Грег Беър
Преместването на Марс (26)

2184 Г.,

Марсианска година 60

Преамбюл

— Ще се наложи да остана тук поне още три седмици — каза Ти Сандра, позволявайки ми да я видя само от раменете нагоре. Изглеждаше бледа, но оживена както винаги. Току-що се бе подложила на масивна реконструкция на тялото — три дена в безсъзнание и предоставена изцяло на милостта на лекуващите я доктори. Приех обаждането й в малкия си офис в Кайбаб. Бях направо скапана от постоянните конференции и съвещания. Бюрото ми бе затрупано с кубчетата на електронните бележници, съдържащи в паметта си проектите на станцията и отчетите на производители, архитекти и пилоти на кораби.

— Успях някак си да убедя докторите да ме преместят в Мени Хилс — продължи Ти Сандра. — Ще ме откарат със совалка днес следобед. Там вече ще мога да се срещам с посетители и да ходя (в инвалидна количка, естествено) на събранията на комитета… Поне с тази част от работата ще мога да се справя.

— Това наистина е значително облекчение — кимнах аз и преместих образа й с няколко сантиметра встрани, за да освободя място за току-що пристигащите доклади от службите за сигурност на Пойнт Уан.

— Очевидно няма да бъда в състояние да дойда в Кайбаб. Ще ти се наложи за известно време сама да осъществяваш нашия малък проект.

— Осъществяването му вече започна — отвърнах аз.

— Гласът ти като че ли е спокоен, Каси.

— Продължавам напред и напред — свих рамене. Никога не бях успявала да прикрия чувствата си пред Ти Сандра. Честно казано, миналата седмица, когато научих за смъртта на Иля, се бях превърнала направо в автомат. И това може би беше най-доброто нещо, което можеше да ми се случи. Нямаш време да се потопиш в скръбта си, нямаш време да съзерцаваш бъдещето, което евентуално ще настъпи след няколко кратки седмици, само списък със задачи, които ти отнемат минимум по осемнайсет-двайсет часа на ден… и няколко ужасни минути, преди пълното изтощение да те тласне в съня.

— Каква е целта ти, скъпа? — попита ме Ти Сандра.

— Не те разбирам — отвърнах аз.

— Всички трябва да имаме някакви цели. Дори и жертвените агнета трябва да имат нещо в бъдещето, към което да се стремят.

По някакъв начин това предположение ми се струваше едва ли не неприлично. Извърнах поглед встрани и поклатих глава.

— Може би… оцеляването — измърморих несигурно аз.

Лицето на Ти Сандра се изкриви загрижено.

— Ще се наложи да говорим с теб поне веднъж всеки ден. И двете сме изгубили опорите си в живота, Каси. Ако ти ми бъдеш опора, и аз ще бъда такава за теб.

— Договорихме се — усмихнах се.

— Чудесно — каза тя, пое дълбоко въздух и за кратко време върхът на главата й излезе от екрана. — Разкажи ми сега за Кайбаб.

Накратко й нахвърлях най-основното, което се бе случило през тези няколко дни, изминали от времето на последния ни разговор. От цял Марс в секретната станция на платото Кайбаб бяха пристигнали пътнически и карго-совалки. Набързо бяхме стегнали полузавършените тунели с чисто козметични мерки. Оформихме нови квартири, обзаведени със зачатъци на удобства. Главната лаборатория бе завършена, а изграждането на главните мислители току-що бе започнало.

Населението на Кайбаб рязко се бе увеличило — двеста, триста, четиристотин жители… Ледената леща можеше да обезпечи с вода до хиляда души. Всеки ден продължаваха да пристигат още служители на Пойнт Уан. В скоро време във вътрешността на студените тунели и стаи щях да си имам миниатюрно копие на столицата — на Мени Хилс.

Проектът на мислителя, както и лабораторията в Кайбаб носеха едно и също кодово име — Преамбюл. Главната цел на Преамбюла — да осигури убежище на президента в случай на крайна опасност — бе известна само на неколцина от нас. Това, че беше напълно възможно да му се наложи съвсем скоро да изпълнява тази си цел, бе известно само на четирима — Чарлз, Ти Сандра, Леандър и на мен.

При нас бяха дошли още двама от Олимпийците — Мичъл Масперо-Гамбакорта и Тамара Куанг. Двамата се бяха присъединили към екипа на Чарлз, Стивън Леандър, Неемия Ройс и Вико-Персоф. Пинчър и Ю Лю бяха останали в научния център в Тарсис и работеха върху резервно копие на главния мислител. Пред тях напълно сериозно стоеше и възможността за изграждане на още мислители.

