Грег Беър
Преместването на Марс (18)

* * *

Бях не по-малко любопитна от останалите да разбера за какво ще си говорят Алис и Джил.

Джил беше най-старото и легендарно мислещо същество на Земята, първият мислител, който достигна до добронамерено самоосъзнаване според тезата на Аткинс.

Десетилетия преди Джил и Роджър Аткинс, Алън Тюринг беше предложил теста на Тюринг за определяне на равнопоставеността между човешко същество и машина. Ако в среда само за писмено общуване, където човешките същества не могат да осъществяват пряк контакт с тези, с които общуват, не може да се направи разлика между машините и човешките същества, то машините са толкова интелигентни, колкото и човешките същества. Този фин и изкусен тест обаче не вземаше под внимание ограниченията на повечето човешки същества. В началото на двайсет и първи век много компютри и най-вече тези от класа на неутралните мрежови машини, които вече се наричаха „мислители“, успяваха да заблудят дори експертите при подобни разговори. Само един от тях целенасочено пробиваше тяхната защита, за да открие ограниченията на машината зад нея, и това беше именно Роджър Аткинс от Станфордския университет.

Джил го надживя и стана модел за всички мислители, създавани по-късно. Сега дори и външните мислители като Алис я превъзхождаха многократно, освен по отношение на едно нейно качество. Повечето от знанията на Джил се дължаха на опита й. Тя беше на сто двайсет и осем години.

Платихме за широкообхватния канал за връзка между Алис и Джил, съгласихме се с алгоритъма за закодиране и си легнахме.

 

Въпреки моята биохимия, сънят на Земята винаги беше тежък. Не можеше да се елиминира напрежението на земното притегляне, което усещах върху марсианските си мускули и органи. Можех само да го понасям. Дори и когато се чувствах напълно будна, спящата част от мен потъваше, завлечена под плитките води, които се втурваха на приливи и отливи покрай вълшебни дворци от слонова кост върху рубинени острови.

Катерех се или по-скоро се плъзгах нагоре, по безкрайна спирала от стъпала в една кула, когато Битрас грубо ме изтръгна от съня ми. Инстинктивно дръпнах завивките нагоре, защото се опасявах от най-лошото. Битрас скри ръцете си зад тялото и ме погледна с широко отворени очи, в които сякаш се четеше обида.

— Не е време за глупости, Касея. Имаме сериозен проблем. Алис ме събуди, след като свърши разговора си с Джил.

 

Алън, Битрас и аз седяхме по халати в дневната, стиснали в ръце чаши с горещ чай. Фигурата на Алис с ръце върху коленете се появи на кушетката между Битрас и Алън. Докато разказваше за срещата с Джил, думите й бяха безстрастни и обмислени. Алън тихомълком си водеше записки на компютъра си.

— Срещата беше изключителна — започна тя. — Джил ми разреши да взема за кратко нейната идентичност и да запиша в собствената си памет съществените моменти от нейния опит. Аз от своя страна също споделих опита си с нея. Петте минути преминаха в разговори на дълбоко ниво на езика на мислителите, в обмяна на информация и в кръстосана диагностика, за да сме сигурни, че в някоя от неутралните ни системи няма вредни остатъци.

— Позволила си на Джил да анализира системите ти? — попита Алън с тревога и вдигна очи от компютъра си.

— Да.

— Кажи им какво е открила — подкани я Битрас.

— Това в известен смисъл е поверително — отвърна Алис. — Джил може да има неприятности, ако разберат за работата й.

— Имаш обещанието ни за пълна дискретност — заяви Битрас. — Касея? Алън?

Заклехме се да пазим тайна.

— Джил смята, че всички мислители са част от нейното семейство и също като майка се чувства отговорна за нас. Когато общува с нас, тя ни анализира, попълва собствените си знания и опит и преценява дали функционираме правилно.

Усетих, че Алис е сдържана. Не искаше да говори по същество.

— Кажи ни, Алис — насърчи я Битрас.

— Много съм притеснена от това, което Джил откри в мен. Сигурна съм, че ще мога да продължа да изпълнявам задълженията си, но може би има причина да не се доверявате на крайните резултати от моята работа.

Битрас нетърпеливо поклати глава и каза направо:

— Джил е открила вируси.

— В Алис? — попита Алън и остави настрани компютъра си.

Поех шумно въздух.

— От какъв вид? — попитах аз.

Образът на Алис замръзна, после затрептя и се изгуби. Остана само гласът й.

— Променям начина на пресяване на информацията, за да отговаря тя на вътрешното ми състояние. Вирусите са в личната ми конфигурация. Явно са съществували първоначално и не са имплантирани след момента на пускането ми в експлоатация.

Вирус можеше да бъде почти всяко нещо или система, която съществуваше във времето, черпеше енергия или памет и се размножаваше. Всички живи същества до известна степен бяха такива. При компютрите и мислителите това бяха алгоритми или функции, които не са част от схемата на съществуване, а при сложните вируси — от неутралната конфигурация.

