Кевин Андерсън
Метален рояк (82)

82.
Ден Перони

„Настойчиво постоянство“ кацна на Илдира. Ден внимателно докосна панделката, която придържаше косата му. Беше пръснал малко одеколон на врата си и бе облякъл най-хубавите си дрехи. Кейлъб го смяташе за конте, твърде погълнато от собствения си външен вид, дрехите си и „красивото оперение като някаква екзотична птица“, но Ден всъщност не обръщаше внимание на тези неща. Самият Кейлъб би могъл да отдели малко повече внимание на външния вид и хигиената си според него.

В Призматичния палат откри, че Рлинда Кет и Брансън Робъртс вече са във вихъра на дипломатическото ухажване. Научи, че — слава Богу — е пропуснал изпълнението на илдирийските певци. Никога не бе разбирал чуждоземната музика.

Магът-император го приветства и го помоли да заеме мястото си край дългата маса до другите човешки търговци.

— Капитан Кет ми разказа за новото правителство. Винаги ми е интересно да слушам за вашите политически различия и проблеми, макар че не ги разбирам напълно.

— Ние също, ваше величество. Все още се опитваме да се разберем — макар да са минали хиляди години. Но правим всичко по силите си.

Слугите щъкаха като мравки наоколо, побързаха да му поднесат чиния с екстравагантно ястие. Определено беше по-вкусно от пакетираната корабна храна или дажбите на Оскивъл.

Докато вечеряха, обсъдиха отварянето на нови търговски пътища, разрастването на пазарите за илдирийски стоки и за екти от мините на скитниците, екзотични предмети от Терок, топлоустойчиви материали от Константин III. Все пак Рлинда бе министър на търговията, а Ден — избраният представител на клановете.

Въпреки новините за инвазията на ЗВС на Реджак и мрачните доклади от Земята Ден чувстваше, че нещата се оправят. Вестите за завръщащите се кликиси, изчезнали преди хиляди години, звучаха по-скоро като измислица, отколкото като реална заплаха, макар че Ден не се съмняваше в достоверността им.

И преди беше идвал на Илдира, но бе впечатлен от промените.

— Видях космическите ви съоръжения от орбита, ваше величество. Възстановявате Слънчевия флот десет пъти по-бързо, отколкото биха се справили моите корабостроителници. Завиждам на идеалното ви илдирийско сътрудничество.

Магът-император се усмихна:

— Всъщност трябва да благодарим на хората за тази ефективност. Индустриалните ни операции се ръководят от инженер Табита Хък. Тя беше сред облачните комбайнери на Ханзата, които станаха наши… гости за известно време. Предложихме й работа.

— Хора от Ханзата са постигнали това? — удиви се Ден, дори възмутен от подобна идея. — Хм, може би ще мога да понауча нещичко от нея.

Магът-император каза нещо на един от бюрократите и той бързо тръгна нанякъде.

— Ще уредя да видите нашите операции — каза Джора’х.

 

 

Орбиталният корабостроителен център беше въплъщение на ефективността. На Ден му бе трудно да повярва на очите си. Строителите работеха с невероятна прецизност, сякаш бяха танцьори на сцена. Компонентите на бойните лайнери се сглобяваха, като че ли сами искаха да си паснат. Ден не видя нито една грешка, никакво колебание.

— Това е невероятно, госпожице Хък. В името на Пътеводната звезда, никога не съм виждал подобно нещо. Умът ми не го побира.

Илдирийците по принцип си имаха нещо като телепатична връзка, но десетината бивши инженери на Ханзата (които никога досега не бяха правили впечатление на Ден) бяха също така синхронизирани помежду си. Табита ръководеше работните екипи от централната станция, подчинените й си разменяха кратки реплики, важни подробности, които всеки следваше с идеална точност.

Табита имаше квадратна челюст и чип нос, който я правеше да изглежда твърде грубовата, за да е привлекателна, а косата й беше къса и подрязана за функционалност, а не за стил. Но около нея имаше някакво излъчване, задоволство, което й придаваше съвсем друг вид красота.

— Достатъчно просто е, ако помислите, господин Перони. След като другите ви разберат по такъв начин, че желанията на всички станат общи, всички инструкции се превръщат във взаимно съгласие. Всеки знае какво трябва да прави и какво правят другите. Няма ненужни повторения. Всичко върви безпроблемно.

— Но как го постигате? — Ден се вгледа в оживените космически докове. Само за час всички корпусни плочи бяха инсталирани в рамката на новия кораб. — Може би трябва да наема илдирийци, ако работят толкова добре. Можете ли да ми дадете някакви съвети?

— Мога да направя нещо повече — Усмивката й се разшири и кожата й сякаш засия.

Сякаш бе повикан, Колкер влезе в залата с призматичния медальон на голите си гърди.

— Открих нова техника. Тизмът, телевръзката и човешките мисли. Мога да сваля от очите на всички превръзката, за чието съществуване доскоро никой не подозираше.

— Търговска тайна ли е, или си склонен да я споделиш? Кажи цената си, ако работи толкова добре, колкото твърди госпожица Хък.

— Няма цена. Радвам се, че се заинтересува. — Колкер докосна медальона с пръсти. — Просто ще ти го покажа.

— Безплатно? В това няма никакъв смисъл.

— Моята награда е да видя изражението ти, когато разбереш.

— Както кажеш. — Ден позволи на зеления жрец да сложи длан върху челото му, сякаш му даваше благословия. — Това някаква религиозна церемония ли е? Какво общо има това с…

— Вярвам, че съм достатъчно силен, за да го направя и без фиданката си. Имам Извора на светлината, духовните нишки, телевръзката и сега, само ако успея да открия… а, ето.

Дланта на Колкер сякаш стана по-топла. Преди Ден да успее да отвори уста, хиляди светлини огряха ума му. Той видя всеки и всички наоколо — инженерите на Ханзата, илдирийците с техния тизм, космическите кораби, строителните площадки, самата планета, шестте слънца. Имаше чувството, че умът му се е разтворил до безкрай, и нямаше думи, с които да опише радостта си.

— Леле! — беше най-доброто, което успя да каже.