Грег Беър
Преместването на Марс (21)

Ти Сандра ме повика при себе си в апартамента на ректора и ми предложи чаша късен чай. Докато наливаше, лицето й изглеждаше посивяло.

— Веднъж сънувах — започна тя, — че при мен идва един красив мъж и изсипва в скута ми цяла торба злато. Би трябвало да се чувствах много щастлива.

— А не беше ли?

— Бях ужасена. Не исках да нося такава отговорност и му казах да си го вземе.

Тя се стегна и огледа стаята. Тук преди много години ректор Конър бе заповядала да изгонят студентите, ръководили протестите.

— Познаваш ли Чарлз Франклин? — попита тя.

— За кратко бяхме любовници.

Тя кимна, за да покаже, че цени оказаното й доверие.

— Преди Пол имах четирима любовници. Никой от тях не беше нещо особено. А Чарлз Франклин сигурно е бил.

— Беше мил и ентусиазиран — отговорих аз.

— Но ти не си го обичала.

— Мислех, че го обичам, но явно съм грешала.

— А ако се беше обвързала с него пред закона?

— Той искаше — поясних.

— Така ли?

Ти Сандра седна до мен на дивана и известно време мълчаливо отпивахме от чая.

— Моля те, кажи ми, че тези учени си правят лоша шега.

Не отговорих.

— Госпожо вицепрезидент, животът се превръща в помийна яма.

— Не е пълен с рози — съгласих се.

— Помийна яма — повтори тя. — Ние сме просто деца, Касея, и не можем да се справим с дадената ни власт.

— Смяташ, че човешката раса не е готова за това ли?

— Не говоря за човешката раса, а за нас, обикновените марсианци. Ужасявам се, като си помисля какво би направила Земята, ако разполагаше с такава сила, и какво бихме направили ние в отговор.

— Ако разполагаше…

— Да — прекъсна ме тя.

— Трябва да гледаме на веселата страна на нещата.

Тя не обърна внимание на последното ми изречение, а само поклати глава и потрепери.

— И през всичките тези години Чарлз Франклин не ти е казал нищо? Въпреки че си му писала и си задавала въпроси?

— Само веднъж — отговорих, — и то по настояване на чичо ми. Чарлз ми каза, че работи върху нещо много важно, което би могло да причини политически неприятности. Тогава си помислих, че преувеличава.

— Трябва ли да говорим насаме с Чарлз Франклин или със Стивън Леандър?

— Мисля, че Чарлз е главният.

— Той мъдър ли е, Касея?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не знам. Когато бяхме по-млади, не беше. Но тогава и аз не бях.

— Безпокои ме, че и Кайлетет са замесени. Не съм склонна да повярвам, че Ахмед Краун Найджър знае толкова, колкото казват тези учени. А ако знае повече, ще използва информацията си. Ние го притиснахме и за него няма място на Марс. Той е в политически и финансов капан.

— Нямаме насоки за пазене на правителствени тайни — въздъхнах. — На кого можем да се доверим?

— Доверие! Аз не се доверявам дори на себе си. — Ти Сандра направи печална физиономия. — Господ да ни е на помощ!

 

Лежах до Иля и го наблюдавах как спи. Почти винаги издаваше звуци насън като дете. Представях си как главата му е пълна със спомени за разкопки и мисли за предстоящата работа в браздите. Толкова му завиждах, че очите ми се напълниха със сълзи на детинско чувство на безизходица.

Бяхме изпили по чаша вино и хапнали от прясното сирене, направено от фамилия Ерзул и подарено на новото правителство. Той се беше пошегувал за безкрайните привилегии на хората по върха и след като аз не му отговорих, ме попита защо съм толкова сериозна.

— Всичко върви добре — каза ми той. — Всички вие заслужавате поздравления.

Опитах се да се усмихна, но не бях много убедителна.

— Имаш ли нещо против да проявя повече любопитство? — попита Иля и се претърколи по-близо до мен на леглото.

Поклатих глава.

— Чула си нещо обезпокоително. Нещо, което не можеш да споделиш с мен.

— Иска ми се да можех — започнах разпалено. — Толкова имам нужда от мъдър съвет.

— Нещо опасно ли е?

