ме следваше върху подвижна платформа. Когато стигнах средата на купола, Краун Найджър се изправи, вдигна ръце и извика:

— Какво можем да направим? Кажете ми! Трябва да има изход.

Денди, Майснер и Доне се присъединиха към мен в коридора на купола. След нас вървеше кметът на Лал Квила и задаваше въпроси, за да разбере какво толкова е станало. Денди внимателно сложи ръка на гърдите му и го изблъска назад. Кметът остана с отворена уста, шокиран от такава грубост. Разделихме се с него и помощниците му близо до входа на купола. Вътре ечаха виковете и молбите на Краун Найджър.

— Връщаме се в центъра — казах на Денди. — Трябва веднага да разговарям с президента.

— Какво е станало? — попита той.

— Нямаме никакво време.

Няма време, няма разстояние, няма избор.