Кевин Андерсън
Метален рояк (30)

29.
Маргарет Коликос

Маргарет Коликос се облегна на една от новоиздигнатите кули. Смолистият цимент все още излъчваше остра неприятна миризма, която постепенно щеше да се разсее от сухия въздух и слънчевата светлина.

Маргарет можеше да влиза и да излиза в оградената колония, когато си поиска, но никой друг не смееше да рискува. Останалите колонисти стояха вътре, изплашени от насекомовидните същества отвъд укрепленията. Маргарет нямаше представа дали кликисите не й обръщат внимание, защото се страхуват от нейната „специална музика“, или просто са забравили за нея.

От наученото от престоя си сред кликисите знаеше, че люпилото в момента е съсредоточено върху унищожаването на черните роботи, където и да се намираха те. Тази сутрин първата голяма щурмова група бе минала през транспортала към Воламор. Когато роботите престанеха да са заплаха, всички лишила от новите кошери щяха да влязат в схватка, за да се унищожат едни други.

Но колкото и да бяха съсредоточени кликисите върху възмездието, тя знаеше, че рано или късно ще насочат вниманието си към колонистите.

— Какво има, Маргарет? — попита ДД.

— Бедните колонисти. Те не разбират.

— Ще се радвам да им обясня за какво става въпрос, ако ми кажеш какво те тревожи.

— Не. Не можеш. Трябва да измисля начин да им помогна — или поне да ги предупредя.

След миг тя забеляза тъмнокож мъж да излиза от загражденията през един от отворите в стената. Вървеше внимателно, като умело избягваше кликисите. От върха на дебелата стена няколко колонисти, включително Орли Ковиц, наблюдаваха с изумление как мъжът се приближава към кошерния град.

Маргарет побърза да го пресрещне, преди да е пристъпил в грешна посока.

— Дейвлин Лотце, какво, правиш тук?

— Проверявам колко свобода ни дават тия насекоми.

Проницателните му очи се стрелнаха наляво и надясно, когато двама воини минаха покрай тях, без да им обърнат внимание. Разговаряха с чуруликащи и тракащи звуци.

— Всъщност идвах при теб — каза той. — Да се махаме оттук.

— Имаш железни нерви, Дейвлин. Едва ли друг колонист би рискувал да направи това.

— Точно затова трябваше да го направя аз. Сега, след като знам, че може да се направи, вече разполагам с някои възможности.

Маргарет го заведе до една древна обрулена кула. Той измъкна изпод блузата си електронен бележник.

— Вече се измъквах три пъти на кратки разузнавателни мисии. От наблюдателницата на стената успях да направя снимки на всички породи. Трябва да ми помогнеш да ги идентифицирам. — Той започна да й показва образите. — Можеш ли да ми кажеш какво прави всеки тип буболечка?

Маргарет беше правила почти същото през първите си дни сред тях — опитваше се да класифицира и категоризира кликисите. Но интересът на Дейвлин не изглеждаше научен, поне доколкото можеше да прецени.

— Смяташ да напишеш статия, като се върнем в Ханзата ли? В смисъл — ако се върнем?

Той я погледна с непроницаемо изражение.

— За наша защита е. Трябва да идентифицираме кои породи са заплаха и кои могат да бъдат пренебрегнати. Оценявам противника, за да мога да планирам действията ни.

Тя погледна снимките. Беше заснел дори кликис с бледа черупка и ужасяващо човешко лице, но съществото не бе останало неподвижно достатъчно дълго, за да се получи ясно изображение. Маргарет потрепери, като си спомни как бе създадена тази порода. Бедният Хауард Палаву.

— Добре, дай да ти покажа генетичната карта на кликисите. — Маргарет му посочи различните породи и го засипа с информацията, която бе натрупала през последните години. Дейвлин я слушаше и сякаш запаметяваше всичко на мига. За първи път говореха насаме и тя бе впечатлена. Някога Дейв бе изпратен на Рейндик Ко, за да я открие, така че вече знаеше доста за нея. От начина, по който задаваше въпросите си, личеше, че не е движен от любопитство, а от искрено желание да помогне на колонистите.

— С какво ще се хранят хората извън загражденията? — Той я погледна. — Можем ли да ядем кликиска храна?

— Аз съм яла. — Спомни си първия път, когато бе огладняла достатъчно, за да опита кашавата смес. — И съм жива.

На Ларо събиращите биомаса рояци летяха с гигантски мрежи и улавяха всякакви летящи същества, други се връщаха от далечните езера и реки с кошове, натъпкани с тръстика и риби. Струпваха всичко на едно място и го преработваха в еднородна субстанция. Огромни количества от нея се складираха в новопостроените силози до кошера на люпилото.

— А дали кликисите ще дадат храна на хората, след като опоскат всичко наоколо.

— Много се съмнявам, че люпилото изобщо се интересува от подобни въпроси.

— Как да променим това? Колонистите имат скрити запаси, но те няма да траят вечно.

Маргарет се поколеба, погледна го в очите, после, без да показва — или да изпитва — какъвто и да било страх, застана пред един от маршируващите работници. Тъй като кошерният разум контролираше всички същества, Маргарет можеше да говори с люпилото, като се обърнеше, към което и да е от зловещите насекоми.

— Ти! — Тя плесна с ръце.

Жълто-черното същество спря. Маргарет издаде серия тракания, писукания и гърлени звуци, които предаваха общата идея за хранене, а също и че колонистите като членове на нейния кошер имат нужда да ядат.

Работникът се отмести встрани и се опита да мине покрай нея. Маргарет отново застана пред него и го плесна по главата.

— Чуй ме! — Повтори исканията си на езика на кликисите и ги поясни, като надраска основното в символни равенства в изпотъпканата пръст.

— Храна! За моя кошер. — Посочи заграждението. — Храна!

Люпилото неохотно, но бързо даде заповед. Четирима работници излязоха от едно от подземията и затикаха огромни контейнери, пълни с кликиска храна, към оградения град.

Дейвлин беше впечатлен.

— Добре. Сега да помислим как да доставим вода.