Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ashes of Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 30гласа)

Информация

Сканиране
Mandor(2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko(2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Пепел от светове

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, София, 2009

ISBN 978–954–655–018–7

История

  1. —Добавяне

15.
Маргарет Коликос

Маргарет се чудеше дали всички тези колонисти и тяхното бягство не са били само сън. Орли Ковиц, Хъд Стайнман, Тасия Тамблин, Роб Бриндъл… Дори вярното компи ДД вече не беше с нея. Да, те се бяха измъкнали. А тя бе съвсем сама… съвсем сама с чудовищата.

Но нали тъкмо тя бе помогнала на всички тези хора да избягат. Ако щеше да полудява, отдавна трябваше да се е случило. След всички тези години, прекарани на ръба на оцеляването, със съзнанието, че неразбираемото кошерно съзнание може да я убие, когато му скимне, Маргарет бе използвала поведението на кликисите срещу самите тях. Бе направила така, че обречените колонисти да избягат, преди насекомите да ги убият. Почти сто души бяха избягали от Ларо, включително и скъпият ДД.

Но люпилото не бе позволило на Маргарет да избяга. Докато останалите тичаха към кораба, група кликиски войници я бе отделила от тях и я бе пленила. Кошерното съзнание не искаше да я пусне и Маргарет нямаше представа защо. Като посланик ли искаше да я използва? Като източник на музика? Като домашно животинче от човешка порода?

— Защо ме заловихте, щом не искате да правя нищо? — изкрещя тя на люпещите се насекоми.

Но новото люпило предпочете да не й отговаря. Тя вдигна един камък и го запрати към един кафяв копач, покрит с разноцветни пръски, но камъкът отскочи от хитиновата броня.

Никой не й обръщаше внимание.

Натрапчивото им цвърчене се забиваше в мозъка й. Смрадта на разложение и киселите миризми на насекомите пареха носа и гърлото й. Жълто-кафявата пустота на пейзажа сега й се струваше по-сурова, а ръбовете — по-остри, дори под бледото небе. Очите я боляха, сърцето също. Беше безпомощна.

Отново прокле кликисите, че я държат като затворничка. Толкова й бе приятно отново да е сред хора. Липсваха й ДД и Орли, а също така и синът й Антон, когото не бе виждала от години. Не знаеше и какво се е случило с Дейвлин Лотце. Предполагаше, че е мъртъв.

Кликисите бяха спрели да общуват с нея, така че не можеше да получи отговор на нито един от въпросите си. Макар че вървеше свободно сред тромавите насекоми и необезпокоявано си проправяше път сред редиците им, съществата се отнасяха с нея така, сякаш е дърво или скала, които трябва да избягват.

— Кажете ми защо искате да остана тук.

Не успя да различи никакъв отговор в постоянното им цвърчене и бръмчене.

Тръгна към границата на онова, което доскоро бе процъфтяваща човешка колония, а сега — само руини. Обработваемата земя бе изцяло окупирана от кликисите. Насекомовидните войници крачеха напред-назад, забързани по своите неотложни неразбираеми задачи. Строители мажеха кофражи с насмолен цимент, издигаха нови укрепления, в които да се поберат още повече кликиси — разширяваха кошера в очакване на нови завоевания.

Насекомите никога не спираха да се движат, дори за миг. След Великото роене воюващите кошери искаха да унищожат всичко — всички други люпила, ненавистните черни роботи, всички човешки колонии, които се изпречеха на пътя им. Кликисите нямаше да спрат, преди да стигнат до края, преди да е останало само едно люпило.

Скоро след бягството на колонистите от Ларо, когато люпилото отново се бе разделило и бе увеличило числеността на армиите си, кошерното съзнание на новото поколение бе хвърлило войнствените си създания в кървава, почти маниакална вълна от офанзиви, разкъсвайки един съперник след друг.

В миналото различните люпила винаги се бяха нападали — бореха се за надмощие и асимилираха победените си противници във все по-големи и по-големи сили. Това бе нормално за вида им. Но у новото люпило на Ларо насилието представляваше дива лудост: то използваше инженерните, породи за създаването на нови оръжия, които унищожаваха, а не претопяваха по-голямата част от разгромените вражески насекоми. Само неколцина представители на разгромените кошери биваха отвеждани в залата на люпилото, за да ги използват при деленето; останалите ги изпращаха като заменима маса войници във вълната, която щеше да залее следващия кошер. Всеки път, когато унищожеше друг кошер, кошерът на Ларо се приближаваше с една крачка до целта да се превърне в единственото кошерно съзнание на всички видове.

Маргарет почувства, че въздухът се променя, и погледна нагоре. Обединени от някакъв мълчалив зов, кликисите се събраха около трапецовидната стена в стената на града си. Каменната й повърхност потрепери и някъде във вътрешността й се оформиха фигури — цяла армия войници от люпилото на Ларо, които се връщаха през портала. Много от тях бяха ранени, черупките им бяха напукани и покрити с топки засъхнала кръв след ужасна битка. Но носеха бодливите глави на дарителите от съперническия кошер. Бяха разкъсали враговете си.

Още една победа. Унищожението на поредното люпило.

На Маргарет й прилоша от мисълта, че кошерното съзнание на Ларо наистина може да спечели борбата за надмощие над другите видове и контрол над всички кликиси.