Завърших „отчета“ си. Ти Сандра прехапа горната си устна и кимна в знак на одобрение.

— Справила си се направо великолепно, Каси — похвали ме тя. — Чуй сега какво ще ти кажа. Когато всичко това свърши, ще си направим малко семейно празненство. Аз ще съм облечена в най-ярката рокля, която някога си виждала, и всички ще празнуваме факта, че най-накрая можем да се чувстваме спокойни и сигурни. Ето това е моята цел.

— Великолепна цел — кимнах. — Добре дошла отново на борда.

Двете се засмяхме и прекъснахме връзката. Впих поглед за известно време в повърхността на бюрото си, потънала в размисли.

Марс все още беше в опасност и то в голяма. Можехме да трупаме на купчини колкото си искахме огромни и ужасяващи оръжия, но това не променяше почти нищо. Пък имаше и друг проблем — дали горяхме от желание да стреляме с огромните си оръжия. Така че докато пред нас стояха въпроси от този род, щяхме да сме доста далеч от желанието на Ти Сандра за сигурност. Но въпреки това най-очевидната и постоянна опасност си оставаше вътрешна.

Републиката нямаше дълго да издържи на това напрежение. Марсианците строяха всичко наново, инсталираха повече резервни животоподдържащи системи… И независимо от това живеехме в постоянен страх от второ Замръзване. Или от нещо по-лошо и от него. По станциите плъзваха слухове, когато хората виждаха правителствените агенти да обикалят насам-натам из старите рудници, търсейки следи от „скакалци“. Дори Сайан Сълси бе претърсено от въздуха. Никакъв резултат. Една фабрика, голяма колкото човешки юмрук, дегизирана като парче скала, бе почти невъзможна за откриване. Не бяха открити никакви следи при разрушението на Мелас Дорса.

„Скакалците“ бяха атакували Мелас Дорса с невероятна изобретателност и ефикасност. Първо бяха изпратили малки части в изоставената станция, за да проучат как стоят нещата и да извадят от строя комуникациите, а след тях вече бяха дошли големите разрушители. Или поне така показваха наблюденията ни… понеже нямахме никакви видеозаписи на онова, което се бе случило там, нито пък каквито и да било доказателства, освен немите свидетелства на пробитите тунели, разрушеното оборудване и разпилените по пода останки от роботите по поддръжката.

Бяхме насрочили временна дата за провеждането на изборите, само че тя беше чак след шест месеца. А никой не знаеше какво ще се случи дотогава и къде ли щяхме да сме ние.

 

Докато обвиненията се сипеха отвсякъде, държавните глави на страните от Тройката обмениха помежду си разговори, предложиха си сътрудничество и изследваха всички възможни канали за знаци и белези за предстоящи действия…

И не откриха абсолютно нищо. Каналите бяха заринати с позьорства и отрицания. Никога през живота си не бях виждала Тройката толкова объркана и недоумяваща.

Никой от земните съюзници никога нямаше да си признае, че е дал зелена светлина за военните действия срещу Марс… затова пък изискваха пълна прозрачност около новооткритите марсиански сили. Луната и всички ОМ от Пояса продължаваха нощем да треперят в леглата си, опасявайки се от „марсианската заплаха“ повече от всякога. Републиканският информационен офис (РИО) и всички дипломатически агенции се опитваха да убедят Тройката в мирните намерения на Марс, но не можеха да им кажат какво точно се бе случило… или какви бяха следващите ни намерения.

Повечето марсианци също изискваха пълна прозрачност. Опозицията вътре в самото правителство все още бе прекалено дезорганизирана, за да предприеме ефективен опит да атакува Ти Сандра и мен, само че след седмици или месеци натискът вероятно щеше да се усили, докато най-накрая станеше непоносим.

В момента наблюдавахме играта на „маймунски задници“, само че в ненормално голям мащаб. В тази игричка обаче дори единият от играчите да мигне, докато търси начин как да избяга от бойното поле…

Нещастие.

 

Комуникационната мрежа на Пойнт Уан вече бе започнала да функционира с пълна сила. Всичко бе сглобено наново с повече човешки усилия, отколкото с помощта на мислителите. Марсианските мислители все още бяха в крайно оскъдни количества. В научноизследователския център в Тарсис бяха създадени по-малко от двайсет, от които само десетина можеха да бъдат издърпани за граждански нужди. Мени Хилс бе получил трима, а Кайбаб — шестима, трима от които бяха производство на „Куантум Лоджик“ с вградени интерпретатори и можеха единствено да направляват по-големите мислители.