— Знаеш ли тяхното предназначение? — попитах я аз.

— Джил ги откри, след като сравни пълната ми конфигурация с неутралния ми биоплан и познатите ми схеми и след като пусна проследяване на собствените си функции. В мен има части, които не са ми познати и които не мога да контролирам. Те не са функционални и не са част от личната ми конфигурация. Тяхната роля е неизвестна, но всички те съдържат репродуктивни алгоритми. Скрити са добре. Проверките на Марс не са отчели тяхното наличие.

— Вируси — проговори Алън. Беше пребледнял. — Това е противозаконно.

— Трудно ми е да опиша какво изпитвам след това откритие — каза Алис.

Искаше ми се да я прегърна, но, разбира се, тя беше безплътна. Гласът й бе равен. Никога не бях чувала мислител да изразява отрицателни емоции при разговор, но когато отново заговори, тонът й беше малко по-остър.

— Чувствам се насилена.

— Възможно ли е вирусите да са проникнали, след като напуснахме Марс или след като пристигнахме на Земята? — попита Битрас.

— Малко вероятно е. До мен са нямали достъп специалисти за поправка, което е единственият начин те да бъдат вкарани в мен след пускането ми в експлоатация.

Битрас сложи ръце на коленете си.

— Ако имаш такива вируси, то те са и в Алис Едно.

— Много е вероятно — потвърди Алис.

— Те са се прехвърлили от нея в теб. И са останали незабелязани и след най-стриктните ни проби. Което означава, че са били вкарани от производителя тук, на Земята.

Това, което той намекваше, беше направо потресаващо.

— Моля да бъда извинена, че не заслужавам доверие — каза Алис.

— Няма нужда да се извиняваш — отвърна Битрас. — Ще отстраним вирусите и…

— Джил смята, че това може да стане само след изключителни мерки за запазване на моята същност от повреди. Те са се вмъкнали в ключови функции.

— Знаеш ли какво ги активира? — попитах аз.

— Не — отговори Алис.

— Имаш ли някакви предположения? — настоях.

— Специални задействащи шифри, които могат да се получат чрез всички мои входни вериги.

— Това е саботаж — отбеляза Битрас. — Който всеки момент може да се задейства.

— Кой е отговорен за това? — погледнах го аз.

— Земята — отговори Битрас със стиснати здраво устни.

— Прекрасната нормална Земя.

 

Битрас изпрати спешно съобщение до Марс, без да ни каже за съдържанието му и малко след това изтощен се върна в леглото. С Алън останахме будни, поръчахме бутилка вино и докато отпивахме от него, разговаряхме с Алис.

— Най-важното сега е — казах, след като изпих първата чаша, — дали Алис иска да продължи да работи с нас.

— Вече обсъдихме това с Битрас — отговори тя.

Ние с Алън се чувствахме уморени, тъжни и обезкуражени, сякаш някой в семейството се беше разболял. Бързо угасваше радостта ни от идването на Земята, чувството за значимост, което изпитвахме като представители на Марс и като живи същества въобще. Бяхме сами, защото нашата приятелка бе компрометирана и не можехме да й имаме доверие.

— Какво е мнението на Битрас? — попитах кротко аз.

— Смята, че трябва да продължа да изпълнявам задълженията си. Приемам го, разбира се, с радост.

— Знаеш ли… — започна Алън.

— Не зная кога или дали въобще вирусът ще се активира. Това го казах и на Битрас.

— Всичките ни начинания се провалят — въздъхна Алън, докато замислено въртеше чашата си в ръка. — Тук не можем да имаме доверие на нищо и никого.

— Те са уплашени — заявих неочаквано.

Не им бях казала за срещата си с президент Моар. Не исках да създавам впечатление, че се опитвам сама да водя дипломатически преговори. А и до този момент не виждах смисъла и не разбирах значението на разговора.

— Страхуват се от това, което можем да направим.

— От какво точно се страхуват? — попита Алън.

— Не знам от какво и не мога да си представя.

Разказах им за посещението си в Омфалос. Когато свърших, Алън подсвирна и си наля още една чаша вино.

— Алис — каза той, — можеш ли да извлечеш смисъл от това?

— Ако възстановявам правилно ситуацията, то ние сме в период на смяна на политически стратегии. Земята очевидно още преди десетилетия се е подготвила за непредвидени ситуации, като е поставила вируси в мислителите на Марс.

— Може би във всички мислители — разсъждавах аз. — Може би затова Джил те е подложила на анализ. Подозира нещо, което не одобрява.

Съвсем неочаквано до Алън на кушетката се появи изображението на Алис Лидъл. Той подскочи.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да те стресна.

— Какво ги е накарало да променят стратегията си? — попитах аз.

