Грег Беър
Преместването на Марс (14)

* * *

Ориана беше напълнила каютата си с пиктограмни проекции, всяка от които напомняше за симулация или „ЛитВид“. Повече от двайсет висяха във въздуха като малки скулптури, някои пулсираха, други едва чуто пееха.

— Глупаво е, нали? — каза тя и се засмя. — Ще ги изключа.

Махна с ръка и образите изчезнаха, което ми даде възможност да разгледам цялата й каюта. Беше подредена, но претрупана. В единия ъгъл лежеше пуловер или по-скоро половин пуловер. От него стърчаха малки пръчки, а отстрани имаше топка от нещо, което навярно бяха конци, или не, сетих се — прежда.

— Плетеш ли? — попитах я.

— Да. Понякога губя представа къде съм или какво правя и плетенето на една или две куки ме връща в действителността. Това е много актуално в Париж, където живее баща ми.

— Майка ти и баща ти заедно ли живеят?

— Понякога. Тяхната връзка е много свободна. Повечето време от годината живея при баща ми. Понякога отивам в Естония при майка ми. Тя е търговски агент за „Искандер Рисорсиз“, а те привличат опитни работници от целия свят.

— А баща ти?

— Той е минен инженер за „Юропиън Уотърс Кънсървънси“. Много време прекарва на подводници. Имам чудесна симулация на Северно море. Искаш ли да ти покажа?

— Не точно сега. Не ти ли се иска да имаш само един дом?

— Защо? — попита ме тя, като протегна ръка.

— За да чувстваш, че принадлежиш някъде. Да знаеш къде ти е мястото.

Ориана се усмихна широко и ми отговори:

— Познавам цялата Земя, и то не само от симулации. Била съм навсякъде сама или с родителите си. Мога да стигна с шокър от Джибути до Сиатъл само за четири часа. Страхотно е, когато се сменят климатите.

— Понякога пътувала ли си по-спокойно? — попитах.

— Искаш да кажеш… — тя прокара ръка по постелката на леглото. — Наземна скорост? Двойно дигитална?

— Единично.

— Разбира се. Преди две години пропътувах цяла Европа на колела с няколко кенийци. Палехме си лагерни огньове, гледахме нощното небе и прибирането на реколтата в Елзас. Ти наистина си луда по тези неща, нали?

— Очевидно имаш предвид като кон с капаци.

— Виж, Земята не е пред упадък. Наистина не е. Аз съм точно като теб, а не нещастно малко богато момиче.

— Сигурно просто завиждам.

— По-скоро си стеснителна — каза Ориана. — Но ако искаш да ме питаш нещо за Земята, за настоящето, историята и културата, можеш да го направиш. Пред нас има много месеци, които не искам да прекарам в джогинг и плуване.

След разговорите с Алис, която ми обясняваше за живота на Земята, бях останала с впечатление, че обществото там е идеално, ефективно и хладнокръвно. Но Ориана ми каза противоположното на това. Между земяните имало голямо неразбирателство. ВИЗА и южната ВАЮП не можели да изчистят противоречията помежду си, а моралните ценности се сблъсквали, когато хората от една страна отивали да живеят в друга, което често се случвало през 70-те години. Някои народи като ислямските фатимати, християните от Грийн Айдахо, мормоните, уахаби саудитите и други поддържали мнения, които дори и на Марс биха били сметнати за консервативни и упорито не правели компромис с културната си идентичност, въпреки критиките на всички от Земята.

Палеохристияните от Грийн Айдахо, които на практика били отделна нация в Съединените щати, заявявали, че право на жените е да бъдат по-малко на брой от мъжете. Жените се борели законните им права и власт да бъдат ограничени, въпреки че всички щати се противопоставяли на това. В Мароко и Египет пък мъжете прославяли жените, защото смятали, че те са пътят към Мохамед. Във Велики Албион, по-рано наричан Обединено кралство, старците, трансформирани в деца, нямали право на политическа кариера и това предизвикало вълнение, което аз все още не можех да си представя. Престъпвайки закона във Флорида, някои се трансформирали в същества, които по форма напомняли морски бозайници. За да платят тази процедура те организирали изложба „Акт в морето“ за всички туристи.

Колкото до езиците, през 60-те и 70-те години всички били полудели по изкуствено създадените езици. Смесвали се стари, измисляли се нови, правели се комбинации между музика и думи, така че било трудно да се разграничат тоновете от фонемите. Създали се визуални езици, които обливали говорещия в проекции и сложни символи, и всички те сякаш били създадени да разделят, а не да свързват хората. Имало и подобрения, настроени на Ню Лингва Нет. Тези подобрения се правели по хирургичен път и чрез тях всеки на практика разбирал и естествените, и изкуствените езици и дори можел да мисли на тях.

Визуалните езици били бум през 70-те години. Само във ВИЗА били създадени седемдесет такива. Най-широко разпространения се използвал от повече от 4,5 милиарда от населението.

Въпреки разказите на Алис, всичко ми се струваше много разединено. За всеки марсианец, та дори и за местен жител като Ориана, Земята изглеждаше разнородна, смущаваща, ненормална. Но според Алис Земята навлизаше в ранните етапи на създаването на нова история.