— Дори и това не мога да ти кажа.

Той лежеше по гръб на леглото, с ръце под главата.

— Ще се радвам, когато…

— Си върнеш съпругата? — попитах бързо и го погледнах обвинително.

— Не. Е, добре, така е. Заблуждаващ въпрос. Знам, че засега не съм те изгубил.

— Да — казах, все още развълнувано, — но не мога да идвам с теб на разкопки. Рядко сме заедно, а ми се иска да бъда с теб през цялото време. Започва да ми призлява от срещи, вечери, пропаганда и от това, че ме наричат акушерката на Нов Марс.

Иля не заспа повече и това също ме ядоса. Скочих от леглото и започнах да се разхождам напред-назад между стените на тясната хотелска стая, с вдигнат към тавана юмрук.

— Господи, Господи, Господи! — крещях. — Не искам това, нямам нужда от това!

Отново се нахвърлих върху него, с протегнати ръце и пръсти, извити като ноктите на орел.

— Нещата бяха под контрол. Можехме и сами да се справим. А това толкова усложнява ситуацията!

Иля ме гледаше безпомощно.

— Искам да…

— Но не можеш!

Прекъснах развълнуваната си тирада и се свлякох до стената, със свити колене и празен поглед, вперен в края на леглото. Иля клекна до мен и сложи ръка на рамото ми. После, като вид извинение, насила се любих с него. Престорените ми действия не бяха достатъчни. Лежахме прегърнати и разговаряхме за времето, когато мандатът на временното правителство ще е изтекъл. Исках да стана учителка в независимо училище и той ме увери, че ще получа безброй такива предложения.

— Акушерката на Нов Марс — каза ми тихо. — Това наистина ти подхожда. Не се гневи на себе си.

Гледах го как заспива и се питах кога ще имаме деца и дали това време въобще ще дойде.

Лесно беше да си представя до какво ще доведе тази могъща сила. Представях си неразумните лидери като Ахмед Краун Найджър и Фрийчайлд Добъл и си спомнях за единната Земя-насилница. Какво щяха да направят те, ако знаеха, че младият, наивен, опасен Марс притежава такава сила? Може би вече знаеха и крояха планове, а ние не можехме да направим нищо.

 

Олимпийците си построиха малка и отдалечена лаборатория в Мелас Дорса, като използваха собствени пари и земя, дадена им от ОМ „Клайн“, На Мелас Дорса нямаше много кратери, имаше ниски дюни, а на юг местността граничеше с плитки каньони. Беше почти безводна местност, с много малко природни богатства. Дори и на Марс се смяташе за пустиня.

На демонстрацията отидох сама. Ти Сандра замина спешно за Елизиум, за да получи подкрепата за новото правителство на няколко непокорни делегати и един районен губернатор, без почти никакви умения и разум. Тя се доверяваше на моята преценка, но аз усещах, че също така е ужасена от това, което могат да ни покажат, и от значимостта на неочаквания и нежелан подарък. Не бях по-смела от нея, но вероятно нямах толкова богато въображение.

Летях със совалка от МУС, заедно с Чарлз и Леандър. Върху совалката бяха поставени правителствените символи — флага и надписа ФРМ 1, което показваше, че в нея има VIP пътници. В лабораторията в Мелас Дорса щяхме да се срещнем с двама изтъкнати учени, които пристигаха от „Ямагучи“ и „Ерзул“.

Чарлз ме предупреди, че няма да има много удобства, защото през Мелас Дорса не преминаваха влакове, а най-близката станция беше на четиристотин километра от лабораторията. Погледнах го с възмущение и казах:

— Луксът никога не е значел нещо за мен, а още повече сега.

Леандър усети напрежението между нас и внимателно започна да разглежда пейзажа на няколкостотин метра отдолу. Летяхме над нисък хребет и после се издигнахме, за да избегнем облак дифузен прах. Чарлз премигна изненадан от тона ми и взе компютъра си.

— Имаме още много работа.

— Прегледах докладите ви — казах. — Повечето неща там нищо не ми говорят.

Чарлз кимна, сви устни и повдигна вежди.

— Основните неща обаче не са сложни. Можеш ли да приемеш някои неща на доверие?

— Ще се наложи, нали?

