Грег Беър
Преместването на Марс (24)

* * *

Под текста имаше снимка на Ти Сандра с усмихнато, но изпито лице. Включих компютъра на изтриване и снимката изчезна.

Има скакалци.

Джак се наведе към мен и загрижено докосна ръката ми.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Какво знаеш за скакалците? — попитах го на свой ред аз.

Джак се изправи и отърка ръце в коленете на панталоните си.

— Господи! — възкликна той. — Те са забранени с договор в Тройката. Какво, за Бога, сме направили на Земята? Да не би да са…?

— Президентът казва, че са.

Джак изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче, ядосан и изпаднал в ужас едновременно и неспособен да се помръдне.

— Господи! — възкликна той за втори път и няколко минути не можеше да изрече и дума.

— Има скакалци — казах отново, за да се опитам да го извадя от състоянието му.

Той скръсти ръце и извърна поглед от мен, свил замислено вежди.

— Какви са начините да контролираш цяла една планета от друга част на Слънчевата система? Един от тях е да я заразиш с нанофабрики, които изграждат различни автоматични оръжия и самонасочващи се роботи. Марс е благодатна почва за това. Използват се високосиликатни и алуминиеви материали с голямо съдържание на желязо. Избират стари мини или на пръв поглед неизползваеми зони, богати на тези материали, които могат да бъдат проучвани, без да се предизвиква голямо безпокойство. Пръскат семената на нанофабриките от орбита. Това може да го направи и един-единствен малък кораб. Срещу такава жестокост не можем да се защитаваме.

Спомних си за опитите на „Кайлетет“ да придобие парцели земя с мини. Може би Краун Найджър е искал да ни предупреди, което е било последната му проява на почтеност, преди да поднесе душата си на тепсия на Земята и да остане единственият оцелял политик от завладения Марс.

Питах се дали Стан и Джейн все още са живи.

— Можем да се бием със скакалците — предложих аз.

— Нямаме дори и най-малка възможност да разрушим всички фабрики — отговори Джак. — Всички нации и алианси са подписали специален договор, който ги забранява.

— А ние сме твърде млади и наивни и не сме помислили за собствената си отбрана.

— Теоретично след една-две години нашите учени биха могли да разработят средство за противодействие. Може би болест на нанониво. Но ако скакалците са разработени от Земята, ние… — той не довърши изречението си.

Но ние имахме средство за отбрана и то беше толкова страховито, че бе провокирало такива действия от страна на Земята. На крайностите се отговаря с крайни действия. Бъдещето ми се струваше не просто опасно, не просто неясно — то беше непонятно.

Денди остави управлението за кратко, за да ни каже, че линията пред нас е чиста в разстояние на петстотин отсечки. Обяснихме му за предупреждението за скакалци и лицето му посивя. За предстоящата смърт на Ти Сандра обаче не им казах нищо.

 

Джак зае мястото на Денди и локомотивът продължи да се носи през Марс, като заобикаляше неравния терен южно от Маринър Вали и Еос Касма.

Никога не се бях чувствала толкова самотна и потънала в тишина. С краката си усещах плавните вибрации на влака, докато правеше завои. Денди заспа дълбоко, облегнат на кабината и изпънал крака като спящо момче.

Следващите няколко часа разучавах плановете за извънредни ситуации, които имах в компютъра си. Никой от тях не можеше да бъде приложен и не съдържаше подходящи мерки. Никой от тях не вземаше под внимание скакалците и Олимпийците. Тези, които ги бяха изготвили, не са били уведомени за дейността на Олимпийците, а марсианците бяха твърде доверчиви, за да предположат най-лошото от Майката-Земя.

Колко смели марсианци щяха да загинат?

Колко живота щяха да легнат на моята съвест и на съвестта на Ти Сандра?

Отново погледнах през люка. Звездите над нощното марсианско небе се оглеждаха в пясъка — когато той се охлаждаше след дневната горещина, се получаваха газоелектрически отблясъци, които приличаха на хиляди малки светулки. Изгасих осветлението в кабината, за да мога да ги виждам по-добре и като малко момиченце залепих покритото си с броня лице до стъклото. За момент гледката ме накара да забравя за тревогите си и се почувствах безплътна, сякаш бях детски дух, който се носи над пясъка. С подобрението си осъзнах, че в пясъка, нагряван от ултравиолетовите лъчи, се събира напрежение, че вятърът отнася горния му слой и пластове прах, че когато внезапно настъпят студените нощи, налягането в пустинята образува малки кварцови кристали.

После си представих, че светлинните са скакалци, които си сигнализират един на друг, и с тих вик се дръпнах от люка. Денди веднага се събуди, скочи на крака и ме погледна учудено. Толкова бързо извади оръжието си, че забелязах не самото движение, а резултата от него.

— Сънува нещо ли? — попита той и прибра оръжието, без да се извини.

— Не — поклатих глава. — Само че си мислех за най-лошото.

— Това не е хубаво — заяви Денди.

Джак влезе в кабината и ни съобщи, че пътят е чист през Скиапарели чак до Мени Хилс.

— Минахме покрай два влака, които автоматично са се застопорили — каза той. — Компютрите са успели да направят поне това, преди да блокират.

