Кевин Андерсън
Пепел от светове (164)

163.
Антон Коликос

Когато пристигнаха на Илдира, на Антон не му се наложи да се оглежда дълго за Язра’х: жилеста и плувнала в пот, тя закрачи към него със свирепа усмивка. Медноцветната й коса се вееше като опашка на комета.

— Паметителю Антон, радвам се, че се върна. Тук се твори историята. Трябва да я запишеш.

Двете исикски котки се стрелнаха напред и стреснаха Маргарет, но Антон се засмя и ги почеса зад ушите.

Язра’х изглеждаше раздърпана, мръсна и кипяща от енергия, въпреки че вероятно не бе спала от дни. Антон подозираше, че никога не са й поверявали толкова голяма отговорност, толкова много важни проекти.

— Изглеждаш чудесно, Язра’х.

— Ти също, паметителю Антон. — Тя топло докосна ръката му. После хвърли към Маргарет поглед, който бе почти презрителен, и попита: — Коя е тази жена?

— Майка ми.

— Аха, ксеноархеоложката. Откривателката на кликиския факел. Синът ви много ми е разказвал за вас — Язра’х се поклони. — Антон е велик паметител. Помогна ми да видя в Сагата неща, които малцина илдирийци забелязват. Баща ми много го цени. Елате, ще ви заведа при него. — И Язра’х закрачи напред, без да им остави възможност да възразят. Исикските котки заподскачаха пред нея.

— Тя май флиртува с теб — каза Маргарет.

Антон се смути.

— Всъщност ме ужасява до смърт.

— Разбирам.

Навсякъде около тях кипеше възстановяването на Миджистра. Дори и с преимуществото на тизма илдирийците едва успяваха да контролират хаоса от едновременните усилия на толкова много хора. В покрайнините на стария град се бе издигнал нов лагер с набързо издигнати постройки, свързани помежду си убежища, скелета на многобройни кули.

На лицето на Маргарет се изписа тъга.

— С Луис така и не можахме да видим Илдирийската империя. Иска ми се да бяхме.

Магът-император лично излезе да ги поздрави и ги въведе в новото помещение за аудиенции.

— Паметителю Антон, радвам се да те видя жив и здрав. И скърбя за Вао’сх. Много съжалявам, че го изоставихме — че аз го изоставих.

Антон си мислеше, че сълзите му са пресъхнали, и внезапната влага в очите му го изненада. Опита се да измисли някакъв отговор, но думите не искаха да излязат от гърлото му.

Главният писар Ко’сх изглеждаше разстроен от новината. Преди да замине оттук, Антон бе имал търкания с Ко’сх, който ревностно бе настоявал Сагата да си остане непроменена дори след като му показаха очевидните исторически грешки. Сега обаче изпитваше съчувствие към мъжа, чиято Зала на паметителите и всички древни записи се бяха превърнали в прах. Ко’сх изглеждаше смазан, без капчица от твърдостта, която бе демонстрирал преди.

Магът-император изненада Антон, като му предложи нова задача.

— Преди известно време помолих теб и паметителя Вао’сх да изгладите и пренапишете нашата величава история. Сега те моля да останеш с нас и да помогнеш на паметителите ни да поправят Сагата за седемте слънца. Империята има нужда от теб.

Антон погледна смутено майка си, после пак водача на илдирийците.

— Съжалявам, но съм поел друго задължение. С майка ми имаме друга задача. — Той отклони поглед. — Ще се наложи да оставя тази задача на вашия главен паметител — паметителите си спомнят цялата Сага и знаят стиховете по-добре от мен. Освен това не бих могъл да го направя без Вао’сх.

Преглътна буцата в гърлото си и продължи:

— Но бих желал да отбележа мястото на Вао’сх в Сагата. Да разкажа за последните му дни. Приятелят ми би се ужасил, че го описвам като герой, но наистина беше герой. Искам да се уверя, че ще го запомнят като такъв.

— Тогава разкажи неговата история — каза Джора’х. — Ще го помним.

Язра’х стисна рамото на Антон с груб, но приятелски жест.

— Щом не си дошъл да ни помогнеш, паметителю Антон, тогава защо си тук?

Той отново се изчерви.

— За да се сбогувам.