Грег Беър
Преместването на Марс (11)

2175–2176 г.,

марсиански години 54–55

Веднага щом чух, че съм одобрена за „чирак“, започнах усилено да изучавам повторно историята на земната политика и култура. Вече бях изпреварила с няколко дължини всички останали марсианци, що се отнася до обикновеното образование; бях се превърнала в нещо необичайно за Марс; в терафил^[1]. Сега обаче имах нужда да стана експерт в тази област.

Имах известна представа какви въпроси ще ми задават. Знаех прекрасно, че ще следват интервюта, траещи с часове, и свирепи наблюдения. Само че не знаех кой точно ще ръководи изпитването. Когато най-накрая научих, не знаех дали трябва да се успокоя или напротив — да се изнервя още повече. Сега си мисля, че в крайна сметка съм се успокоила. Първото интервю щеше да бъде с Алис — главният мислител на „Мейджъмдар“.

Интервюто бе ръководено от Ила и се проведе в един офис, запазен за по-формални, вътрешнофамилни събирания. Спомням си, че онази сутрин се обличах извънредно бавно, внимателно се гледах продължително време както в огледалото, така и във видеоизображението, търсейки пукнатини отвътре и отвън.

Опитах се да се самоуспокоя с една стометрова разходка до бизнес офисите. Внимателно подбрах по-дълъг маршрут през фамилни градини, далеч от главните тунели, запълнени с цветя, зеленчуци и малки дръвчета, които растяха под лъчите на изкуственото слънце.

Мислителите бяха невероятно учтиви, изпълнени с почти безкрайно търпение и страхотно приятни като личности. А, да, освен това бяха и по-умни, и по-бързи от хората, и то в значителна степен. Никога преди не бях говорила с Алис, но знаех, че чичо ми е заложил в нея доста специфичен набор от критерии за собственото си „чиракуване“. Дори малко се съмнявах дали тя ще ме оцени безпристрастно. Но като се има предвид възрастта ми и липсата ми на опит, това малко съмнение бързо порасна и се превърна в едва ли не нервна истерия.

Няколко минути преди интервюто се бях представила на ректора — непретенциозен, с лице на монах, на средна възраст. Беше от Джида и се казваше Пек. Бях го срещала и преди, когато се подготвях за научната си работа. Той се опита да ме поуспокои:

— Алис си знае добре работата, плюс това е и в добро настроение.

Това беше малка шегичка. Мислителите нямат настроения — те просто могат да ги имитират, но никога не се оставят да бъдат завладени от тях. За разлика от мен. Междувременно настроението, което ме бе завладяло в момента, се приближаваше до състояние на паника.

Промърморих нещо от рода на „Готова съм да започваме“. Пек се усмихна, потупа ме по рамото, сякаш имаше пред себе си малко дете, и отвори пред мен вратата на офиса.

Никога не бях идвала тук. Стените бяха от тъмнорозово дърво, метаболичният килим меко блестеше в горскозелено, а светлините ненатрапчиво просветваха иззад пиринчени аплици.

Зад бюрото с цвят на опал привидно седеше малко момиченце с дълга черна коса и ефирна бяла рокля — изображението на Алис. Ръцете й бяха скръстени на повърхността на масата, обагрена в черно и огненочервено. Алис бе наречена така в чест на вдъхновителката на Луис Карол — Алис Лидъл, и предпочиташе интерфейса на съименничката си. Образът й потрепна, само колкото да подчертае нереалността си, след това се стабилизира.

— Добро утро — произнесе тя. Гласът й бе сладък и женствен.

— Добро утро — усмихнах се аз. Усмивката ми проблесна също като образа на Алис — колкото да разкрие, че е изцяло изкуствена.

— Преди известно време сме работили заедно, но ти вероятно не си спомняш — каза Алис.

— Не — признах аз.

— Когато беше шестгодишна, аз ръководех един курс по история от „ЛитВид“. Спомням си, че беше много добра ученичка.

— Благодаря.

— От няколко месеца насам Битрас и ОМ „Мейджъмдар“ се готвят за пътешествие до Земята, където той трябва да се срещне с различни партньори и официални лица.

— Аха. — Слушах внимателно, като се опитвах да се съсредоточа върху думите, а не върху образа.

— Битрас ще вземе със себе си двама обещаващи млади хора като „чираци“. „Чираците“ имат някои доста важни задължения. Седни, ако обичаш.

