Кевин Андерсън
Метален рояк (114)

114.
Нира

Терок бе толкова приказен, колкото го помнеше; световните дървета бяха все така величествени, гората — тайнствена и невероятна. Деветте вердански бойни кораба в орбита се разделиха, за да пропуснат церемониалния боен лайнер. Джора’х най-накрая я бе завел у дома.

Бойният лайнер зае цялата ливада, която скитниците-инженери бяха разчистили като площадка за кацане. Щом отново стъпи на родна земя, Нира се почувства преродена. В мига, в който терокската светлина докосна зелената й кожа, нещастията на Спиралния ръкав се изпариха от ума й! Дърветата! Свежият аромат на въздуха! Тя заплака.

Погледна нагоре, към гъстите корони на дърветата и подобните на скъпоценни камъни криле на кондоровите мухи, които летяха навсякъде.

— Трябваше да доведа Осира’х — каза тя с копнеж и изтри сълзите от бузите си. — Всичките си деца.

Джора’х хвана ръката й.

— Ще го направиш. Това място е част и от тях. Заслужават да го видят.

Нира бе предложила да говори от негово име, като един вид посланик, но магът-император бе решил да се помири с краля лично. Тя се надяваше двамата водачи да успеят да изградят мостове между расите си, независимо от станалото на Добро.

Слугите бързо излязоха от бойния лайнер, за да подготвят пътя. Делегатите на Конфедерацията — колоритно облечени скитници, полуголи зелени жреци и натруфени терокски магистрати — вече идваха да ги посрещнат. Илдирийските бюрократи и протоколните офицери се чувстваха неловко в непознатото обкръжение, но очевидно бяха впечатлени от величествените дървета.

Под звука на фанфари крал Питър и бременната му съпруга се отделиха от официалната си свита и застанаха пред илдирийския водач.

— С Естара никога няма да забравим посещението си в Призматичния палат. Благодарим ви, че ни върнахте визитата, макар че нашият дървесен град не може да се сравнява с Миджистра.

Джора’х подаде ръка с човешкия жест за поздрав, който бе упражнявал, и каза:

— Няма нужда да се сравнява. Има свое собствено величие.

Антон Коликос и паметителят Вао’сх гледаха смаяно. Нира дори малко им завиждаше, като си представяше вълнението, което предизвикваше гледката на гигантските дървета за пръв път.

Терок съхраняваше най-доброто от миналото й. Толкова много имаше да се види, толкова много спомени да се подновят, толкова много деликатеси за опитване… На практика всичко се бе променило след двете нападения на хидрогите и бързото възстановяване с помощта на венталите. През това време Нира се бе превърнала от наивна мечтателка, която обичаше да научава и разказва истории, в наранена жена, държана в плен и брутално насилвана. Но тук младостта й и вярата й се върнаха.

Група зелени жреци я приветстваха, заобиколиха я, докосваха я, приемаха я. Всички имаха представа какво е преживяла на Добро, а през телевръзката тя ги бе помолила да не намразват илдирийците за това. Тя се вгледа в Джора’х, погледът й бе изпълнен с въпроси; той й върна усмивката с изражение толкова топло и състрадателно, че тя го обикна още повече.

— Върви, трябва да си със зелените жреци сега. Не се тревожи за мен.

Нира прегърна едно от огромните дървета, докосна златистата кора и остави мислите й да се влеят във верданското съзнание. На практика това не бе по-различно от използването на фиданката в Призматичния палат, но пълното докосване до кожата й направи усещането още по-дълбоко.

Слаба млада жена се приближи до нея. На челото й имаше послушническа татуировка. Чертите й бяха нежни, косата й бе сплетена на няколко плитки. Девойката приличаше на кралица Естара и Нира се сети коя е.

— Ти ли си малката Сели?

— Вече не. Искаш ли да се качиш с мен нагоре? Много от зелените жреци вече са се събрали там, а послушниците ще се радват да те видят. Чухме толкова много. Всеки знае историята ти.