— Хората още ли са във влаковете? — попитах аз.

— Предполагам — отговори той с каменна физиономия.

Изкачвахме се плавно по сравнително ниските възвишения. Стигнахме до върха на насипите в басейна на Скиапарели и двайсет и пет часа след като тръгнахме от МУС, започнахме да слизаме към огромната равнина. В центъра й, в древните пръстенообразни хълмове, беше разположен Мени Хилс. Спряхме в новото ослепително бяло депо. Белите стени и обезопасителните арки се открояваха на фона на жълто-червения пейзаж и бяха идеална мишена за нападение. Всъщност целият град беше една мишена. Но времето на такива войни бе отминало. Сега войниците бяха невидими и разрушенията се предизвикваха от машини, които излизаха като термити изпод земята, а не от бомби, спускани отгоре. Джак ги беше нарекъл „бойни роботи“. Името беше странно и ужасяващо.

Градът, както и очаквахме, изглеждаше изоставен. При непредвидени ситуации червените зайци се събираха до местата, където има вода и запаси от кислород. Така или иначе, погледнати отвън, марсианските станции винаги изглеждаха необитаеми. Освен това в новата столица на Републиката все още не бяха пристигнали всички бюрократи, членове на кабинета, съдии, губернатори и представители.

Преди няколко седмици Пойнт Уан беше установил главната си квартира в Мени Хилс. Забележително бързо Пойнт Уан бе заживял свой собствен живот, който включваше осигуряване на охрана за президента и вицепрезидента и изграждане на първата фаза на марсианската вътрешна отбрана и разузнаване. Почувствах облекчение, когато в депото видях познати лица на мъже и жени, въоръжени и с обезопасителни костюми, да чакат със сериозни и професионални лица пристигането на влака.

Слязохме в подземна зона, където нямаше опасност да станем жертва на бомбардировки и незабавно ни отведоха в камион с охрана до новопостроените тунели на изток от централната част на града.

В задния край на камиона Джак и Денди се срещнаха с началника си Терех Фиркази. Той беше слаб русокос мъж от Бореум и бе назначен преди месец за шеф на цялата охрана.

Две жени махнаха чувствителната броня от мен и внимателно я опаковаха за рециклиране.

— Много сте смела, госпожо вицепрезидент — да пътувате цял ден с това нещо — каза ми едната.

Джак дойде при нас и дори аз можех да чуя как скърца със зъби. Долната му челюст беше издадена напред, сякаш се подиграваше с мъжката храброст. После видях, че колкото и абсурдно да изглеждаше, изражението му не беше престорено — той изпитваше мъка.

— Госпожо вицепрезидент, бях избран… всъщност теглихме жребии… и трябва да ви кажа лошата новина. Сега на плещите ви се стоварва още по-голяма тежест. Ти Сандра Ерзул и екипажът й са претърпели нещастие със совалката. Може и да е било случайност, но ние не сме сигурни. Все още не можем да получим потвърждение къде са се разбили и това ще ни отнеме доста време. Роботите по спасителната операция, които предават спешни съобщения, казват, че не са намерили никой жив след катастрофата. От съдебните тунели ще дойде магистрат. Възможно най-бързо ще трябва да положите президентската клетва. Съжалявам за лошите новини.

Не знаех дали това беше инсценираната смърт, за която ме бе предупредила Ти Сандра, или истински нещастен случай. Исках да е първото. Сега щях да бъда действащ президент.

Бях безчувствена като робот, който работи за политическата машина с нейните неизбежни и безсърдечни закони.

Пойнт Уан беше свършил работата си като защитник на ръководния апарат по време на бягството ми от Синай. Временният говорител на Камарата на губернаторите бе долетял със совалка от Амазонис. Говорителят на Камарата на народа също беше в Мени Хилс. С изключение на трима губернатори и двама кандидат-представители, временно действащият Конгрес преди нападението беше в период на предизборна кампания, пръснат из цял Марс. Ние се намирахме в тунел, дълбоко под земята, защитавани от роботи и хора на Пойнт Уан, които той можеше да осигури.

Пойнт Уан контролираше всички достъпни връзки. Външната мрежа беше извън строя, но някои частни мрежи се хващаха чрез местни оптични кабели, работеха на стеснени честоти и ни информираха за състоянието на станциите около басейна на Скиапарели. На практика можехме да комуникираме, но едва с една десета от нормалния капацитет.

Все още не можехме да говорим с Олимпийците. Щяха да минат дни, а може би и седмици, преди да получа съобщение от Ти Сандра.

Не се спазваха никакви правила и всякакви облози бяха отложени. Денди Брейкър, пет бодигарда и два робота ме ескортираха до тесния авариен тунел на двеста метра под сградата на Конгреса, точно над новия разширен път към Мени Хилс. Срещнах се със седем объркани конгресмени. Те мълчаливо ме обградиха и започнаха да ми стискат ръка и да задават въпроси.

Вдигнах високо ръце, заобиколих един губернатор, който се канеше да ме прегърне, и казах високо и ясно, без да крещя:

— Ние сме единствените останали от законното правителство на Републиката. Трябва да има ред.

