Кевин Андерсън
Метален рояк (14)

13.
Патрик Фицпатрик III

„Циганин“ се скиташе между звездите, тръгваше по всяка възможна следа. Тъй като в резервоарите на „взетата назаем“ яхта почти нямаше екти, Патрик Фицпатрик се надяваше скоро да открие Зет.

Трябваше да я види, да й се извини и да й докаже, че не е идиотът, за какъвто тя сигурно го смяташе. А това определено нямаше да е лесно! Той я беше излъгал, за да може да избяга с другарите си, и при това беше разкрил корабостроителниците на клана Келъм, което почти бе довело до унищожението им. Тя не би простила нещо подобно с лека ръка. А и то не беше дори половината от историята. Имаше сума ти други неща, за които можеше да го вини.

Патрик вече бе проверил по-очебийните места — руините на Рандеву, пустите корабостроителници на Келъм на Оскивъл, газовия гигант Голген — а сега, следвайки неясно упътване, се приближаваше към бурната планета Константин III. Зелено-сивият свят не изглеждаше обещаващо и определено не бе място, което член на богатата фамилия Фицпатрик би избрал да посети. Неприятната обстановка обаче не би отблъснала скитниците. Тях, изглежда, трудностите ги привличаха.

Отвратен от ЗВС, след като бе видял как Ханзата използва скитниците за изкупителна жертва, Патрик бе откраднал яхтата на баба си. Технически погледнато, беше дезертьор, но той не гледаше на нещата така. Дългът му към ЗВС беше изпълнен и той не възнамеряваше да служи повече на корумпираната Ханза и на правителството, което лъжеше и потъпкваше чуждите права, за да получи каквото желае, което се защитаваше с цената на собствените си хора и прехвърляше вината на невинните. Патрик знаеше, че има дълг към скитниците и че трябва да го изплати, затова тръгна да търси тъмнокосата дъщеря на Дел Келъм. Само че явно нито тя, нито никой от скитниците искаше да бъде открит.

Патрик излезе на орбита около Константин III и заоглежда сензорите и екраните, но не откри сателити, кораби или знак за някаква дейност. Докато сканираше честотите обаче долови тихо повтарящо се пиукане, слаб сигнал, излъчван към отровните облаци. Спусна се надолу в бързо сгъстяващия се въздух.

Маякът стана по-отчетлив. Явно беше нагласен да заглъхне почти напълно, преди да достигне горните слоеве на атмосферата. Всеки пилот би трябвало да го търси целенасочено — и то много внимателно, — за да го открие. Осцилиращият импулс не съдържаше информация, но показваше, че долу има някой. Скитници, без съмнение.

Откри малък пълен с газ буй, изчислен така, че да плава на определено равнище като мехурче и по този начин освободен от необходимостта от антигравитационен генератор или двигатели, които да коригират позицията му. Насочи сензорите на „Циганин“ по-надолу, улови втори слаб сигнал и го последва до друг буй — а после още един, и още един. Буйовете приличаха на следа от трохи през атмосферата и го насочваха към мястото, където се намираше селището.

Ветровете бяха силни и въздухът приличаше на зелено блато. Алармата за близост иззвъня и Патрик зави рязко наляво, но все пак закачи леко огромна платформа за дирижабли, закотвена с дълги кабели към повърхността половин километър по-надолу.

Спусна се към покритото с купол селище, удивен колко много изкуствени предмети изпълват въздуха: гигантски обтегнати листове, цветни балони за наблюдение, надупчени екрани — стотици метри широки, закачени на прътове и полюлявани от вятъра.

Досега все някой трябваше да е разбрал за приближаването му. Той включи комуникационния канал и каза високо:

— Има доста препятствия на пътя! Ехо? Няма ли да ми дадете инструкции как да кацна?

Раздразнен женски глас отговори:

— Ние сме индустриално съоръжение, а не туристически център. Хората, които идват тук, знаят как да кацнат.

— Е, аз вече съм тук и не знам как. Пилот съм на свободна практика и търся информация.

— Можем да ви дадем информация, ако имате новини, които да обмените.

— Договорихме се. Ще ви кажа каквото знам… — Патрик обърна кораба настрани, за да избегне един дирижабъл. — Уф!

— Внимателно! Ако строшите някой от нашите цепелини или събиращи мрежи, ще трябва да си платите. До последния кредит.

— Тогава ми дай карта, за да изляза от този лабиринт. — Ръцете му стиснаха лостовете за управление толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Превключете сензорите си на ниско инфрачервено! — Тя му даде диапазон на вълната и в следващия миг той вече виждаше заслепяващи светлини: специализираните маяци на дирижаблите, летящите мрежи и събиращите екрани се появяваха като пламъци. Патрик въздъхна облекчено — вече можеше да ги избягва с лекота.

Подобните на кутии защитни постройки очевидно бяха спуснати от космоса, а не сглобени на земята.

Кръг от блестящи светлини отбелязваше зоната за кацане и излъчваше сигнал към него.

— Кацнете в обозначената зона. Не слизайте, докато не получите разрешение.

Той се гмурна с „Циганин“ в хангара и покривът се затвори отгоре му. Чу съскането на струите, а после и воя на въздуха, докато запечатаната камера се прочистваше от токсичните капки на атмосферата. Парни тръби обдухаха корпуса, след което диагностични лазери започнаха да обследват кораба. Скитниците бяха свели тягостната процедура по обеззаразяване до бърза рутинна проверка. Патрик подозираше, че управляващите съоръжението сканират и в дълбочина, за да видят дали корабът му не пренася нещо опасно.