Седнах.

— Да не би външният ми вид да те кара да се чувстваш неудобно?

— Не, не мисля. — В действителност беше странно да гледаш пред себе си малко момиченце, само че бях решила (по-точно, бях се принудила да реша) да не се впечатлявам чак толкова. Щеше да ми се наложи да работя доста с мислители.

— Програмата, по която си учила, идеално отговаря на изискванията на Битрас. Наблегнала си доста усилено на управлението и мениджмънта. Освен това си учила теория на мениджмънта по курсовете за самообразоване.

— Поне опитах.

— Освен това си изследвала земните обичаи, история и политика до известна степен. Какво чувстваш към Земята?

— Тя не спира да ме удивлява — отвърнах.

— Смяташ ли я за привлекателно място?

— Направо я сънувам. Много ще се радвам, ако успея да я видя на живо.

— А какво ще кажеш за земното общество?

— В сравнение с него Марс прилича на блато — признах си. Не знаех — никога не можах да се науча — как да се преструвам. Хм, така или иначе се съмнявах дали Алис щеше да се впечатли кой знае колко от преструвки.

— Според мен това не подлежи на съмнение. Но какви са силните страни на Земята, когато я разглеждаме като едно цяло?

— Не съм много сигурна дали Земята може да бъде разглеждана като едно цяло.

— И защо?

— Дори с всичките комуникации, с които разполага човечеството, с всичките еднаквости на хората… продължавам да смятам, че различията са много. Между съдружниците, между враждуващите държави, между малцинствата на неподложените на геронтологична терапия… разликите са доста.

— Според теб Марс по-еднороден ли е?

— По-нееднороден и по-непоследователен, бих казала.

— Защо?

— Защото над осемдесет процента от земното население е подложено на терапия. От шейсет земни години ражданията са планирани. По всяка вероятност никога Земята не е имала по-подбрано, по-интелигентно и по-здраво както във физическо, така и в психическо отношение население.

— А какво ще кажеш за Марс?

Усмихнах се.

— Ние поне уважаваме прищевките си.

— Ние по-непоследователни ли сме, що се отнася до мениджмънта и решенията, които вземаме?

— О, това не подлежи на съмнение — отвърнах аз. — Погледнете само нашата така наречена политика и всичките ни отчаяни опити за обединение.

— Според теб как това ще се отрази на преговорите на Битрас?

— Не мога да гадая. Дори не знам какво възнамерява да прави… какво е решило ОМ или съвета.

— Как възприемаш характера на Съединените щати и техните съюзници?

Внимателно и предпазливо изнесох един кратък курс по история — елементарна преценка на един комплексен въпрос, като прекрасно съзнавах колко невъобразимо голяма е паметта на Алис.

Към края на двайсети век международните корпорации имали почти толкова силно влияние върху земните дела, колкото и правителствата. Земята била на път да преживее първата по рода си „революция на данните“. Данните полека-лека се превърнали в толкова важен артикул, колкото били суровините и производствените мощности. В средата на двайсет и първи век нанотехнологиите вече не били толкова скъпи. Нанорециклаторите били в състояние да произвеждат суровини от отпадъци. По този начин данните и дизайнът заели първо място сред приоритетите на човечеството.

Невярната идея за отделни нации и правителства все още била поддържана по изкуствен начин, само че все по-често политическите решения се взимали въз основа не на националната гордост, а на икономическия потенциал. Войните полека-лека изчезнали, в бюрата по труда всеки ден се записвали все нови и нови хора, останали на улицата заради нанотехнологиите или заради други форми на автоматизация. Сред този свят на данните изведнъж една класа от подложени на терапия висококвалифицирани и самоуверени работници въстанала и поискала гласът им да бъде равен с тези на бордовете на директорите.

През първите няколко години на двайсет и първи век новите способи на ефективната психологическа терапия започнали да трансформират земната култура и политика. Подложените на такава терапия взели да се държат като нова класа, по-скоро ментална, отколкото икономическа. Ако не се брои очакваното спадане на екстремалните и разрушителни начини на поведение у хората, подложените на терапия се оказали доста по-приспособими и гъвкави, много по-интелигентни и затова и по-скептично настроени. Техните политически, религиозни и философски изисквания били според собствените им стандарти за доказателство. Те не били просто „истински вярващи“. Независимо от това обаче те работели и с останалите хора (дори и непреминали психологическа терапия) много по-лесно и ефективно. Кредото на апологетите на терапията било „Разумното общество е добро общество“.