Хенри Смит от Амазонис, говорителят на Камарата на губернаторите, набит мъж с късо подстригана брада и свински очички, призова за ред с авторитетен глас.

— Очевидно — прибави той само за мен, — нямаме кворум, но това е извънредна сесия. Трябва да благодарим за изключителната работа, свършена от хората на разузнаването, които Пойнт Уан успя да събере.

— Защо те не предотвратиха катастрофата? — провикна се един представител от Арджайр.

— Военната отбрана не е в техните задължения — отговори Хенри Смит и вдигна юмрук. Брадичката му бе прибрана към гърдите и той приличаше на бизон, който всеки миг ще се хвърли в атака.

Човекът от Арджайр млъкна и го погледна с широко отворени очи. Те бяха просто изплашени мъже и жени.

— Моля да ми позволите да кажа каквото е необходимо — продължих аз.

— Никой да не я прекъсва — настоя Хенри Смит.

— Възможно е президентът да е мъртъв.

Лицата на някои от конгресмените и дори на бодигардовете, които не бяха чули новината, посърнаха и те заприличаха на шокирани деца.

— Боже Господи! — успя само да каже Хенри Смит.

— Ако не съумеем да докажем, че Ти Сандра Ерзул все още е жива, ще положа клетва. Разбрахме, че совалката й се е разбила. Смятам, че е била разрушена от неприятелска атака.

— Кой, за Бога, ни причини това? — провикна се представителят Руди Блай от Икария.

— Съобщиха ми, че ще преговарям с хора от „Кайлетет“, които ще представляват Земята. Земята явно е издала заповед всички наши мислители и компютри да бъдат блокирани от активирани вируси.

— Ние ги прочистихме — обади се някой. — Получихме гаранции.

— Тишина! — извика Хенри Смит.

Казах на Лий Уокър, началник на разузнаването и на комуникационната служба на Пойнт Уан, да докладва за развитието на събитията. Рапортът й не беше успокоителен. Знаехме какво е положението около Скиапарели, получавахме и частична информация от по-отдалечени места като Миланкович и Прометей Тера, но не и пълната картина.

— Връзките с останалата част на Марс са крайно ограничени — заяви тя. — Дори и да имаме данните, не можем да ги съберем в смислена картина. Интерпретаторите са извън строя. Всичко, с изключение на нашите монитори и някои лични компютри, направени на Марс, са заразени.

След нея заговорих пак аз:

— За момента сме напълно беззащитни. Не само че Марс е парализиран, а и части от планетата явно са нападнати от скакалци, донесени от Земята.

Не всички конгресмени разбраха за какво става дума. Марсианците са известни с това, че човек трудно може да ги заинтересува с нещо, което не ги засяга пряко. Набързо им обясних думата.

— Възможно ли е? — попита смаяно един от тях.

Хенри Смит ме погледна, сякаш търсеше от мен морална подкрепа.

— Имах известни сведения — заговори той — за малко количество заровена технология. Никой не би си признал подобно деяние.

— Тогава всички ще умрем — заяви човекът от Арджайр.

— Не си създавайте такова крайно мнение — остро възразих аз. — Все още имаме някои възможности.

В стаята влезе Денди Брейкър и ми каза, че представителите на „Кайлетет“ са пристигнали със совалка.

— Те са чисти и добре облечени — изсумтя презрително той. — Явно при тях всичко е наред.

Погледнах Лий Уокър, защото очаквах от нея обяснение. Тя присви устни, а очите й гневно блеснаха.

— Не можем да се свържем с „Кайлетет“ по мрежата. Те може и да не са поразени, но се спотайват. От тази област по мрежата на Пойнт Уан не пристига нищо.

Изгледах продължително магистратите. Щеше да ми е необходим свидетел, както и известно количество подкрепа за преговорите. Трябваше да направя много мъдър избор, а познанството ми с цялата тази група беше само бегло. Временното правителство така и не бе успяло да се обедини като хората. Ти Сандра бе имала вземане-даване с повечето от хората, но аз познавах само неколцина, и то отгоре-отгоре.

— Губернатор Смит, представител Блай, ако бихте били така добри да дойдете с мен…

Смит като че ли беше по-лесен за убеждаване. Беше мъдър и суров човек (поне така ми бе казала Ти Сандра, а аз се доверявах напълно на нейната преценка). С кандидат-представителя Рудия Блай от Източен Хелас бяхме участвали заедно в централния архитектурен комитет преди няколко месеца. В най-общи линии тя бе тих и наблюдателен човек. Чувствах се невероятно комфортно, когато тя беше около мен.

Никак не ми се искаше да мисля за ужасната важност на всички решения, които щеше да се наложи да взимам отсега нататък, нито за ролите, които щяха да изиграят тези хора, нито пък за онова, което щеше да се наложи да обсъждам с предателите от „Кайлетет“.

Някой някога беше казал, че на политиците не им се плаща, за да притежават емоции. Въпреки това обаче, когато положих пред магистратите президентската клетва в една малка стаичка, обкръжена от сиви и прашни библиотечни мислители, аз тихичко си поплаках.

Никой не обърна ни най-малко внимание на това.