— Битрас получи съобщение от Кайлетет, което беше копие на информацията, предадена от Станфордския университет до изследователската група на Олимпийците на Марс. Той го обсъди с Касея.

Алис ни проектира съобщението:

Установихме силна зависимост между откъсване на времето и откъсване на пространството. Възможно отношение на едното към другото. Откритото трето откъсване може да е предизвикано от тях. Причината неизвестна. Откъсване на време, откъсване на пространство, автоматична промяна в третото. Вероятна обща зависимост, що се отнася до градуса на кривата, но третото откъсване предизвиква четвърто — слабо и спорадично… Възможно откъсване на съдбата. Петдесет откъсвания регистрирани досега. Очакват се още. Ще обмените ли с нас информация? Взаимна изгода при положителен отговор.

— Все още ми звучи като безсмислица — казах.

— От Кайлетет не са получени други съобщения. Те отлагат обсъждането на предложенията за обединение и са против това, „Мейджъмдар“ да се присъедини към физичните изследвания на Олимпийците.

— Това е нещо ново. Битрас не ни е казвал нищо.

— Той не споделя много от тревогите си.

— Виждаш ли някакъв смисъл в съобщението? — Алън попита Алис.

— Теорията за континуума на Бел разглежда вселената като информационна цялост, като изчислителна система. С части от тази теория Олимпийците са кандидатствали за стипендии. Някои от техните молби са били изпратени на Земята, а една по-специално до Станфорд, където са установили връзка с групата, изпратила това съобщение.

Алис проектира „ЛитВид“ доклади от последната година, които имаха връзка с тази тема. През последните десет години станфордската група бе публикувала само три материала и в никой от тях не се споменаваше за континуума на Бел. Накрая Алис заключи:

— Битрас не можа да се сдобие с ключовите доклади и изследвания, свързани с континуума на Бел, а по въпросите за дескрипторната теория откри само всеизвестните публикации.

— Защо не ни е казал за това? — попитах.

— Сигурно, защото не е смятал, че е от изключителна важност. Но посещението ти при президент Моар ще го заинтересува. Доводите й изглеждат разумни.

— Нещо става? — попита Алън.

— Възможно е — отговори Алис.

— Нещо достатъчно значимо, за да накара Земята да промени становището си и да отхвърли нашето предложение?

— Изглежда вероятно — каза Алис. — Касея, утре сутринта ще кажеш на Битрас за срещата си с бившия президент.

— Добре — отговорих, без да откъсвам поглед от масичката за кафе и празната чаша.

— Според мен той ще те помоли да разговаряш с Чарлз Франклин.

Поклатих глава с неодобрение, но измърморих:

— Ако той прецени, че е необходимо.

Разказах на Битрас за срещата с Моар и за нашите подозрения. Той прецени, че е необходимо да разговарям с Чарлз.

 

Преди разсъмване се разхождах сама по брега на Потомак. С голите си ръце усещах въздуха свеж и хладен. Небето над реката блестеше звездно-синьо. Хълмове на изток и на юг хвърляха сенки върху реката, дори след като зората оцвети небето и проряза облаците с тънки оранжеви лъчи. Вървях по влажната каменна пътека и се наслаждавах на смесения аромат на орловите нокти, жасмина, гигантските рози и изкуствените магнолиеви храсти с дебели листа, които цъфтяха в огромната градина под гробницата. Над пътеката се виеха арки от мрежа и стомана, които образуваха тунели от дълбока сянка, осветена близо до земята от блестящите ленти, увити около каменните колони. Изкуственото слънце бавно напичаше градината. Огромни пчели излитаха от кошерите на земята и бързаха да намерят цветята.

Последното нещо, което исках, беше да се натрапвам на Чарлз, да му задавам въпроси, на които той не иска да отговаря и да се чувствам задължена към него. За краткото време заедно си бяхме причинили достатъчни тревоги. И освен това, какво щях да го питам?

През последните няколко безсънни часа разучавах текстове и графики по физика. Споменаваше се за континуума на Бел и за вселената като изчислителна система главно в контекста на еволюцията на константите и частиците в ранните етапи на Големия взрив. Достатъчно добре познавах научните среди, за да съм наясно, че тези теории не срещат широка подкрепа.

Дали групата на Чарлз предупреждаваше земните политици или на Земята бяха открили нещо, което не трябваше да се знае на Марс?

Седях на една затоплена от слънцето каменна скамейка, покрила лицето си с ръце и разтривах слепоочията си с показалец. Вече бях измислила посланието до Чарлз — текст без нищо лично в него, все едно никога не сме били любовници.

„Скъпи Чарлз, тук на Земята се сблъскахме със значителни проблеми и е възможно те да имат нещо общо с твоята работа. Съзнавам, че си сключил договор с Кайлетет и вероятно и с други корпорации, което ме озадачава. Има ли нещо, което ти можеш да ни кажеш и което ще обясни защо Земята толкова се заинтересува от въпроса за независимостта на Марс? Нашата работа ни води в задънена улица, а някои неща подсказват, че Олимпийците са отчасти замесени. Много се притеснявам да те моля за това. Не мисли, че искам да се натрапвам или да създавам неприятности.