Тъй като икономическата унификация на повечето от нациите към 2070 година била вече факт, натискът върху неподложените на психологическа терапия — да премахнат чудатостите и неефективностите в природата и възпитанието си — станал почти непоносим. Онези от тях с неадекватни психологически профили открили, че е все по-трудно да си намерят работа.

Към края на двайсет и първи век кастата на неподложените на психологическа терапия наброявала около петдесет на сто от цялото население на Земята, но въпреки това произвеждала по-малко от една десета от световната икономическа продукция.

Нациите, културите и политическите групировки трябвало да се пригодят към подложените на терапия, за да оцелеят. Промените били доста драстични, но много по-безболезнени, отколкото били останалите приливи и отливи в човешката история. Както ми напомни Алис, резултатът от тях бил не унищожаване на някоя политическа или религиозна организация, както се надявали някои — това било прераждане на видовете. Развили се нови, по-качествени стандарти, философии и религии.

С промяната на индивидуалното се изменяло и груповото поведение. Същевременно се променила и световната търговия. Първоначално нациите и главните икономически корпорации се опитали да съхранят старите си лични привилегии и да запазят независимостта си. Само че в края на последните десетилетия на двайсет и първи век международните корпорации, притежавани и ръководени от подложени на терапия работници и тясно свързани с тях мениджъри, контролирали световната икономика под прикритието на местните демократични правителства. Противно на традициите — тези акумулирани масови мечтания — маските си останали, само че умните личности и групировки нямало как да не забележат очевидното.

Притежаваните от работниците корпорации си разпределили обичайните сфери в икономиката. Пътуването и облагането с данъци били уредени около границите, валутите били стандартизирани, а кредитните мрежи се разпрострели върху целия свят. Икономиката се превърнала в политика. Новата действителност била формирана посредством наднационални алианси.

ВИЗА (Великият източно-западен алианс) обединявал Северна Америка, по-голямата част от Азия и югоизточна Азия, Индия и Пакистан. ВАЮП (Великият алианс на южното полукълбо) включвал Австралия, Южна Америка, Нова Зеландия и по-голямата част от Африка. „Еврокон“ израснал от лоното на старата Европейска икономическа общност (ЕИО), като към него постепенно се включили прибалтийските и балканските държави, Русия и Турският съюз.

Необвързаните с нито един от трите големи алианса държави били съсредоточени главно в Близкия изток и северна Африка. Това били нации, в по-голямата си част пропуснали както индустриалните, така и информационните революции.

В началото на двайсет и втори век голяма част от земните правителства забранили на неподложени на психологическа терапия да извършват „деликатни“ дейности, освен ако не били от така наречените „велики личности“ — хора, които не се нуждаят от терапия, за да отговарят на високите стандарти. Групата на „деликатните“ дейности постепенно включвала все повече и повече понятия.

Тогава строежите на селищата на Луната и на Марс били още в началния си стадий, а изискванията към потенциалните заселници били много високи; хората, които не били подходящи, просто нямало как да прескочат. Романтиката на самата мисия — заселване на Марс! — привлякла толкова много желаещи, че организаторите трябвало да бъдат необичайно взискателни. Имало случаи, когато дори подложени на терапията бивали отхвърляни заради „великите личности“.

Всички заселници от бъдещата Тройка се подложили на терапия. Голяма част отхвърлили така наречената „мандатна“ терапия — новата земна тирания.

Алис и аз постепенно зарязахме официалния изпитен тон и преминахме на свободен и непринуден разговор. Алис толкова ловко извърши смяната, че почти не я усетих.

Зачудих се какво ли е да живееш сред непрестанни чудатости и интелектуална мъгла. Попитах Алис как си представя един такъв свят.

— Много интересен и доста опасен — отвърна тя. — В някои случаи там има по-голямо разнообразие в човешката природа. За съжаление обаче повечето от тези „разнообразия“ са неефективни или дори деструктивни.

— Ти подлагала ли си се на психотерапия? — поинтересувах се аз.

Тя се засмя.

— Много пъти. Рутинно действие за мислителя е да се подлага на анализ и терапия. Ами ти?

