Грег Беър
Преместването на Марс (25)

Два дни совалки и влакове правеха непрекъснати курсове до новата столица, водейки магистрати и юристи, които горяха от желание да потвърдят наново независимостта и самото право на съществуване на Републиката; носейки чисто нова екипировка и експерти, твърдо решени да прочистят планетата от земното замърсяване.

Цели два дни аз бях действащ президент, като прекрасно знаех, че длъжността ми е само временна. Вярвах, но не знаех със сигурност, че Ти Сандра е жива и е в безопасност някъде. Бях загрижена, че все още не се показва. Не беше в стила й да не поема и най-малкия риск. Политиката изискваше тя да се появи, дори и само за да вдъхне увереност на гражданите на Марс.

Почти не спях, едва намирах време, за да ям и постоянно се местех от станция в станция из цялата Арабия Тера със совалки и влакове, като не прекарвах повече от няколко часа на едно и също място. Изобщо не вярвахме на земните обещания. Веднъж опарени, щяхме още дълго да духаме кашата.

Пет дни след трансфера на Фобос ме поканиха да наблюдавам завръщането му в орбита от една обсерватория в Пасхел Стейшън в близост до Касини Бейсин. Губернаторът на Арабия Тера, Лексис Сиър Камерън, трима от нейните помощници, Денди Брейкър и Лий Уокър стояха до мен. Бяхме покрити с огромен пластмасов купол. Вдигнахме наздравица с чаши шампанско, като този път гледахме на изток.

— Страшно ми се иска да знаех какво означава всичко това — изрече губернатор Камерън.

— Повярвайте ми — и на мен — въздъхнах аз.

— Според мен това означава, че повече никога няма да ни се наложи да молим за милостиня — обади се Лий Уокър.

Усмихнах се, но не можех да споделя оптимизма й. Нашият триумф щеше да бъде доста краткотраен.

— Трийсет секунди — обяви Лий Уокър.

Изчакахме. Дори не можех да мисля — толкова бях изтощена. Нуждаех се от пълно прочистване на тялото. По дяволите, чувствах се така, сякаш се нуждаех от подмяна на цялото тяло.

Фобос бавно се появи: полумесец, който грееше на девет или десет градуса над хоризонта. Лий Уокър направи някакви изчисления, след което потвърди, че Фобос се завръща на обичайното си място.

Страшното куче се беше завърнало и пътуването явно въобще не му се бе отразило зле.

Не допих шампанското си. Благодарих на губернатора и подадох чашата си. Денди набързо ме придружи до центъра. Нямаше за кога да се туткаме повече…

 

Лий Уокър оправи връзките по новите сателити и ми показа по „ЛитВид“ реакциите на Тройката. Наблюдавах и слушах безмълвно, вцепенена и изолирана от останалия свят.

Не бях чувала нищо за Иля от началото на Замръзването — така марсианските журналисти бяха нарекли кратката война.

По цялата Тройка бе избухнал, утихнал и пламнал наново бурен гняв срещу провинението на Земята, изразил се във всеобщи бойкоти на всички доставчици на космически услуги. Общо взето това беше доста непрактично, понеже Земята бе складирала ресурси за няколко години напред като предпазна мярка срещу евентуални пазарни сътресения. Само че политическите рокади се очертаваха да бъдат доста сериозни.

От градовете в астероидния пояс пристигаха масово инженери, които искаха обяснение за земната агресия.

Луната, както трябваше и да се очаква, се опита да се сниши. Но дори и там независимите комуникационни мрежи изобилстваха от вбесени и яростни призиви за оставки, разследвания, референдуми. Няколко независими лунни ОМ изразиха публично солидарност с новообявената Федерална република Марс. Можех да усетя как страхът се носи като ехо из цялата Слънчева система, особено в уязвимия Пояс. Отсега нататък доверието в добрата стара Майка Земя беше безвъзвратно изгубено.

Най-накрая президентът на Съединените щати на Южното полукълбо ме помоли за съвместно разследване за причините на конфликта.

— Трябва да разберем какво именно се е случило и да открием хората, осмелили се да издадат тези заповеди — заяви той, — за да избегнем евентуални, дори по-лоши сблъсъци в бъдеще.

— Що не оправите собствените си бакии — промърморих аз. Вече не вярвах и на думичка, изречена от земен политик.

— Това тук е доста интересно — отбеляза Лий Уокър, поставяйки компютъра си пред мен. Тя си бе проправила път през няколко защити до една малка, но изключително добра земна мрежа, наречена Лумен. Не ми каза как бе успяла да се сдобие с абонамент за нея — Марс имаше множество агенти, пръснати навсякъде. Несъмнено Пойнт Уан бе вербувал най-добрите от тях. — Пристигна при абонатите преди около шест часа.

