Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (6)

Глава VI
Танцът пентера

Оседланите коне отдавна чакаха на двора.

Докато дамите се качваха на тях, дон Гутиерес отведе настрана пеона Хосе, стар и предан слуга, на когото напълно се доверяваше, и шепнешком размени с него няколко думи. После се върна при другите и с юношеска лекота се метна на седлото.

Цялата група се състоеше от десетина конници: четирима господари и шестима слуги, от дълги години на служба при дон Гутиерес, на чиято вярност можеше да се осланя.

Конниците тръгнаха по пътя за Меделен. Щом пристигнаха, слязоха от конете и ги предадоха на пеоните. Те ги отведоха настрани и останаха при тях, като държаха поводите в ръце.

Празникът вече беше в пълния си разгар.

Оживената тълпа се движеше по улиците. Навсякъде се чуваха смехове и провиквания. Цигулки и китари безмилостно пронизваха слуха — започваха танците.

Дон Гутиерес, съпровождан от дъщерите и племенника си, стигна до главния площад, където се издигаше естрадата, предназначена за младите момичета, които пожелаят да вземат участие в танците.

Там вече танцуваха няколко красавици, които очароваха зрителите с умението и грацията си. Всяка имаше на главата си чаша, пълна с вода, но на земята не се проля нито капка.

Изкуството на танцьорките беше възнаградено с бурни аплодисменти, а това насърчи други девойки, които веднага започнаха да танцуват бамба, странен и характерен танц, чиято особеност бе в това, че без да прибягват до помощта на ръцете, танцьорките с необикновена ловкост развързват копринените пояси, омотани около краката им.

Веселието все повече се усилваше. Виковете и смеховете ехтяха по-високо, залповете от ракети и бомбички се превърнаха в истинска канонада. Предприемчивите търговци сновяха из тълпата и предлагаха всевъзможни напитки и ликьори.

Само незапознатият с нравите на страната чужденец не би забелязал, че всички тия танци представляваха всъщност един вид въведение към други, по-интересни за зрителите танци.

Музиката, по-точно китарите замлъкнаха за минута, после по даден сигнал отново зазвънтяха, но музикантите свиреха вече нещо съвсем различно.

Като чу добре познатите звуци, тълпата ги приветства с гръмки викове.

— Пентера! Пентера! — чуваше се от всички страни.

Пентерата е най-любимият андалуски танц в Централна Америка и същевременно триумфът на кокетните Костенас.

Сакрамента и Хесусита се славеха като най-добрите изпълнителки на пентера. По цялото крайбрежие на щата Вера Крус — както в Манансиал, така и в Меделен — те нямаха съпернички в този танц. Целият интерес към фандангото се изгубваше, ако станеше известно, че очарователните млади момичета не ще участвуват в празника.

Многобройните им поклонници приветстваха появяването на девойките на мястото, определено за танците, с възторжени викове „ура“ и „браво“.

В Мексико, където не съществува никакво разграничение между низшите и висшите класи на обществото поради простата причина, че беднякът лесно може утре да стане богаташ, цари и властвува жената. Но тази жена трябва да бъде и красива, и с безупречно поведение. Всеки мъж, независимо от общественото си положение може открито да ухажва която и да е девойка. Никой не намира в това нищо осъдително, тъй като това ухажване има характер на почтително рицарско преклонение и поклонникът, чието ухажване младата девойка приема благосклонно, ще срещне любезен прием и в семейството й, към каквато и прослойка да принадлежи той.

Леките нрави, които са позор за нашата стара Европа, съвсем не са на мода в Испанска Америка. Там, независимо от свободата, с която се ползуват, младите момичета, колкото кокетни и жадни за ухажване да са, никога не ще дадат повод да бъде накърнена с нещо безупречната им репутация.

Когато музикантите засвириха ла пентера, всички очи се обърнаха към Сакрамента и Хесусита, но те продължаваха да стоят спокойни и не показваха с нищо, че смятат да вземат участие в танца. Така изминаха няколко минути. Дон Гутиерес разговаряше шепнешком с дъщерите си и ги съветваше да не изпускат случая да се повеселят.

Сакрамента нерешително отправи поглед към дон Мигел.

В тази минута млад елегантен мъж излезе от тълпата и се отправи към дон Гутиерес, като го поздрави с вежлив поклон. Той беше на не повече от двадесет и пет, двадесет и осем години. Чертите на лицето му бяха благородни и правилни, а изражението високомерно и малко презрително. Черните му очи блестяха с мрачен огън и хвърляха надменен поглед към тълпата, която го наблюдаваше.

