Кевин Андерсън
Метален рояк (131)

131.
Дейвлин Лотце

Кликиската битка продължаваше с все сила и Дейвлин се съмняваше, че малката им група ще успее да остане незабелязана до падането на нощта, когато можеха да се измъкнат по-лесно. Така че раздели проблема на отделни предизвикателства и се зае да ги преодолява едно по едно.

Макар да бяха изтощени, и шестимата бяха готови да вървят. Дейвлин виждаше, че никой от тях не смята да се предава, дори Маргарет Коликос. Раната на гърба на Роб Бриндъл очевидно го болеше, но не изглеждаше да е твърде сериозна.

— Това тука е лабиринт — обади се Нико. — А аз се губя и при най-благоприятни условия. Как ще открием старите сгради, а после път навън и да минем покрай биещите се кликиси?

— Мога да изчисля вероятен път — каза ДД. — След като влезем в старите руини, ще намеря подходящ изход.

Орли сложи ръка на рамото на компито, но не каза нищо.

ДД ги заведе до стария град. Когато стигнаха до коридорите с тръбопроводите на ЗВС, електрическите кабели и интеркомите, Дейвлин усети промяна в кликиския кошер. Работниците минаваха покрай тях и спираха само за миг, за да ги изблъскат настрани. Нещо се променяше.

Маргарет се вслуша в тракащите звуци и заяви:

— Трябва да се махнем оттук. И то бързо. Люпилото скоро ще унищожи другия кошер.

— Тоест е време да се изнасяме — заключи Роб.

Дейвлин взе решение.

— Имам идея как да ги задържа, но според мен има само десет процента вероятност планът ми да проработи.

— Десет процента? — попита разочаровано Нико.

— По-добре е от нула процента — посочи Тасия, почеса се по главата, напипа бучка от подобната на паяжина материя и побърза да я захвърли. — Какво ще правим?

— Вие излизате, проправяте си път до „Оскивъл“ и спасявате хората в пещерите. Тамблин, Бриндъл, откраднете една от наземните машини на кликисите, достатъчно умни сте, за да разгадаете как се управлява. — Дейвлин имаше вяра на тези двамата. Със сигурност бяха достатъчно квалифицирани, за да станат „специалисти при неясни обстоятелства“ като него.

— Ти май не възнамеряваш отново да се срещнеш с нас — каза Роб.

— Няма да те изоставя, Дейвлин, след всичко, което направи — каза Маргарет.

— Ще оправя нещата, не бой се. Променям плановете си според случая. Не ме чакайте. Ако всичко мине добре, ще ви настигна.

— Ако всичко мине добре? — простена Нико. — Кога се е случвало подобно нещо?

Дейвлин се обърна към Орли.

— Дай ми раницата си.

Тя неохотно я свали от гърба си.

— Ами синтезаторът ми?

— Точно той ми трябва. Хайде, бягайте! — И Дейвлин изчезна, без да каже нищо повече.

 

 

Стиснал раницата на Орли, Дейвлин тичаше из тунелите, като следваше електрическите проводници към централните системи, инсталирани от войниците на ЗВС преди повече от година. Тук-там примигваха светлинки. Значи все още имаше електричество.

Срещаше все повече кликиси, някои загубили крайниците си, други с пукнати черупки. Миришеше на прах и на странните секрети на насекомите. Ако главният сблъсък бе приключил, люпилото на Ларо щеше да улови и последните оцелели нашественици и след това щеше да усети и него.

И тогава буболечките щяха да го хванат.

Надникна навън през някакъв отвор в стената. В трапецовидната рамка на новия транспортал най-силните воини на кошера на Ларо тъкмо разкъсваха четирима дарители на нападателите. Раираните чудовища се гърчеха и блъскаха като обезумели, но не можеха да се спасят. Отчаяната им борба бе обречена на провал.

Дейвлин не се интересуваше кой ще победи. И в двата случая нямаше много време.

Старият команден и комуникационен център на ЗВС беше малка ниша, затворена с преплетени вериги. Дейвлин лесно се провря през тях и с радост видя, че кликисите не са унищожили центъра. За тях той просто не бе имал значение.

Пусна опърпаната раница на пода. Досега другите вече трябваше да са излезли навън. Разчиташе на това. Ако не се бяха измъкнали, кликисите щяха да се нахвърлят върху тях. Дейвлин измъкна синтезаторните ленти на Орли и ги разви върху каменния под. Слава богу, все още работеха.

Активира захранването, свърза проводниците и отвори панела към интеркома, за да закачи жиците. Няколко нестройни звука се разнесоха във въздуха, но никой от кликисите не им обърна внимание. Работеше по инстинкт. По време на многото си мисии като шпионин на Ханзата беше научил как работят почти всички обикновени системи. Ако малката музикална кутийка на Маргарет Коликос беше направила достатъчно впечатление на люпилото, то много по-майсторската музика на Орли би трябвало да има сходен ефект. Дейвлин щеше да изнесе на буболечките малък концерт. Надяваше се това да се окаже достатъчно.

Повика записите в чипа, включи мелодиите на непрестанно повтаряне, нагласи звука на максимална сила и пусна музиката.

Мелодиите се разнесоха от разположените на равни разстояния из кликиските тунели високоговорители. Работниците се устремиха към него, но в мига, в който се разля музиката, се залюляха, сякаш бяха зашеметени.

Лентите продължиха да свирят, мелодията се усили, нотите пленяваха кликисите. Като слушаше чрез всичките си членове, люпилото би трябвало да е замаяно.

Дейвлин прескочи веригите и се затича. Време беше да се измъкне оттук.