Върху монитора на компютъра се виждаше сковано седнала, приятна възрастна жена с набръчкано и уморено лице и безупречно скроен зелен костюм, която четеше рапорти от Земята. На пръв поглед програмата изглеждаше скучна и старомодна, дори за разбиранията на марсианците. Но все пак се насилих да слушам какво се казваше.

— Няма нация или съюз, които да са поели отговорността за началото на акцията срещу Марс. Никой не е дал адекватно обяснение защо която и да било власт би постъпила така. Обажданията за плебисцит, както и отсъствието на явни извършители на това престъпление тревожи наблюдателите изключително много… Мисля, че имаме работа, за кой ли пореден път, със сиви кардинали, разграничили се от всички изборни органи на властта и поставили се дори над алиансите. Аз ги търся сред съзнанията, интегрирали се в най-сигурните мислители, онези, които контролират състоянието на Земята и финансовата ситуация. Според мен те са възникнали от остарялата система за национален надзор, основана в Съединените щати преди повече от век и половина. Някога ограничени само да наглеждат, тези интегрирани съзнания — за които се шушука, но никой не ги е срещал — са се превърнали в най-големите процесори на данни в човешката история.

С прехвърлянето на космическата отбрана към алиансите те може вече да не се ограничават само с функциите си на съветници; може да са решили, че трябва да разполагат с власт. И ако е така, тогава нашите абонати може да желаят да се отдръпнат от всички пазари на данни през следващите няколко месеца и дори години. Задава се нещо по-голямо, отколкото обикновените индивиди могат да понесат.

Дори в изтощението си, потръпнах.

— Чувала ли си някога за тях? — запитах Лий Уокър.

— Само глупави слухове — отговори тя. — Но това е скъпа съветническа мрежа. Има може би трийсет хиляди легални абонати. Предполагаеми, прибързани или глупави изказвания никога не са правени тук.

— Едно малко групово съзнание — казах тихо аз. — Над общото стадо. Което изпраща заповеди чрез алиансите, чрез нациите. Или кой, най-общо казано?

— Ръководителите на ВИЗА — предположи Лий Уокър. — Те контролират отбраната на Слънчевата система.

Денди се размърда на мястото си.

— Мисля, че видях и чух достатъчно страховити неща за един човешки живот — обади се той.

Неофициално Марс беше във военно положение и според правилата на конституцията, действайки като президент, докато Ти Сандра се завърнеше, аз имах изключителни правомощия…

Но дори тези мои изключителни правомощия не можеха да се разпрострат и достигнат до „Кайлетет“. Ние трябваше да се отнасяме към хората от там като към суверенна чужда нация; бихме могли да обявим война, но това нямаше да бъде нищо друго, освен война на финансите.

Тревожех се за Стан и се надявах, че той използваше цялата си предполагаема интелигентност, за да опази себе си и своето семейство.

 

Докладите за щетите вече пристигаха много по-бързо. Станция по станция, регион по регион, списъци на мъртви, изчезнали, изчисления на нанесените щети, молби за спешна помощ — всичко това препълваше възстановените комуникационни канали. Пойнт Уан прехвърляше обажданията в правителствената мрежа и Лий Уокър ги изтегляше по канала на магистратите и президентството, като ги обработваше и редактираше.

Все още за някои региони беше известно изключително малко. Потоците информация не бяха възстановени навсякъде; някои мислители на ключови позиции бяха видимо „мъртви“ и не можеха да бъдат докарани до „съзнание“ отново.

Марс пищеше от болка; изведнъж чух събраната информация като един-единствен глас. Засрамих се бързо. Не можех да си позволя такова мрачно настроение.

По време на полета на совалката до Мени Хилс се опитах да си почина, но не можах да затворя очи за повече от минута през цялото време. Неочаквано пак започнах да усещам подобрението си и се заех да изчислявам настройките, необходими, за да бъде преместена маса с големината на Фобос. Представих си визуално множеството пластове на функциите уравнения, които описват трансфера от съвместна отговорност за съхранение на тези количества, в една по-голяма система… Цялата галактика. Никой не би пропуснал подобен шанс. Бяхме се превърнали в крадци в огромна съкровищница.

Промърморих на глас някои от дейностите на подобрението.

Денди влезе в тъмната кабина, носейки ми вечеря.

— Може ли? — запита той.

— Ти си моето вдъхновение — казах. — Тъкмо съм обхваната от размисли за физика.

— О — възкликна той. — И какво точно ти „казват“ те?

Поклатих глава.

— Не съм гладна.

— Тарек заяви, че ако не ядеш, ще бъде принуден да те храни насила. — Усмихна се леко и остави подноса пред мен. Взех си неохотно няколко хапки от храната и се насилих отново да заспя.

Сигурно все пак съм успяла за известно време, защото Денди и Лий Уокър изведнъж се изправиха пред мен. Лий Уокър разтърсваше леко ръката ми.