Лий Уокър се бе превърнала в шпионка от класа. Ден след ден тя разпъваше невидимата мрежа от тайните информационни канали на Републиката — тоест, купуваше информация от източници, които не подбираха методите си. Днес си мисля, че трябваше месеци по-рано да установим ефективни шпионски мрежи, само че тогава нямаше как да предвидим настъпването на чак толкова сериозни разправии между Земята и Марс. Сега, когато по всяка вероятност вече бе прекалено късно, бяхме станали безмилостни.

Назначихме още десетки „мухи“ (оперативни работници, които проучваха информационните мрежи на Земята, прихващаха дошли по кабела съобщения и подслушваха частните канали на ВИЗА и ВАЮП). Продавахме известна част от данните, до които се добирахме, на други източници, за да подпомогнем собственото си финансиране.

Когато веднъж Лий ме помоли да потвърдя официално назначаването на двайсет допълнителни агенти на Земята и в Пояса, я попитах какъв ще бъде техният статус.

— Добре платен — ухили се тя. — И доста рискован.

ВИЗА и ВАЮП вече бяха успели да разсекретят неколцина от нашите „мухи“.

— Ако трябва да знам още нещо, кажи ми го — подканих я аз.

— Всичко се пише на моя гръб — успокои ме Лий. — Имаш си достатъчно грижи, та да се налага да се тревожиш и за това.

С което искаше да каже, че нося на гърба си съдбата на всеки един марсианец, включително и нейната… Никога не успях да разбера дали тя одобрява това или не. Подозирах, че никак не й се нрави.

 

Най-накрая пристигнаха и няколко добри новини. Бяха пуснали Стан от „Кайлетет“. Краун Найджър бе затворил него, жена му и детето му в Кипини Стейшън в Крайс за десет седмици, като им забраняваше всякакви комуникации с външния свят. Бях получила две писма от Стан, след като вече го бяха освободили; имах време, колкото да му отговоря съвсем накратко. Естествено, не можех да му кажа къде точно се намирам или какво точно върша.

Направих няколко бързи обаждания и успях да го уредя на пост в Мени Хилс, където можеше да използва опита, който имаше от „Кайлетет“, за да свърши някаква дипломатическа работа. Бях чувала доста малко неща от лагера на Краун Найджър: след Замръзването те се бяха по-снишили — достатъчно мъдро решение. Явно се надяваха да изчакат бурята да премине. Ти Сандра бе създала специална част, която имаше за цел да се оправя с дисидентстващите ОМ и региони. Според мен Стан имаше пълната възможност да се присъедини към тях.

 

Доста често се срещах с Чарлз — понякога насаме, по-често обаче в компанията на Стивън Леандър и други. Споровете ни винаги се въртяха около практическите аспекти на преместването на огромни обекти с помощта на мислители.

Чарлз прекарваше часове всеки ден във връзка с главния мислител „Куантум Лоджик“, готвейки се и упражнявайки се за ново пътешествие. Това нямаше как да не си каже думата. След всяка една дълга сесия на връзка с мислителя „Куантум Лоджик“ Чарлз се нуждаеше от няколко минути, за да започне да говори свързано и човешки. Доста се страхувах за него.

 

Стан присъства на първата конференция в Преамбюл, която се проведе две седмици след смъртта на Иля. В нея взехме участие аз, Чарлз и Леандър, ареологът Фауд Абди от Маринър Вали, архитектът и инженер Джералд Уокслър от „Щайнберг-Лешке“ в Аркадия, както и новосъздаденият мислител, който само преди ден бе получил името си: Аелита. Аелита щеше да изпълнява ролята на главен мислител на Преамбюл и да координира всички дейности на станцията и на проекта.

Експертите се събраха във все още недовършеното крило на лабораторията. Докато се настанявахме, виждахме как по стените пълзи нанобоята, която с изсъсквания оформяше причудливи геометрични декорации. Неизменният мирис на мая тук бе още по-натрапчив. Сякаш живеехме в огромна, денонощно работеща пекарна за хляб.

Фауд Абди — висок мъж с остри черти на лицето и огромни изразителни очи — бе първият, който взе думата. Той бе облечен с почти бяла роба, чиито джобове се издуваха от книгите и компютъра, които носеше със себе си.

