Кевин Андерсън
Метален рояк (123)

123.
Адар Зан’нх

На връщане от Добро, след като остави колонистите от Челдре, септата на адара откри пет бойни лайнера, носещи се свободно в космоса. Екипажът липсваше, хиляди илдирийски войници бяха изпепелени на местата си, затворени в каютите си. Всяка палуба излъчваше самота.

На борда на церемониалния флагмански кораб Зан’нх откри само губернатора на Хирилка Райдек’х и стария тал О’нх, ослепял и почти побъркан от тъмнината и изолацията.

Ужасено, че е на кораб-призрак, който вонеше на кремирана плът, момчето се бе затворило в себе си. Беше се свило на кълбо и трепереше от ужас, когато адарът и хората му влязоха в командното ядро.

— Фероуите! Фероуите дойдоха. Руса’х… — изстена Райдек’х.

Зан’нх не бе открил следи от огнените същества на Добро и не беше чувал за инциденти в отломъчните колонии. Магът-император обаче бе почувствал нещо нередно в тизма и бе изпратил разузнавачи да огледат. Очевидно никой от тях не се бе върнал.

А сега и това! Подобен огнен ад, отнел живота на хиляди илдирийски войници, трябваше да отекне като агонизиращ вик през тизма — и все пак самият той не бе почувствал нищо. Възможно ли беше дори магът-император да не знае?

Тал О’нх, с обгорено лице, се загледа напред с празните си очни орбити.

— Отрязаха ни. Изгориха духовните нишки и погълнаха екипажа ни. Всички тези хора… Руса’х каза, че ще подсилят фероуите.

— Кога? — Зан’нх бе попаднал на тези кораби по чиста случайност.

— Преди два дни. Може би повече — отговори Райдек’х. — Завинаги. Сам. Непоносимо. Неописуемо.

Ако бяха останали сами още малко, осъзна Зан’нх, и двамата щяха да се побъркат напълно.

С мрачен глас О’нх добави:

— Фероуите се насочиха към Илдира.