— Никога — поклатих глава. — Като че ли нямам никакви разрушителни настроения или чудатости. Мога ли сега аз да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

Започвах да се чувствам малко по-спокойно. Дори и Алис да не ме одобряваше, поне не го показваше външно.

— Ако Земята е толкова удобно и здравословно място, защо всички там толкова се натискат за Марс? Провеждането на терапията не подобрява ли уменията за преговори?

— Е, поне позволява едно по-добро разбиране на други личности и организации. Само че целите въпреки всичко трябва да се осъществяват, а решенията — да се взимат.

— Добре. — Почувствах как горещината на спора се разгаря в мен. — Само кажи, че системата от факти е една и съща както за Марс, така и за Земята, и няма да се съглася с теб.

— Според теб целите ни не са ли едни и същи?

— Не. Нашите са малко по-различни. Защо не можем да разработваме собствените си ресурси, както си искаме, и да постигнем някакъв компромис, или просто да се оставим едни други на мира?

— Това може да става дотогава, докато целите не са взаимно изключващи се.

— Земята оказва огромен натиск върху Марс. Твърде е възможно да се разгори конфликт. Това доказва, че сме въвлечени в някаква игра, където само един може да бъде победител. А победителят прибира всичко.

— Това е само една от възможностите — така наречената „игра с нулева сума“. Въпреки това обаче тази игра, за която говориш, не е единствения възможен изход при един евентуален конфликт.

Подсмръкнах неуверено.

— Не те разбирам — казах, като естествено имах предвид „Не съм съгласна с теб“.

— Позволяваш ли ми да изградя една хипотетична ситуация?

— Давай.

— Ще създам модел на евентуалния конфликт между Земята и Марс, при това без да използвам сложна математика.

— Имам усещането, че си моделирала това и преди, но на по-високо ниво…

— Да, така е — кимна Алис.

Засмях се.

— Тогава значи аз просто „не вървя“.

— Нямах намерение да те обиждам.

— Не, не е там въпросът — отвърнах аз. — Просто се чудех защо ли си играя да споря с теб.

— Понеже никога не се задоволяваш с условията в настоящия момент.

— Моля???

— Никога не спирай да се развиваш към по-добро. От моя гледна точка ти си идеалният партньор за дискусии. Просто никога не ме изключваш. А останалите го правят, и то доста често.

— Битрас изключва ли те?

— О, не, никога, въпреки че понякога направо го вбесявам.

— Тогава да продължим — казах, като си мислех: „Щом Битрас може да понесе това, значи мога и аз“.

Алис описа с думи и с графични проекции светкавичното приближаване на Земята до границата от деветдесет процента съгласие при провеждането на плебисцитите — с други думи, интеграцията на най-индивидуалните ценности. Революцията на данните даваше на личността равноправен достъп до всички видове информация. Хората биваха преопределяни като единици в състава на един по-голям мислещ организъм. Всички индивидуалности се интегрираха (понеже едновременно постигаха съгласие по общите ключови проблеми), само че оставаха и автономни, тъй като приемаха различията в светогледа и мнението на другите.

Искаше ми се да попитам: „Какви различия? Всички винаги се съгласяват!“, само че безспорно Алис притежаваше по-съвършени, математически дефиниции, за които тези думи имаха само приблизителни стойности. Свободата да не се съгласяваш с другия и да изразяваш собствено мнение винаги щеше да бъде защитавана въз основа на твърдението, че дори най-интегрираното и информирано общество може да греши. Въпреки това обаче рационалните хора по принцип избираха най-преките пътища за разрешаване на проблемите. Марсианският ми светоглед проплака от несъгласие.

— Това ми звучи като политическа тирания над кошер с пчели — заключих аз.

— Може и да си права, но помни, че в момента изграждаме една култура, основаваща се на данните. А за нея са характерни различието и автономията, но в рамките на политическото единство.

— Само че по-малките правителства реагират по-ефективно на проблемите на хората. Ако всички са еднакви, а ти изпитваш нужда да се противопоставиш на статуквото, но няма как да избягаш и да отидеш да живееш при различни правителствени условия… дали това наистина е свобода?

— В световната земна култура революцията на данните позволява дори и на по-големите правителства да реагират адекватно на желанията на отделните личности. Не забравяй, че комуникацията между ключовите фигури на обществото е почти непрекъсната и мигновена.