— Казаха ми да се опитам да обсъдя нещо невъзможно — започна той, застанал с гръб към един малък дисплей. — Помолиха ме да изследвам ефектите, които биха настъпили на Марс при едно евентуално отсъствие на гравитационното поле на Слънчевата система. Казаха ми, че въпросът е чисто теоретичен, но именно затова съм просто длъжен да предположа, че имаме намерение да предприемем нещо драстично по отношение на Марс — може би същото нещо, което направихме и с Фобос. Освен ако и случаят с Фобос не е бил чисто теоретичен. — Той ни измери с поглед, пълен със съмнение, не получи никаква реакция на хумора в думите си (ако въобще това се е предполагало да бъде хумор) и въздъхна тежко. — Трябва да ви кажа защо Марс е стабилен сега и да ви изложа накратко теориите на ареологичния упадък. Така ли е?

— Формулировката е добра — отвърнах аз.

— Някога работих със съпруга ви, госпожо вицепрезидент. Беше добър човек и липсва на всички ни.

— Благодаря ви.

— Той бе загрижен (както и аз, между другото) за смъртта на Марс преди стотици милиони години. Но в действителност концепцията за един мъртъв Марс е изцяло погрешна, тъй като планетата не е съвсем изстинала отвътре. Във вътрешността на Марс все още се наблюдава ареологична активност. Въпреки това обаче магмените изригвания от мантията на планетата са се стабилизирали и вече не оказват странично налягане върху кората й.

В миналото никога не са съществували повече от дванайсет плочи на марсианската кора. Сега тези плочи са замръзнали заедно. Няма странично налягане, няма миграция на по-старите плочи, няма редукция на границите на плочите. А това на свой ред е намалило вулканичната активност. Последните активни вулкани на Марс са били Тарсис и Олимпус, познати на всички нас. Без движението на плочите планините престанали да се образуват. Без вулканичната активност изпускането на газове от вътрешността на планетата било сведено до минимум. По този начин и без това тънката марсианска атмосфера отлетяла в космоса и нямало с какво да бъде заменена. Биосферата на Марс измряла преди няколко милиона години, в самия край на тектоничната активност. Обаче стабилизирането…

— Балансираното течение — допълни Леандър.

— Точно така. Аелита, ако обичаш, покажи резултатите от дълбокия сондаж на доктор Уегда в кората и мантията на Марс.

Аелита веднага изпълни молбата му. На монитора зад Абди се появи диаграма, позната на всички нас — напречен разрез на Марс, който се въртеше, за да демонстрира триизмерно изображение на вътрешността.

— Виждате ли, във вътрешността на планетата има шестнайсет изригвания, които периодично се издигат и снишават. Те обаче са придобили набръчкана и инверсна форма — издигат се отвътре и се снишават отвън. Мрежовата сила, оказвана върху кората на планетата от тези изригвания, е равна на нула, въпреки че локалните ареологични ефекти са очевидни. Стабилността наистина е доста крехка… Така че Марс може да се промени всеки момент. Само че това не е ставало от триста милиона години. Има толкова много неща, които не разбираме.

Затова някакво действие, приложено към цялата планета (като премахването на приливно-отливните сили, например) би могло да разбуни изригванията и да причини повторен старт на тектоничната активност. — Той спря за секунда и посочи застиналата диаграма на Марс. — Без една голяма луна, която да поддържа баланса на Марс, относително малки промени биха могли осезаемо да променят наклона на оста на планетата. Ако тръгнем, то ще е към Слънцето, нали?

— Не сме решили още — отвърнах аз.

— Ако е така, то биха могли да възникнат и по-сериозни проблеми, които не са залегнали в моите изчисления. Така или иначе обаче, моите проучвания показват, че е възможно да се очаква повторно нарастване на тектоничните процеси.

— И какво трябва да означава това? — попита Уокслър.

— Имам предвид — какво би трябвало да означава за всички нас, които живеем тук?

— Ами повече марсотресения. Субстанциална активност по местата, където минават границите на старите плочи, вероятно. Вулканични изригвания. Няма начин да бъдат предсказани резултатите в един по-далечен план.

— А в по-близък план? — попита отново Уокслър.

— Няколко по-значителни марсотресения. Но преди да станем свидетели на сериозни изригвания на вулкани, ще изминат десетилетия.

— Ще бъде ли обратим процесът?

— Какво имате предвид?