— Госпожо вицепрезидент — каза тя. — Вече сме абсолютно сигурни. Тя е жива.

Взрях се в нея замаяна и объркана.

— Ти Сандра е жива. Имаме потвърждение.

— Благодаря.

— Получи се съобщение от президента — продължи Лий Уокър.

— Била е ранена — поясни Денди. — Държали са я в камера за възстановяване на някакво тайно място.

Извадих компютъра си и го допрях до този на Лий Уокър. Оставиха ме сама, докато слушах Ти Сандра. Очите ми се изпълниха със сълзи, когато видях лицето й; можех едва ли не да си представя поддържащата екипировка около нея. Нямаше вид на страдаща, но очите й губеха фокус и това ми привлече вниманието. Нервната й система беше под наноконтрол.

— Моя малка сестричке Каси — започна тя. Устните й залепнаха за момент и Ти Сандра известно време мънкаше думите. Някой й даде да отпие от чаша с вода. По устните й проблеснаха капки. — Изключително съм благодарна за това, че понесе този ужасен товар през изминалата седмица. Нашият малък трик почти се превърна в действителност. Ние наистина катастрофирахме със совалката по склоновете на Павонис Монс. Явно специално са се целили в мен. Пол е мъртъв.

Сълзите ми течаха неудържимо и целият ми гръден кош хъркаше. Чувствах се така, като че ли цялото ми тяло ей сега ще се сгромоляса и сърцето ми ще се пръсне. Простенах.

Денди надникна в стаята ми за миг, но веднага затвори вратата.

— Казват, че съм загубила половината си тяло. Моето голямо и прекрасно тяло. Ще се възстановя все някак си. Дори в момента вече отглеждат нови тъкани. Но няма нито мислители, нито най-обикновени компютри, които по някакъв начин да контролират процеса — просто двайсет доктори-хора, наредени в кръг около мен. Страшно съм гладна. Поглъщам толкова много, когато много други са ранени. Но те едва ли ще ми позволят нещо, което би ми нанесло по-голяма вреда. Не чувствам никаква тъга сега, скъпа моя. Казват, че така ще бъде още доста дълго време.

Каси, казах на Чарлз и Стивън да го направят. Веднага след катастрофата, преди да загубя съзнание. Надявам се, че съм била с разума си. Това не нагнетява нещата, нали? Помолих ги и те ме увериха, че са готови. Имаше опасност, но можеше да стане. Сега това вече е факт. Ти трябва да им позволиш да научат колко благодарни сме им всички. Има още толкова много работа за вършене…

Ще се наложи да ме заместваш още известно време. Ти си повече от моя опора сега, Каси. Ти трябва да бъдеш мен по същия начин, по който си и себе си. Аз не мога да разсъждавам така, както би ми се искало.

Изведнъж страшно ми се прииска отново да съм малко момиченце, което не е отговорно за абсолютно нищо и има до себе си други хора, които да го защитават. Дори — което беше още по-лошо — чувството за всепоглъщащ страх дълбоко се бе вкоренило в мен. Изключих компютъра си, като прекъснах Ти Сандра по средата на изречението й, и почти изкрещях, не, изпищях на Лий Уокър да влезе. Тя се появи на вратата с пребледняло лице и коленичи до леглото ми.

— Намери Иля — направо й заповядах аз, като я сграбчих за врата.

— Опитваме се — каза Лий Уокър. — Търсим го още от момента, когато потокът данни започна да намалява.

— Моля те, просто го намери и ми съобщи за това!

Тя кимна, стисна здраво ръката ми и отново излезе от стаята. Ти Сандра продължи, подтикната от натискането ми на бутона за възпроизвеждане:

— … мисля, че имаме твърде малко време, за да се опитваме да постигнем някакъв консенсус. За провеждане на избори пък не може да става и дума. Републиката все още е застрашена и този път опасността, която я заплашва, е може би по-голяма от всякога. Слънчевата система е опасна. Повярвай ми, Слънчевата система е опасна за Марс. Помоли Чарлз да ти обясни какво точно имам предвид. Равновесието на абсолютно всичко вече е нарушено. Някога използвахме страха, за да превъзмогнем ефекта от ужаса. Чуй ме добре: ние сме жертвени агнета, ти и аз. Ние трябва да бъдем принесени в жертва в името на по-велики цели.

И нямам предвид нашия живот, миличка. Имам предвид нашите души.

 

Научноизследователският център в Мелас Дорса беше изоставен още в самото начало на Замръзването. Чарлз и Стивън Леандър бяха заминали на борда на „Меркурий“, а останалите бяха изкарани навън от един трактор, заедно с тази част от оборудването, която можеше да бъде спасена по някакъв начин. Публикуваните в мрежата снимки потвърдиха мъдростта на взетото решение Олимпийците да бъдат предпазени от предприемането на каквито и да било ходове: снимки на разрушени тунели и на останките от самата станция, разровени сякаш от стотици хиляди насекоми или молци.