 

Битрас ме повика в каютата си след шест седмици, прекарани на кораба. Приготвих се за битка и сложих длан върху идентификатора на вратата му. Тя се отвори, той ми даде знак с ръка да вляза и аз пристъпих напред. Битрас беше облечен с дълги панталони и памучна риза с дълъг ръкав, както обикновено в бяло. Няколко минути си мърмори нещо, търсейки опорни точки в паметта си, сякаш аз не бях там.

— Да — проговори накрая, след като намери тези точки и обърна глава към мен. — Надявам се, че досега не ти е било скучно.

Поклатих глава и казах:

— Повечето време прекарвах в изследвания и упражнения.

— И в разговори с Алис.

— Да.

— Тя е неповторима, но носи в себе си наивността на всички мислители. Те не могат достатъчно критично да преценяват човешките същества. Аз не храня илюзии. Мила моя, дошло е времето да свършим малко работа, а тя има отношение към твоето минало… Ако ти имаш желание за това.

Гледах го с широко отворени очи и кимах едва забележимо.

— Какво знаеш за марсианските учени и теорията за континуума на Бел?

— Смятам, че не знам нищо за теорията — отговорих.

— От Мейджъмдар са разговаряли с Кайлетет за спонсорството на нови изследвания. Необходимо е да се използват т.нар. мислители „Куантум Лоджик“. Земята ги произвежда и продава, но те са много скъпи. Трийсет и девет милиона долара при доставяне на вътрешен режим и неактивирани. Ние сами трябва да създаваме персонажи за тях, а това отнема месеци, дори години.

Все още не се бях включила в разговора, въпреки че вече разбирах накъде клони Битрас.

— Ти познаваш Чарлз Франклин, обещаващият студент на „Клайн“, нали?

— Да.

— Бяхте ли любовници?

— За кратко — отговорих, след като преглътнах и вирнах брадичка в знак на непокорство.

— Сега е обвързан от закона да бъде с жена от Кайлетет.

— О-о!

Битрас следеше реакцията ми.

— Г-н Франклин ръководи група от млади физици теоретици в изследванията на Тарсис. Името на групата е Олимпийците.

— Не знаех това — казах.

— Не се учудвам, защото на работата им не се дава никаква гласност. Те се отчитат само на финансовите администратори, а досега не са публикували нищо. Прочети това послание от Земята. Отпреди няколко дни е и е изпратено от Станфордския университет до Кайлетет.

— Как се сдоби с него? — попитах.

Битрас се усмихна, поклати глава и ми подаде компютъра си.

* * *

Установихме силна зависимост между откъсване на времето и откъсване на пространството. Възможно отношение на едното към другото. Откритото трето откъсване може да е предизвикано от тях. Причината неизвестна. Откъсване на време, откъсване на пространство, автоматична промяна в третото. Вероятна обща зависимост, що се отнася до градуса на кривата, но третото откъсване предизвиква четвърто — слабо и спорадично… Възможно откъсване на съдбата. Петдесет откъсвания регистрирани досега. Очакват се още. Ще обмените ли с нас информация? Взаимна изгода при положителен отговор.

— Това е ухажване на учени — обясни Битрас, — и е много странно защо Земята ухажва Марс. Чарлз Франклин обсъждал ли е тези неща?

— Не… Май само спомена веднъж за континуума на Бел и как го нарече… тайните канали, каквото и да означава. Мен това не ме интересуваше, а и той не говореше много.

— Жалко — отговори Битрас. — Имала си неповторимата възможност да изживееш любовта си с г-н Франклин и да научиш нещо много важно. Да не би все пак да ти е обяснил идеята си?

— Дори и да е така, аз не съм го разбрала.

— Според хората, които работят за мен, континуумът на Бел е ключът към нова физична теория, която може и да се окаже правилна. Олимпийците наричат вселените предопределения или съдби.

Все още не разбирах нищо и поклатих отрицателно глава.

— Ние се интересуваме от това, защото „Кайлетет Марс“ е подложен на натиск, за да се откаже от финансирането на Тарсис. Изцяло.

— Но „Кайлетет Марс“ е лунна собственост — отговорих.

— Да, но се контролира от ВИЗА и е по-добре да има по-голяма независимост. А в същото време Станфордският университет прави предложение на г-н Франклин да се включи в тяхната програма и да дойде на Земята, за да продължи разработките си. Обещават му достъп до най-напредналите земни мислители, включително и до мислителите „Куантум Лоджик“, а също и много голяма заплата. Освен това ще помогнат да се решат финансовите затруднения на „Клайн“. А те, разбира се, до голяма степен се дължат на намесата на ВИЗА.

— Той приел ли е?

— Той е докладвал на „Клайн“ за предложението, както е прието да се прави в една фамилия, а „Клайн“ информира Съвета, както е правилно. Съветът предаде информацията на по-крупните спонсори на Тарсис. Не, не е приел. Господин Франклин е един изключителен млад мъж. Алис стигна до заключението, че Земята е погълната от събиране на информация за континуума на Бел и нещо, наречено дескрипторна теория. Слухове и от други места навеждат на тази мисъл.

— Всичко това важно ли е?

Битрас се усмихна и отговори:

— Земята няма да се добере до Чарлз Франклин или някой от Олимпийците. Мейджъмдар ще работи с Кайлетет, за да финансират за собствените си цели създаването на три мислителя „Куантум Лоджик“.

— Така ли? — възкликнах. Чарлз беше постъпил правилно и бе получил това, което искаше. Удивително!