— Да.

— Тогава предполагам, че мога.

— Ти си ядосана.

— Не специално на теб.

Леандър се развърза и стана.

— Ще отида отпред, за да виждам по-добре — каза той.

Не му обърнахме внимание. Леандър сви рамене и седна там, където не можеше да чува разговора ни.

— Нямах предвид това. Ядосана си, защото трябва да поемеш голяма отговорност.

— Да.

— Иска ми се това да не се беше случвало.

— Ти искаше да промениш вселената, Чарлз.

— Исках да я разбера. Добре де, исках да я променя, но не и да стоварвам отговорността върху теб.

— Благодаря ти все пак.

Чарлз се сви, наранен и раздразнен. Компютърът лежеше в скута му.

— Нека си говорим честно, Касея.

— Знаеш ли — започнах аз, като съвсем не си мислех това, което казвах, — че точно вие провалихте първата ни мисия на Земята? Вие, Олимпийците. Направихте всички толкова нервни, върху нас беше упражнен огромен натиск, а ние дори и не подозирахме за вашите планове.

— Планове ли? — усмихна се той. — Тях и ние не ги знаехме. Очевидно на Земята са разбирали по-добре от нас докъде ще стигнем.

— Може би. Мислиш ли, че можехте да направите това във вакуум?

Чарлз поклати глава.

— Вакуум ли?

— Морален вакуум, Чарлз.

— О, Касея, никак не е честно — лицето му беше почервеняло.

— Остави честността. Знаеш ли какво ще ни причини това?

— Какво бих могъл да направя? Да се откажа от знанието? Касея, старая се да бъда възможно най-прям и честен. Цялата ни група има високи принципи.

— И затова работехте за „Кайлетет“.

— Те не са, не бяха злодеите. Веднага щом Ахмед Краун Найджър застана начело, се приготвихме да прекратим работа. А „Кайлетет“ ни помагаше заради връзките си със Земята. Краун Найджър не се интересуваше толкова от това, което ще му предложим, колкото да изпълни желанията на шефовете от Земята.

— Оттеглили сте се, когато са спрели да ви финансират.

— Дори и преди това не сме им казвали нищо.

— Сигурен ли си, че не държат някъде заключени резултатите? — усмихнах се аз. — Дори и преди времето на Краун Найджър?

— Възможно е. Но дори и да разучат материалите, няма да могат да разберат докъде сме стигнали след това. Ще бъдат подведени. Минахме по много задънени улици, Касея, а Земята все още върви по тях.

За известно време нямах какво да кажа. После гневът ми се успокои и потреперих.

— Не си ли уплашен, Чарлз?

Той ме гледаше и внимателно обмисляше отговора си.

— Не, ние сложихме нещата си в ред, Касея, или поне сме на път да го направим. Едно отговорно правителство…

— То е крехко, ново и тепърва прохожда. Дори не знаем дали временното правителство ще бъде плавно заместено от избрано от народа. Все още не сме пробвали, Чарлз.

— Е, аз имам вяра във вас.

— И в целия Марс ли?

Обвих ръце около тялото си, за да спра треперенето. Той се протегна да ме докосне, но аз го изгледах смразяващо и Чарлз дръпна ръката си.

— Чарлз, давате ни власт да унищожим враговете си, а ние дори не знаем, кои са те. Земята разполага с фини методи за убеждение, а вие ни предоставяте нещо като парен чук.

— Много повече от това — кротко възрази той. — Става дума за огромно количество енергия и контрол на ресурсите от разстояние. До голяма степен сме ограничени, но това не означава, че не можем да се отбраняваме почти срещу всичко.

— Със заплахи, предполагам. Можете да превърнете материята в антиматерия. Дистанционно. От много големи разстояния с точност до милиметър.

Чарлз кимна.

— Можем да изпепелим земните градове. Съживявате ужасите на двайсети век.

— Това е мелодраматично — каза той и направи гримаса.

— Мислиш ли, че Фрийчайлд Добъл нямаше да злоупотреби с тази сила?

— Зная, че вие ще я използвате разумно. Ако не беше така, нямаше да ви кажем.

Останах безмълвна. Размахах ръце и го посочих с пръст, като не знаех дали да се смея, или да крещя.