Възразих, че това ми звучи прекалено оптимистично.

— Независимо от всичко плебисцитите са светкавични. Революцията на данните насърчава личността да бъде информирана и да бъде в състояние да дискутира върху различните проблеми на обществото. Подтикван от собствените си подобрения (които скоро ще бъдат почти толкова мощни, колкото и мислителите) и от връзките си с дори още по-силни мислители, всяка една ключова фигура в човешкото общество действа като невероятно образован професор, когато въпросът опира до оценяване и Определяне на световната политика. Данните свързват хората в успоредни линии, така да се каже. При това е възможно човешките групи и мислителите да бъдат толкова добре интегрирани, че да станат неотличими едни от други. А на този етап това надхвърля възможностите ми за моделиране — завърши Алис.

— Групово мислене — казах иронично. — Честно казано, никак не ми се иска да съм там, когато всичко това се случи.

— Ще бъде доста интригуващо — възрази Алис. — А и човек винаги ще има възможност да симулира изолираност като личност.

— Само че тогава хората пък ще бъдат самотни — продължих дай опонирам аз. Внезапно гласът ми изневери. Изпитвах някакво перверзно желание да бъда част от някаква по-мащабна истина, от някакъв по-мащабен и обединен проект. Марсианското ми възпитание и марсианският ми начин на мислене, моята персоналност и младост ме държаха в изолация. Чувствах постоянна (е, не чак толкова силна) емоционална болка, а усещането за принадлежност почти се беше загубило в мен. С цялото си сърце желаех да принадлежа на някаква по-справедлива и висша кауза и да съм заобиколена от хора (приятели), които да ме разбират. Исках да не бъда самотна. С няколко тромави изречения, като постоянно се запъвах, успях някак си да обясня това на Алис, сякаш тя ми беше изповедник, а не екзаминатор.

— Ти поне осъзнаваш необходимостта от това — отвърна Алис. — По всяка вероятност, като по-млада я съзнаваш по-добре от Битрас.

Потреперих.

— Да не би да изпитваш необходимост да принадлежиш на нещо по-велико, по-значително?

— Не, разбира се. За мен това е просто въпрос на любопитство.

Засмях се, за да облекча малко смущението и напрегнатостта си.

— Но за хората от Земята…

— Желанието да принадлежиш на нещо велико е историческа подбуда. Хората са я познавали отдавна, понякога са воювали срещу нея, но мнозина са я смятали за неизбежна.

— Направо плашещо.

— За сегашното положение на Марс наистина е доста плашещо — съгласи се Алис. — Земните алианси не одобряват нашите „прищевки“, както ги нарече преди малко. Желанията им са за по-рационални и по-ефективни модели на равноправна социална стабилност, простираща се върху цялата обединена в икономическо отношение Слънчева система.

— С други думи, оказват натиск върху нас, понеже сме варварска планета… Мислиш ли, че марсианците имат желание да принадлежат към нещо велико?

— Много от марсианците поставят на първо място индивидуалността и свободата си — каза Алис.

— Гранична философия?

— Марс е урбанизиран в забележително голяма степен. Личностите са тясно вплетени в най-различни икономически групировки по цялата планета. А това не ми напомня кой знае колко за семейства или личности, изолирани по границите.

— Обсъждали ли сте някога с Битрас целите, които си поставя Земята?

— Това е нещо, което той би трябвало да ти каже.

— Добре — въздъхнах аз. — Тогава ще ти кажа какво мисля аз, става ли?

Алис кимна.

— Според мен Земята има някакъв по-мащабен план и автономията на която и да е част от Тройката застава на пътя му. По всяка вероятност искат да подчинят на волята си и да контролират Марс, както вече направиха с Луната. След това ще постъпят по същия начин и с поясните^[2], и с външните заселници… Всички ни ще съберат в юмрука си и ще ни държат под контрола на едно централизирано правителство, което ще се разпорежда с всички ресурси на Слънчевата система.

— Това, което казваш, се доближава максимално и до моята преценка на ситуацията — кимна Алис. — Прекарвала ли си повече време при симулирани земни условия?

— Не — признах аз.

— Така се научават доста работи. Освен това може да поискаш и да „влезеш в кожата“ на симулирана земна личност, просто за да разбереш какво именно чувства и другата страна.

