Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (9)

Глава IX
Мексико

Със започването на мексиканската война и особено след превземането на Пуебла Мексико привлече вниманието на журналистите и те един през друг се надпреварваха да поднасят на публиката сведения и описания на този град.

За жалост или поставилите си тази цел журналисти нямаха възможност да събират точни сведения, или пък, което е по-вероятно, не се бяха погрижили достатъчно да ги потърсят, но повечето от данните и описанията са съвсем непълни и съдържат неверни твърдения.

Ето какво разказват старите хроники за този град.

В началото на 1140 година, по времето, когато крал на Гуетсина бил Тецкуко, мексиканците проникнали в тази страна и стигнали до мястото, където е сега Мексико. То съставлявало част от владенията на Акулгуа, владетеля на Атцкапутцалко.

Макар че мексиканците се появили по тези места не в 1140, а едва в 1142 година, американската Венеция започнала в действителност да се заражда от лоното на водата.

Нарочно подчертахме последните думи. В повечето описания се твърди, че градът Мексико е основан близо до езерото Тецкуко, докато по-точно е да се каже сред езерото — това далеч не е едно и също.

Подобно на своята европейска сестра Венеция, с името Мексико се наричало на първо време едно голямо село, съставено от порутени колиби, които служели за временно убежище на бедните рибари. Постоянните нападения на диваците обаче принудили мексиканците, заселили се първоначално разпръснати на многобройните малки островчета, да осъзнаят потребността да се обединят, за да могат да оказват съпротива срещу враговете. Благодарение на храбростта и търпението си успели да си построят наколни къщи и да създадат онези плуващи градини, забележителни по своята неповторимост. В тях те отглеждали зеленчуци, индийски пипер, царевица, от които, заедно с лова на водни патици, се прехранвали.

Смятаме за необходимо също да поправим и грешката, направена от един съвременен писател, който приписва основаването на този град на ацтеките и го нарича Теноктилан вместо Темикститлан, което всъщност е и сегашното название на града.

По време на първите боеве между мексиканци и испанци градът Мексико бил почти напълно разрушен. Четири години след окончателното му завоюване бил наново изцяло построен от Фернандо Кортес. Макар изграждането му да ставало по стария план, новият град се различавал много от предишния. По-голямата част от каналите били засипани и заменени с павирани улици. Великолепни дворци и богати манастири се извисили като по чудо. Градът добил напълно испански облик.

Оттогава водите на езерото все повече и повече снижавали нивото си. Те се отдръпнали и само в най-старите квартали са останали няколко кални блата — последни следи от древните канали.

Мексико се намира на еднакво разстояние от двата океана и е с надморска височина 2280 метра, тоест на едно равнище с планината Сан Бернар. Има чудесен умерен климат. От едната му страна се издига планината Попакатепетъл с димящия си кратер, а от другата — Ицтацигуалт, или Бялата жена. Покритите с вечен сняг върхове на тези планини се губят в облаците.

Мавританската архитектура на сградите, къщите, боядисани в светли цветове, многобройните кубета на черквите и манастирите, чиито жълти, сини или червени цветове, позлатени от залязващото слънце, багрят цялата столица, и топлият благоуханен ветрец, играещ си сякаш с гъстите клони на дърветата — всичко това придава на града източен характер и поразява погледа със своето великолепие.

Казахме вече, че град Мексико е бил възстановен по стария план. Както и по времето на Монтекуцома, той е разделен на четири главни квартала. Всички улици се пресичат под прав ъгъл и извеждат на Пласа Майор — по пет главни артерии, а именно: улиците „Такуба“, „Монтериля“, „Сан Доминго“, „Монеда“ и „Сан Франциско“.

Всички испански градове в Новия свят са изградени по един шаблон и всеки има по един Пласа Майор, подобен на другите.

В Мексико от едната страна на площада се намират катедрата и олтарът, а от другата — дворецът на председателя на републиката, където са и канцелариите на четирите министерства, казармите, затворът и други обществени институции. На третата страна е общината, а четвъртата представлява пазарът Портал де Лас Флорес, който единствен е оцелял от времето на бялата древност.

Откъм пазара площадът е украсен с портали или манастирски сводове. До стълбовете им са подслонени евангелистки пастори, търговки на питки от царевично брашно и продавачи на разхладителни напитки.

* * *

Французинът посъветва дон Гутиерес да заобиколи Пуебла и да продължи направо за Мексико.

Дон Луис, върху когото все още лежеше грижата за безопасността на кервана, го преведе през глухи неизвестни пътеки до самия град. Стигнаха там три дни след срещата си със салтеадорите, без да им се случат никакви премеждия даже при преминаването на известната със зловещата си слава гора Дел Пинал.

Когато пътниците излязоха на гигантското шосе, завършващо при бариерата Такуба, се разнесе вечерният черковен звън.

В мексиканската столица е забранено да се яздят коне по улиците от залез до изгрев-слънце.

Щом стигнаха до бариерата, пътниците спряха в хана, където решиха да оставят товарните животни, конете и съпровождащите ги слуги.

