Кевин Андерсън
Пепел от светове (147)

146.
Престолонаследникът Даро’х

Дори и без Призматичния палат, дори и без Миджистра, Илдирийската империя си оставаше жива. Империята все още беше жива! Престолонаследникът Даро’х държеше никой да не го забравя.

Когато падащите космически докове бяха унищожили великолепния престолен град, ударът можеше да прекърши духа на илдирийците завинаги, но Даро’х бе успял да запази увереността си, че така е трябвало да стане, и поддържаше духа си заради цялата си раса. Това бе негова отговорност като престолонаследник.

След като фероуите напуснаха Илдира, за да се втурнат след адар Зан’нх и неговите бойни лайнери, младият Райдек’х се върна и разказа историята си — изтощен, но жив. Сега момчето изглеждаше по-силно и погледът му бе различен. Беше се изправил срещу превъплътения фероуи с очакване да бъде изпепелен. Не бе знаел, че децата със смесена кръв на Нира могат да го защитят. Сега, след като Райдек’х се бе върнал в убежището в мините, както престолонаследникът, така и братята и сестрите на Осира’х го приемаха като още едно доказателство за силата на илдирийския дух.

Поне за малко хората на Даро’х можеха да си поемат дъх и да възстановят част от силите си. С цялото си сърце престолонаследникът вярваше, че адар Зан’нх ще освободи мага-император. И тъй като го вярваше той, вярваха и останалите илдирийци, които черпеха увереност от връзката си с него в тизма.

За да демонстрира решителността си, Даро’х излезе от планинското си убежище и призова хората си да го последват, да излязат от пещерите и мините. Застанала до брат си, Язра’х го изгледа с хищна горда усмивка и каза:

— Не можем да се крием вечно.

Всички запримигваха на слънчевата светлина, щастливи отново да видят успокоителните слънца. През тизма Даро’х усещаше ободряването на колективната психика на расата си, новопородилия се изблик на увереност, но тази увереност постепенно избледня, когато илдирийците видяха разрушенията.

През духовните нишки, които ги свързваха, Даро’х ги застави да почувстват страстта, която изпълваше самия него. Със своето съзнание, със своята решителност той сплоти хората. Знаеше как да го направи.

— Ще отидем в Миджистра!

По пътя щяха да съберат други бегълци, да намерят многобройните разпръснати къде ли не илдирийци.

Въпреки неотдавнашния си сблъсък с превъплътения фероуи и новината, че неговият наставник тал О’нх е загинал при падането на корабостроителниците, Райдек’х бе един от първите желаещи да тръгнат. Четирите деца на Нира също настояха да вървят начело, редом с Даро’х.

След няколко дълги и изтощителни дни стигнаха до почернелите руини на Миджистра. Когато Даро’х погледна разрушените сгради и разпръснатите отломки, колективната вълна на отчаяние, долетяла от неговите хора, едва не го накара да се разколебае. Тези, които бяха дошли с него, не можеха да видят нищо друго, освен обгорелите останки от това, което някога бе гордостта на тяхната древна империя.

И Даро’х знаеше, че самият той бе причинил това разрушение. „Аз съм виновен“. Не можеше да откъсне поглед от руините. „Но това бе единственият начин“.

Главният паметител Ко’сх бе съкрушен. По лицето му неконтролируемо се сменяха най-различни цветове и макар да бе прекарал целия си живот в разкази, за един дълъг миг той се оказа неспособен да намери думи.

— Няма я — прошепна най-после. — Всеки къс от нашата история — от душата ни!

— Не — каза Даро’х с тържествен глас. — Не сме си отишли. Щом си паметител, помни! Сега отговорността ти е по-голяма от всякога. Докато сме живи, можем да възстановим миналата си слава. Трябва да покажем на фероуите, че не сме разгромени.

— Но ние сме разгромени! — провикна се Ко’сх.

Язра’х го зашлеви през лицето със сила, която го събори на земята. Ко’сх падна на колене и запримигва. Двете исикски котки започнаха да обикалят около него, надушили плячка.

Даро’х го изгледа сурово.

— Няма да позволя в Сагата да се запише, че сме се държали като страхливци, та дори и пред лицето на огромна загуба.

От селата и бежанските лагери към руините прииждаха още илдирийци. Бяха почувствали присъствието на престолонаследника и го бяха последвали. Даро’х възнамеряваше да им даде това, от което се нуждаеха. До завръщането на баща му всички те бяха негови хора…

Но когато бурята от огнени кълба отново се появи в небето, той се запита дали тези, които го бяха последвали, наистина не са обречени. Над главите им се стрелкаше буря от пламъци — хиляди огнени същества, които се връщаха на Илдира с превъплътения фероуи Руса’х…

— Ще ни унищожат! — простена Ко’сх.

Даро’х дълбоко си пое дъх и въздухът опари дробовете му. Не знаеше как би могъл да обори предсказанието на главния писар.

Но скоро всички разбраха, че фероуите не са дошли, за да изтребят населението на Илдира, а за да се отбраняват. Огнените кълба сякаш бягаха — от бойните лайнери на Слънчевия флот! След тях се стрелкаха скитнически кораби и изстрелваха малки бели снаряди. Когато някой от тях улучеше огнено кълбо, избухваше експлозия от студена бяла пара, която го поглъщаше и задушаваше.

Райдек’х изкрещя от удоволствие. Язра’х сякаш искаше да скочи във въздуха и да се присъедини към битката. Илдирийците, които бяха последвали престолонаследника до развалините на Миджистра, се развикаха от радост.

Даро’х викна високо:

— Адар Зан’нх се върна! — Усети как нишките на тизма се засилват и добави: — И магът-император е с тях.

Род’х, брат му и сестрите му погледнаха нагоре.

— И Осира’х! И майка ни!

— Не сме разгромени, видя ли? — викна Язра’х на Ко’сх.

С глас, в който звучеше много по-голяма мъдрост, отколкото предполагаха годините му, младият Род’х се обърна към Даро’х:

— Престолонаследнико, една важна част от битката трябва да се проведе тук. Само ние можем да го направим — и ти. Ела.