Скакалци. Земята, естествено, отрече, че ги е разпръснала над планетата ни, затова се постарахме да разпространим из цялата Тройка доказателствата за използването им. Това беше поредната част от войната на нерви. Тарек Фиркази и Лий Уокър предложиха да разглеждаме Марс като „заразен“ със скакалци за вечни времена и да смятаме, че цялото ни бъдеще ще премине в търсене на скритите бойни роботи. Едва ли някога щяхме да прочистим планетата из основи от тази напаст.

Фиркази мрачно проучи останките от лабораториите в Мелас Дорса и реши, че повторното й заселване е абсолютно невъзможно. Трябваше да си намерим ново място за дори още по-голяма лаборатория, за да започнем там още по-мащабни научноизследователски проекти.

От орбита Чарлз предложи къде точно да бъде разположена тази лаборатория. Той си спомни, че проучванията на баща му в ледените лещи през последните десет години бяха показали, че те не са удобно място за големи станции. Подобни лещи имаше близо до Кайбаб в Офир Планум. Това представляваше останки от плитко и пълно с прах езеро, съществувало преди около четвърт милиард марсиански години. Теренът изглеждаше едва ли не неправдоподобно: беше запустял и почти невъзможен за обработване, далеч от която и да било станция… но затова пък и вероятността от наличието на скакалци беше почти минимална.

В рамките само на двайсет и четири часа архитектурното нановещество, доставено и разпръснато от цяла ескадра совалки, изгради плътна, средно удобна за живот постройка — убежище, което бе почти до ръба на самото плато. За момента в него можеха да се подслонят няколко десетки души, без да се чувстват прекалено комфортно. По-късно можеше да се помисли и за нещо повече.

Чарлз и Стивън Леандър се върнаха от Фобос, като приземиха „Меркурий“ в Синай под прикритието на една пясъчна буря. За площадка за кацане им послужиха няколко хектара натрошена и застинала лава.

Совалката ми се приземи в Кайбаб няколко часа след кацането на „Меркурий“. Теренът бе направо ужасяващ — едри късове скала и древни силикатни лавови течения, всеки от ръбовете на които бе остър като бръснач. Всички депресии бяха запълнени с пурпурночервено. Лоши земи, наистина, по-лоши от всичко, което някога бях виждала.

Последвах Лий Уокър и Денди и слязох от совалката. Първите хора, които забелязах, бяха Леандър и Неемия Ройс. След това се извърнах и видях Чарлз. Той се беше изправил в самия край на рампата. По главата и врата му се виждаха парчета от сивото хирургическо нановещество. Той се усмихна и протегна ръка. Разтърсих я здраво и я покрих и с другата си ръка.

— Радвам се, че ви виждам, госпожо президент — каза той.

— Вече не съм президент, и слава Богу — отвърнах аз.

Чарлз сви рамене.

— Но все още разполагате с достатъчно власт — каза той. — А именно това има значение. — Той посочи с жест да поведа хората.

Докато преминавах покрай Лий Уокър, сграбчих ръката й и впих напрегнато поглед в нея. Иля продължаваше да не се появява.

— Ще го открием — увери ме тя. — Той е добре — сигурна съм в това.

Подминах с мълчание успокоителните й думи. „Твърда като пирон — помислих си аз. — Думи на Уинстън Чърчил, казани по време на блицкрига. Помни. Твърда като пирон.“

 

Огледах сивкавата повърхност на тунела, в който бяха разпръснати навсякъде помпи, един направен на Марс мислител „Куантум Лоджик“ и интерпретаторът му, множество кабели и акумулатори.

Леандър бе уредил да ни сервират чай и малка закуска на една нисичка маса, стояща недалеч от всичката тази бъркотия. Разположихме се на извадени от републиканската совалка дебели възглавници. Освен Чарлз и Леандър имаше само още двама от Олимпийците: Неемия Ройс и Ейми Вико-Персоф. Съгласно правилата, изработени от Пойнт Уан, по време на извънредни ситуации на едно и също място не можеха да се събират повече от четирима Олимпийци. Останалите бяха настанени в Научноизследователския университет на Тарсис под строга охрана.

— Колко тежи цялото това чудо? — попитах Леандър, докато Чарлз разливаше чая.

— Около четиристотин хиляди килограма — отвърна Леандър. — Доста го „пообелихме“ в сравнение с предишния път. По-голямата част от тежестта му е в помпите.

— Аха — кимнах, кръстосах крака и се заех да топля ръцете си на чашката чай.

Чарлз напълни чашата си и коленичи върху възглавницата. После хвърли към мен бърз поглед, аз се засмях и той бързо извърна очи, сякаш се срамуваше от нещо. Съсредоточи се върху масата и сладкишите върху нея.