— Съжалявам, че връзката ви не е траяла по-дълго — каза Битрас. — Защо се разделихте?

Той смени темата на разговора почти без да променя тона си и аз за малко щях да се подведа и да отговоря. Вместо това обаче разперих ръце, повдигнах вежди, свих рамене и казах:

— C’est la vie.

— Имаш ли опит с изискани и надарени мъже?

— Не — отговорих.

— А с мъжете изобщо?

Замълчах и продължих да се усмихвам. Битрас ме наблюдаваше съсредоточено.

— Забелязал съм, че младите жени събират повечето си впечатления за мъжете през първите пет години, след като започнат да мислят за любов. Това е много важен период. Смятам, че ти сега го изживяваш. Жалко ще бъде, ако изостанеш в образованието си в тази област. А един космически кораб не предлага много добри възможности за това.

Ето, започва се, помислих си.

— Надявам се да ми кажеш, ако си спомниш нещо повече за Чарлз Франклин. Сега, въпреки нежеланието ми, съм принуден да наваксвам по физика, а в точните науки не съм много силен. Надявам се Алис да е добър учител.

Той ми благодари и отвори вратата на каютата. Отвън минах покрай Ейкър, който изпълняваше някаква поръчка, промърморих нещо за поздрав и отидох в залата за спорт. Заедно с четирима потни мъже, всички на възрастта на Битрас, изкарвах яда и раздразнението си около час с физически упражнения.

Чарлз се беше оженил. Бе намерил покоя, който търсеше. Той беше на път да стане значима личност, ако не за мен, то поне за Марс и Земята.

Браво на него.

 

За мен Ориана беше като ярък пламък, разгарян от силния вятър. Както никога не можех предварително да кажа накъде ще задуха вятърът, така не знаех и в какво настроение ще е тя. Но никога не я видях намръщена, обезкуражена или дори прекалено критична. Когато приковеше вниманието си в мен, за да слуша какво й говоря или просто да ме наблюдава, разбирах как се чувства всяка котка, когато човешко същество започне да я изучава.

На практика Ориана не беше по-умна от мен, но бяха поразителни бързия й достъп до всякаква информация и почти нехайното прилагане на умения, които бяха купени, а не научени или придобити. И на двете ни липсваше едно и също нещо, което не можехме да получим от Земята при цялото нейно величие — опита, който се вкоренява в съзнанието и във всяка клетка на тялото. Подобренията и елитното образование не бяха в състояние да я научат как да изпита страстта на твърдото убеждение или удовлетвореността от личната цел.

Разговаряхме, телескопът изпълваше стаите ни с проекции, играехме различни игри в залата, гледахме от платформата за наблюдения как звездите минават покрай нас. Ориана ми показа собственото ми недалечно минало. От нея научих много за Земята, а още повече за себе си. Показа ми колко много още трябва да постигна. Въпреки това все още не желаех да участвам с нея в симулация. Тя не преставаше да ме убеждава.

— Чрез по-опитни в тия неща земни жители успях, без някой да разбере, да се сдобия с истински външни симулации. Не съм казвала на родителите си — сподели Ориана на 30 декември, Деня на Джил. Течеше петия месец от нашето пътуване и ние току-що бяхме приключили с най-тежката серия от упражнения досега — три часа бягане на място с магнитни костюми в залата за спорт по пътека, която създаваше пълна земна гравитация. — Нали няма да ме издадеш?

— Това незаконно ли е?

— Не точно незаконно, но компаниите производителки вземат всички мерки за защита. Ако разберат, може да ме изключат от списъка на потребителите. Не понасят фалшификати, внесени отвън.

— Симулациите не са много популярни извън Земята — отбелязах.

— Това наистина ще ти хареса — каза Ориана, като отхвърли възражението ми с повдигане на рамене. — Всичко става постепенно. Запознава те с различията между мен и теб. Попадаме в атмосферата на днешната Земя, но не е направено с образователна цел. Всичко е плод на въображението и е много романтично. Ти имаш достъп до Алис… Тя е идеална да приема нашите изживявания… Много по-добре, отколкото платките с изкуствена памет. С Алис можем да споделим и най-съкровеното.

— Не съм убедена, че тя ще се съгласи.

— Не знам да има мислител, който да не изгаря от желание да събере колкото може повече информация за човешката същност. Освен това днес е Денят на Джил и трябва да празнуваме. Алис също има нужда да си почине.

Джил, първата земна мислителка, която достигна до самоосъзнаване на 30 декември 2047 г., послужи като модел за създаване на следващото поколение мислители и буквално можеше да се смята за прародителка на Алис. Джил все още беше активна на Земята и когато стигнехме там, Алис искаше да се срещне с нея по мрежата, ако останеше време.

С Ориана използвахме изпарителната торба в моята стая, подсушихме се и аз я попитах:

— Ти мислиш само за симулации. А къде остава истинският живот?

— Истинският живот ще има смисъл, когато стана на осемнайсет. Ще разчитам на себе си и родителите ми няма да носят отговорност за това, което върша. Ще мога да поемам рискове и да живея опасно. Дотогава съм просто котлет.

— Котлет?

— Изтръгната от утробата на родителите ми. Симулациите са упражнения за истинския живот.

— Дори и когато фантазираш?