— Ще може ли Марс отново да се стабилизира някога, щом като веднъж сме го раздрусали?

— Не и в рамките на близките десетина милиона години — отвърна Абди. — Стабилността си е стабилност, докато нестабилността е непредсказуема.

— Аелита, ти какво мислиш по въпроса? — попита Леандър, потупвайки новата си рожба по металното тяло.

Гласът на Аелита бе мек и типично женски. Образът й — жена с издължено лице с класически черти и с подстригана късо черна коса — ми напомни за злата кралица от анимационните филмчета на Уолт Дисни.

— Заключенията на доктор Абди ми изглеждат разумни.

Моите бази данни обаче не разполагат със значителна информация за вътрешния строеж на Марс.

— Имаш всичко, с което разполагаме за момента — възрази Леандър.

— Тогава няма да е лошо да научим нещо повече — отвърна Аелита.

Абди й хвърли един поглед през масата и се засмя.

— Ще научим — отсякох аз. — Доктор Абди, ще ни трябва повече информация за вътрешната структура на Марс в рамките на двайсетина дена.

— Разбира се, госпожо вицепрезидент — отвърна щастливо Абди. — Трябва ли да разбирам, че се налага да предприема проучвания, по-мащабни от тези на доктор Уегда?

— Моля ви — прекъснах го аз. — Това е много важно. Надявам се, че осъзнавате съображенията ни за сигурност?

— Разбира се — потвърди Абди сериозно.

— Доктор Уокслър, всяка станция поотделно трябва да подготви структурен доклад. Биха ли могли да устоят на едно сериозно марсотресение и въпроси от този род. Между другото, има ли станции, разположени точно върху границите на старите плочи?

— Не са много. — Уокслър се намръщи и поклати глава. — Като се замисля, се сещам, че никога не сме проектирали станциите така, че да издържат на сериозна ареологична активност.

— Не могат ли да бъдат подсилени по някакъв начин? — попитах го аз.

— Някои станции лежат върху стари алувиални почви. Ако се случи по-сериозно марсотресение, всеки шев ще се пропука, всеки тунел ще бъде разкъсан… Продължавайте нататък в същия дух и ще разберете какво имам предвид.

— В такъв случай ще се наложи тези станции да бъдат евакуирани — заключих. — Ще се срещнем с хората, отговорни за гражданските приготовления и ще обсъдим това утре. Доктор Уокслър, доктор Абди, упълномощавам ви да теглите средства от сметката на правителството с код „Черно“ и „Преамбюл“. Аелита ще наблюдава опитите ви. Всяка седмица ще се отчитате пред същия този комитет.

Уокслър се взря в хората около масата, като че ли всички бяха напълно откачили.

— Разбирам, че си имаме работа с някакви зрелищни технологии, но мислили ли сте за резултата, който всичко това ще има върху хората?

Забележката му ме засегна дълбоко.

— Всъщност, докторе, почти не ми се налага да мисля за нещо друго.

— И какво? Искате да кажете, че това, което Земята би могла да ни причини, е по-лошо от онова, което виждате в мислите си? Всички станахме свидетели на разрушенията при Мелас Дорса, само че това ще бъде нищо в сравнение със стотици станции, сблъскващи се с евентуални марсотресения.

Чарлз вдигна ръка като ученик по време на урок.

— Мога ли да отговоря на въпроса?

— Разбира се — кимнах аз.

— Това е само началото. След няколко месеца могат да изпепелят Марс. Ако това не им стига, могат да ни хвърлят върху Слънцето или да ни изстрелят в открития космос.

Лицето на Уокслър пребледня, но той не се предаваше. Очевидно не разбираше какво му говори Чарлз и смяташе това за силно преувеличено. Недоверчиво присви очи и попита:

— Наистина ли вярвате в това?

— Скъпи докторе — отговори Абди, — според вас несъществен факт ли е изваждането на една луна от орбитата й и преместването й веднага над Земята?

— Знам само това, което са ми казали — упорстваше Уокслър.

— Аз бях там — обади се Леандър, — а също и Чарлз.

— Добре — вдигна рамене Уокслър. — Госпожо вицепрезидент, аз знам своите задължения. Но искам да изразя тревогата си, че се обсъжда нещо разрушително и обезпокоително, а никой няма да попита марсианците за тяхното мнение.

— Иска ми се да разполагахме с време и да имахме тази възможност — въздъхнах аз.

— Не, не искате — възрази Уокслър. — Ако марсианците гласуват против тази идея и решат да си останем тук…

— Това ще бъде чисто самоубийство — възрази Чарлз.