 

Шон Дикинсън не се бе променил кой знае колко от онези времена, когато бяхме заедно в купола. Стойката му беше все така изправена и горда, със скръстени пред гърдите ръце, като командващ парад. Непрекъснато стискаше зъби и си играеше с мускулчетата на челюстите си, не ме изпускаше нито за миг от погледа си и премигна само веднъж за всичките дълги секунди, докато го изучавах с очи.

Срещата се провеждаше в една от наполовина завършените стаи на губернаторите. Във въздуха се носеше натрапчивата миризма на наномая. Докато акумулаторите продължаваха да се държат на положение, сградата щеше да се поддържа сама. Шон Дикинсън се изправи на ръчно издялания от розов мрамор подиум, от който Хенри Смит (ако го изберяха, разбира се) щеше да командва Камарата на губернаторите.

— Преди малко положих клетва като президент на федерална република Марс — започнах. — Да разбирам ли, че вие официално представлявате „Кайлетет“?

— Аз ви познавам — каза насечено, но меко Шон Дикинсън. — Касея Мейджъмдар, нали? Спомняте ли си за нас?

Устните му за миг потрепнаха. Помислих си, че се кани да се усмихне, но вместо това той се извърна и изгледа продължително Гретъл Лафтън. Тя стоеше начело на цялата делегация, която се състоеше от петима мъже и жени, всички до един от „Кайлетет“. Всички бяха доста напрегнати, понеже явно осъзнаваха възможността да бъдат обвинени в предателство и измяна, независимо от факта, че принадлежаха към необвързано ОМ. Гретъл се бе източила малко на височина и приличаше на хрътка. Беше облечена в невзрачни дрехи, косата й бе посивяла, но очевидно въобще не се интересуваше как изглежда.

— Спомням си — отвърнах най-накрая аз.

— Заедно преди не чак толкова много години извършихме някои доста смели неща. Някога, спомням си, презирахте централистите.

— Да. А сега съм един от тях.

— Още по-лошо. Сега вие сте държавата.

Никой от двама ни не желаеше по някакъв начин да наруши формалната и ледена рамка на разговора.

— Къде са документите ви? Отказвам да разговарям с вас, докато не се убедя, че имате правомощията, за които претендирате.

Шон Дикинсън заговори отново:

— Разполагаме с необходимите документи. Представляваме група хора от Земята, които в момента контролират значителна част от Марс. Въпросната група не желае самоличността й да бъде разкрита, но ни снабдиха с кодирани идентификатори, които трябва да потвърдят кои сме ние. Въпросните документи бяха проверени на ръка, тъй като компютрите ви, които отговарят за охраната, също както и останалите машини, не функционират.

— Така ли е? — обърнах се към Лий Уокър, която стоеше зад Хенри Смит. Тарек Фиркази влезе в стаята и най-спокойно се настани в едно от креслата.

— Кодовете им съвпадат със земните кодове, съобщени на всички правителства от Тройката — кимна Лий Уокър.

— Долни страхливци — изрекох аз, клатейки глава. — Не се ли боят от собственото си обществено мнение? Това си е жива касапница, напълно незаконен акт.

Шон Дикинсън се усмихна.

— Може ли вече да започнем със сериозната част от разговора? — попита невинно той.

Хвърлих му възможно най-кръвнишкия си поглед. За момента това беше единственото, което можех да направя. Другата възможност, за съжаление неизпълнима, беше да се наведа напред и да му зашлевя шамар.

Избрахме си една маса и седнахме зад нея.

— Упълномощен съм да ви направя предложение.

Посочих с жест Лий Уокър.

— Марс е бил атакуван без основателна причина — заявих. — Да не би „Кайлетет“ да помага на агресорите?

Шон леко се приведе напред.

— Републиката — държавата, на която Марс реши да се предаде — разработва много опасни оръжия. Като се вземе предвид политическата ситуация в Тройката (абсолютно миролюбива от около шейсет години насам), това изглежда нехарактерно и доста глупаво.

— Не разработваме никакви оръжия — възразих аз.

— Казаха ми, че въпросните оръжия притежават такава разрушителна сила, каквато нямало нито едно от досега разработваните.

Не виждах причина да продължим да дискутираме темата.

— Споделете предложението си и давайте да приключваме с всичко това.

— Групите, отговорни за действията от последно време, ще премахнат всички блокади върху марсианските бази данни, ако хората, изброени в този компютър… — Той побутна към мен собствения си компютър. Извъртях го, за да мога да погледна монитора му. — … Ако тези хора бъдат предадени лично в моите ръце в срок от седемдесет и два часа. Ще ги приема тук, в Мени Хилс, и ще имам пълната свобода да ги отведа където и да е. Не изключвам вероятността да ги отведа и на Земята.

Зачетох се в списъка: вътре бяха всички Олимпийци, Зенгер, Кесейрес, както и още деветнайсет души — сред тях най-блестящите марсиански учени.

— И какво смятате, че ще постигнете? — попитах.

— Мир — отвърна Шон Дикинсън. — Ще се върнете към нормален начин на живот. Ще спасите човешки животи.

— Без скакалци?

— Скакалци ли? Това пък какво е? — учуди се той.

— Бойни роботи. Наноармии — поясних аз.