— Не отивай чак толкова далеч — усмихна се тя. — Те са за удоволствие.

Внимателно отклоних поканата, но дадох да се разбере, че по-късно може и да приема.

 

Ежедневието на кораба започна да ми действа хипнотично. След четири-пет часов сън, който намаляваше всеки месец, се събуждах с приятна музика и проекция на графика за деня, заедно с менюто, от които можех да избера с какво да се храня или какво да правя. Спортувах, после закусвах, прекарвах няколко часа с Ориана или Алис, или седях в голямата зала и си говорех с другите пасажери. Разговорите на кораба бяха любезни и рядко се стигаше до спорове или противоречия. Преди обяд отново спортувах, само че по-интензивно, след което се хранех с Ориана и родителите й.

С Алън няколко пъти в седмицата ходехме при Битрас. Той кроеше планове какво ще прави на Земята, а следобедите посвещаваше на усилено учене. Предоставяше ни да разучаваме „ЛитВид“ и докладите, повечето от които бяха на Мейджъмдар. Внимавах при разговорите с Ориана или някой друг да не се издам какво съм научила от тези срещи.

Обикновено вечерях с Алън и Битрас и някои от техните земни познати. След това отивах в каютата си, жадна за съществуване без ограничения, и включвах „ЛитВид“. После правех леки упражнения и отново хапвах с Алън или Ориана.

 

Не след дълго започнах да откривам някои противоречия в това, което земяните на кораба казваха за предполагаемото бъдеще на Земята, за плановете на ВИЗА или ВАЮП. Вече почти виждах цялостната картина и това, което знаех, ме впечатляваше и безпокоеше едновременно.

Не мога да забравя един разговор, защото той беше необичайно скучен. Това се случи в края на петия месец. След едночасово обсъждане на икономиката на Земята и връзките й с Тройката, които можеха да се оприличат на огромно куче, размахващо малка, но непрекъснато растяща опашка, се оттеглих и си поръчах вечеря. Само след няколко минути роботът в столовата ми донесе от ярко осветения разпределител изключително вкусна храна — много по-добра от всичко, което можеше да се намери на Марс.

Ориана беше в каютата си, потънала в преживяването на симулация. С нея имахме среща по-късно вечерта. Седнах до Алън на извитата маса. Срещу нас седяха родителите на Ориана. Майка й, Рена Искандера, висока и внушителна жена с етиопски произход, носеше свободен гащеризон на яркооранжеви, тъмнолилави и кафяви щампи. Съпругът й, Пол Фронтиер, французин по рождение и жител на Еврокон, беше спретнато облечен в сиво-зелен космически костюм, свободен по тялото и стеснен на китките и глезените.

Алън говореше с Рена и Пол, а аз седях до него и внимателно слушах.

— Струва ми се, че нас малко ни плашат Земята и обичаите там — каза той. — Има толкова много хора, култури и обичаи. Колкото повече научавам, толкова повече се обърквам.

— Не учите ли за майката-планета в училищата на Марс? — попита Рена. — Най-малкото, за да сте подготвени за такова пътуване.

— Учим — сви рамене Алън. — Но марсианците до голяма степен са погълнати от собствената си история и култура.

Той ме погледна и около очите му се появиха бръчици от негласен смях.

— На Земята се гордеем с това, че можем да приемаме нашата собствена идентичност и разнообразието на култури — обади се Пол. — Марсианците явно се гордеят с това, което са наследили от нас.

Реших да приема предизвикателството и то само за да разбера земяните, а не заради слабото и прикрито обвинение, че сме провинциалисти. Отговорих му:

— Учат ни, че сега Земята е много по-спокойна и стабилна политически от всякога.

— Правилно — кимна Пол.

— Но има толкова много спорове! Толкова много неразбирателства!

Рена се засмя високо и звънко. Тя беше два пъти по-възрастна от мен, но изглеждаше много по-млада и с Ориана можеха да бъдат сбъркани за сестри.

— Ние си падаме по тях — отговори ми тя. — Гордеем се, когато се караме един с друг.

— Искаш да кажеш, че Земята е едно бойно поле? — попита Алън.

— Не, ние наистина имаме разногласия по много въпроси. Но не се избиваме всеки път, когато сме на различни мнения. Сигурно сте учили за двайсети век.

— Да, разбира се — включих се в разговора.

— Най-кървавия в човешката история. Като кошмар — една дълга война, продължила почти от началото до края на века, благоприятна среда за всеки тиранин. Дори на края на века страстите между народи с различна история, религия и географско положение водеха до ужасяващи по размерите си убийства и репресии. Но точно през този период повече народи от всякога разрушиха традиционните форми на управление, други бяха скептично настроени, разочаровани или отчаяни. Народите израстваха.

— Отчаянието им е помагало да израстват? — намръщих се аз неодобрително.

— Нямаше как. Не можеха да се върнат назад, защото никой не можеше да си го позволи. От разрухата вече не можеше да се извлича печалба. Великият бог Мамон стана бог на мира. Тогава се обърнахме към вселената и поставихме началото на заселването на Луната, Марс и малките външни светове. Хората започнаха да разбират нещата.

— Но вие продължавате да имате противоречия — казах, леко хапейки долната си устна, като се надявах да създам впечатление, че въпросите са плод на моята наивност и незнание. Битрас ме учеше как да изглеждам объркана или слаба, за да имам предимство пред другите.