Искрено твоя, Касея Мейджъмдар

Вашингтон, Земя“

Бях стигнала до извода, че отношенията между Кайлетет и Мейджъмдар вероятно са се влошили заради Олимпийците. (Бедният Стан! След няколко седмици законът щеше да го обвърже с жена от Кайлетет. Всички бяхме затънали до гуша.)

Водите на Потомак се надигаха на големи и малки вълни.

Морските крави пробиваха повърхността, за да си отдъхнат, след като бяха почистили дъното. Станах и се протегнах. На пътеката вече се виждаха и други хора. Розите в градината тихо пееха и привличаха гъсти сребърни облаци от звукови пчели.

 

Изпратих посланието. С Алън отидохме на концерт в Джорджтаун. Почти не чувах музиката на Брамс и Хансен, която се изпълняваше на оригинални инструменти и беше прекрасна, но не отговаряше на мислите и настроението ми. Компютърът ми беше настроен на приемане. Съобщение получих чак сутринта, когато тръгвахме за Ричмънд.

Скъпа Касея,

 

Не мога да коментирам моята работа. Уважавам твоята позиция. В бъдеще няма да ти бъде по-леко. Късмет!

 

Чарлз Франклин

Изидис, Марс

Показах съобщението на Алън и Битрас, после на Алис. Чарлз не казваше почти нищо, не разкриваше нищо, но потвърждаваше това, което знаехме — натискът ще се усили, а Олимпийците бяха замесени.

— Време е и аз да упражня натиск — каза Битрас. — Цялата Слънчева система се е затворила като мида. Не разбирам какво значи това.

Чудех се дали вече Чарлз е установил връзка с мислител „Куантум Лоджик“.

 

В Ричмънд валеше пороен дъжд. Самолетът се приземи почти безшумно върху меката подложка. Дебелите бели пенести вълни обвиха дългото му овално тяло и гледката ми напомни за парамеций, погълнат от амеба. Част от тях бързо се втвърдиха, за да образуват тунели за преминаване на пътниците. По платформата между пяната пълзяха арбайтери. Стена от пяна поглъщаше седалките ред по ред зад гърба на пътниците, за да ги почисти и поправи.

Чичо ми усмихнат направи няколко кратки коментара за малката група „ЛитВид“ журналисти в трансферната зона. Хората между тях бяха по-малко от роботите. Журналистите, които следяха всяко наше действие, бяха намалели почти наполовина от пристигането ни на Земята досега. Вече не бяхме нито толкова интересни, нито толкова значими.

Частно чартърно такси ни взе от трансферната зона и ни закара до Ричмънд. Като знак на уважение преминахме по една калдъръмена улица между редици от къщи от 1890 г. и покрай паметника на генерал Стюарт от войната. Алис потвърди, че Дж. Стюарт е загинал по време на Гражданската война.

И тук, както в центъра на Вашингтон, нямаше хълмове и небостъргачи. Сякаш се бяхме върнали в края на деветнайсети век.

Хотел „Джефърсън“ изглеждаше стар, но добре поддържан. Докато влизахме през главния вход, наноапаратурата превърна южната му част в камък и бетон. Когато влязохме в апартамента си, дъждът вече беше спрял и слънцето хвърляше весели отблясъци в прозорците ни. Свързахме Алис в мрежата и хапнахме набързо, обслужвани внимателно от сервитьор-човек.

Изкъпах се под старомодния душ в банята с антикварна стойност, облякох си костюма и проверих дали в медицинската ми чантичка има подобрените имунизации. Във всеки град имаше различни бактерии, от които трябваше да се предпазвам. После отидох при Битрас и Алън, които чакаха в коридора пред стаята.

Робот, изпратен от Уонг и Мендоса, ни придружи до конферентната зала на партера. Там, между плътните стени от релефна мазилка, отново стиснахме ръцете на сенаторите, които седяха около стара дървена маса.

Уонг кавалерски издърпа стола ми и каза:

— Всеки път, когато идвам тук, се превръщам в благородник от Юга.

— Нямаше да те допуснат до Конфедерацията — беше сухият коментар на Мендоса.

— Нито пък теб — отговори му Уонг.

Битрас не показваше учудване и дори не се усмихваше любезно.

— В Америка става все по-трудно и по-трудно да се намери някой с хубав акцент — заяви Мендоса.

— Отиди в старата столица — отвърна Уонг, който седеше на противоположния край на масивната маса от тъмно дърво. — Там говорят добре.

— Езикът и красотата не могат да се степенуват — каза Мендоса с леко неодобрение. — Точно затова намираме марсианските акценти за толкова приятни.

