Кевин Андерсън
Пепел от светове (103)

102.
Нико Чан Тайлар

Нико Чан Тайлар се радваше, че отново лети на „Водолей“ като водоносец на Джес Тамблин и че този път баща му го придружава. Крим пък се радваше, че е на безопасно разстояние от Ларо, далеч и от зевесетата, и от буболечките. Въпреки това обаче не изглеждаше особено възхитен да получава заповеди от сина си.

— Поне ме остави да ти помогна с навигацията, Нико. Признай си, че това никога не е била най-силната ти страна.

Нико се изчерви.

— Добре де, признавам.

— Освен това не можем да си позволим да губим време. Всъщност дори ще пилотирам вместо теб, ако искаш. Иди да поспиш или си напиши домашните.

— Завърших обучението си преди пет години.

— Никой никога не завършва обучението си. Човек винаги може да продължи да учи.

— Никога досега не си искал да пилотираш кораб. Май когато работеше в оранжерийните куполи, и там не ти харесваше.

Крим въздъхна дълбоко.

— В оранжерийните куполи поне бях с майка ти.

За миг и двамата замълчаха, спомняха си как кликисите бяха убили Марла Чан Тайлар.

— Предполагам, че пътеводната ми звезда е доста бледа — продължи Крим. — Засега съм доволен да работя заедно с теб.

— Радвам се, че го изяснихме.

И така, двамата се отправиха към Йон 12, където преди няколко месеца Джес и Ческа бяха внедрили нови вентали.

— Казах ли ти какво ми се случи, когато дойдох с провизии за скитническата база, а заварих кликиските роботи? Спасих говорителката Перони…

— Разказвал си го на всички поне сто пъти. — Но в гласа на Крим нямаше грубост. — И всеки път става все по-драматично.

— Не бих могъл да си измисля всичко това.

— Е, наистина си се държал достойно. Това е единственото, което ще кажа по въпроса.

Нико с радост прие комплимента.

Най-после корабът стигна до замръзналия планетоид, за да напълни товарното помещение с вентали. Няколко стари скитнически контролни сателита и движещи се в орбита станции все още се рееха високо над повърхността; радиото мълчеше и се чуваше единствено съскането на статичното пращене. Нико почувства как в гърлото му засяда буца, когато си спомни ужасите, които бе преживял тук. Докато спускаше кораба към планетата, баща му се взираше през илюминаторите, изумен от размера на ледения кратер, създаден от избухването на реактора.

— Виж! — изведнъж възкликна Крим. — Долу има светлини!

— Сигурно са отражения от звездите. На Йон 12 не е останала жива душа.

Баща му го изгледа навъсено.

— Знам аз как изглеждат отраженията. Това е вътрешно фосфоресциране. В този лед е заключено нещо.

Нико погледна данните, които му предаваше системата, и видя енергийни следи.

— Навярно са от венталите, които ни чакат.

Докато се спускаха, забеляза нещо повече от разтопения лед на кратера и блясъка на енергията. Имаше постройка, направена от човешка ръка — малка колиба, свързана със спасителна совалка.

Нико се намръщи и започна да проверява обичайните скитнически честоти за спешни случаи. Най-после долови слаб несигурен пулс.

— Някой се е разбил там долу, татко!

Крим вече бе стигнал до същото заключение и каза само:

— Кацай.

Кацнаха и Нико огледа наистина умно замисленото убежище, май измайсторено от останките на голям сателит, прикрепен към скитническа спасителна совалка. От вътрешността му излизаха енергийни вълни и термални струи.

— Който и да се е разбил, май все още е жив.

Крим вече си слагаше защитния костюм. Нико също бързо облече своя и попита:

— В спасителна совалка се побират припаси само за една седмица, нали?

— Зависи колко хора има вътре — отвърна Крим по радиото на шлема си, докато излизаха през шлюза. — Ще съм много разочарован, ако се окаже, че нашият корабокрушенец е умрял вчера, защото не сме дошли навреме.

Забързаха по леда. Под краката си Нико виждаше късчета блестяща светлина, сякаш всяка стъпка подпалваше някакво сияние. Спря пред совалката и разгледа сателита, прикрепен към нея.

— Да почукаме ли?

Жилището бе скалъпено припряно: навсякъде бяха напъхани плоски парчета, дори и там, където не пасваха. Естетическият ефект не беше кой знае какъв, но пък жилището изглеждаше функционално. Нико не можеше да повярва, че тази разнородна бъркотия може да е херметически затворена и разумна от структурна гледна точка, но пък топящ се лед бе покрил местата на свързване и ги бе запечатал. Очевидно венталите бяха оборудвали и изолирали това място. Може би дори бяха осигурили допълнителна енергия, за да поддържат човека или хората вътре живи.

Крим заговори по радиото:

— Здравейте, спасителна совалка. Случайно да ви трябва спасение? — И потропа по люка с облечения си в ръкавица юмрук.

Вратата на совалката бе толкова малка, че трябваше да се проврат един по един. Със свит стомах и с надеждата, че няма да намери един или повече трупове, Нико влезе първи.

В совалката стоеше раздърпан старец с набола брада, рошава коса и измачкани дрехи. На лицето му грееше широка усмивка.

— Е, крайно време беше, по дяволите! Малко компания, освен тия светлинки ще ми дойде добре.

— Кейлъб Тамблин — възкликна Нико и свали предното стъкло на шлема си. Вонята го накара да сбърчи нос: пот, застоял въздух, недобре рециклирани газове. Съмняваше се, че Кейлъб вече изобщо може да забележи миризмата (не че старецът някога бе ухал на рози). Животоподдържащите системи в совалката сигурно бяха на крачка от окончателното спиране. Нико отстъпи настрана от люка, за да може баща му да влезе.

Щом Крим Тайлар застана до сина си, в спасителната совалка стана наистина претъпкано.

— Откога си тук? — попита Нико.

— Някъде от три седмици. Може би четири.

— Това е невъзможно — възрази Крим. — Няма начин припасите ти да са издържали толкова.

— Всеки нормален скитник може да намира решения… а освен това трябва да призная, че получих малко помощ от венталите. — Кейлъб изсумтя. — Осигуриха ми достатъчно енергия, за да изкарам с по-малко храна. Въпреки това обаче съм адски гладен. Имате ли храна?

— Много — увери го Нико.

Щом се качиха на борда на „Водолей“, Кейлъб се нахвърли на самозатоплящите се дажби. Обясни им как фероуите са унищожили водния му танкер и са убили Ден Перони.

— Не мислех, че някой ще тръгне да ни търси, но не исках да се отказвам. — Кейлъб сви костеливите си рамене. — Тези фероуи страшно, ама страшно ме дразнят. Не бяхме направили нищо, с което да заслужим това. Горкият Ден…

Огледа се за легло, на което да се просне, но Крим недвусмислено му заяви, че ще е по-добре първо да използва санитарните съоръжения на кораба.

— Можем да те заведем направо на Плумас — предложи Нико. — Предполагам, че ще искаш да се върнеш във водните мини?

— Уин и Торин сигурно са претрупани с работа и са бесни, че ги оставих самички. Но докато седях тук, имах достатъчно време да помисля за Пътеводната си звезда. — Кейлъб се облегна в твърдата пътническа седалка. — Тази война изглежда много по-важна от семейния воден бизнес. Ако се биете с тези фероуи, искам да видя битката до края.