Мексиканските ханове по нищо не приличат на европейските. Грижите на съдържателите се ограничават единствено с това да дадат на пътниците вода и прибори за хранене. Всичко останало те сами трябва да си набавят. Ако имат провизии, толкова по-добре, ако нямат — лягат си гладни. Но и удобното нощуване си е тяхна работа — стопанинът на хана е длъжен да им даде само креват с обтегната на рамка волска кожа вместо дюшек или пух.

Затова повечето притежатели на ханища са хора крадливи и дръзки. Те одират кожата на пътника с цени, каквито им хрумне, и приемат само оня, който им се понрави.

По щастлива случайност дон Луис отдавна познаваше стопанина на хана, в който доведе дон Гутиерес и спътниците му в този късен час. Винаги бе поддържал с него добри отношения и неведнъж му бе правил услуги.

Заради приятелството си с французина ханджията се показа сговорчив и вежлив дотам, че даже се съгласи, разбира се, срещу заплащане, да осигури на пътниците всичко, от което се нуждаят.

Девойките изнемогваха от умора. Не можеше и да се мисли да изминат пеша целия град, за да стигнат до улица „Примера Монтериля“, където се намираше къщата на дон Гутиерес.

Като свърши с необходимите приготовления за нощуването, дон Гутиерес нареди да донесат вечерята. След като се нахраниха, Сакрамента и Хесусита се оттеглиха да спят, а тримата мъже запалиха цигари и останаха да поприказват.

— Ето ни най-после в Мексико! — изрече с облекчение дон Гутиерес. — Слава Богу!

— Сигурно не възнамерявате да останете дълго тук? — попита дон Луис.

— Колкото е възможно по-малко, сеньор. Знаете колко е важно за мен да отпътувам, преди да е настъпила катастрофата. Отрядите на Хуарес вече обкръжават града от всички страни и скоро Мексико ще бъде обсаден, а аз не искам да прекарам тук обсадата. Нима имаше смисъл да бягам от Вера Крус, излагайки се на толкова опасности, за да се оставя да ме заловят в Мексико?

— Да допуснем, че ще останете тук около осем дни.

— Най-много, макар че ми се иска да заминем по-скоро, ако това е възможно.

— Много добре. В такъв случай смятам за ненужно да влачим багажа ви в града. Най-добре е да го изпратим още утре в Гуадалахара. Пътят в тази посока все още е свободен и пеоните ви ще бъдат вън от всякаква опасност. Когато решите да заминете и вие, ще ви бъде значително по-лесно да се измъкнете от града, ако ви заплашва опасност или арест.

— Не бях се сетил за това. Хрумването ви е чудесно, дон Луис. Още утре моите пеони ще тръгнат за Гуадалахара. Те няма да изминават дневно големи разстояния и ще успеем да ги стигнем след няколко дни.

— Добре, този въпрос е вече решен! Да, искам да ви кажа още нещо… Съветвам ви да оставите при себе си двама от пеоните си: онези, които дон Мигел нае преди заминаването ви.

— Карнеро и Педросо? — проговори дон Мигел.

— Да.

— Признавам, твърде малко ги познавам, но и малкото, което знам за тях, не ми вдъхва доверие.

— Затова пък аз ги познавам достатъчно добре: тези двама негодници, в някои случаи, признавам, твърде полезни, са достойни за обесване. Трябва да ги държите постоянно под око. Послушайте ме, дон Гутиерес, оставете ги с вас.

— Ще постъпя така, както ме съветвате, сеньор.

— Е, след като обсъдихме всички въпроси, време е да ви пожелаем лека нощ, дон Гутиерес — каза французинът и стана. След него стана и дон Мигел.

— До утре, сеньори — отвърна дон Гутиерес, като ги изпращаше до вратата. — Надявам се да получа от вас добри новини.

— Ще се постараем, сеньор.

Двамата мъже се сбогуваха и напуснаха стаята.

Беше вече девет часът. Нощта изглеждаше прекрасна — една от онези светли и прозрачни нощи, съвсем непознати за нашия климат. Тъмносиньото небе сияеше с неизброимо множество ярки звезди. Лек ветрец поклащаше тръстиката в езерото и тя се люлееше с тайнствен шепот.

Известно време мъжете повървяха смълчани един до друг.

— Какво ви е, дон Мигел? — запита най-сетне французинът. — Изглеждате някак особено потиснат.

— Наистина ми тежи нещо на душата, дон Луис — отвърна унило младият човек.

— Не разбирам какво би могло да помрачи настроението ви така внезапно.

— Защото нищо не знаете, сеньор — отвърна дон Мигел, като се опитваше да сподави въздишката си.

— Ще зная, ако ми кажете — възрази французинът.

— Защо да скривам от вас това, което твърде скоро може би ще научите от другиго?

Но какво има, приятелю. За Бога, кажете ми. Вие просто ме плашите!

Бяха стигнали почти на ъгъла на Пласа Майор. Той сияеше в многоцветни светлини. Прекарали деня затворени в домовете си поради горещината, хората се тълпяха на площада и вдишваха блажено свежия нощен въздух.

