Кевин Андерсън
Метален рояк (115)

115
Тасия Тамблин

Изпълнението им трябваше да е идеално синхронизирано или никой от тях нямаше да успее да избяга от Ларо. Абсолютната координация бе жизненоважна. Идеална синхронизация. Нямаше място за грешки.

Под високото следобедно слънце Тасия погледна хронометъра си, провери местоположението им и ускори крачка. С Нико трябваше да заемат позиции преди здрачаване, а после трябваше да копаят и след това да вдигнат тежките варели. Дейвлин имаше друга задача. След това Роб щеше да ги вземе, ако нещо не се объркаше.

Междувременно няколко от оцелелите на Ларо скитници инженери започнаха да поправят „Оскивъл“. Те нямаха нужда от ръководства, действаха с отработена точност. А Дейвлин Лотце твърдеше, че може да се справи с останалото. Думите му не бяха празно самохвалство. Тасия му вярваше.

Затова тя, Дейвлин и Нико прекосиха зелените поляни през деня, скривани само от купчини скали и високи растения, и се приближиха към непрестанно разрастващия се периметър на кликиската колония.

— Съмнявам се, че буболечките продължават да ни търсят — каза Дейвлин тихо. — Като е погълнало пленените колонисти, люпилото вероятно е получило желаното, а кликисите не обръщат внимание на нищо, което не смятат за важно.

— Освен ако не се наврем право в очите им — промърмори Тасия.

— Надявам се, че няма — каза Нико бързо.

От едно ниско хълмче, покрито с бурени, Тасия огледа кликиския град. Безчет строители копаеха пръст, строяха още кули и прокопаваха тунели, за да осигурят място за внезапно увеличения си брой. Бяха повече, отколкото си представяше, че може да има.

— Рано или късно ще се разпространят из цялата планета.

— Люпилото може да изостави Ларо и да се насочи към завладяването на други кошери — каза Дейвлин. — Поне можем да се надяваме на това.

— Ох, що не се махнат още днес тия буболечки!

Продължиха по дерета, покрай издигащи се скали и през храсталаци. Накрая Дейвлин нареди да спрат и изпрати сигнал на Роб, за да могат да координират движението си.

— Време е да се разделим. Успех.

— Следвай Пътеводната си звезда — каза Тасия на Дейвлин.

— Ние смятаме да го направим — добави Нико.

Без да каже нещо, Дейвлин тръгна към бившето селище на колонията и гигантската рамка на новия транспортал пред главните кули. Тасия бързо го загуби от поглед. Въпреки уменията му обаче не можеше да си представи как ще успее да се промъкне с тежка раница сред чуждоземните постройки. Но това си беше негов проблем. Тя и Нико бяха запомнили подробните топографски карти, които бе направил ДД.

— Ако горивото е там, където казва Дейвлин, ще ни трябват десет минути, за да го открием — каза тя. — От този момент.

— И още петнайсет, за да го изкопаем.

Откриха хитроумната купчина скали и замаскирания маркер и започнаха да местят камъните, да ги търкалят настрани и да копаят рохката пръст. Ноктите на Тасия се изпочупиха, по ръцете й излязоха пришки, но тя не обръщаше внимание на болката. Продължиха да работят, като се оглеждаха за кликиски разузнавачи и следяха цъкащия хронометър. Най-накрая стигнаха до варелите. Достатъчно нормално гориво, за да ги отнесе далече оттук, ако скитниците успееха да поправят „Оскивъл“.

Само трийсет секунди закъснение. Дейвлин вече трябваше да завършва задачата си, да залага последните експлозиви и да нагласява таймерите.

— Аз ще ги измъкна, ти закачи антигравитационните вдигачи. — Нико хвана единия варел. — Наистина се радвам, че не трябва да ги носим на гръб.

— Шиз, бих ги търкаляла по земята с километри, ако това е единственият начин да ги закараме до кораба. — Заедно измъкнаха първия варел. Без да губи време, Тасия махна към втория. — Хайде. Нямаме много време.

Мракът се сгъстяваше с всяка секунда. Гласът на Роб се разнесе в комуникационните системи.

— Идвам след дванайсет минути. Точно по план, дами и господа.

Тасия никога през живота си не бе чувала нещо по-хубаво.

Нико се вгледа в небето.

— Това е добре.

— Само ако Дейвлин изпълни своята част. Иначе сме загубени.

Тасия погледна към черните силуети на буболечките, които продължаваха работата си в спускащата се нощ. После пак погледна хронометъра.

— Защо Дейвлин се бави? Толкова ли е трудно?

Щяха да чуят двигателите на ремората след няколко секунди — и тогава буболечките щяха да ги забележат със сигурност.

Внезапно поредица експлозии разтърси кликиския град. Малките бомби избухваха в ярки оранжеви пламъци, обгърнати от бял дим.

— Това са фойерверки — каза Нико.

— Но къде е Дейвлин? — попита Тасия и се зачуди колко ли бързо може да тича. Ако не стигнеше тук навреме, не можеше да очаква да се бавят заради него.

Ремората прогърмя, летеше толкова ниско, че буквално забърсваше тревите. Тасия вече бе осигурила насочващ сигнал и сега метна и две сигнални ракети. Надяваше се буболечките да са твърде заети с диверсията на Дейвлин.

Идеално синхронизирана втора вълна експлозии погреба кликиските воини, дошли да разследват какво става.

Ремората се спусна плавно, Роб изскочи от кабината и отвори долния люк.

— Извадихте ли горивото?

Бързо натовариха варелите и Нико се качи в ремората. Тасия погледна през рамо. Колко ли секунди можеха да се забавят?

Дейвлин се появи запъхтян. Лицето му бе огряно от самодоволна усмивка.

— Кликисите са доста заети. Можем, да излетим на спокойствие.

— Благодаря. Ще се успокоя, когато стигнем пещерите — отговори му Тасия.

Качиха се и Роб полетя към убежището им. Доколкото Тасия можеше да прецени, кликисите не бяха забелязали нищо.

Зад тях насекомите полазиха по падащите кули и започнаха да ги строят наново като мравки след пороен дъжд.