Кевин Андерсън
Пепел от светове (121)

120.
Дел Келъм

Един от катерите на Слънчевия флот полетя надолу, провирайки се сред яростните въздушни битки, за да вземе мага-император. Джора’х вдигна ръце, за да даде сигнал на илдирийския кораб, който кацна на откритата площадка на небесната мина, без да изключва двигателите си, готов да излети обратно всеки миг.

Преди люкът да се отвори, зелената жрица погледна надолу към облаците, където преди малко бе изчезнал хидрогският кораб, но не видя никаква следа от дъщеря си. И тя, и магът-император бяха силно обезпокоени от постъпката й, макар че тизмът показваше на Джора’х, че Осира’х е жива.

Келъм не разбираше какво се надява да постигне момичето и не чакаше със затаен дъх някое чудо. Джора’х улови Нира за ръка и я дръпна към малкия кораб на Слънчевия флот.

— Нея я няма — или ще успее, или ще се провали. От нея зависи.

След като зелената жрица се качи на катера, Джора’х изкрещя, за да надвика шума:

— Ела с нас, Дел Келъм! Адар Зан’нх ще направи всичко по силите си, за да сме в безопасност.

Келъм поклати глава.

— Може да звучи сантиментално, но капитанът трябва да потъне с кораба си. Живей в небето и умри в небето, това е стара скитническа поговорка.

Над главите им трещяха експлозии. Едно огнено кълбо се стрелна толкова ниско над небесната мина, че разтопи някои от високите кули. Илдирийският пилот настоя да тръгнат незабавно. Келъм решително отказа да се качи на борда и най-после магът-император и Нира се сбогуваха с кратко махване на ръка и напуснаха Голген.

Дел Келъм си помисли с копнеж за скъпата си Шарийн Пастернак, която бе убита на небесна мина, унищожена от хидрогите. А сега едно момиченце бе полетяло надолу с надеждата, че хидрогите ще ги спасят. Каква абсурдна мисъл! Той поклати глава и за да се разсее от тези потискащи мисли, се вкопчи в успокоението, че Зет и Патрик не са тук. Те бяха в безопасност на Земята.

Сега, когато обичната му небесна мина се бе превърнала в гигантска тромава мишена, Келъм трябваше да даде заповедта. Той преглътна с усилие и удари бутона на интеркома толкова силно, че го заболя дланта.

— Говори Дел Келъм. Обявявам пълна евакуация на мината. Всички да се качат на кораби — всички кораби, които успеете да намерите. Не мога да гарантирам, че в космоса ще сте в по-голяма безопасност, но тук сме идеална мишена.

Повечето работници очакваха това предупреждение. Десетки кораби, включително малки ремонтни съдове с пробег не повече от няколко километра, се откъснаха от долните площадки. Искаха да са далеч от огромната фабрика, когато фероуите затвореха кръга.

Безброй елипсоиди пикираха като безцелни искри: търсеха жертви, преследваха всеки кораб, който им се изпречеше на пътя. Повечето скитнически съдове вече бяха изстреляли ледените си куршуми и сега бягаха.

Пламтящите създания затвориха кръга около всички небесни мини. Шестима фероуи изляха яростта си върху един безпомощен облачен комбайн, собственост на клана Хобарт. Поразени кули рухваха и се разтапяха; варели с газ избухваха и разпръскваха пламъци, достатъчно силни, за да прекатурят фабриката. Накрая резервоарите за екти се пробиха и сигналите за аварийна ситуация и молби за помощ, идващи от небесната мина на Хобарт, изведнъж спряха. Гигантската развалина се превърна в кипяща маса от дим и експлозии. Височинните й двигатели отказаха и грациозният допреди малко град полетя към гъстите облаци долу.

Келъм го гледаше тъжно и се питаше дали това нещастие е подобно на онова, което бе преживял Рос Тамблин, когато неговата Синя небесна мина се бе разпаднала във въздуха.

Отдолу, изпод трептящите пластове мъгла, се надигна нещо като мехур и сърцето на Келъм замръзна. Един зловещ и ужасно познат диамантен кораб прониза облаците като някакъв огромен левиатан.

— По дяволите!

Над облаците се издигна още един кораб, а после и още един.

Докато фероуите продължаваха да нападат бойните лайнери на Слънчевия флот, а скитническите кораби изстрелваха последните си замръзнали снаряди, цяла армада хидрогски бойни кълба, обвита в блестяща венталска мъгла, се надигаше от дълбините на планетата.