— Разказах само част от нея. Не бях сигурна колко можете да понесете.

— Световните дървета искат да знаят всичко. Аз също. Скоро ще стана зелена жрица.

Нира си спомни колко ентусиазирана беше, когато бе станала послушница.

— Надявам се повече зелени жреци и фиданки да дойдат на Илдира с мен, за да не бъда сама там.

Нира се вгледа във високите корони и подканящото синьо небе над тях. Енергия изпълни мускулите й и тя се закатери нагоре. Като се смееше, Сели се заизкачва след нея.

Нира провря глава над зеления покрив и пое дълбоко дъх. Години на болка и тъга сякаш се свлякоха от раменете й.

— Бях забравила колко е чудесно.

След като се бе събрала с Джора’х, мъжа, когото обичаше, Нира бе решила, че никога няма да напусне Илдира. Искаше да остане до мага-император, докато е жива. Но бе забравила изкусителната песен на световната гора. През телевръзката пороят от мисли, знания и чувства създаде уютен бял шум. Всяка пора в тялото й бе изпълнена с оживотворяваща енергия.

Неколцина зелени жреци, сред които бе и Ярод, седяха встрани от останалите, не съвсем откъснати, но потънали в някаква част на умовете си. Тя се запита дали не комуникират през телевръзката, а после се сети, че това трябва да са последователите на Колкер на Терок.

Сели я заведе до събралите се послушници, които я изслушаха със страхопочитание. Някои от зелените жреци пристъпиха през сплетените клони, за да я поздравят:

— Бяхме уплашени за теб и разгневени заради това, което си изтърпяла, Нира, а после бяхме облекчени, че си оцеляла. Искаме да научим всички подробности. Световната гора трябва да чуе всичко. Историята трябва да се разкаже, за да не се забрави никога.

Гърлото на Нира бе пресъхнало.

— Знам. Ще разкажа всичко: и лошото, и хубавото. А вие трябва да го изслушате и да го споделите помежду си. — Тя се вгледа в дърветата и на устните й изплува усмивка. — Познавам един добър разказвач, който може да ми помогне.

 

 

Късно същата вечер, след банкета в гъбения риф, Антон Коликос седна зашеметен и запленен, а Вао’сх се отпусна до него в същото преситено състояние. Джора’х остана да обсъжда всевъзможни проблеми с краля и кралицата, а Нира се присъедини към двамата паметители.

— Ще ми трябва година, за да опиша всичко — каза Антон. — Претоварен съм.

Историците бяха прекарали деня с Джора’х и свитата му: обикаляха някои от най-важните места на Терок, след което се насладиха на празненствата, вдигнати не само от кралската двойка, но и от скитниците-търговци и представителите на бившите колонии на Ханзата, които се бяха включили в Конфедерацията.

Песни на насекоми и ароматен ветрец се носеха из дървесния град и се смесваха със силните гласове и смеха на скитниците и музиката на терокските изпълнители.

— Мога да ви обясня, каквото не разбирате, да ви покажа неща, за които никога не сте мечтали — поде Нира. — Но искам да направите нещо за мен. Нещо важно за световната гора и за историята.

Антон я погледна изненадано.

— За какво става въпрос?

— Трябва ми някой, който разбира добре и хората, и илдирийците, някой, който е бил сред тях. Двамата може да работите заедно. И ви обещавам, че това няма да е толкова трудно, колкото поправката на Сагата. — Антон и паметител Вао’сх се спогледаха. — Антон Коликос, ще разкажеш ли моята история?

Въпросът го стресна и го смая. Начинът, по който се разкажеше историята, щеше да повлияе на гледната точка на бъдещите поколения за станалото на Добро. Щеше да даде отражение върху отношенията между хората и илдирийците за години напред.

— За мен ще е чест. Истинска чест.