Шон Дикинсън изглеждаше неподправено удивен.

— Вашите господари явно не са ви казали всичко. Или пък нарочно се правите на невинни.

Шон Дикинсън сви рамене.

— Това, което Земята сега прави с Марс, ще наруши равновесието в цялата Тройка — продължих. Гласът ми изневеряваше. — Никой никога няма да е в състояние да се почувства в безопасност.

— О, моля ви, само не ми изнасяйте проповеди — възрази Шон Дикинсън.

Гретъл направи крачка напред.

— Според мен ние имаме далеч по-добра представа за това, какво точно е равновесие и какво — не, отколкото вие — каза тя.

— Да, вие и вашите младежки идеали… Господи, Шон, та вие в момента работите за Краун Найджър!!! — избухнах аз и с огромно усилие на волята се овладях. Тялото ми трепереше от контролирания гняв. Три дена. — Републиката няма право да отвлича граждани.

— Това, което означава всичко според мен, е, че Земята ни смята за много неблагонадеждни и отказва да вярва на добронамерените марсиански действия — заключи Шон Дикинсън. — Деветдесет и осем процента от цялото човечество все още продължава да живее на Земята. Ако те знаят за вашето правителство това, което знам и аз, никак не е чудно, че не ви се доверяват.

— Никога не сме демонстрирали враждебност пред Земята. Всъщност дори е точно обратното.

— Марс би трябвало да запази невинността си — заяви Шон Дикинсън. — Да се откаже от идеите за свят-държава, да остане встрани от големите алианси и съюзи, да заживее в мир и в състояние на сравнително спокойствие. Борил съм се за тази идея през целия си съзнателен живот. Всички държави рано или късно са принудени да прибегнат до употребата на сила.

— Предполагам, че имате и други условия?

Шон Дикинсън направи справка с компютъра си.

— Да. Връщане към икономиката на ОМ за интервал най-малко от двайсет години. Във всички научноизследователски центрове да бъдат инсталирани земни камери за контрол над работата, както и да бъдат допускани на еднакви интервали от време земни инспектори, които да надзирават практически всяка една дейност на Марс.

Бяха се олели. Искаха ни слаби и безпомощни, заключени в клетката на собственото ни минало и лишени от новото ни могъщество. Някой на Земята явно беше изчислил, че технологичната ситуация може да излезе извън контрол още преди да са проведени каквито и да било преговори.

— С други думи, искате да бъдем окупирани от Земята — уточних аз. — Не мога да повярвам. Как въобще някой може да си мисли, че подобен абсурден план би могъл да свърши работа?

— Е, това вече не е мой проблем — отвърна Шон Дикинсън.

— А лично вие какво ще получите?

— Ами по всяка вероятност ще бъдем експулсирани — заобяснява спокойно Шон Дикинсън. — Едва ли някой марсианец ще търпи мен и Гретъл сега. Несъмнено ще бъдем мъртви само след няколко месеца, ако евентуално останем на Марс. Ще отидем на Земята.

— И искаш да кажеш, че си щастлив от това?

— Ако на карта е поставен краят на марсианската държава, с радост бих отдал живота си, също и този на Гретъл — заяви без капчица колебание Шон Дикинсън. — Аз не се отказвам от идеалите си. Знаеш ли, Касея, никак не съм се променил.

— Всяка история има и своите предатели — отвърнах аз.

Шон Дикинсън отмина това с леко кимване на глава и трепване на клепачите си.

— Ще искам да чуя отговора ви колкото се може по-скоро.

— Колко скоро?

— Ами след около един час.

— Нямаме кворум. Ако съберете останалите членове на правителството…

— Моля те, не се опитвай да увърташ. Тук сме, за да се опитаме да предотвратим една дори още по-величествена катастрофа. Ако се провалим, ще бъдат предприети по-строги мерки.

— Като скакалци например.

— Честен кръст — наистина нямам представа за какво говориш. Като президент според вашата си конституция имаш правомощия да участваш в подобни преговори и да обсъждаш подписването на подобни споразумения.

— Само че никъде в конституцията не се казва, че имам правомощия да предавам себе си и страната си във военно време.

— Това не е война — възрази Шон Дикинсън.

— Ами тогава какво е, мътните го взели?!

— Обикновен опустошителен разкол, предизвикан от колосално превъзхождаща ви сила — обясни Шон Дикинсън. — Защо да си играем с нищо не значещи думички? Не мисля, че си глупава. Имаме цял един час пред нас. Знам, че ако не получим отговор след изтичането на този срок, Земята никак няма да е доволна и възелът ще се затегне.

Това в никакъв случай не можеше да се нарече „преговори“; беше си чиста проба ултиматум. Съдбата на Марс бе предрешена, ако не приемех абсолютно всичките им условия. Чак ми се зави свят от едва сдържан гняв.

— Нямаш ли поне малко човещина? — попитах Шон Дикинсън. — Не изпитваш ли абсолютно никакви чувства, когато родната ти планета страда?

— Не съм аз този, който доведе нещата до такава развръзка — отвърна студено той.

— Ние сме честни марсианци — подкрепи го Гретъл.