— Надявам се, че не говориш за всички на Земята — усмихна се Пол. — Да спориш не означава да мразиш, поне според здравомислещите. Опонентите печелят от това. Ние се стремим да се развиваме и да постигаме повече. Ако загубим, знаем, че ще се бием в други войни, войни без проливане на кръв, войни на ума, където изходите са много, а не само победа или загуба.

— А ако имате различия с Марс? — попитах, като надянах маската на загрижена провинциалистка. — Ако не можем да се разберем?

— Нас не бива да ни надценяват като противници — поклати глава Пол. Рена явно беше съгласна с него.

— Което е добро за всички, е добро и за Земята — каза тя и докосна ръката ми. — Земята е толкова разнородна, предполага толкова много възможности за развитие и промяна, толкова много, както ти самата казваш, различни мнения. Но ако разгледаме политиката и отношенията на народите към нея, без значение къде живеят, ще останем учудени как те постигат съгласие за важните цели.

Цели. Думата отекна в главата ми. Алис, ти си напълно права.

— Какви например?

— Ами, не можем да бъдем недисциплинирани. Вселената не е толкова приятелски настроена. Слабостта и слабите поддръжници.

— Като Марс — подметнах.

Рена присви очи. Май се бях поувлякла.

— Трябва взаимно да си помагаме за постигане на общите цели на всички човешки светове — заяви тя.

— Срещу кого трябва да се съюзяваме?

— Не „срещу“, а „за“. За следващия пробив — заселването на звездите. Има достатъчно светове за всички, които не са съгласни, те могат да пробват нещо ново и велико, да направят голямата крачка напред… Но ако сега сме разделени и недисциплинирани, никога няма да видим тези светове.

— А ако нашите цели не съвпадат? — попитах.

— Всичко се променя — отговори ми Рена.

— Кой трябва да смени целите си?

— Точно затова е дебатът.

— Дебатът може да продължи вечно. И да се окаже, че не може да разреши проблема — възразих аз.

— Вярно е, че не винаги можем да си позволим да разполагаме с неограничено време.

— Ако дебатът трябва да се прекрати — продължих, — кой ще направи първата крачка?

Рена ме погледна проницателно. Тя се забавляваше, но въпреки очевидната им изтънченост и времето, прекарано на Марс, трябваше да ги попитам дали разбират начина на мислене на марсианците.

— Ориана би казала, че когато обществото не може да тръгне в правилна посока и откаже да поеме възложените отговорности, трябва да бъдат опитани и други средства — отговори ми Рена.

— Сила ли? — попитах я.

— Рена толкова много обича да спори — тихо каза Пол на Алън. — Досега всички на кораба бяха прекалено кротки, прекалено любезни.

— По въпросите, по които Земята и Марс не могат да постигнат съгласие, има възможност за развитие и обсъждане — заключи Рена, като се взираше в мен съвсем приятелски и явно очакваше нещо. — Силата е навик от миналото, който аз не одобрявам.

Тя очевидно искаше да не се съглася, но нещо я беше засегнало дълбоко и аз не исках да я ангажирам с по-нататъшен разговор. Усмихнах се резервирано, наведох се и почуках по чинията, за да дам знак на робота, че съм приключила с вечерята.

— Понякога, увлечени от собствения си ентусиазъм, забравяме да помислим как се чувства другия — отбеляза Пол предпазливо.

— Няма нищо — каза Алън. — По-късно ще продължим разговора.

 

Битрас беше намислил много неща. Държеше се безупречно, повече като загрижен чичо, отколкото като шеф. Понякога беше учител, друг път — ученик заедно с мен и Алис, докато се опитвахме да извлечем смисъл от загадката, която представляваше Земята. С нищо не напомняше свещеното чудовище, както го беше описала майка ми.

Промяната, която настъпи в него в средата на шестия месец, ме свари абсолютно неподготвена. Повика ме в каютата си, за да се консултира с мен. Беше се върнал към навика да носи дрехи за тенис и когато влязох при него, бе облечен с бяла памучна тениска и шорти, подпрял крака на стената, а в скута му лежеше компютърът.

— Тази седмица на Марс обстановката е доста напрегната — започна той.

— Не съм видяла нищо по „ЛитВид“ — отговорих небрежно.

— Разбира се, че не си — сви устни Битрас. — Не съм и очаквал това да се разчуе. Или поне не сега. Две ОМ са решили да направят самостоятелно предложение за обединение.

— Кои?

— „Мухтая“ и „Понг“.

— Те не са от водещите пет — казах.

— И най-вероятно няма да предизвикат интерес… на Земята. Но аз направих някои отстъпки и поисках да ми бъдат върнати много услуги, за да мога да предам предложението на Земята. Това допълнително обезпокои тези, които се притесняваха. Ако някой се осмели да провали мисията ми, ако някой започне голяма кампания на Марс, преди ние да пристигнем… да направи отстъпки на Земята… разпродажби… — той вдигна ръка и ме изгледа, присвил очи. — Това няма да бъде забавна игра. Тревожат ме Кайлетет. Те явно смятат, че държат допълнителни козове.

Поклатих глава с разбиране. Битрас се отпусна още малко назад, погледна ме и продължи:

— Какво научи за земяните?

— Мисля, че доста неща.