— Предвиждахме какво ще се случи. Включително и Ти Сандра. — Думите излизаха с труд от устата му. Впих поглед в Чарлз, като че ли утолявах някакъв нов, избухнал в мен свиреп глад, чувствайки някаква странна смесица от страхопочитание и напрегнато страдание.

— Ти Сандра ни инструктира да стигнем до Фобос по какъвто можем начин и да го размърдаме.

— Нима тя знаеше, че вече сте готови да направите подобно нещо? — изненадах се. — Понеже аз със сигурност не знаех.

— Предполагаше. Досещаше се. Или в противен случай ни е помолила в порив на отчаяние… Определено в онзи момент не бяхме чак толкова подготвени. Заредихме „Меркурий“ с гориво и преместихме всичко, което можахме, на борда му. Най-трудната част от плана ни бе да обезпечим помпите с независимо електрическо захранване. Бяхме готови за излитане дванайсет часа след началото на Замръзването.

— Ами координатите, навигацията?

— Подготвихме се, докато чакахме по-нататъшни заповеди от Ти Сандра. Стивън и аз създадохме работна хипотеза, разработихме подробностите — координацията между енергийните дескриптори и така нататък, съвместихме усилията на двигателя така, че да премести всяка една частичка от Фобос, заразглеждахме го като една завършена система…

— Чарлз трябваше да се интегрира с мислителя „Куантум Лоджик“ — вметна Леандър.

— И добре ли си? — попитах Чарлз.

— Да — кимна той. — Цялата процедура мина чудесно. Никой не знаеше нищо, с изключение на Стивън и мен, но всички чувстваха спешността на ситуацията. Знаеха, че това е от изключителна важност.

— Ще трябва да се раздадат доста медали — подметна Леандър.

— Поне на Чарлз със сигурност. Именно той ръководеше мислителя „Куантум Лоджик“ — подкрепи го Ройс.

Чарлз поклати глава.

— Не си спомням почти нищо. По всяка вероятност ще си спомня след време. Имаше един пилот с нас…

— Още един медал — вметна Леандър.

— Той обаче нямаше и най-малка представа какво точно ще правим. Казахме му, без обаче да проверим дали е надежден от гледна точка на сигурността.

— Чист е — обади се Лий Уокър от другата страна на масата. — Проверихме го отделно.

— А защо се интегрира с мислителя „Куантум Лоджик“? — попитах Чарлз.

— Оказа се, че интерпретаторът не успява да се справи с всичко така, както искахме. Мислителят „Куантум Лоджик“ започна да връща тривиални резултати, в които се съдържаха направо безсмислени редици променливи. Според мен той беше започнал да изследва възможността от прилагане на алтернативна дескрипторна система. Явно я бе намерил за по-привлекателна, отколкото обикновената. Трябваше да му тегля един-два шута, за да заработи като хората. Едва тогава цялата апаратура се задейства нормално.

— Тя бръмчеше — внезапно се обади Ейми, която видимо трепереше. — Боже мой, наистина бръмчеше. Много се бях изплашила за тях. Слязох от „Меркурий“ и те излетяха…

Всички като че ли още бяха в шок от случилото се.

— На какво приличаше усещането? — обърнах се към Чарлз.

— Ами… нали ти казах, че не си спомням чак толкова добре. Ние… мислителят „Куантум Лоджик“ и аз… комуникирахме помежду си — аз задавах въпросите си, а той ми връщаше отговори, резултат от нетривиалните си търсения.

— Отговори ли?

— Е, всъщност по-правилно е да се каже „инструкции“. Инструкции, които трябваше да бъдат предадени на двигателя. Без мислителя „Куантум Лоджик“ едва ли щяхме да можем да се справим… е, може и да успеехме, но щяха да са ни необходими около шест месеца програмиране, и то с мислители на високо ниво. А мислителят „Куантум Лоджик“ съкрати това време на няколко часа. За осем часа бяхме обезопасили една мина в кратера Стикни на Фобос. Измерихме всичко, което трябваше да се измерва, направихме връзките и координирахме цялата система. Ти Сандра ни каза да действаме. Тя била преживяла някакъв инцидент. Отне ни доста дни, докато успеем да се свържем отново с нея.

Явно въобще не съм била в час, независимо, че бях отговорна за целия този проект. Не знаех какво да чувствам за това, че Ти Сандра бе смъкнала от плещите ми част от този товар — негодувание, възмущение, облекчение или нещо от този род.

— Тя изпитваше огромна болка — продължи Чарлз, сякаш четеше мислите ми. — Не мисля, че е имала време да те уведоми какво планираме. Когато за пръв път ни даде инструкции, ние дори не знаехме, че ще сме в състояние да го извършим. Всичко беше доста смущаващо.

— Разбирам. И значи тогава тръгнахте към Земята. Какво беше усещането?