Накрая, когато парата се разнесе и вакуумните помпи я изхвърлиха от помещението, му дадоха разрешение да слезе. Раздразнената жена дойде да го посрещне и се представи като Андрина Сакс. Беше учудващо дребна за дълбокия си глас. Имаше красиви черти и платиненоруса коса, зелени леко дръпнати очи и рязко държане.

— Колко дълго ще остане корабът ви тук?

Той се изненада от нападателността й.

— Не смятам да наемам луксозен апартамент за седмица, ако това ме питате.

— Питам ви за времето ви на тръгване. Имаме само два обеззаразителни дока, а другият е вече зает от кораб на клана Сандовал. Ще ни трябват шест часа, за да го натоварим, а очаквам кораб, който пристига след пет. — Тя се намръщи. — Разбира се, пилотира го Нико Чан Тайлар, а графиците не значат нищо за това хлапе.

От изражението й личеше, че е сигурна в познанството му с пословично известния скитнически пилот.

— Два часа би трябвало да ми стигнат — каза Патрик. — Търся един човек и ако ми помогнете да го намеря, ще си тръгна по-рано.

 

 

Константин III се ръководеше от консорциум на клановете Сакс, Токай и Раджани, в който отскоро се бяха включили и инвеститори от откъснатите колонии на Ханзата. В знак на гостоприемство Андрина му подаде купа с хранителна каша от зелено желе, която нарече „първична супа“, и къс вкусно консервирано месо от медуза (каквото и да беше това) от Реджак, един от новите инвеститори в тукашната индустрия.

Протоорганичните облаци на планетата бяха изпълнени с дълговерижни молекули, рехави аерозолни останки, които се носеха на тънки нишки, свързани една с друга, за да създадат необикновени структури, като кълба от почти невидима прежда.

— Тези аерозолни полимери не могат да се изработят в химическа лаборатория — обясняваше Андрина, сякаш бе изнасяла тази лекция много пъти пред потенциални инвеститори. — Извличаме ги от въздуха с екрани, събираме ги с широки подложки и отделяме фибрите. След като ги обработим и сортираме, можем или директно да произведем материали, или да правим експерименти с новите „породи“, на които се натъкнем. Не вярвам да сме открили дори една десета от потенциала на плаващото наоколо.

Като сваляха или покачваха екраните, скитниците можеха избирателно да събират фибри с определено молекулярно тегло. Цепелините пък събираха мъглите и се движеха през различните части на атмосферата, за да осигурят желаните химикали.

— Има потенциал за нови материали, фармацевтични продукти, екзотични тъкани и дори архитектурни приложения… — Андрина сви рамене. — Единственото ограничение пред нас е собственото ни въображение.

От уюта на обсерваторията Патрик наблюдаваше как филтърните подложки се връщат в центровете за обработка. Пухестата висяща маса се остъргваше нежно от колекторите, после се сортираше в контейнери. Работата беше почти автоматизирана — само няколко скитници с херметични костюми наглеждаха производствените линии в зали, пълни с какви ли не екзотични материали.

Андрина се обърна към него:

— Това е невероятна възможност, капитане. Е, вече знаете всичко, което знаят за нас и другите клиенти. Казахте, че имате някакъв въпрос?

— Да, а също и ханзейски кредити, за да платя за всяка услуга — отвърна Патрик.

Андрина изсумтя.

— Ханзейски кредити? Имате ли представа колко са се обезценили? Конфедерацията скоро ще пусне своя собствена валута. Освен това дори крал Питър да не създаваше Конфедерацията в Терок, за какво са ни пари на Ханзата? Откъснати сме.

— Това е всичко, което имам.

— Нали ми обещахте новини отвън.

Без да разкрива самоличността си, Патрик й разказа за ужасното въстание на бойните компита, за битките с хидрогите и за последното сражение край Земята. Тя изглеждаше достатъчно впечатлена, така че той добави бързо:

— Надявах се, че ще можете да отделите малко екти. Знам, че запасите са ограничени, но…

— О, имаме предостатъчно екти. Новите доставки от небесните ни мини идват бързо и дори не успяваме да ги изразходваме. — Тя се замисли за миг. — Ако искате да си платите, ще вземем ханзейските ви кредити. Може би ще можем да ги обменим, ако кралят и председателят някога загърбят различията си. — Изсумтя, за да се разбере какво мисли по въпроса самата тя, и си погледна хронометъра.

— След час докът ще ни трябва. Искам да кажа, че ако не си тръгнете дотогава, ще прекалите с гостоприемството ни. Я ми кажете кого търсите и с какво мога да ви помогна.

— Опитвам се да открия клана Келъм. Дел Келъм — той се извърна настрани, за да прикрие изчервяването си — и по-специално дъщеря му Зет. Навремето… работех на корабостроителниците в Оскивъл. Но сега те са опразнени и нямам представа къде са отишли всички. Изхабих почти всичкото си космическо гориво, за да открия следите им, и те ме доведоха до Константин III.

— Идването ви тук определено не е било стъпка в правилната посока, но заради информацията може да ви направя отстъпка. Чух, че зевесетата са нападнали Оскивъл, но не знам накъде би потеглил Дел. — Андрина се почеса по главата и сви рамене. — Ако търсех информация за скитниците, щях да отида направо на Ирека. Това е основният ни търговски и разпространителски комплекс. Всички имат по някаква дейност на Ирека.

— Ирека? Но това е колония на Ханзата, а не скитническо селище!

— Сега е всичко. Мога да ви дам карти и упътване.

— Няма нужда. Бил съм там. — Патрик не искаше да си спомня случилото се през онези дни. Още едно черно петно от миналото му, за което Зет не знаеше нищо. Запита се дали тя някога ще му прости, ако разбере всичко. — Благодаря. Ще е интересно… да се върна там.