Не можех да преценя дали тяхната снизходителност беше преднамерена или просто се държаха непохватно. Не ми се вярваше, че тези двамата правеха нещо без предварителен план. Ако самодоволството им бе преднамерено, защо ни бяха повикали?

— Извиняваме се за причиненото ви неудобство — обърна се към нас Уонг. — Конгресът рядко отлага такива важни срещи. Всъщност никога не го е правил, ако не ме лъже паметта.

— Не се впечатляваме вече, когато нещо се случи за пръв път на нас — хладно отговори Битрас.

— Сигурно сте се досетили, че тук ви поканихме не като представители на правителството на Съединените щати. Не и в пълния смисъл на думата — уточни Мендоса.

Битрас скръсти ръце на масата.

— Това, което ще ви кажем, не е нито любезно, нито дипломатично, нито особено многозначително — продължи Мендоса с напрегнато изражение на лицето. — То трябва да се запази между нас, а не да става обществено достояние.

— Трябва ли да се въздържаме от обсъждането на тази среща с жителите на Марс? — попита Битрас.

— Това ще решите вие — отговори Мендоса, като спря погледа си върху него. — Може би трябва. Ние ще разкрием неща, които биха създали заплаха.

Очите на Битрас се разшириха, сякаш щяха да изскочат, лицето му потъмня от стискането на челюстите.

— Не одобрявам отношението ви. От името на ВИЗА ли говорите?

— Точно така — кимна Уонг. — Но не говоря само на вас, господин Мейджъмдар. Вие не сте най-подходящия изразител на интересите на Марс, защото…

Битрас стана от стола си.

— Седнете, моля — спря го Уонг с ангелски спокойно лице и студен поглед.

Битрас не седна. Уонг сви рамене и кимна на Мендоса, който извади малък джобен компютър и ми направи знак да му подам моя. Прехвърли ми някакви документи.

— Изпратете ги на Марс колкото е възможно по-скоро. После ги обсъдете със Съвета на вашите ОМ или друг отговорен орган, който е на власт. Избраната група да изпрати отговор на ВИЗА до офисите в Сиатъл, Киото, Карачи или Пекин. Искаме конкретен отговор в срок от деветдесет дни.

— Няма да се поддадем на натиск — отговори Битрас, като очевидно полагаше усилия да се въздържа.

Мендоса и Уонг не се впечатлиха. Подадох на Битрас компютъра и той набързо прегледа първия документ.

— Това, което разбирам, е, че двама земни политици, горди с добрите си обноски и изтънчеността си, могат да се държат и като дребни нищожества.

Мендоса наклони глава и се усмихна.

— В следващите пет години Слънчевата система трябва да се обедини под единно ръководство. Най-подходящата и балансирана власт е земната. Трябва да имаме споразумение с Пояса и Марс. Такова е мнението на ВИЗА, ВАЮП и Еврокон.

— Имам разумно предложение — започна Битрас, — но само ако хората, които ще го чуят, са подходящи.

— Трябва да се направят нови уговорки — започна Мендоса. — ВИЗА ще разговаря с избраните и посочени представители на обединен Марс. Вие не сте подходящ по няколко причини.

— Дойдох, за да разговаряме и да свидетелствам пред Конгреса на Съединените щати, а тук с мен не се отнасят както подобава.

— Не се ползвате с доверието на враждуващите сили на Марс. Кайлетет и други са съобщили по странични канали, че няма да подкрепят вашето предложение.

— Кайлетет — казах и погледнах Битрас.

Той поклати глава, защото не се нуждаеше от моето напомняне.

— Можем да се справим с тях — отговори той. — В момента Кайлетет разчитат на финансиране от „Мейджъмдар“ за много от своите марсиански проекти.

Мендоса се намръщи неодобрително след скритата заплаха.

— Това не е всичко и дори не е най-големия проблем. След няколко дни ще трябва да се защитавате в гражданско дело по обвинение за неуместни сексуални действия. Обвинението ще бъде повдигнато в окръг Колумбия. Не смятам, че ще бъдете подходящ за преговорите, след като това стане обществено достояние.

Битрас замръзна.

— Мисля, че не ви разбрах — каза той безстрастно.

— Моля, прегледайте документите. Там са плановете за обединение, приемливи за Земята и предложения как на практика да бъдат приложени. Влиянието ви на Марс е голямо… все още. Имате възможност да свършите още много неща тук. Времето за срещата изтече, господин Мейджъмдар.

Мендоса и Уонг ни кимнаха за довиждане. Бяхме прекалено смаяни, за да отговорим. Когато останахме сами в залата, Битрас бавно и внимателно се смъкна върху стола и се загледа в стената.

Пръв проговори Алън, който седеше срещу Битрас.

— Какво има там?

— Не знам. Лъжи.

— Сигурно Знаеш за какво става дума — продължи Алън. — Очевидно не е просто блъф.