Нямах никакъв избор. Нито пък изход. Трябваше да продам бъдещето на Републиката, да предам всичко, за което се бяхме трудили толкова много време. Със сигурност щяха да ме обявят за предател. Почувствах се като в някакъв странен вид делириум. Умри, но не прави това, за Бога. Не можех да слушам.

Лий Уокър от няколко минути задълбочено изследваше монитора на компютъра си. Изведнъж тя се изправи и бавно-бавно се приближи до мен. Изпълнените й с неподправена и искряща омраза очи бяха извърнати встрани от Шон Дикинсън. Лий се наведе над мен и прошепна в ухото ми:

— Госпожо президент, успяхме да осъществим контакт с Олимпийците. Казаха ми в никакъв случай да не продавате фермата. Трябва да тръгнете с мен и да се опитаме да излезем на повърхността. Чарлз заяви, че му се налага да отиде при някакъв човек във връзка с едно страшно куче.

Погледнах я объркано. Нищо не можах да разбера. Тя се изправи и се върна обратно.

— Би ми се искало да се посъветвам с хората, които съм събрала тук — обърнах се към Шон Дикинсън. Той кимна. Очевидно му беше писнало до невъобразимост. — Спокойно. Ще имате отговора, за който сте дошли.

Напуснах масата и махнах с ръка на Смит и Блай да дойдат с мен. Срещнахме Фиркази в стаята, където обикновено се събираха губернаторите.

— Какво, по дяволите, става тук? — попитах аз Лий Уокър и Фиркази. Нервите ми бяха изопнати до краен предел. Всичката ми самоувереност се бе изпарила като по вълшебство.

Лий Уокър прехвърли топката на Фиркази.

— Ще ви качим на повърхността след няколко минути — обясни той. — На покрива на главната сграда в столицата има площадка за наблюдения. Само че за жалост там все още няма достатъчно налягане.

— По чии нареждания става това?

— Това не са нареждания, госпожо президент — обясни Фиркази. — Чарлз Франклин бе този, който настоя за вашето присъствие. Каза, че било от изключителна важност.

Започнах да се смея гръмогласно, но успях да се овладея, преди смехът ми да е прераснал в истерично кикотене.

— Дявол да го вземе, какво може да е по-важно от преговорите със Земята???

— Аз просто ви предадох съобщението — обясни Лий Уокър, като се стегна и ме изгледа непоклатимо право в очите. Почувствах как грубостта ми се смекчава.

— Нямаме чак толкова много време — намеси се Фиркази. — Трябва да облечем скафандри и да се изкачим през строителните бариери.

Денди, Фиркази и Лий Уокър ме придружиха; всички останали, сенатори и помощници, бяха оставени, тъй като не бяха от особено значение за тази задача.

Качихме се с асансьора до по-горните нива — два етажа над повърхността. Бях прекалено вцепенена и смутена, за да обръщам внимание на протокола, изискван от сегашната ми длъжност. Чувствах смътно заплахата от унищожаване на Марс, идваща от земните сили, скрити в пясъците на пустинята; не можех да се отърва от мисълта, че това замърсяване, това нашествие вече бе взело човешки жертви и трябваше да свърши колкото се може по-скоро. Шон Дикинсън ми бе поставил абсолютно неприемлив ултиматум… а аз нямах друг избор, освен да приема. Пък и какво ли можеше да се каже или направи, за да се промени това?

Изправих се в една мъглява и студена стая, докато Денди и Лий Уокър измъкнаха нашите скафандри, изпробваха ги и откриха, че функционират нормално. Навлякохме ги и прикрепихме към тях кислородните балони. Шлюзовете се активираха. Скафандърът ми автоматично се пригоди към извивките на тялото ми.

Лий Уокър, Денди и един архитект, чието име не мога да си спомня, ме преведоха през кратък лабиринт, изпълнен с акумулатори и резервоари. Зад обезопасителните бариери, тъмната и тиха зала преминаваше в къс и извит коридор, който завършваше с открито пространство, осветено от премигващата червена светлина, която показваше, че налягането е опасно ниско. Виждаха се късчета тъмнокафяво небе, осеяно с червеникави облаци.

Изправихме се до един парапет, откъдето се виждаха Мени Хилс, обкръжени от Скиапарели Бейсин, двайсет метра над червеникавокафявата повърхност. Изгладени от времето потоци лава се простираха на километри наоколо. Въздухът беше студен и неподвижен, а тишината бе всепоглъщаща. Не бяхме включили радиостанциите в скафандрите си, понеже се страхувахме, че по този начин ще привлечем вниманието на потенциални атентатори. Земните кораби биха могли да засекат радиосигналите от практически всякакво разстояние и да направят с нас каквото си поискат.

Вдигнах ръце с изненада и объркване. Чудех се, на какво, за Бога, ставах свидетел. Беше чиста случайност, че извърнах поглед на запад и видях Фобос, който бе изгрял преди един час. След още четири часа щеше да залезе на изток. Погледнах го и усетих как вратът ми се стяга, а очите ми се навлажняваха.