— Аз наистина не съм чак толкова… на „ти“ с техниката — смотолевих.

— Ако ми позволиш да направя една забележка, това също е типично марсианска черта. Трябва задължително да наблюдаваш внимателно отсрещната страна, за да знаеш как точно да се държиш при едни евентуални преговори. По този начин се постига максимален ефект. Гарантирам ти, че те със сигурност са изучили марсианския начин на поведение до най-малките подробности.

— Ако те стават като нас, защо не мислят като нас?

— Това е общо разпространена заблуда — че за да разбереш начина, по който мисли един човек, трябва да се съгласиш с гледната му точка. Разбирането не е превръщане в някого, нито пък е съгласяване с него.

— Добре — въздъхнах аз. — И тогава какво ще се случи, когато Земята стане едно цяло и всички ние започнем да мислим по един и същи начин? И от къде на къде това ще увеличава необходимостта им от ресурси?

— Понеже целите на тази евентуална силно интегрирана менталност почти сигурно ще бъдат доста по-амбициозни от тези на една далеч по-малко еднородна организация.

— Никой ли не се задоволява с това, което има?

— Не. Нито на човешко ниво, нито пък на ниво правителство, нация или цяла планета.

Поклатих тъжно глава.

— Ами ти? — попитах след известна пауза. — Ти си доста по-силна и по-интегрирана от мен. Ти по-амбициозна ли си от мен?

— Създадена съм, за да удовлетворявам човешките потребности. Това се очаква от мен.

— Но ти си напълно легален гражданин, който има същите като моите права. Това съответно би трябвало да включва и правото да желаеш повече от това, което имаш.

— Равенство пред закона и равенство пред природата не е едно и също.

Размислих няколко секунди над тези думи. Образът на Алис се усмихна.

— Разговорът ни ми достави огромно удоволствие, Касея.

— Благодаря ти — отвърнах. Внезапно си припомних защо всъщност бе организирана тази среща и ентусиазмът ми се изпари. — Беше ми много… забавно — измънках накрая.

— Това е комплимент за мен, Касея.

Сърбеше ме езикът да задам онзи напълно очевиден въпрос.

— Ще препредам мнението си на Битрас — добави Алис.

— Благодаря ти — измяучих аз.

— Естествено, ще се наложи и провеждането на няколко интервюта с хора.

— Разбира се.

— Самият Битрас обикновено не прави интервюта.

Бях чувала за това преди. Беше ми се сторило доста необичайно.

— Той просто има огромно доверие в колегите си… е, всъщност и в мен — добави Алис, като продължаваше да се усмихва.

„Аха. А не се доверява на собственото си мнение?“

— О…

— Ще си поговорим пак някой ден — каза Алис. Образът й се изправи. Ректорът Пек отвори вратата на офиса и влезе. Казах довиждане на Алис и излязох.

— Как се справих? — попитах аз Пек, докато вървяхме навън.

— Нямам ни най-малка идея — отвърна той.

 

Чаках със свито сърце цели шест дена. Спомням си, че бях повече от раздразнителна — бях направо непоносима. Майка ми ме защитаваше пред ядосания ми баща, а брат ми Стан просто стоеше далеч от мен и гледаше да не ми се мярка пред очите. В квартирата ни стана доста оживено, понеже при нас дойде семейството на леля ми и четирите й малки деца. Опитвах се да се крия колкото се може по-често. Не можех да реша на какво да се оприлича — на социално прокажена или на какавида, която е на път да се превърне в пеперуда.

Веднъж говорих с Даян, която по онова време вече бе младши инструктор в ОМ „Дюри“. Ней разказах нищо за интервюто, понеже бях полусуеверна. Мислех си, че подкрепата на семейството ми и на техните приятели би могла да привлече вниманието на някои зли божества, които тъкмо си търсят млади момичета с прекалено голям късмет и просто плачат да бъдат опропастени.

На шестия ден личният ми монитор иззвъня мелодията, показваща, че имам официално съобщение. Изнизах се тихомълком от залата извън квартирата на родителите ми, прибрах се в стаята си, заключих здраво вратата, легнах на кушетката, извадих монитора си и го поставих пред себе си. След като си поех дълбоко въздух, започнах да превъртам съобщението по екрана.