— Знаеш ли, че през последните трийсет години земяните постоянно вдигат средната възрастова граница за първи сексуален контакт и че все повече и повече физически изобщо не правят секс, като бройката им вече достига десет процента от жителите? — Той скептично присви очи, сякаш размишляваше.

— Чух за това — отговорих.

— Някои от тях се женят, но правят секс само чрез симулации.

Толкова се бях успокоила от неговото прямо и безпристрастно поведение през цялото време, че дори и сега не подозирах нищо.

— Има сватби между мислители и човешки същества. Те се отнасят към секса платонически, но иначе са полигамии. Хората имат деца, без да правят секс и без да раждат.

— На Марс също има извънутробни деца — напомних тихо, чудейки се какво беше наумил Битрас.

— Аз предпочитам по-старомодния начин — заяви той и закова черните си очи върху мен. — Досега почти нямах време за това. Забелязвам също, че ти не си настроена за романтични приключения.

Най-сетне в съзнанието ми отекнаха предупредителни сигнали. Не отговорих, а просто вдигнах рамене с надеждата, че сконфузеното ми мълчание ще бъде достатъчно, за да отклони разговора в друга посока.

— Ще работим заедно още много месеци.

— Да — отговорих кратко.

— Възможно ли е, докато работим толкова много, да се чувстваме добре заедно?

— Трябва да успеем — казах. — Между земяните ще бъдем червени зайци.

Той кимна в съгласие с мен и продължи:

— Ще бъдем между много странни и могъщи хора. Ще бъдем много по-напрегнати, отколкото се чувствам аз в момента, докато чета тези съобщения. Започнала е война на нерви, Касея, и бихме могли… да намерим място, където заедно да се спасяваме от войната.

— Бих искала да прочета съобщенията — смотолевих.

— Няма да се чувствам добре, ако намирам утешение в някоя жена от Земята.

— Не съм убедена, че…

Той ме прекъсна с поклащане на главата.

— Ами ако аз вложа много усилия в една временна връзка, защото тя не може да бъде друга, и накрая открия, че жената иска да прави секс с мен само чрез симулация?

Битрас ме гледаше настойчиво. Започвах постепенно да се ядосвам и си повтарях наум думите на майка ми: „Бъди умна, бъди мъдра“. Не се чувствах нито умна, нито мъдра, но все още не бях побесняла от възмущение.

— Обичам отрано да правя планове и да разрешавам проблемите — говореше Битрас. Протегна се и ме хвана за ръката, после премести своята на рамото ми. Пусна ме и леко докосна дрехата ми, съвсем малко над гърдите. — Ти означаваш много повече… за мен.

— В нашата фамилия ли?

— Това не е пречка.

— Аха! — казах. — Просто осигурява удобство.

— Много повече от това. След като уредим тези неща, и двамата ще можем да се съсредоточим върху работата си.

— Една много по-силна връзка, така ли?

— Разбира се — съгласи се Битрас.

Внимателно отместих ръката му и усмихнато го попитах:

— Искаш да кажеш, че сега трябва да създадем семейство, нали?

— Семейство ли? — Той ужасено се отдръпна.

— Нали трябва да създадем още червени зайци? За да се противопоставим на милиардите земни жители. Всичко е въпрос на политика.

— Касея! — възкликна той. — Ти умишлено изопачаваш…

— Не бях планирала да създавам поколение толкова рано — прекъснах го аз. — Но ако ще послужи за изпълнение на политиката, явно ще трябва.

Глупаво или не, но не можех да спра. Направих се на спокойна, вдигнах ръка към лицето си и продължих:

— Битрас, всичко, което може да се поиска от една червена самка в този живот, е да легне по гръб и да мисли за Марс.

— Това не е смешно, Касея — направи гримаса на неодобрение той. — Аз обсъждам сериозни затруднения в личния ни живот.

— Ще трябва да сменя медикаментите — подметнах, — защото биохимичните процеси при бременните са различни.

— Ти въобще не разбираш какво искам да ти кажа.

Той отново протегна ръка, докосна рамото ми, после премести ръка над гърдите ми и през цялото време не отделяше поглед от моя, като се опитваше да ме убеди, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Не съм ли привлекателен? — попита.

Повдигнах вежди, отместих отново ръката му и заявих:

— Трябва да говориш с баща ми. Той разбира родовата политика по-добре от мен. Особено по отношение на връзки, съюзи и… деца.

Битрас отпусна рамене и вяло махна с ръка.

— Ще прехвърля документите на твоя компютър. Алис вече ги има — каза той и поклати глава с неподправена тъга, а може би и със съжаление.

Нямах никаква вина и не изпитвах жалост към него. Излязох от каютата му замаяна и сякаш олекнала. Да бъдеш предупреден навреме означаваше да бъдеш въоръжен навреме. Облекчението ми се превърна в гняв, когато влязох в собствената си каюта. Седнах на леглото и така го заудрях с юмруци, че се подхвърлях на няколко сантиметра. После легнах по гръб със затворени очи и стиснати зъби и започнах да броя отзад напред. Той можеше да се контролира точно толкова, колкото едно бебе, което се напикава в пелените, чувах в главата си един спокоен и безстрастен глас, който винаги изказваше ясни мисли, колкото и разстроена да бях.

— Той е груб като пещерна мечка — казах на глас. — Той е тромав.