— Имаме ли право да избираме бъдещето си? — разпалено попита Уокслър. — Или вие смятате, че можете да избирате вместо нас, защото сте много по-информирани?

Нямах отговор на въпроса му. Той блестящо изрази нашата дилема.

— Иска ми се да не ни съдят толкова строго, доктор Уокслър — отговорих кратко.

— Не разчитайте на това, госпожо вицепрезидент — каза той.

 

Чарлз и Аелита останаха след края на срещата.

— Не сме разговаряли за Иля — погледна ме Чарлз.

— Не ми се иска.

— Доктор Абди ми напомни… Бих искал да изкажа тъгата си. Той беше прекрасен човек.

— Моля те — прошепнах и отместих поглед. Думите, казани от Чарлз бяха още по-непоносими.

— Обвиняваш ли ме за смъртта му? — попита той с равен глас.

— Не. Как бих могла?

— Ако бях умрял преди десет години, това сега нямаше да се случи. Или не по този начин.

— Що за мегаломания е това? — попитах.

— Без мен близките пет или десет години нямаше да можете да построите техниката за откъсването. Земята би могла да бъде първа.

Гледах го и се чудех дали ще мога да запазя грижливо сложената маска на безпристрастност и работоспособност.

— И аз нося вина колкото теб — успокоих го.

— Трябва да знам. Защото наистина няма да мога да го понеса, ако; ме обвиняваш за случилото се.

Очите му се напълниха със сълзи. Извърнах глава, защото не исках да изливам чувствата си като него и казах малко грубо:

— Стегни се.

— Никога през живота си не съм бил толкова стегнат и трезвомислещ.

— В моята глава е пълна каша и не съм в най-добрата си форма. Моля те, моля те! — Ударих с юмрук по масата. — Просто не говори.

— Добре.

— Обадих се на Ти Сандра преди няколко часа — продължих, след като преглътнах и се успокоих. — Трябва да решим къде ще закараме Марс, когато стане време. Ако се наложи. И трябва да направим проба с Фобос.

— Мислил съм за това. За няколко дни можем да закараме „Меркурий“ и оригиналния откъсван на Фобос. По-големите ще останат тук.

— Ще трябва да разпръснем тях и мислителите, в случай че Земята направи друг, по-пряк опит да ни спре.

— Можем да разрушим цялата апаратура и да предоставим доказателства на Земята.

— Бих го направила веднага — казах, — но Земята няма да ни повярва, защото залогът е твърде голям. Всичко сега се движи от политиката и желанието за оцеляване.

— Реших все пак да го предложа. Бих се самоубил, ако знаех, че това ще промени нещата. Ако знаех, че ще мога да те утеша.

Изгледах го злобно и изкрещях:

— Бих убила всички вас и себе си, ако… — това, което исках да кажа, ме стресна и за последните думи не ми достигна въздух. Чарлз не изглеждаше учуден или шокиран.

— Завиждах на Иля. Помня те каква беше преди много години — каза той след голяма пауза. — Оттогава съм бил с много жени, но никоя от тях не е била толкова целенасочена или уверена.

— Целенасочена? Уверена?

— Казвах си: тя е точно толкова луда, колкото и ти.

— Господи! — възкликнах и се засмях насила.

— Вярвах, че мога да разклатя няколковековните убеждения и да открия какво движи вселената. А на теб ти казвах, че ще станеш президент на Марс. Помниш ли?

— Ще прегледам дневника си и ще проверя това. Може, след като всичко се оправи, да започнеш да гледаш на карти.

— Никога няма да се оправи — поклати глава Чарлз. — Събития с такава значимост никога не приключват окончателно. Досега не си питала за жена ми.

— Това не е моя работа.

— Беше мила жена, истинска марсианка. Три години ме подкрепяше. Имаше силно развито чувство за отговорност и наистина полагаше усилия, но накрая ме напусна. Каза, че никога не знае къде съм и какво мисля.

— Съжалявам, явно не сте си подхождали. — Да.

Той извърна глава, видимо изтощен. Не знаех доколко връзките с „Куантум Лоджик“ изсмукват силите му. Исках да се върнем на основната тема и попитах:

— Къде трябва да отиде Марс?

Чарлз изправи рамене и свърза компютъра си с основния дисплей.

— Аелита, това са приблизителните координати и номера на звезди. Свържи се с астрономическата библиотека.

Аелита изобрази графично групи от гъсто скупчени звезди.