— Господи, Чарлз, радвам се, че съм оставила такова впечатление у теб. Аз може и да съм светица. Ами поколенията, които ще дойдат след мен?

— Много преди това всички вече ще знаят. Ще има баланс. Виж, Касея, тези неща нямат връзка.

— Не разбирам — промърморих.

— Нямат връзка, защото знанието го има и то не може да изчезне просто така — лицето му издаваше умора. — В този свят няма покой, нямат край новото и плашещото.

Прехапах си езика, за да не му кажа, че вече е късно за философстване.

— Аз от години мисля за това — продължи той, — какво ще стане, когато завършим теорията и намерим пътя към континуума на Бел и манипулирането на информацията. Всички се безпокояхме за това.

Леандър се върна и седна, без да ни погледне.

— Имаме ли вече споразумение? — попита той.

Засмях се тихо и поклатих глава.

— Само лоши видения — отговорих.

Чарлз извика:

— О, Господи! Мога да бъда затворен в орехова черупка и да си представям безкрайността, стига да нямам лоши видения.

— Често си мислим за този цитат — каза Леандър, докато се наместваше на седалката си. — Вселената е затворена в орехова черупка. На времето и пространството не се отдава значение, освен като вариации на показателите. Като знаем това, можем да бъдем господари на безкрайността.

— А лошите видения?

Леандър изведнъж стана сериозен, дори тъжен.

— Чарлз ме изтика напред, защото аз исках така и защото бюрократите ми обръщат повече внимание. Това не означава, че не мога да бъда прям. Аз също участвам в това, госпожице Мейджъмдар. Може да стоите на пиедестала си и да ни обвинявате в наивност и интелектуално високомерие, но не можете да ни кажете нищо, над което да не сме си блъскали главите хиляди пъти, когато сме оставали сами.

— Не си прави грешни изводи, Стивън — посъветва го Чарлз. — Касея не разсъждава толкова елементарно.

Леандър се успокои с видимо усилие, усмихна се широко и неискрено и кимна:

— Извинете. Понякога си мисля, че концентрирането върху лоши видения означава липса на въображение.

— Защо не дойде и президентът? — попита Чарлз. — Това може да се смята за безпрецедентно събитие.

— Имаме значителен проблем. Ако тя не го оправи, може да няма конституционно правителство, което да реши какво да прави с вашето откритие. Ти Сандра ми се доверява да й разкажа какво съм видяла.

— Страхува се, нали? — попита Чарлз.

Изсумтях.

— Видях го в очите й — продължи той. — Тя разсъждава само в човешки мащаби. Не се чувства добре след такова грандиозно откритие.

— Възможно е — съгласих се.

— А ти? Можеш ли да преодолееш страха си и да погледнеш с очите на дете?

— Не очаквай много толкова скоро, Чарлз.

 

В зоната за изпитания имаше изграден от роботи предния ден временен подслон за двайсет души. Там бяха четирима от Олимпийците — Леандър, Чарлз, Чинджа и Ройс. Чинджа и Ройс бяха пристигнали преди да е завършен подслона, за да подготвят техниката.

Пейзажът наоколо беше толкова жизнен, колкото си го спомнях от видеоматериалите по ареология във втори курс. Мелас Дорса не притежаваше нито драматичността на браздите, нито колорита на Синай. Нямаше вкаменелости, нито минерали.

Час след нашето пристигане се приземи и совалката с учените, които бяхме избрали да присъстват на демонстрацията. Улрих Зенгер и Джей Кесейрес бяха горещи поддръжници на Конституцията и имаха неопетнени академични досиета. Бяха професори по теоретична физика в университета „Икария“ — независимо изследователско училище, финансирано от шест ОМ. Веднага след като ни заведоха до навеса, Чарлз ги информира набързо за опита.

Тестовото гнездо беше под Куполообразна палатка с нормално налягане. Чарлз, Чинджа, Ройс, Кесейрес и аз, облечени в костюми, излязохме от подслона и отидохме до купола. Чарлз взе цилиндъра с водород, подготвен и донесен от Зенгер и Кесейрес, и внимателно го сложи в примката, висяща в долната част на купола. После Зенгер и Ройс донесоха неутронен брояч и други съоръжения. Роботите записваха цялата подготовка.