Уважаема Касея Мейджъмдар,

 

Молбата Ви за работа като чирак към синдика Битрас Мейджъмдар от ОМ „Мейджъмдар“ е одобрена. Вие ще бъдете негов асистент по време на предстоящото му пътуване до Земята. Скоро ще се срещнете с Битрас, затова, моля Ви, уредете делата си колкото се може по-бързо.

 

Подпис:

Хелън Дъгал,

секретарка на синдика,

ОМ „Мейджъмдар“

Усетих как потрепервам. Излегнах се на леглото и се зачудих дали да се смея или да се издрайфам.

Ако правилно разбирах, постепенно се приближавах към самия център на властта.

 

Другият късметлия, одобрен за чирак, беше едно доста трудолюбиво приятелче от станцията на Мейджъмдар във Ваститас Бореалис. Казваше се Алън Пак-Лий и беше две години по-възрастен от мен. Бяхме се срещали за кратко в МУС. Изглеждаше тих и искрен човек.

Бяхме взели със себе си и едно регистрирано копие на Алис. ОМ „Мейджъмдар“ плащаше около седем и половина милиона, за да ни доставят четиримата (Алис Втора също се броеше за редовен пътник, въпреки че тежеше по-малко от двайсет килограма).

Като секретар и чирак-дипломат щеше да ми се наложи да прекарвам доста време с третия си чичо. Битрас, почти постоянен ерген, около три пъти по-възрастен от мен, беше станал едва ли не пословичен с непрестанните си търсения на същества от противоположния пол. Семейните ни взаимоотношения не представляваха никаква пречка: не бяхме кръвни роднини, а пък и благодарение на факта, че връзките в рамките на едно ОМ бяха насърчавани, подобни неща се слушаха доста често. Знаех това, когато приемах работата, но си мислех, че ще успея да се справя със ситуацията.

Бяха ми казали, че ухажването му е дипломатично и че приема отказа невъзмутимо и с каменно лице. Освен това знаех, че на публични места той ще се отнася с мен по бащински загрижено. Всички твърдяха, че Битрас е интелигентен, любезен и внимателен човек.

— Само че ако приемеш да легнеш с него — предупреди ме майка ми, докато ми помагаше да опаковам багажа си, — смятай се за загубена.

— Защо? — попитах аз.

— Защото Битрас е консервативен дърт мръсник — отвърна тя. — Той декларира, че обича жените от дъното на душата си. И това наистина е така, ала той ги обича по свой собствен начин. Освен това — знам го от негова партньорка — Битрас мрази секса.

— Доста съм объркана — признах аз, като натъпквах и единствения разрешен стоманен цилиндър топка дрехи.

— Казвали са ми, че прилича на хрътка, която обожава лова, но мрази да убива лисиците.

Засмях се, ала майка ми остана сериозна. Веждите й се повдигнаха високо, а устните й се присвиха.

— Повярвай ми. Той живее единствено и само за работата си, а за неженен мъж на неговите години сексът понякога се превръща в ирационална, объркваща и нерядко опасна работа. Налага му се да живее с това друго свое аз… но никога не е бил в състояние да го контролира. Все пак обаче не забравяй, че това е върховна възможност за теб.

Направих гримаса и хвърлих аптечката в куфара.

— Провери я — заповяда майка ми. Пипнах я. Аптечката се огъна.

— Свежа е — успокоих я аз. — Честно казано, не знаех, че Битрас е такова чудовище. Защо ли въобще хората се занимават с него?

— Може и да е чудовище, но е свещено чудовище, скъпа моя Касея. Ако той не съществуваше, щеше да ни се наложи да го създадем. Мисли за него като за фамилна скъпоценност. Устоявай на набезите му с чувство за хумор и ум и той ще преобърне света, за да направи всичко за теб. А щом веднъж те опознае, ще спре да настоява.

Майка ми огледа багажа с критичен поглед, след това кимна.

— Направо ти завиждам — каза с глас, пълен с копнеж. — Толкова ми се иска да отида на Земята.

— Дори и за целта да ти се наложи да пътуваш с Битрас?

— Няма никакъв шанс ти или аз някога да легнем с него. — Тя трепна. — Имаме твърде добър вкус. Само че… такава възможност… Помъчи се да устоиш на този звяр и излез от другата страна девствена, покрита със злато и диаманти.

— Да бе… — въздъхнах аз.