— Не можем да го преместим на няколко светлинни години. Със сегашните възможности за проследяване и измерване, Земята ще ни намери навсякъде в радиус от няколкостотин светлинни години. Ако въобще се преместим, то ще е защото Земята доказа, че би направила всичко, за да ни унищожи. И ще продължи да опитва.

Дилемата, казана направо, все още смразяваше кръвта ми.

— Предлагам да направим огромен скок. Прегледах новите проучвания, прекарах ги през Аелита и вече имам предложение. Това е най-доброто от всички възможни места в близката галактика. Намира се на разстояние десет хиляди светлинни години оттук и на пет хиляди светлинни до галактическия център. Тесен и ограден от галактическия ръкав облак от гъсто скупчени звезди, няколко милиарда години по-млади от повечето звезди близо до слънцето, стабилен и богат на метали. Небето е красиво, а нощите — ясни. Прегледах „Каталог 22 на галактическите изследвания“ и открих едно жълто джудже, около девет десети от големината на слънцето, със смущения, които показват наличието на големи планети. В този район има и няколко други подобни звезди. Давам ти ги на теб. Всички облаци и звезди, цялата цветна градина. — Той не ме изпускаше от поглед. — Избирай и стани Майка на Новия Марс.

Спомних си древните цветя, откъснати от Стъкленото море, които Чарлз ми подари близо до „Tres Haut Medoc“. Сега ми предлагаше букет от звезди. Чарлз можеше да ми вземе ума дори и след преживяната умора и скръб.

— Искам да ти се извиня — казах. — Бях груба с теб. Свършил си прекрасна работа.

— Благодаря.

Лицето му засия и той ме загледа с кротка настойчивост. Все още имах власт да му доставям удоволствие. Никога не съм изпитвала това с Иля и може би затова го обичах. Загледах се в оградените и премигващи звезди в края на издълженото петно.

— Ще трябва ли да направим резервации? — попитах.

 

На следващия ден, докато инспектирах напредъка на големите откъсвачи с Денди и Лий, прекъснах един спор. Централната лаборатория беше завършена преди седмица, цялото оборудване бе събрано в една стая, където се правеха няколко опита за превръщането на малки количества кислород в антикислород. Когато влязохме в лабораторията, чух, че Леандър повишава глас и почти започва да крещи.

— Някой разбира ли срещу какво се изправяме?

Мичъл Масперо-Гамбакорта и Тамара Куанг стояха срещу Чарлз, Леандър и Ройс. Куанг ме видя да влизам и лицето й замръзна в студена маска. Масперо-Гамбакорта поклати глава, изруга тихо и седна на ниската скамейка, към която бяха закрепени големите помпи за контрол. Ройс прибра компютъра си и някои други неща и беше готов за тръгване, но отстъпи и остана да стои съвсем не на място, прав, с пълни ръце. Лицето на Леандър беше почервеняло от вълнение, а Чарлз бе кръстосал крака и изглеждаше спокоен, дори малко отдалечен от останалите.

— Някакво неразбирателство ли има? — попитах.

— Нищо, с което да не можем да се справим — малко припряно отговори Леандър.

— Тамара и Мичъл смятат, че трябва да представим откритието си за публично обсъждане — обясни Чарлз.

— Това е най-разумното нещо — заяви Куанг.

— Няма нищо разумно в цялата работа — промърмори Масперо-Гамбакорта и скръсти ръце.

— На кого да кажем първо?

— Очевидно на Земята — сви рамене Куанг. — Имам приятели там, които могат да ни помогнат да се справим с политическите проблеми и недоразуменията.

— Недоразумения ли? — не разбрах аз.

— Не съм глупава — защити се Куанг, — и знам в какво положение сме, но ако започнем преговори и намерим общ език… ще се чувствам много по-добре — думите й заглъхнаха и тя поклати глава.

— Това сме го обсъждали много пъти — каза Леандър.

— Въртим се в кръг — добави Чарлз.

— Знам — извика Куанг и вдигна юмрук. — Те могат да ни убият, ако сметнат, че ние знаем как да ги убием… Но няма да го направят, ако мислят, че ние първи можем да започнем… Не можем да им кажем какво знаем, защото знаем как да ги убием. А ако им кажем, те ще знаят как да убият нас. Това е лудост.

— Съгласна съм — кимнах. — Най-доброто решение е да оставим нещата да се уталожат и да отидат от само себе си на мястото си.