— Звездите се промениха — обясни Чарлз. — Почувствахме някакво изместване вътре в нас — доста лекичко, в интерес на истината. Не знаехме на какво се дължи — на промяната на гравитацията или беше чисто психологическа реакция.

— Всичко това комбинирано, по всяка вероятност — обади се Леандър.

— Минахме през портовете за совалките, видяхме ореола на изгрева, видяхме, че Слънцето е много по-голямо и по-ярко… видяхме и Земята. Слушахме, но не излъчвахме нищо. След около петнайсетина минути някой ни изпрати сигнал. Беше някакъв радиолюбител от Мексико. Говорихме на испански. Той започна: „Здравейте, нова луна. Откъде сте?“.

Засмяхме се. Чарлз също се усмихна.

— Нашият пилот каза: „Хич не ни питай, понеже така и така няма да ни повярваш“.

— Получихме официални сигнали веднага след това — продължи Леандър. — Ти Сандра специално ни беше инструктирала какво да казваме. Постоянно излъчвахме едни и същи думи.

— Очаквахме всеки момент да ни унищожат — каза Чарлз. — Това сега ми се струва доста тъпо. Някои от официалните лица звучаха наистина уплашено. Други пък се държаха така, сякаш нищо не се беше случило и говориха с нас абсолютно рутинно и дипломатично. Говорихме с правителствени агенти, с представители на Еврокон, ВИЗА, ВАЮП и още десетина други. На всички казвахме едно и също нещо.

— И какво в крайна сметка им казвахте?

— „Марс е атакуван от неизвестно земно правителство. Имате десет часа да се изтеглите и да премахнете заплахата, в противен случай ще се видим принудени да отвърнем по подобаващ начин.“

Гласът на Чарлз звучеше някак си кухо, сякаш това, което повтаряше, се беше запечатало здраво в паметта му.

— Какъв трябваше да е подобаващият начин?

— Ти Сандра ни нареди да превърнем Белия дом в руини — обясни Чарлз. — Символичен жест или нещо от този род.

Стаята потъна в тишина.

— Наистина ли можехте да го направите? — попитах след малко.

Чарлз кимна.

— Аха. Тя не ни каза дали първо да дадем време на хората да се изтеглят оттам, но така или иначе щях да им дам известен аванс. Половин час или там някъде.

Сложих ръка върху устата си. Внезапно ми се догади. Усещането изчезна също така внезапно, както се бе появило. Затворих очи и бавно отпуснах ръката си.

— Всички сте проявили страхотна смелост — отбелязах.

— Да, госпожо — козирува Чарлз, жест, който доста ме подразни. Погледнах го с изненада. Той се наведе напред и очите му се присвиха.

— Просто следвахме дадените ни инструкции. Направихме всичко, което ни казаха. Заплатихме… почти… с душите си. Разбирахме стратегическата необходимост от това и бяхме достатъчно предани, за да се посветим на тази кауза, само че, Касея, сега въобще, ама въобще не ми пука за някакви си шибани медали за патриотични заслуги. Направо изстивам от страх, като си помисля какво има да се случва отсега нататък. Позабавлявахме се, направихме едно кръгче с Фобос из космоса и накарахме децата и възрастните по цялата Земя да сънуват кошмари поне една година напред. Мислиш ли обаче, че всичко ще се ограничи само с това?

— Не — поклатих глава аз.

— Добре — кимна Чарлз и се отдръпна назад. Лицето му бе зачервено от многото емоции. — Дяволски добре. Понеже съм наполовина убеден, че това ще бъде краят на човешката раса. Сподели част от мислите си с нас, о, господарю на политиката. Ние сме деца, изгубени в гъста гора.

— Аз също — отвърнах спокойно. — Всички знаем какво има да се случва отсега нататък. Ти Сандра също знае. Земяните видяха, че преместихте Фобос. Те имат машините, лабораториите, хората и ресурсите, необходими, за да повторят откритието ви, понеже вече има за какво да се захванат. И веднага след като и те могат да направят същото, ще е просто въпрос на време кога някой ще удари някого.

— Звучи прекалено дяволски убедително — обади се Леандър.

Чарлз кимна.

— Дори могат да открият неща, за които ние и не подозираме.

— Подобен удар може да бъде светкавичен, фатален и може да гарантира оцеляване в една иначе доста съмнителна ситуация — казах аз.

— Оцеляване, но докога? — попита Ейми Вико-Персоф. — Докато се разделим на региони? Ние срещу „Кайлетет“? ВИЗА срещу ВАЮП?

— Дайте да не бъдем толкова песимистични — възрази Чарлз, вдигайки ръка. — Това никога няма да бъде кухненски тип наука. На Земята има четири или пет места, където разполагат с необходимите средства и хора, за да повторят откритията ни. Не се подвеждайте по малките размери на двигателя. Това е толкова сложно нещо, каквото досега не е правено от човешка ръка. Така или иначе обаче в думите ти има резон. Трябва спешно да измислим някакво политическо решение.

