Кевин Андерсън
Метален рояк (144)

144.
Джес Тамблин

Когато най-после стигнаха уединената Харибда, Джес и Ческа откриха само димяща разруха. Първичната атмосфера беше изпълнена с дебели серисти облаци. Скалите, някога под водата, сега бяха спечени и напукани. Океаните се бяха изпарили. Тукашните вентали бяха унищожени.

— Сякаш самият ад е дошъл тук! — възкликна Джес шепнешком.

Ческа бе също толкова ужасена.

— Не можем да ги оставим така. Трябва да направим нещо.

— Ще направим, Ческа. Ще направим.

Да, трябва да поправим нещата, казаха венталите в умовете им. Чрез вас ще станем силни. Може би достатъчно силни.

Те знаеха какво се е случило, след като бяха доловили мислите на далечните опустошени същества. Джес бе използвал цялата елементална сила в тялото си, за да отблъсне яростта и да спре кипенето в кораба им мехур. Бяха живи, но той не вярваше, че някога отново ще са в безопасност.

Доскоро с Ческа бяха усещали чудодейната мощ на водните същества да се вихри около тях, а сега изпитваха вълна след вълна болка и загуба просто като стояха сред останките на Харибда. Сигурно така се бяха чувствали разкъсаните на части вентали — молекули, захвърлени сред космоса.

Джес и Ческа излязоха от кораба — единствените живи същества на обгорената планета. Водата, която бяха събрали от мъглявината, остана защитена зад енергийната мембрана. В някои кратери още бълбукаха извори, но водата беше мъртва. Жизнената сила на венталите беше изличена от водата на Харибда. Облаците бяха тежки и задушливи — трупове на вентали, захвърлени в небесната битка.

Енергията, която бяха използвали фероуите, беше невъобразима. Джес не можеше да разбере гнева на огнените същества.

— Защо фероуите са направили това? — Ческа плачеше и Джес я прегърна. Дори животворната влага, която капеше от очите й, нямаше да е достатъчна, за да разбуди отново водата тук. Завинаги ли Харибда щеше да остане покварена? — Защо искат да унищожат венталите?

Защото са хаос. Огън.

Изпълни го ярост.

— Това не е достатъчно обяснение. Не и за мен.

Спомни си за езотеричното равновесие между реда и хаоса, ентропията и съзиданието, живота и не живота. Но това не можеше да е причина.

Тръгна по димящите скали.

— Няма причина за това, но се случва. Трябва да му се противопоставим. И ще го направим. — Вдиша дълбоко — нарочно напълни дробовете си с рядката пара, последните остатъци от мъртвите вентали. Незнайно как усети, че силата в него се увеличава. — Не ме интересува колко опустошена е тази планета, ние пак ще докараме вентали на Харибда. Ще съберем още и още от Спиралния ръкав. И се кълна, че фероуите никога вече няма да ни хванат неподготвени!

Зрънце надежда изпълни и двамата с Ческа. Венталите в кораба също повярваха и свързаха енергиите си. Джес бе наясно, че това не е краят. Съвсем не.

— Това е война — заяви той.