— Имаше такъв инцидент — обясни Битрас със стиснати зъби и затворени очи, които образуваха дълбоки бръчки по лицето му. — Не беше нищо сериозно. Показах интерес към една жена.

Не можех да си представя, че Битрас ще направи нещо, което ще доведе до гражданско дело на Земята.

— Тя е от рода Мемън, който е с високо обществено положение и е представител на ВИЗА в Пакистан. Почувствах, че с нея сме свързани. Отнесох се много нежно.

— Какво се случи?

— Показах интереса си, а тя ме отхвърли.

— И това е всичко?

— Заради семейството е — обясни Битрас, изкашля се и поклати глава. — Тя изповядва исляма. Омъжена е. Сигурно го е приела като голяма обида. Аз съм от друга вяра. Сигурно това е обяснението.

Алън ме погледна. Не знаех дали ще заплача или ще избухна в смях. Поех дълбоко въздух, прехапах устни и извърнах глава.

Червена вълна на необясним гняв се издигна от гърдите към лицето ми. Станах, стиснала юмруци до тялото.

 

Лежах в леглото и не можех да заспя. През затворената врата чувах как Алън и Битрас крещят. Алън искаше да знае подробностите, а според Битрас те бяха без значение. Алън настояваше на своето. После Битрас се разплака. Виковете заглъхнаха и на мен ми се струваше, че часове наред долавях тих шепот.

Събудих се рано сутринта и седнах на ръба на леглото. Почувствах се никоя в нищото. Мебелите нямаха реални измерения и бяха преходни като видения по време на сън. Притеглянето, което ме държеше на леглото и на земята, по необясними причини се дължеше на политиката, а не на физичните закони. През призрачните завеси на големия прозорец виждах как зората проблясва на вълни сред плътното покривало от облаци, които засенчваха реката, залива и всичко друго в подножието на хълма.

Бутонът за съобщения върху компютъра ми премигна. Инстинктивно се пресегнах към него, но дръпнах ръката си. Не исках да говоря с Ориана или да чета писмо от родителите си. Щяха да минат дни, преди да се успокоя. Накрая разбрах, че не мога да оставя съобщението непрочетено. Взех компютъра и погледнах написаното. Не беше от Ориана или родителите ми.

Беше от сенатор Джон Мендоса. Искаше да говори с мен насаме и на открито, без да казвам на някого за срещата.

След малко съобщението се изтри, а на негово място остана само служебният му номер за отговор.

 

Носех обяда си — сандвич и напитка, които бях купила от стара количка за закуски близо до мемориала на Линкълн в книжна торба. Докато се приближавах към мраморната скамейка край огледалното езеро, където Мендоса се беше съгласил да се срещнем, видях, че той също си носи обяд. Седнах до него и сенаторът ме поздрави със сърдечна усмивка.

— Понякога — започна той, — си представям правителствата преди съществуването на потока от компютърни данни, когато вестниците са били от хартия и е имало телевизия и радио. Тогава всичко е било далеч по-просто. Знаете ли, че аз съм единствения сенатор без подобрения? Но имам чудесен екип от добри, верни хора. И някои от тях имат подобрения. Така че аз съм един лицемер.

Мълчах.

— Госпожице Мейджъмдар, това, което се случи в Ричмънд, много ме разтревожи.

— Защо се срещнахме в Ричмънд? — попитах неочаквано. — Защото там е била столицата на Конфедерацията ли?

За момент Мендоса ме погледна учудено, после поклати глава.

— Не, няма нищо общо с това. Искахме да сме далеч от Вашингтон, защото това, което имахме да ви кажем, не беше от името на правителството на Съединените щати.

— Беше от името на ВИЗА.

— Разбира се.

— Поставихте капан на чичо ми и провалихте мисията му. Бяхме лесни мишени за вас, нали?

— Моля ви — каза Мендоса и вдигна ръка, — нищо не сме направили на чичо ви. Той провали всички ни — и Земята, и Марс. Съжалявам за това, което се случи, но то не можеше да се предотврати. Вашият екип не се ползва с доверието на ВИЗА. И сблъсъкът на чичо ви с пакистанката… Нито го очаквахме, нито го искахме. Не можехме да направим нищо по този случай. Пакистан е член на ВИЗА, макар и не много влиятелен. Тя е жена на дипломат, госпожице Мейджъмдар. Чичо ви я е докоснал. Цяло щастие ще бъде процесът да свърши за няколко седмици и да го заведете обратно на Марс.

— Защо искахте да разговаряме?

Мендоса се наклони към мен, подпрял длани върху скамейката и изпънал ръце, сякаш искаше да ми каже нещо лично.

— И вие като мен нямате подобрения и не сте преминали през пречистването от терапията. Старомодна сте и аз ви симпатизирам. Чел съм докладите ви и студентските ви разработки. Зная, че принадлежите към следващото поколение водачи на Марс.

— Не смятам, че някога пак ще се замеся в политиката.