— Политическо — друг път! — обади се Леандър. — Я вижте какво направи политиката досега — едно голямо нищо. Трябва спешно да се преместим. — Той се огледа изплашено като дете, изпуснало неприлична дума.

— Да евакуираме Марс? — попита Ройс учудено.

— Не — обясних аз. — Да го преместим.

— Господи! — изкрещя Лий Уокър, подскочи от стола си и избяга с псувни от стаята.

 

Погледнах към спартанските спални и малкото места за отдих.

Лий Уокър използва електронен ключ, за да отключи вратата към моята стая. Тя също беше спартански обзаведена, точно както исках — чиста, нова и абсолютно празна. Ухаеше на нишесте и на току-що изпечен хляб.

— Ако Ти Сандра е будна и в достатъчно добро състояние, бих искала да разменя една-две думи с нея — заявих аз.

Лий Уокър изглеждаше затруднена. Тя извърна поглед встрани и поклати глава. Денди влезе в стаята, с увиснали покрай тялото ръце.

— Не мисля, че времето е подходящо за това, госпожо. Преди броени минути пристигна вестта, че съпругът ви е открит.

— В Сайан Сълси ли е? — попитах.

— Бил е евакуиран и отведен в една малка станция в Джовис Толус. Разбрах, че уж там щял да бъде в безопасност, само че въпросната станция е нова. Архитектурата й е динамична и контролирана от мислители.

— Защо просто не са го оставили в някоя лаборатория в Сайан? — Седнах на леглото, очаквайки да чуя нещо за премеждията на Иля с охраната и със станцията като цяло.

— Вярно, ходът не е бил възможно най-добрият — призна Денди. Все по-трудно му беше да пази самообладание.

— В Джовис през последните няколко дни има случаи на взривени жилищни домове. В момента се води разследване. Петстотин мъртви и триста ранени.

— Мъртъв е, Касея — заяви Лий Уокър. — Открили са го. Мъртъв е. Не бихме ти казали, ако не бяхме сто процента сигурни.

Не можех да реагирам както подобава, пък и нямах сили за мелодраматични ефекти. Сякаш бях пропаднала в черна дупка, където абсолютно всичко изчезваше.

— Би ли искала да остана? — попита Лий Уокър. Легнах на леглото и впих поглед в равния таван.

— Да, ако обичаш — казах най-накрая.

Лий Уокър докосна Денди по ръката. Той разбра намека и излезе, като затвори вратата след себе си. Лий Уокър седна на леглото до мен и се облегна на стената.

— Сестра ми и дечицата й са загинали в Нютон — промълви не след дълго тя.

— Ужасно съжалявам.

— Често разговарях с нея, преди да се присъединя към Пойнт Уан — продължи Лий. — Как бързо лети времето… Всичко изглеждаше толкова значително.

— Знам какво имаш предвид.

— Харесвах Иля — въздъхна тя. — Изглеждаше много мил и прям човек.

— Наистина беше такъв — кимнах. Полумечтателният характер на разговора ме накара да осъзная изведнъж колко много пластове изолация съм омотала около чувствата си, в очакване именно на тази новина, но отказвайки да я приема изцяло. — Разкажи ми за сестра си.

— Не мисля, че съм готова да говоря за нея, Каси.

— Разбирам.

— С лабораторията в Сълси всичко е наред — каза тя. — Денди мисли, че сме го убили.

— Това е глупаво — възразих аз.

— Той обаче го взема много насериозно.

— На всяка цена трябва да говоря с Ти Сандра.

— Мисля, че ще се наложи да изчакаш няколко минути — отвърна Лий. — Наистина.

— Ако не се заема с някаква работа, мисля, че ще превъртя. Действително ми дойде прекалено много.

Лий Уокър сложи ръка върху моята.

— Моля те, опитай се да си починеш малко.

— Не мога — поклатих глава.

Тя стана от леглото, протегна дългата си ръка с невероятно красиви пръсти и отвори оптическия порт на вратата. Подадох й компютъра си и тя го съедини с него. Няколко бързи удара по клавишите, една-две гласови команди и Лий се свърза през Пойнт Уан с Мени Хилс. Оттам закрепиха връзката.

Няколко минути по-късно вече говорех с Ти Сандра. Не й споменах нищо за Иля.

Поговорихме си малко за ситуацията и за срещата ми с Чарлз. Ти Сандра все още беше обвита в множество пластове нанобинтове, клепачите й се повдигаха с огромно усилие, а от присвитите й устни с труд се изтръгваше рязък шепот:

— Ние сме на едно мнение. Стивън, ти и аз. Само че не сме достатъчни. Трябва да се координираме, пък и не можем да бъдем едновременно на няколко места. Тоест, каква точно идея е това? Необходими са ни повече експерти. Трябва сериозно да го обмислим.