— Какво ще видим след това? — обърна се Кесейрес към Чарлз, след като всичко беше готово.

— Разгледали сте теоретичните доклади и навярно разбирате какво твърдим, че сме постигнали? — попита го Чарлз в отговор.

Кесейрес кимна.

— Убеден ли сте, че сме успели?

Кесейрес поклати глава и каза:

— Теорията е зашеметяваща, но не мога да повярвам, че промяната на Парадигмите е възможна.

— Има ли някакъв начин вашият цилиндър с водород да произведе енергия?

— В настоящото му състояние — не — отвърна Кесейрес.

— Ние ще го накараме да произведе огромно количество енергия — заяви Чарлз.

Върнахме се в подслона, съблякохме си костюмите и се присъединихме към Леандър и Зенгер в стаята с оборудването. Там върху голяма метална маса ни чакаше белият мислител, към който с оптични кабели бяха свързани няколко малки черни кутии.

Леандър попита мислителя дали оборудването работи както трябва. Той отговори — с глас на млад мъж, — че всичко е наред.

Чарлз седна пред масата.

— Част от нашата работа беше вдъхновена от една доста известна научна мистерия — заговори той. — Всички сме изучавали инцидента в Айс Пит^[1].

Той е станал преди около петдесет години. Един учен от Луната на име Уилям Пиърс се опитал да понижи температурата на малка проба от медни атоми до абсолютната нула. И успял, но последствията били катастрофални. Пиърс и съпругата му загинали. Само един от наблюдателите се спасил, макар и много тежко ранен. Пещерата Айс Пит се превърнала в непонятна празнота.

Зенгер не изглеждаше впечатлен.

— И сега какво ще направите с нашия водород? — попита той. — Ще го изпратите в Страната на чудесата ли?

— Ще превърнем част от водорода в огледална материя — отговори сериозно Чарлз. — Реакцията между обикновения водород и огледалния водород ще произведе неутрони, гама-лъчи и топлина.

— Хайде, направете го — обади се нетърпеливо Кесейрес.

Чарлз кимна и се обърна към мислителя. Заедно с Леандър започнаха да му дават инструкции, а ние седяхме и наблюдавахме. На дисплея се появи триизмерна диаграма на цилиндъра с водород и температурните промени в него. Газът бе достигнал минус шейсет градуса по Целзий.

— Мислителят „Куантум Лоджик“ следи състоянието на пробата — обади се Чарлз. — Сега всичко е в неговите ръце. След малко ще наблюдаваме създаването на енергия в пробата.

Погледнах през прозореца: закрепеният под купола цилиндър не се виждаше. Всички се умълчахме, заслушани в шумовете, които съпровождаха процеса. Чинджа настрои звука.

— Атомите на материята и огледалната материя влизат в контакт — обясни тя. — Те се движат хаотично из цилиндъра. Температурата му се повишава и… — пръстът й проследи една нова графика на дисплея. — Това са гама-лъчите. Очакваме около десет процента продуктивност и разбира се известно взаимодействие с цилиндъра. Ето го и неутронния поток.

— До момента сме произвели около трилион молекули огледален водород — намеси се Чарлз. — Реакцията е отделила петдесет и четири джаула.

— Смятам, че е достатъчно — каза Зенгер. — Явно има топлина и неутрони.

Чарлз нареди на Леандър да прекрати експеримента. Той се наведе над контролния панел и графиките изчезнаха.

Търсим начини да увеличим продуктивността — обясни Чарлз. — Бихме могли да превърнем половината от молекулите в огледална материя, но налягането ще предизвика деветдесет процента разрушение, което ще изпари цилиндъра и част от апаратурата и купола.

Зенгер кимна.

— Доколкото можем да съдим оттук, изглежда сте постигнали нещо интересно.

— Един робот ще свали цилиндъра и ще го донесе в лабораторията — заяви Чарлз. — Там ще можете да го разучите от разстояние.

— Значи да разбирам, че няма да го вземем с нас — обади се Кесейрес.

Всички глави се обърнаха към мен.

— Трябва да остане тук — отсякох.

— Много вълнуващо наистина — равно произнесе Зенгер.