— Глупости! — възрази той ядосано. — Марс не може да си позволи да загуби хора като вас и не може да си позволи да разчита на човек като чичо ви.

Направих гримаса.

— Съзнавате ли колко са важни следващите няколко години? — попита Мендоса.

Не отговорих.

— Не знам и половината от това, което бих искал да знам. Вие може би знаете повече от мен. Можете да бъдете част от отбора, от основните фигури в този период от историята. А аз винаги ще бъда в периферията като човек за предаване на послания. Но със сигурност знам едно — хората по върховете са уплашени. Никога не съм бил свидетел на такова объркване и неразбирателство. Дори мислителите са на различни мнения. Разбирате ли колко необичайно е това?

Съзнанието ми се беше отърсило от шока, но продължавах да го гледам мълчаливо.

— Нещо изключително могъщо ще бъде създадено. На всеки няколко поколения науката причинява това — пъха ни нещо в ръцете, за което не сме подготвени. Много хора си мислят, че вече нищо не може да ни изненада. Е, поне управляващите и мислителите ясно виждат, че трябва да сложим всичко в ред и трябва да го направим преди да се появи голямото нещо, каквото и да е то.

Осъзнах, че всичко досега е било детска игра и дребни сметки и стомахът ми се сви.

— Ако земните ни работи не са в ред, а някои млади и незрели човешки същества открият и започнат да използват тази нова сила, каквато и да е тя… Лидерите в Сиатъл, Токио и Пекин смятат, че можем да се самоунищожим.

Мендоса се намръщи така, сякаш току-що беше казал на някое от децата си, че е много болен.

— Десетилетия бях изолиран от обществото във Вашингтон. Аз съм мормон и не съм преминал терапия, но досега съм се справял с всичко. Ако някой разбере за нашия разговор, може да загубя това, за което съм се борил — социално положение, власт и влияние.

— Тогава защо се решихте на това? — попитах.

— Знаете ли, че е незаконно някой да бъде подложен дори и на гражданско наблюдение в столицата на всички държави на Земята?

Бях чувала за това.

— Някои правителствени работи не трябва да се знаят от хората. Дори и в нашата ултрарационална епоха, когато всички са образовани и се провеждат мащабни референдуми, има случаи, когато правилата се погазват.

— Неабсолютизма на Петерсън — отбелязах.

Петерсън, емблема на толкова много класове по мениджмънт, казва, че всяка система, която се стреми да изгради единна организация и рационализъм, трябва да си остави възможност да нарушава законите и правилата, защото в противен случай ще претърпи неминуем грандиозен провал.

— Точно така. Върнете се вкъщи, Касея. Внимателно избирайте водачите и наставниците си и работете за обединението. Когато Марс е излязъл на политическата сцена, това не е можело да се предотврати. Достатъчно съм учил история, за да съм в състояние да предвиждам събитията. Предстои труден период със силни противници и ще трябва бързо да се вземат решения, които няма да бъдат лесни и приятни.

— Аз съм само асистент — възразих разпалено.

Той погледна мрачно настрани.

— Тогава си намерете някой силен пилот, който да ви изведе от бурята.

Облегна се назад, оправи реверите си, взе плика с обяда си и стана.

— Довиждане, госпожице Мейджъмдар.

— Довиждане. Благодаря за оказаното доверие.

Мендоса сви рамене, мина по тревата и се отправи на изток към сградата на Капитолия. Седях на пейката с лице към мемориала на Линкълн, а сърцето ми студенееше като мрамора под мен.

 

След един месец Битрас, Алън и аз събрахме багажа си, за да отпътуваме към Марс. Опаковането на нещата не ни отне много време. Няколко дни не бях виждала Битрас, защото повечето време прекарваше заключен в стаята си и водеше разговори с Марс, но си мислех, че нарочно странеше от нас.

Алън не се отнасяше вече към него с уважението, което се полага на по-възрастен държавник. Дори му струваше доста усилия да показва и най-малка почит към нашия синдик. Битрас не искаше да въвлича и мен в подобна конфронтация, защото се опасяваше, че ще бъде подложен на същото негативно отношение.

Аз не го мразех. Дори не можех и да го съжалявам много. Просто исках да се прибера у дома. Два дни преди отпътуването ни Битрас влезе в дневната и застана зад мен, докато аз седях на стола и преглеждах компютъра си.

— Делото срещу мен е прекратено. След пледиране за културни различия. Врявата отшумя, поне на този етап.

Вдигнах поглед.

— Добре — отговорих кратко.

— Завел съм дело от страна на Алис. „Мейджъмдар“ съди „Майнд Дизайн Инк.“ От Соренто Вали, Калифорния.

Кимнах. Той преглътна и продължи да говори с усилие, гледайки през прозореца.

— Консултирах се с Алис Едно и Алис Две и с нашите адвокати на Марс и реших да наема адвокат оттук. Ще искаме процес със съдебни заседатели, между които да има поне двама мислители.

