Кевин Андерсън
Пепел от светове (152)

151.
Нико Чан Тайлар

— Едва се измъкнахме от кликисите на Ларо и се отървахме на косъм от фероуите на Йон 12 — измърмори Крим Тайлар. — А само виж в какво ни забърка сега, Нико!

— Да. При това нарочно.

Като следваха хилядите мехури-фиданки, които се носеха към Илдира като смъртоносна градушка, „Водолей“ и другите кораби на водоносците се озоваха на чудновато бойно поле: дръвчета, обвити във вентали, обгърнати в мъгла бойни лайнери от Слънчевия флот и конфедерационни съдове от Голген. Нико усещаше как през корпуса пее възбудата на войнствените вентали — новата решителност, която Джес и Ческа бяха влели в тях.

А после огнената буря се развихри — от близките слънца се изсипваха пламтящи подкрепления. Въпреки че „Водолей“ бе защитен от фероуите с мъглив венталски щит, Нико не смяташе, че влагата е достатъчна, за да спре всичките огнени кълба. Но така или иначе се хвърли в битката.

В кораба му все още имаше малък резервоар енергизирана вода, взета от Харибда, и венталите вътре бушуваха, жадни да се присъединят към битката. Някои от тях вече се бяха оформили в ледени снаряди и бащата на Нико и Кейлъб ги заредиха в оръжейните портове.

Щом се приближиха към яростните огнени кълба, Кейлъб с огромно удоволствие изстреля замръзналите снаряди. Докато останалите конфедерационни кораби съсредоточиха атаката си над Илдира, водоносците се заеха да спрат по-нататъшното прииждане на подкрепления от слънцата. Кейлъб неуморно изстрелваше ледените снаряди, но за жалост те скоро свършиха.

— Всеки път улучвах — каза той раздразнено, — но така и не успях да направя пробив. Не можем ли да направим ледени снаряди от венталската вода, която ни остава?

— Ако имаме време. Точно сега сме във вихъра на събитията.

Като прозрачни перли, обвитите във венталски мехурчета фиданки се стрелнаха напред, за да посрещнат новата вълна фероуи, изригващи от слънцата. Застаналият на пътя им „Водолей“ бе повлечен от тях като листо в буря. Нико не знаеше какво възнамеряват да направят безвредните на вид кълба — изглеждаха толкова малки в сравнение с фероуите. Не мислеше обаче да ги подценява.

Най-близкият мехур се приближи до един пламтящ елипсоид и започна да се разширява. Издуваше се като огромен балон. Външните му мембрани се изпънаха, водната сфера се разтвори и се обърна отвътре навън. Само след миг, като риба, погълнала стръв, сферата вече бе обгърнала огненото кълбо в мъглив затвор. От вътрешността му фиданката добави силата на световната гора и улови фероуито в клопка. Въпреки че се съпротивляваше, огненото същество не можеше да избяга от обединената сила на водата и световните дървета.

Преди безбройните фероуи да успеят да променят курса си, стотиците малки мехури вече се бяха разширили и ги бяха погълнали.

— Леле! — възкликна Крим. — Хващат ги тия копелета!

И наистина само след минути почти една четвърт от елипсоидите бе пленена зад тънките течни стени. Дървесните мехури обгръщаха огнените същества и ги повличаха към най-близката звезда.

Пламтящите елипсоиди се отдръпнаха, очевидно изпаднали в паника, а малките перлени сфери се спуснаха да ги преследват.

Увлечени от порива на венталите, „Водолей“ и корабите на останалите водоносци навлязоха с пълна скорост в турбулентната зона около главната звезда на Илдира.

— Къде тръгна, момче? — изръмжа Кейлъб.

Нико сви рамене.

— Следваме ги.

Първите дървесни мехури повлякоха пленените пламъци във фотосферата на слънцето и без да се колебаят, се гмурнаха в кипящото звездно море заедно със затворените в тях фероуи. Една по една сферите падаха в звездата като камъни и потъваха дълбоко в плазмените океани.

Бащата на Нико ги наблюдаваше с жив интерес.

— Дотук добре, но какво после?

— Ще задържат фероуите във вътрешността на слънцата и ще запечатат транскоридорите — каза Нико. — Точно както задържаха хидрогите в планетите им.

— Половинчато решение — измърмори Кейлъб. — Що просто не ги убият?

Крим Тайлар все още не разбираше.

— На фероуите не им ли харесва да живеят в слънцата?

Нико имаше само бледа представа за това, което искаха венталите.

— Венталите и верданите имат достатъчно сила да ги затворят там, Могат да ги убият, но трябва да постигнат равновесие, а не разрушение. Венталите и верданите трябва да ги неутрализират, а не просто да ги елиминират.

Стотици дървесни мехури се гмурнаха заедно с пленниците си в нажежените пластове на огромното слънце. Някъде дълбоко във вътрешността му достигнаха място, където можеха да запечатат транскоридора в звездната кора и временно да прекратят прииждането на още фероуи.

Венталите в товарното помещение на „Водолей“ сякаш бяха готови да си отворят път през корпуса. Нико се понесе право към огнената буря.

— Какво правиш? — изкрещя Крим.

— Не ги ли усещаш?

Нико удари бутона за товарните врати и освободи всичката венталска вода, която носеше. С въодушевен скок потокът жива течност избликна и се разпростря като блестяща завеса. Преди фероуите да успеят да я заобиколят, втора вълна небесни мехури се стовари върху тях изотзад и огнените същества се оказаха пленени, преди да успеят да се присъединят в битката над Илдира.

— Идеално — викна Нико. Зад него другите водоносци правеха същото. Безвредните на вид дървесни мехури продължаваха да обгръщат фероуите. Новият синтез на вердани и вентали бе по-силен от пламтящите същества.

— Да, май свършихме добра работа — каза Крим. — Хайде да се махаме оттук!