— Искате ли да влезем в това кафене? — предложи дон Мигел. — Там можем да поговорим по-спокойно, отколкото сред това множество.

— Както желаете.

Влязоха в заведението, където се продаваха и разхладителни напитки, и седнаха на една, масичка до вратата. Дон Мигел поръча за двамата ликьор от тамаринди^[1] и като изчака сервитьорът да се отдалечи, каза:

— Приятелю, време е да споделя това, което ме измъчва така силно: аз излъгах вуйчо си.

— Вие сте излъгали? Вие? — извика дон Луис. — Не сте способен на такова нещо!

— Благодаря ви — отвърна младежът с горчива усмивка. — Но за жалост е истина. Излъгах го, но не съм виновен за това — побърза да прибави той.

— Признавам, че не ви разбирам добре и чакам да хвърлите малко светлина в този хаос — каза дон Луис.

— Моят баща не е в Мексико и няма да дойде тук… Той не може да дойде.

— Какво говорите?! — извика учудено французинът.

— По заповед на губернатора на Сонора баща ми е задържан в асиендата Агуас Фрескас^[2]. Той е под наблюдение и не само не може да помогне на вуйчо ми да избяга, но сам се нуждае от неговата помощ. А сега ме посъветвайте какво да направя?

— Хм! Признавам, дон Мигел, случаят е сериозен.

— Боже мой, това и аз го зная! — извика младежът.

— Сериозен е, но не виждам нищо, което би могло да ви доведе до отчаяние. Ще се опитам и надявам се с Божията помощ да успея да ви избавя от това положение.

— О, приятелю, цял живот ще ви благославям!

— Това също не е толкова необходимо — отвърна усмихнат французинът. — Вие също ми помогнахте в беда, дон Мигел. Сега е мой ред и Бог ми е свидетел, че ще направя всичко, което е по силите ми. А сега нека изясним как стоят нещата… Ако не се лъжа, асиендата Агуас Фрескас се намира в околностите на Рио Гила?

— Да, приятелю, на самата територия на команчите. Както знаете, там именно се намират най-богатите златни залежи, които са владение на баща ми.

— Странно е, че господин Де Сетина си е избрал точно това убежище!

— Нямаше друг избор. Губернаторът на Сонора го принуди чрез измама и хитрост набързо да напусне къщата си и да избяга от Питика посред нощ. По това време в града открито се говореше, че щели да го разстрелят.

— Да, да — продума французинът с гневни проблясъци в очите. — Добре познавам генерал Алварес. Но какви са мотивите му за всичко това?

— Никакви. Просто баща ми е испанец — това е всичко.

— Да, за него е достатъчно, че е чужденец. Той постъпва еднакво както с французите, така и с кастилците… Уверен съм, че би могъл да разстреля без всякакви основания и баща ви, както уби, прикривайки се зад закона, моя нещастен съотечественик Гастон де Раусе.

— Напълно възможно е… Баща ми се уплаши и избяга. Само едно убежище му се струваше сравнително надеждно — Агуас Фрескас, — защото се намира на индианска територия…

— Да, да, Алварес няма да рискува да иде да го търси там. Но вие ще трябва да се промъкнете до асиендата, а това е много трудно. Да не говорим, че ще се наложи да преминем цялата индианска територия, за да стигнем до Гуаямас, и то така, че шпионите на Алварес да не попаднат по следите ни. Но това, кълна се в спасението на душата си, е много трудна задача. Не трябва да забравяме, че с нас има и две жени.

— Не може ли да ги оставим в някой пограничен град?

— Много умно го измислихте, дон Мигел!… Алварес ще открие сеньоритите и ще ги задържи като заложници.

Младежът отчаяно наведе глава.

— Как да постъпим? — прошепна той.

— Главното е да не се отчайваме и добре да премислим всички възможности. Или сте забравили старата кастилска поговорка „Има изход от всичко, освен от смъртта“? Ако не се лъжа, ние сме живи и здрави — значи нищо не е изгубено. Вашият вуйчо познава ли крайбрежието на Тихия океан?

— Никога не е ходил по-далече от Мексико.

— Прекрасно. Нещата се опростяват. Ще го поведем накъдето поискаме. Преди това обаче трябва да наемем хора, познаващи добре територията на индианците и достатъчно храбри, за да не отстъпят пред страха да бъдат скалпирани.

— Къде ще намерите тук такива хора?

— В Мексико с пари може да се намери всичко.

— О, пари имаме.

— Тогава ще имаме и хора… Сега е полунощ — най-подходящото време. Ако не бързате, елате с мен. Ще ви заведа на такова място, където ще имам честта да ви представя пълна колекция от най-изпечени мошеници… Наетите от вас герилероси са същински агънца в сравнение с тези субекти.

— Дявол да го вземе! Ненадминат сте в сравненията! — усмихна се обнадежден младежът.

— Вървете с мен и сам ще се убедите.

Те станаха от масата и напуснаха кръчмата.