Чарлз бе казал, че отива да се срещне с някакъв човек относно „страшното куче“. Не знаех какво точно възнамерява да прави, но усетих как някакво безнадеждно желание, някакво диво очакване преминава покрай мен, през мен и ме преобръща изцяло. Въображението ми изведнъж се превърна в убеденост. Всичко пасваше. „Меркурий“ можеше да ги закара там, и хора, и екипировка, и мислители, а Чарлз беше именно такъв тип мегаломан, от когото човек би могъл да очаква подобна идея. Явно, наистина му бе хрумнало подобно нещо и след това тихомълком го бе предложил на Ти Сандра.

Започнах да говоря, но осъзнах, че никой нямаше да ме чуе. Посочих към сателита. Придърпах Лий Уокър към мен, докоснахме шлемовете си и практически й изкрещях Шекспировата фраза:

— „Да спи зло под камък!“ Страх! Страх и ужас, кучетата на войната! Погледни Фобос! За Бога, Лий! Той ще го направи! Той ще го направи!

Тя се отдръпна. Бадемовите й очи примигнаха загрижено, сякаш внезапно бях обезумяла. Засмях се и изхлипах, убедена, че знаех, убедена, че някак си този ужасен товар щеше в най-скоро време да се смъкне от раменете ми. Денди допря шлема си до моя и каза загрижено:

— Нещо не е наред ли, госпожо?

Хванах го за раменете и го обърнах, за да погледне на запад, да види онази позната луна, която толкова често виждахме, откакто сме се родили, онова куче на име Страх, което придружаваше бога на войната^[1], толкова безвредно и невинно за такова ужасно име, малко и изритано встрани от метеоритите и ранните селения, обикалящо около Марс на всеки седем часа и четирийсет минути на височина шест хиляди километра, ниско и бързо, съпровождано от неговия приятел кучето Ужас.

Лий Уокър, Денди и аз погледнахме на запад. Архитектът стоеше в сянка, без да го е грижа за онова, което ни подлудяваше.

Светъл и окъпан в светлина на фона на осеяното със звезди тъмно небе, Фобос се показа иззад някакъв пухкав леденостуден облак. Той се завъртя призрачно зад неговото прикритие и след това изплува, кристално чист, по-ясен, по-истински и по-отчетлив, отколкото всички останали неща, които бях виждала през живота си. Съсредоточих волята си върху него, като че ли по този начин можех да помогна на Чарлз, сякаш в цялата тази напрегната ситуация бяхме изградили физическа връзка и всеки от нас можеше да знае какво мислеше и вършеше другият. Волята ми се понесе и докосна луната и аз бях наполовина обхваната от ужасено желание.

Фобос изчезна. Нямаше ги облаците, нямаше го и непрогледният прах. Яснотата на тъмносивия обикалящ около Марс камък просто беше изчезнала. Желанието ми вече беше едва ли не болезнено силно. Денди и Лий Уокър обходиха с поглед небето, без да разбират нищо; те не знаеха онова, което знаех аз.

Тогава Лий Уокър се обърна към мен. Очите й се разшириха от ужас. Тя и Денди допряха шлемовете си до моя почти едновременно.

— Да не би да са го взривили? — запита Денди.

— Не — отговорих аз, хлипайки. — Не! Те показаха на Земята на какво сме способни ние!

Двамата все още не можеха да разберат. На мен обаче не ми пукаше. Сред облекчението и възторга си — както и ужаса си за Чарлз — аз ги обичах, сякаш бяха мои собствени деца. Сграбчих ръцете им и изкрещях:

— Отишли са на Фобос и са го преместили! Никога не забравяйте това! Никога! Никога не го забравяйте!

Пред парапета на бъдещата обсерватория направих малък пирует, опрях се на стълба и се взрях в оранжево-червената всеобхватност на басейна. Фобос беше напуснал небето на Марс и аз не знаех кога и дали въобще ще се върне.

Но знаех, сякаш Чарлз и Ти Сандра лично ми бяха казали, къде са го запратили. И знаех, че Чарлз в момента седи върху него и го направлява… През Слънчевата система, към Земята, страховито предупреждение от заплашеното й дете.

Фобос сега се бе запътил към небесата на нашата всеобща Майка — Земята.

Не ме настъпвай^[2].

Шон Дикинсън седеше там, където го бях оставила. Гретъл се навърташе около него. Изглеждаха спокойни, доволни, че играеха собствените си роли в тази трагикомедия. До мига, в който до тях можеше да достигне каквото и да било съобщение от Земята, имаше почти цял час. Дотогава можех да си играя с него както си искам. Чувствах се гадна и зла.

Магистратите, които също като Дикинсън не осъзнаваха още какво точно става, заеха местата си, след като влязох.

— Господин Дикинсън — заговорих аз, — отхвърлих вашия ултиматум. Вие сте арестуван съгласно Закона на Федерална република Марс… — Консултирах се за кратко с компютъра си, наведох се през масата и го посочих с пръст. — Вие сте обвинен в особено тежко престъпление срещу Републиката, включващо държавна измяна, шпионаж, нерегистриране като чужд агент и заплашване сигурността на Републиката. — Обърнах се към Гретъл. — Ти също, скъпа.

Шон Дикинсън погледна към четиримата агенти на „Кайлетет“. После се вторачи в мен, примигвайки учудено. Неговото хладнокръвие въобще не ме впечатляваше.