 

Роботът премести цилиндъра в изолационна кутия в дъното на лабораторията. Докато Зенгер и Кесейрес го изучаваха, Чарлз седеше срещу мен в нишата за хранене. Аз разсеяно разбърквах наносупата си.

— Разочарована ли си? — попита ме той.

— Ни най-малко — възразих, с искрен, надявах се, вид. — Не съм очаквала фойерверки.

— Все още ли се възмущаваш от това, което сме направили?

— Никога не съм се възмущавала.

— Да — въздъхна Чарлз, — но нещата ще стават само по-лоши.

— Каза същото още преди години — напомних му аз.

— И не бях ли прав?

— Прав беше — съгласих се.

Той започна замислено да се храни. Извадих компютъра си и след малко попитах:

— Разполагате ли с някакви други демонстрации? Тази…

— … няма да впечатли политиците — довърши Чарлз. — Знам. Ще изпарим Олимпус Монс, ако поискаш.

За момент не бях сигурна дали се шегува.

— Е, това вече би било… впечатляващо — отбелязах.

Той се разсмя.

— Можем да направим много повече. Както каза Стивън по пътя за насам, можем да построим свръхефикасен, миниатюрен двигател с огледална материя и да го инсталираме на стандартен космически лайнер. Ще хвърчим из космоса като стършели. При добро оборудване ще сме готови за шейсет, седемдесет дни.

— Подобен кораб не би останал незабелязан в Слънчевата система — поклатих глава аз. — Какво ще кажеш за нещо, което не би разстроило толкова Земята?

Чарлз подпря лакти на масата.

— Няма проблеми. Със Стивън сме планирали поредица от демонстрации с различна сложност. За пред специалисти и за пред пълни невежи. Само ги доведи.

Загледах се продължително в него.

— Кога се увери, че теориите ти са правилни? — попитах внимателно.

— Аз събрах Олимпийците — заговори Чарлз. — Първо повторихме опита на Уилям Пиърс. Конструирахме отново неговата апаратура, като подобрихме обезопасяването на полетата, използвахме по-ефикасни помпи и още милион неща. Заложихме и по-малка проба от атоми. После охладихме атомите до абсолютната нула. При тази температура континуума на Бел съществува едновременно с време-пространството. Те се обединяват. Дескрипторите в частиците могат да се променят.

— Това ли е всичко? — изненадах се аз.

— Само по себе си — да — кимна Чарлз. — Но ти си права. Не е достатъчно. Земята смята, че дескрипторите са просто някакви „да“ и „не“ константи. А аз реших, че не може да са толкова елементарни. Първо се опитах да ги разглеждам като плавно вариращи функции. Не се получи. Знаех, че не са да-не крайности, ала не се оказаха и равномерни променливи. Всяка частица, която има маса, съдържа един и същи брой дескрипторни показатели. Ала този брой не е цяло число. Не е дори рационална величина. Дескрипторите се подчиняват на квантовата логика от начало до край. — Той ме погледна загрижено. — Отегчавам ли те?

— Никак — уверих го. Чувствах се омагьосана от звука на гласа му, пълен с момчешки ентусиазъм и в същото време властен и силен. „Деца, които си играят с кибрит — помислих си. — Очарованието на огъня.“

— Ако искаш да откъснеш някой дескрипторен показател, първо трябва да го убедиш да съществува — продължи Чарлз. — Трябва да го отделиш от облака потенциални показатели, които са взаимно свързани. А за да го направиш, ти е необходим мислител „Куантум Лоджик“.

— Но как стигаш до тях? — попитах.

— Хубав въпрос — усмихна се Чарлз. — Мислиш като физик.

— По-скоро като буца кал, според мен.

Той се пресегна и ме потупа по ръката.

— Не се подценявай.

Дръпнах ръката си и попитах отново:

— Как?

— Когато сведем атомите до абсолютната нула, пространството около тях с еднакви подобрения приема характеристиките на една-единствена огромна частица, която наричаме Поясът на Пиърс или място на откъсване. То има собствен заряд и маса, която е Е пъти масата на първоначалните атоми. Допълнителната маса, разбира се, е псевдомаса, а такива са и нейните определящи характеристики. Поставяме псевдочастицата или мястото на откъсване във вакуум. Открихме, че когато започнем да въздействаме, всъщност избираме показател, отделяме го от другите и го променяме. Но тогава не се получи нищо. Пречка беше уникалният идентифициращ показател, който отделя частицата от всички останали.