Седнах в леглото, разтърках очи и поех дълбоко въздух.

 

Аудио и видео връзките между „Туамоту“ и Марс бяха прекалено скъпи, за да ги ползвам без ограничения. Вместо тях, изпращах едно писмо за майка, татко и Стан. Последното писмо обаче, което написах в началото на осмия месец, преди да навлезем в земна орбита, адресирах само до майка си:

„Скъпа мамо, засега се справям добре и дори се наслаждавам на по-голямата част от пътешествието. Страхувам се обаче, че повечето от писмата, които ти изпращах, не бяха искрени. Докато бях далеко от Марс, докато разговарях със земяни и наблюдавах как работи Битрас, започнах все по-ясно да осъзнавам колко непригодни за реалния живот сме ние, марсианците. Ограничават ни традициите и консерватизма ни. Ние сме осакатени от собствената си невинност. Бедният Битрас! Той се нахвърли върху мен точно както ти предполагаше, но, слава Богу, само веднъж досега и беше толкова груб, прям и недодялан. Той, който е пътувал толкова много, има толкова широки разбирания и е такава важна личност. Един приятел веднъж ми каза, че марсианците не обучават децата си на най-важните неща от живота — ухажването, отношенията един с друг, любовта, а разчитат само на индивидуалното самообучение, което е все едно да се целиш напосоки и обикновено да не улучваш. На Земята Битрас ще премине терапия за социализация, ще прекарва повечето си време в симулации, ще изчисти съзнанието си и ще усъвършенства уменията си. Защо става така, че чувството ни за индивидуалност не ни позволява да коригираме слабостите си?

Много време прекарвам с една млада жена от Земята. Тя е умна и забавна и в сравнение с мен е на хиляда години, въпреки че в действителност е само на седемнайсет земни години. На осемнайсетия й рожден ден ще преживея симулация с нея и чрез нейните фантазии ще изследвам мъдростта на древната Земя. Не знам какво точно е преживяването, но подозирам, че няма да се чувствам спокойна. Тя едва ли ще разбере нещо, но аз съм ужасена. Ти навярно ще се шокираш, като четеш тези редове, но не мисли, че за мен шокът от това, което ще направя, ще е по-малък. Винаги съм смятала, че съм уравновесена и невъзмутима, но моята невинност, моето невежество ме отвращават.

Алис също предложи да опитам нещо такова. Надявам се, че до известна степен това е оправдание за теб, но ако не е… както казва Ориана (така се казва младата жена), аз вече не съм котлет.“

Изпратих закодираното писмо и преди майка ми да има време да отговори, на осемнайсетия рожден ден на Ориана, когато оставаха два дни до преместването ни от „Туамоту“ на совалка до Земята, ние се потопихме в тайно донесената симулация на въображението.

— По-добре късно, отколкото никога — каза Ориана, докато включваше компютъра си на личен канал и се свързвахме една с друга и с Алис, която нямаше търпение да започне да ни води.

— Все още не си ми казала за какво ще е.

— Това е роман с четирийсет действащи лица.

— Текст?

— Нарича се роман, защото има сюжет, а не е просто пейзаж. Ти си част от всички. Можеш да сменяш действащите лица, но част от тяхната самоличност остава. Докато си някой, няма да можеш да мислиш напълно като себе си, но ще можеш да наблюдаваш. Казано с други думи, част от теб ще осъзнава коя си ти. Това не е пълна симулация.

— О!

— Винаги можеш да се откажеш, а можеш и да се местиш във времето.

— Правила ли си същата и преди?

— Не — отговори Ориана. — Затова не исках да я възпроизвеждам просто на компютър. Алис може да ни пази по-добре и да ни осигурява повече подробности. Ако се появи вирус, тя може плавно да ни изтегли, а не да ни изключва, защото тогава винаги ме боли глава.

Това звучеше все по-зле. Сериозно се замислих дали да не се откажа, но като погледнах светналите от нетърпение очи на Ориана, докато подреждаше връзките, ме обзе пристъп на срам. Щом тя можеше да го направи, и аз можех.

— Ще започнеш сценария преди мен — обясни Ориана и ми подаде кабела. — Моят кабел първо трябва да деактивира подобренията и после да се настрои на общите връзки.

Доближих кабела до слепоочието си. Краят се разпери на няколко сантиметра и плъзна по кожата ми, за да застане в положение, при което няма да пада от собствената си тежест. Космите на ръката ми настръхнаха. Тези приготовления напомняха на подготовката преди дълбока терапия. Нещо ме погъделичка по слепоочието. Това бяха връзките, които преминаваха през кожата, черепа и мозъчната кора, провираха се и се свързваха с основните центрове в мозъка.

— Какво ще стане, ако това нещо се откачи? — попитах и леко докоснах кабела с върха на пръстите си.

— Нищо. Връзката ще прекъсне. Безопасно е. Стара и изпитана технология.

— А ако има вирус, с който Алис не може да се справи?

— Тя може да препрограмира всичко в симулацията. А докато оправя нещата, ще прекараш няколко секунди с нея.

Това е абсолютно вярно, чух гласа на Алис в главата си.

— О-о-о-х! — извиках уплашено. С Алис бях участвала в „ЛитВид“, но директната връзка беше съвсем различно нещо.

Опитай се да говориш с мен, без да мърдаш устни или да издаваш звуци.