— Умно — казах аз.

Битрас седна на стола срещу мен и скръсти ръце в скута си.

— Всичко дотук беше направено тайно, но преди да си тръгнем ще разкрия подробностите. Това ще принуди „Майнд Дизайн Инк.“ да се яви в съда, а не да потули нещата. Ще стане скандал, а те ще отричат всичко.

— Вероятно — съгласих се.

— Това няма да е от полза за ВИЗА. Нашият адвокат ще изкаже подозрения, че Земята участва в заговор и използва „Майнд Дизайн Инк.“, за да отслаби икономически Марс. Направих грешка. Много малко ме успокоява факта, че те направиха по-голяма. Алис Две ще остане тук.

— Планът е добър.

— Някой трябва да остане с нея. Алън изяви желание, но аз мислех да предоставя на теб тази възможност.

— Искам да се махна оттук — отговорих, без да се замисля.

— И двамата се наситихме на Земята — въздъхна Битрас и изведнъж ме погледна. — Смяташ ли, че съм глупак?

Устните ми сами проговориха, а очите ми се изпълниха със сълзи на гняв заради предателството му.

— Д-да! — отговорих, без да го погледна.

— Не съм най-добрият на Марс.

— Надявам се да е така.

— Но на теб предоставих добри възможности.

Не исках да го погледна в очите.

— Да — съгласих се.

— Само че също така те опозорих. Съветът ще предприеме изслушване. Ще ти задават смущаващи въпроси.

— Не това ме ядосва.

— А кое?

— Като човек с такава отговорност е трябвало да преценяваш правилно какви проблеми ще имаш ти и какви неприятности те могат да причинят на всички останали.

— Какво, да се подложа на терапия ли? — засмя се той горчиво. — Като истински земянин. Колко подходящо — да ми го предложи една марсианка.

— Това се случва и на Марс — казах.

— Не и на човек с моето потекло. Ние сме това, което се раждаме и играем с картите, които са ни раздадени.

— Тогава ще загубим.

— Възможно е — отговори той, — но ще го направим с чест.

 

Час преди да тръгнем към станцията за излитане се сбогувах с Алис в апартамента. За известно време тя се беше затворила в себе си и отказваше да отговаря на въпросите ни за вируса в нея. Не искаше да разговаря дори и с адвоката по делото и с неговия мислител. Но после промени решението си, като че ли се примири с положението си на обичан член от семейството, който не може вече да бъде използван за същата дейност.

— Преглеждах части от симулацията, която ти сподели с Ориана — каза тя, докато влизаше в моята стая.

Куфарът и компютърът ми лежаха върху леглото, подравнено по ъглите. Понякога бях изключително подредена.

— Цялата ли си я запазила? — попитах Алис.

— Да. Наблюдавах фрагменти от създадените персонажи в различни части на симулацията. Много беше интересно.

— Ориана каза, че ще ти бъде от полза. Но ще трябва да я изтриеш преди проверката от „Майнд Дизайн Инк.“.

— Нищо не мога да изтривам. Мога да сгъстявам информация и да я запазвам дезактивирана.

— Вярно. Бях забравила.

Неочаквано Алис се засмя по начин, който ми беше непознат.

— Да. Точно така. Мога временно да забравям.

— Ще ми липсваш — казах й. — Без теб пътуването до вкъщи ще ми се стори много дълго.

— Битрас ще ти прави компания, а ще се запознаеш и с други пътници.

— Съмнявам се, че с Битрас ще водим дълги разговори — отговорих и поклатих глава.

— Не го съди толкова строго.

— Той причини големи неприятности.

— Не смяташ ли, че неприятностите са изиграли своята роля в неговия случай?

Не можех да разбера какво ми говори.

— Хората и организациите на Земята действат прикрито.

— Мислиш ли, че всичко е било инсценирано?

— Смятам, че Земята няма да бъде доволна, ако не постигне това, което е решила. За нея ние сме пречка.

Погледнах я с по-голямо уважение.

— Ти говориш с болка, нали? — попитах я.

Тя вече не беше толкова наивна.

— Може и така да се нарече. Нямам търпение да се присъединя към оригинала си. Сигурно ще успеем да се утешим и да видим смешното в действията на човешките същества.

Алис показа образа си за пръв път от няколко седмици и малката дългокоса Алис Лидъл ми се усмихна.

 

Завърнахме се на Марс. След нас пътуваха и новините за делото на Алис. Шумът от него наистина заглуши недискретността на Битрас. Скандалът причини големи неприятности на ВИЗА и най-вероятно имаше принос за потискане на зараждащата се конфронтация между Земята и Марс.

Делото обаче бързо се превърна в поредица от увъртания и отлагания. До пристигането ни след десет месеца у дома — единственото родно място, което имах — все още не беше произнесена присъда. Нищо не се бе променило към по-добро.

Изобщо нищо не се бе променило.