— И после?

— Откъсването на уникалния идентификатор можеше да превърне нашата псевдочастица във всякаква друга. Тя всъщност не съществува във формата, защото формата не я разпознава. Така че белезите, които ние определяме, се поемат от друга частица, единична и отдалечена… или от всички частици в добре подредена схема.

Започнах да схващам и казах:

— Мястото на откъсване или пространството с еднакви подобрения стават заместители за другите. Това, което правите с тях, оказва същото влияние и върху другите частици.

— Точно така — кимна Чарлз. — Разбираш, че не съществуват понятията пространство или време. Имаме само показатели, които си взаимодействат в една определена форма. — Той погледна през рамото ми към Кесейрес и Зенгер, които се виждаха като движещи се сенки зад прозрачната завеса. Чинджа и Леандър им помагаха. — Можем да влияем така на отдалечените частици, че те да го възприемат като сигнал.

— Колко бързо?

— Колко бързо пътува сигналът ли? Мигновено. Не забравяй, че разстояние не съществува.

— Не нарушавате ли някои важни физични закони?

— И още как — отговори Чарлз ентусиазирано. — Промяна на парадигмите. Не говоря необмислено. За нас причинна зависимост не съществува. Заместваме я с фин балансиращ закон. Това е обяснението.

Той сви устни, пое дълбоко въздух, сложи ръце на масата и леко започна да стърже по повърхността й с кокалчета.

— Цялото ли? — попитах, защото виждах, че премълчава нещо.

— Всичко, което има връзка с настоящето и което ти би искала да чуеш.

— Искаш да кажеш всичко, което бих могла да разбера. Само още един въпрос. Какво е откъсване на съдбата?

Чарлз сведе поглед.

— Чела си писмото от Станфорд.

— Да.

— Затова ли ми изпрати онова съобщение?

— Да.

— Това бяха просто разсъждения, които не почиваха на факти.

— И нищо повече?

Той поклати глава и смени темата.

— Как върви работата на съпруга ти?

— Много добре!

— Показваш странно влечение към учените, госпожице Мейджъмдар — измърмори Чарлз със загадъчна усмивка.

Леандър и Кесейрес прекрачиха през завесата преди да му отговоря. Седнаха и Кесейрес каза:

— Ние свършихме. Вътрешността на контейнера е неравна, сякаш е бил нагрят и надраскан. Убеден съм, че от взаимодействието с огледална материя се е отделила топлина. Доктор Зенгер също е убеден в това.

Зенгер излезе; напред и кимна:

— За момента поддържам това мнение.

— Можем да изпратим нашия доклад направо на президента или…

— Аз ще им го занеса — заявих.

— Обсъдили ли сте мерките за сигурност? — попита Леандър. Трябва да знаем с кого можем да разговаряме.

Все още работим върху детайлите.

Правителството си пада по детайлите подхвърли Чарлз.

На връщане в совалката наблюдавах Чарлз и Чинджа, техните пози, погледите, с които се гледаха и оглеждаха мен, Зенгер и Кесейрес. Докато прелитахме над Солис Дорса и се пазехме от периферията на обширна пясъчна буря, за миг потреперих от безпокойство.

Нещо много важно бе останало премълчано. Изпаднах в мрачно настроение. Колкото по-малко разбирах, толкова по-малко можех да преразкажа онова, което видях, и толкова по-уязвими щяхме да бъдем с Ти Сандра. А не можехме да си го позволим. Трябваше да разберем нещата в дълбочина и да очакваме възможно най-много.

Имаше само един начин да постигна това, но ми липсваха вродените способности на Чарлз. Не можех да следвам интуитивните му попадения. Трябваше да направя поне малка крачка напред, като заприличам на Ориана. Чарлз ми беше предложил. Това безспорно бе необходимо, но аз все още не можех да се съглася. Трябваше ми подобрение. Трябваше да постигна нивото на разбиране, ако не и гениалността на Чарлз, и то възможно най-бързо.