— Олимпийците могат да ни помогнат да започнем — предположих аз. — В състояние сме да се свържем с всички за около седмица или нещо от този род. Можем да поемем подобен риск.

— Хората от Пойнт Уан могат да им дадат всичко, от което се нуждаят. Ти все още си действащ президент, Касея. Как си сега, скъпа? — попита Ти Сандра.

— Не чак толкова добре — отвърнах аз.

— Всички сме в невероятна каша. Трябва да сменим обстановката. Така ли е?

— Така е — потвърдих аз.

— Опитай се да събереш хора от цял Марс. Всички, които могат по някакъв начин да ни помогнат. Поддържай връзка с мен. Ще се опитам да остана будна, Касея.

Докоснах изображението на лицето й и се сбогувах. Лий Уокър изчакваше почтително в другия ъгъл на стаята.

— Защо ще се наложи да правим всичко това? — попита тя.

Изтегнах се на леглото.

— Питай, че да ти кажа — въздъхнах.

— Може би защото ако не го направим, много хора ще бъдат убити — предположи тя. — Само че колко души ще бъдат убити, ако започнем преместването?

— Ще се наложи да открием това сами — отвърнах аз. По време на затоплянето, по време на неяснотата от зараждащата се реакция, подобрението ми бе започнало да работи над проблема как да бъде преместена такава огромна маса с размерите на цял Марс — и то рязко — от родното Слънце и да бъде запокитена където и да е.

Няма разстояния. Само крадци, които обират галактическата съкровищница.

— Ще ни трябват ареолози, според мен — замисли се Лий Уокър.

— Правилно. Структурни инженери за станциите. Хора, на които можем да се доверим, само че ще се наложи да постесним малко стандартите си. Хората ще започнат скоро да разбират какво готвим.

— Събиранията ще трябва да бъдат осъществявани на живо, а не по мрежата — продължи Лий Уокър. — Всички, които ще бъдат въвлечени в проекта, ще трябва да останат изолирани, докато не се преместим.

— Моля? — не разбрах аз, все още заслушана в гласа на подобрението си.

— Най-голямата опасност е от изтичане на информация към Земята. Те могат да предприемат действия дори и при най-малкия намек за това, че кроим нещо тайно от тях.

— Права си — кимнах. Засега щях да я оставя да мисли вместо мен, да я оставя да покрие проблема изцяло.

— Ще се наложи здравата да поработим — добави тя.

— Двайсетина специалисти, не повече — уточних аз. — И ще се нуждаем от място, където да се събираме и да сме в безопасност.

— Това е толкова безопасно място, колкото и останалите — заяви Лий Уокър.

— Добре. — Внезапно се изплаших до смърт при мисълта, че ще трябва да остана в същата тази стая, където научих новината за смъртта на Иля. — Попитай Олимпийците какво ще им е необходимо, за да построят няколко огромни двигателя. Попитай ги и кога ще могат да са готови.

— Ще те събудя след около осем часа — каза тя и излезе.

Затворих очи.

Когато мъката ме заля изцяло, стиснах здраво клепачи, докато не ме заболя, опитвайки се да задържа сълзите си и да не изгубя контрол над себе си. Не можех да приема новината. Все още не можех да повярвам, че това е истина. Възрастните разсъждения изобщо не помагаха при тази нужда, разпростряла се върху всичко, останало у мен от детето, което бях някога. Пред очите ми непрестанно се мержелееше лицето на майка ми, която си бе отишла преди всичко това да започне; изгубена за мен, изгубена и за баща ми. Не можех да нося постоянно в себе си мъката на баща ми, също както не можех да се отърва и от своята собствена. Не можех да си припомня ясно и с подробности лицето на Иля. Взех компютъра си и се разтърсих за подходяща снимка и ето го, да, тук беше, усмихнат над една „майка“ в Сайан Сълси, а ето го тук пък в деня на сватбата ни, явно чувствайки се доста неудобно в официален костюм…

Сега ми се струваше, че никога не му бях обяснявала точно колко много го обичам и се нуждая от него. Ругаех се яростно за това, че бях толкова стисната на думи и прояви на чувства към хората, които обичах.

Потърках злостно очи. Вътрешностите ми бяха като нагорещена и набръчкана гума. Помислих си дали да не извикам някой от медицинските роботи и да го помоля да ми сложи някаква успокоителна инжекция. Казах си, че не мога да позволя емоциите ми да изместят официалните ми задължения. Само че не бях вземала транквиланти тогава, когато умря майка ми, нямаше да го направя и сега.

Насилих тялото си да се отпусне и да почине малко. Не след дълго изведнъж, без предупреждение, пропаднах в бездната на съня, сякаш в главата ми някакво бушонче внезапно бе изгърмяло. Осемте часа минаха неусетно.