Така… така добре ли е?

Отлично. Отпусни се.

Одобряваш ли това, което правим?

Цялото ми съществуване е подобно на симулация, Касея.

Казах на майка си какво ще правим. Не знам тя какво мисли.

Все още виждах със собствените си очи. Ориана беше закрепила кабела си и затворила очи. Едно мускулче на бузата й подскачаше.

— Готови! — каза тя на глас.

Симулацията стартира след три секунди.

Затворих очи. За пръв път в живота си разбрах какво е да затвориш ушите си, пръстите си, цялото си тяло. Видях фирмения знак на автора, който за мен не беше познат творец или корпорация — червени разрези от нож на тъмен фон, после пред очите ми притъмня.

Когато отново отворих очи, имах нови, различни спомени. Заедно с тях нахлуха нови мисли, тревоги и неща, за които знаех, че ми предстои да направя.

Всичко стана толкова плавно, че почти не усетих промяна.

Бях Будхара, от арабския алианс „Уахаби“, фамилия Сауд — наследници на земни природни богатства. Някъде в съзнанието си знаех, че Будхара никога не е живяла, че всичко е измислица, но това нямаше никакво значение. Нейният свят беше истински, много по-истински от моя, с напрежението, което може да създаде само преувеличаването в изкуството. Моето участие в нейния живот започна от петдесет години в миналото, с неизбледняваща живост преминах през седем важни епизода от нейното съществуване, за да се разделим след десет години в бъдещето край смъртния й одър.

Имаше интриги, непочтеност, измами, секс, въпреки че той беше само загатнат и не научих кой знае какво. Узнах много подробности за живота на „Уахаби“ в свят, пълен със съмнения. Будхара не се колебаеше и не се примиряваше. Животът й не беше лесен. Не ми изглеждаше да е лесен, а болката от нейните страдания в определени моменти се смекчаваше само съзнанието, че всичко рано или късно ще свърши.

Смъртта й стряскаше със своята жестокост. Тя беше удушена от любовника си, който искаше да покаже своето превъзходство, но и този момент не беше по-ясен от секса. С тялото си осъзнавах, че не съм мъртва, така както разбирах, че не аз правя секс.

По-късно съзнанието ми, древно и могъщо, се понесе на ръба на вселената и усетих присъствието на Ориана.

— Можеш да бъдеш всички, които видя — каза тя. — Най-много четирима при едно потапяне, когато те води мислител.

— Колко продължи симулацията? — попитах.

— Един час.

Струваше ми се много повече. Не можех да определя колко точно. Но си помислих, че не сме били заедно в симулацията и казах:

— Мислех, че ще споделим преживяванията.

— Ние го направихме. Аз бях последния ти съпруг.

— О! — почувствах, че се изчервявам. Тя е сменила пола си и е била с мен. За мен това беше много смущаващо и поставяше под съмнение най-твърдите ми убеждения.

— Можем също да се преместим на друго място или да се свържем с Будхара чрез западните канали. Тя може и да не бъде главно действащо лице.

— Искам да съм папагала й — опитах да се пошегувам.

— Това е отвън — каза Ориана, като имаше предвид, че не е част от симулацията.

— Тогава бих искала да бъда Нагоре — заявих, като не употребих правилния термин, но в този случай думата изглеждаше на място.

— Да изплуваш на повърхността — уточни Ориана, докато ме изваждаше от състоянието след симулацията. Отворих очи. Да бъдеш на десетки милиони километри между световете ми се струваше по-скучно от живота на Будхара.

Подсвирнах тихо и потрих ръце, за да се уверя, че това, което виждам и чувствам, е реалността.

— Не съм сигурна, че някога ще поискам да го направя отново — проговорих.

— Да-а. Първия път изглежда като нещо свещено. А всъщност толкова ти се иска да се върнеш там. Действителността изглежда фалшива. При следващите опити ще ти е по-лесно да се връщаш, защото ще виждаш нещата от повече ъгли. Ако не беше така, властите щяха да им сложат ръка отдавна. А аз не участвам в такива симулации.

— Да им сложат ръка ли? — попитах.

— Да ги обявят извън закона. Да ги забранят.

— Така ли! — Все още не можех да разсъждавам ясно. — Не научих много за Земята.

— Династията Сауд живее много изолирано, нали? Фанатици са на тема богатство, никой не го е грижа за последните им капки нефт, изобщо, идеални за сценарий на симулация. А Будхара ми е любимата героиня. С нея съм преживяла над двайсет епизода. Тя е силна, но знае кога да се подчини. Много ми харесва момента, когато иска от Маджли да й позволят да вземе богатството на братята си, след като загиват в Басра.

— Забележително — казах само.

— Не ми изглеждаш много щастлива.

— Просто съм удивена, Ориана.

— Не одобряваш ли избора ми?

— Не точно — отговорих, въпреки че изборът на Ориана беше най-малкото скучен. Тя бе изискана, но много млада и от време на време трябваше да си го напомням. — Надявах се да науча повече за най-характерното на Земята, а не за изключенията.

— Може би следващия път. Имам някои опростени истории, които са направо като пътеводители, но тях ги има дори и на Марс.

— Може — отговорих, но нямах никакво намерение да направя това отново.

Милиарди земяни се потапяха в симулации всеки ден, а аз не можех да разсъждавам трезво само след един евтин романс.