— Това ли е отговорът ви? — запита той.

— Не. Моят отговор към теб и към групата, която представляваш, е: „В определено време и при подходящи обстоятелства, когато редът в нашата Република бъде възстановен и всички заплахи бъдат отстранени, ние ще обсъдим същината на въпроса с представляващото Земята правителство, както подобава на цивилизовани хора. Ще има кворум на електората и определените официални лица в тази камара, както и строго определени дипломати и упълномощени преговарящи лица от Земята“. Ще го направим законно и открито.

Най-накрая част от привидното спокойствие на Гретъл се изпари. Тя се огледа наоколо като подплашен див звяр. Спомних си за мига, в който бе смъкнала въздушната си маска, опитвайки се да се самоубие показно на повърхността. Освен това се сетих с печална яснота как някога бях мислила Шон Дикинсън за най-благородния мъж, когото някога съм виждала — смел, тих и прям. Ако на времето ми беше предложил, веднага щях да легна с него. По всяка вероятност той и в леглото щеше да бъде тих, резервиран, дори малко студен. Може би щях да се влюбя безразсъдно в него. А той щеше да преобърне живота ми с главата надолу и да ме изостави.

Мислено благодарих на Бога, че никога не ми бе предоставил подобна възможност.

— Сигурна ли си, че искаш да кажеш именно това? — попита Шон.

— Разбира се — отговорих. — Можеш да предадеш на Земята и на Краун Найджър в частност, че условията им изобщо не са приемливи. — Обърнах се към Денди. — След като приключа с него, се заеми с арестуването им. На всички.

Губернатор Хенри Смит от Амазонис изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

Дикинсън се изправи. Лицето му бе придобило пепелявосив оттенък.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш — каза той.

За момент двамата се взряхме един в друг. Шон премигна, извърна бавно поглед встрани и добави:

— Никога не съм ти се доверявал. Още от самото начало.

— А аз бях готова да дам живота си за теб — въздъхнах. — Само че ти беше млад и глупав.

 

Ужасно ми се иска да се оттегля и малко да си почина, за да имам възможност да обмисля разказа си. В момента си спомням толкова ясно чувствата, които изпитвах тогава, сякаш още се намирам в онази стая. Докато пишех горните редове, плачех като малко момиченце. Това беше най-вълнуващия момент в моя живот… може би защото последвалите събития бяха прекалено тъжни и прекалено значителни, за да ги почувствам като истински.

От този момент нататък събитията изчезват от паметта ми като мъртви създания, покриващи древното океанско дъно — плоски, сбити, нереални.

Съвсем не искам да кажа, че не нося отговорност. Напротив — аз бях по-замесена, следователно и по-отговорна от всички останали; вината пада главно върху мен и аз я поемам.

 

Фобос се появи в небето над Земята в широка елиптична орбита под наклон от трийсет градуса спрямо екватора с перигей^[3] хиляда километра и апогей седем хиляди.

Ярката му повърхност, която бързо помътняваше и изчезваше, промени статуквото така, както нищо друго не би могло. Беше станало ясно, че Марс може да хвърля луни върху Земята. Казано по стратегически, стрелката на везните вече клонеше на наша страна.

Земята не знаеше, че на Фобос едва се зараждаше необходимото оборудване, както и необходимите личности, способни да се справят с тази сила. А обикновено онова, което не знаеха, отслабваше силите им.

Затова пък онова, което Земята щеше скоро да научи (или да се досети за него), определено можеше да отслаби нашите сили.

Резултатите от всичко това станаха ясни след шест часа. Земните сателити в орбита около Марс се саморазрушиха, като осеяха небето с миниатюрни червени прашинки. От Земята ни увериха, че по този начин не са засявани скакалци; нашето объркване и нашата слабост за момента ни принудиха да приемем твърдението им за чиста монета. Марс отново оживяваше; потоците данни потичаха.

Комуникационните мрежи, построени от любители в предишните дни, бяха организирани, оправени и подготвени за по-нататъшна експлоатация. Правехме всичко възможно, за да не се озовем отново в подобно положение.

Из станциите по цял Марс инженерите подготвяха по-прости и по-елементарни, но в замяна на това по-надеждни комуникации. По този начин се връщахме с петдесет години назад, но поне можехме да бъдем сигурни, че ще дишаме, ще пием чиста и прясна вода и повече няма да ставаме свидетели на ужаса, който следваше взривяването на тунелите.

Марс започваше да брои дадените жертви. Всички страхотии, съпътстващи този процес, бяха предавани по мрежите из цялата Тройка. По този начин (поне засега) успявахме да противодействаме на тактиката на Земята.

Алис Едно и Две бяха сред дадените жертви. Половината от мислителите на високо ниво не можеха да бъдат реактивирани. Паметта им бе напълно унищожена. Частички от личностите им можеха да бъдат събрани оттук-оттам от други мислители, но същността — душата на мислителя — беше безвъзвратно загубена. Нямах време да ги оплаквам, понеже имаше много повече хора, за които да скърбя. А пък и ако започнех да скърбя, сигурно никога нямаше да мога да спра. Затова продължих да чакам вест от Иля и Ти Сандра.