— Като избягаме ли? — попита Масперо-Гамбакорта. — Това не е решение на големи хора.

— Можеш ли да предложиш нещо по-добро? — попитах го.

— Да. И то няколко по-добри решения. Но Чарлз и Стивън не са съгласни с нито едно от тях.

— Искам да чуя — казах. — Може аз да ги оценя.

Той сгърчи лице от безсилие и въздъхна.

— Признавам, че това са идеалистични предложения, които носят много риск и не са по-добри. Но ако опитаме някое от тях, бихме могли нощем да спим по-спокойно.

— Въпросът не е дали ние ще спим спокойно — възразих, — а дали Марс ще бъде свободен и ще живее.

— Ние работим с всички сили — обади се Куанг. — Не мислете, че докато спорим, не си вършим работата.

— Не си мисля така. Ако имате по-добри идеи — идеалистични, скептични или други, — искам да ме уведомите.

Ройс стоеше със скръстени ръце и накрая каза:

— Свършихме ли с това? Може ли вече да се връщаме на работа?

 

— Имаме около четири седмици, преди тайната ни да излезе наяве — заяви Ти Сандра в началото на поредното ни съвещание.

Стоях сама в моята стая, обградена от глухите звуци на строежа, които ехтяха под земята и в тунелите, и наблюдавах изражението на Ти Сандра така, както бих наблюдавала лицето на някой идол, с надеждата, че ще ми подскаже решението.

— Време е да се направят проучвания — продължи тя. — Преместете Фобос на предложеното място. Хората ще забележат, че липсва една луна, така че тя трябва да бъде върната, преди да се вдигне тревога. Пътуването не бива да е повече от пет часа.

— С Чарлз обсъдихме подробностите. Той смята, че можем да се справим, а аз искам да отида с него.

— Защо? — попита Ти Сандра.

— Не мога да пратя Марс някъде, където аз самата първо не съм била.

— От Пойнт Уан ще получат удар.

— Тогава няма да им казваме.

Ти Сандра се замисли, за да прецени рисковете и предимствата.

— Ще отидеш с тях — отговори тя, — защото ми е нужен някой, на когото безрезервно да се доверя. Смятам те за плът от моята плът.

— Благодаря.

— Иска ми се и на Деймос да има екип за откъсване. Ако не се върнеш или закъснееш, ще преместим Деймос в Пояса, ще го скрием и ще се приготвим за най-лошото.

Да използваме Деймос като застраховка, без да уточняваме за какви цели, изглеждаше почти нормално и не будеше тревога.

— Ще им кажем ли, че преместваме Фобос?

— Дължим им това — отговори тя. — Не мога да гарантирам обаче, че ще ни повярват, че не ги нападаме.

Казах й за неспиращите възражения на Уокслър, за нарастващата съпротива в някои от Олимпийците и сред най-близките ни съветници и помощници.

— Това го очаквах — каза Ти Сандра. — Ако можех, щях да бъда при теб и да ти помогна малко по-твърдо да изложим позицията си. Но ти и сама ще се справиш и те ще се съгласят.

Усетих, че моето положение на притисната до стената може и да не се разбира от дисплея, и напомних:

— Вероятно няма да стане толкова лесно. Помисли си какво предлагаме ние.

— То ме плаши до дъното на душата ми. Може би и те са толкова уплашени, че са готови да се доверят на Земята.

— Това е съвсем нормална реакция.

— Всички ли забравиха толкова бързо?

— Надявам се, че не.

— Някои не загубиха много — горчиво отбеляза Ти Сандра. — Продължавай да се бориш и упорстваш, Каси. Продължавай да ентусиазираш тези, които ти вярват. Ако можеш да се лишиш от тях, ги прати сред останалите, за да ги убеждават.

— Още една кампания — подхвърлих.

— Тя никога няма да свърши.

— Понякога, дори когато само размишлявам за това, се чувствам като чудовище. Не може ли да проучим възможността за референдум?

— С колко време разполагаме?

— Чарлз дава един или два месеца на Земята. Той не изключва и вероятността тук да има шпиони. Може да стане и по-скоро. Господи, почти нямаме избор.

— Така е — съгласи се Ти Сандра. — Ние с теб сме заменяеми и работим, за да спасим всички останали. Не забравяй това, мила.

— Толкова се нуждаем от теб тук — казах с разтреперан глас. — Почти нищо не остана, което да ми дава сили.

— Възстановявам се възможно най-бързо. А ти си силна. Не се предавай.