Кевин Андерсън
Метален рояк (120)

120.
Тасия Тамблин

Бяха осигурили достатъчно нормално гориво от скривалището на Дейвлин, а отчаяните скитници бяха позакърпили „Оскивъл“, така че да успее да излети в космоса. Нямаше защо да чакат. Никакви дълги сбогувания. Никакви сантиментални изпращания. Просто щяха да потеглят.

През последните два дни Тасия бе работила с Роб, Нико и Дейвлин, за да поправят спукания резервоар, после използваха груба сила, за да го наместят. Трябваше да се махнат от Ларо, преди кликисите от новоразрасналия се кошер да успеят да намерят мястото на катастрофата.

Бежанците в убежището изгаряха от нетърпение да се махнат оттук. Знаеха, че провизиите им няма да стигнат за дълго, а откакто броят им се бе увеличил до седемдесет души, положението им се бе влошило рязко. Тасия бе сигурна, че някой скоро ще направи грешка и кликиските патрули ще ги спипат.

Дейвлин Лотце използва самоделна помпа, за да прехвърли горивото от варелите в резервоарите. Дори източи остатъците от двигателите на ремората. Вече имаха достатъчно, за да излетят и да спасят бежанците от Ларо.

Нико провери кръпките по корпуса на „Оскивъл“ за последен път, а Роб се качи в пилотската кабина, за да пусне диагностичните програми за окончателна проверка. ДД и Орли, която рядко се отделяше от приятелското компи, го последваха. Тасия седна на креслото до Роб и той запали пробно двигателите. Те отвърнаха с изключително висок и ясен рев. Соплата издухаха камъчета и прахоляк и корабът се люшна като нетърпеливо животно, готово да скочи.

Покрит с прах, Нико влетя ухилен при тях и викна:

— Работи!

— Затвори люка, за да изпробваме херметизацията — каза Тасия. — След като излезем в орбита, няма как да кърпим дупчиците с подръчни материали.

— Мога да помогна с диагностиката — предложи ДД. — Моля, кажете ми как да ви помогна.

Приятелското компи бе незаменимо в препрограмирането на контролните системи на двигателите.

— Аз просто ще гледам да не се пречкам. — Блестящите очи на Орли наблюдаваха всичко.

Показателите се устремиха нагоре и се задържаха. Детекторите на корпуса показаха, че кръпките държат добре. Тасия тупна Нико по рамото, после прегърна Роб.

— Супер!

— Готови ли сме за потегляне? — попита Орли. — Дейвлин каза, че ще ни трябват поне още ден-два.

Дейвлин се усмихна.

— Не исках да вдъхвам излишни надежди. За сметка на това пък никой няма да остане разочарован.

Роб изключи системите, за да не хаби гориво, и каза:

— Да се връщаме в пещерите и да кажем на всички да се приготвят.

— Можем просто да отлетим дотам — обади се Нико.

Тасия се намръщи.

— Ще е доста сложно да приземим такъв голям кораб край скалите. Не че не можем да го направим, но „Оскивъл“ едва се държи. Кацанията и излитанията са доста натоварващи. Не бива да рискуваме излишно.

— Права си — съгласи се Нико угрижено.

— Ако побързаме, ще ни трябва само половин час — обади се Орли.

— Да тръгваме тогава — подкани ги Дейвлин.

Закрачиха под прикритието на нощта. ДД вървеше най-отпред, Орли бързаше след него.

— Не ми се иска да изоставяме Маргарет Коликос — каза ДД. — Имам предвид при кликисите.

— Дори не знаем дали е жива, ДД.

— Може би някой ден ще се върнем да проверим.

— Разбира се — отвърна Тасия. — Някой ден. Ще доведем цяла армия.

— Може и да успеем — заяви Нико.

Преди да стигнат скалите, Тасия чу някакво шумолене и подсвиркване, последвано от тракащ звук в мрака пред тях. Не й хареса.

ДД спря.

— Извинете, но долавям пред нас движение. Приближават се големи обекти. Различни форми на живот. Може би са местни животни.

— Едва ли. — Тасия инстинктивно се притисна към Роб.

Лицето на Дейвлин бе като маска, издялана от дърво.

Всички чуха жужене и потропване, твърде отчетливи, за да не им се обърне внимание. Без да се колебае, Дейвлин измъкна граната. Тасия не попита откъде я е взел.

— Да видим с какво си имаме работа. Бъдете готови.

Той се огледа.

— Да бъдем готови с какво? — попита Тасия.

Нико хвана два остри камъка, Орли последва примера му. Роб сви юмруци.

Дейвлин хвърли гранатата и преброи на глас до пет. Тасия примижа от ярката светлина. Видя десетина кликиски разузнавачи и воини, и няколко бледи подобни на хора хибриди. Нови хибриди.

Без да се смутят от ярката светлина, кликисите се втурнаха към тях. Дейвлин — носеше едно от оръжията на ЗВС — стреля и уби няколко кликиса. Виковете им бяха оглушителни. Другите обаче не обърнаха внимание на падналите и продължиха атаката, движени от целеустремения ум на новото люпило.

Роб опря гръб в гърба на Тасия.

— Готов съм да се бия с голи ръце, ако се налага.

— Моят герой! Предпочитам варианта със „заживели щастливо“.

ДД стоеше до Орли, решен да я защити. Като си спомни как бе спряла кликиския разузнавач, нападнал малката група бегълци, тя бръкна в раницата си. Ако можеше да извади бързо синтезатора…

Един от кликиските воини вдигна тръбоподобното си оръжие и изстреля поток сиво-бяла течност, който порази Орли, преди тя да успее да измъкне малкия си синтезатор. Прицели се в нея нарочно, сякаш люпилото помнеше коя е. Бързовтвърдяващата се течност стегна ръцете и китките й. Орли се загърчи, но следващият изстрел покри устата и врата й.

Кликисите стреляха, за да ги обездвижат и пленят, а не за да ги убият. След няколко минути ги бяха хванали. Тасия не можеше да се движи от втвърдяващата се слуз, едва успяваше дори да диша. Бронирани крайници я хванаха и я издърпаха настрани от Роб. Тя се мразеше, че няма възможност да падне в битка или поне да каже на другите бегълци колко близо са били до възможността да си идат у дома. Толкова близо…