— Сеньор дон Гутиерес де Леон — каза той с мелодичен глас, като се стараеше да съблюдава всички правила на учтивостта, — нима няма да бъдем удостоени с щастието да видим сред танцуващите сеньорити и вашите дъщери?

— Сеньор дон Рамон Армеро — отговори със същия вежлив тон дон Гутиерес, — всичките ми увещания останаха напразни, може би вие ще успеете да ги убедите.

— Чувате ли какво казва баща ви, сеньорити? — обърна се младият човек към девойките, като се поклони. — Нима фандангото на Малибран и Манансиал^[1] ще затъмнят фандангото на Меделен! Не забравяйте, че единствено вие можете да ни спечелите победата.

Дон Мигел трепна, като видя дон Рамон. Веждите му се навъсиха. Погледите на двамата мъже се кръстосаха и мълчаливо си казаха, че са врагове.

Дон Рамон се извърна с презрителна усмивка. Дон Мигел сведе очи, за да не се забележи святкащият в тях гняв…

— Защо наистина не желаете да изпълните една толкова справедлива молба? — тъжно проговори той. — Смилете се най-сетне, сеньорити, и потанцувайте, щом толкова ви молят за това.

Сакрамента леко побледня и погледна дон Мигел с израз на тъжен упрек. След това размени шепнешком няколко думи със сестра си и каза:

— Добре, аз ще танцувам. Вашата ръка, дон Мигел!

— А вие, сеньорита? — запита дон Рамон, като се обърна към Хесусита и й предложи ръката си.

— Аз ще гледам — сухо отговори тя.

Младият човек с досада прехапа устни, поклони се почтително на девойката и се отдалечи.

Дон Мигел взе ръката на Сакрамента, леко трепереща в неговата, и я заведе до естрадата. Тя се качи, съпроводена от гръмогласните възторжени викове и ръкопляскания на тълпата, която се притискаше все по-близо до мястото за танцуване.

Цигулките и китарите гърмяха с все по-голяма сила и подканваха танцьорките да не се бавят.

При първите стъпки на младото момиче, сякаш по някаква мълчалива уговорка, от всяка страна на естрадата се образуваха две групи зрители: начело на първата стоеше дон Рамон, а на втората — дон Мигел.

Испанските танци съществено се различават от нашите — подобно на древните танци, те имат символичен характер, запазен, изглежда, само от иберийската раса. Тази особеност се изплъзва от повърхностния наблюдател и само внимателното око може да вникне в неговата същност.

Сакрамента бе танцувала вече няколко минути, когато дон Рамон сне шапката си и като се поклони учтиво на девойката, й я подаде.

Почти веднага дон Ремиго пристъпи напред и също подаде шапката си, която тя взе, продължавайки да танцува, като държеше по една шапка във всяка ръка и се усмихваше.

Аплодисментите се удвоиха.

Тогава дон Мигел направи крачка напред и като сне своята шапка, деликатно я сложи на главата на братовчедка си.

Дон Рамон хвърли на съперника си предизвикателен поглед, развърза своя копринен пояс и го наметна върху рамото на девойката, която продължаваше неуморимо да танцува.

На предизвикателния поглед на дон Рамон дон Мигел отвърна с презрителна усмивка, развърза ремъка на шпагата си и препаса през рамото на Сакрамента оръжието с пояса.

Странно зрелище представляваше тази девойка, танцуваща, без да изпуска от ръцете си подадените й неща.

Изведнъж дон Рамон извика с пронизителен глас:

— Внимание!

Музикантите в миг замлъкнаха.

Тогава дон Рамон започна да пее, но не с думите на романса, а импровизация, в която възхваляваше красотата на очарователната танцьорка.

Когато привърши, на естрадата се качи дон Мигел.

— А сега чуйте мен! — извика той с не по-малко повелителен глас и също започна да пее.

По такъв начин младите мъже се замерваха с куплети в продължение на няколко минути.

Най-после Сакрамента, победена от вътрешното вълнение и твърде уморена от продължителния танц, спря и отиде при баща си, който следеше с жив интерес тази сцена.

Изведнъж настъпи тишина. Предстоеше откупуването на залозите, с които бе украсена девойката.

Според обичая за всеки залог трябваше да се заплати по едно медио.

Мъжете побързаха да изпълнят тази последна част от програмата и откупиха от Сакрамента своите вещи.

— За бога, дон Мигел! — с ирония изрече дон Рамон. — Каква великолепна шпага имате! С удоволствие бих я заменил за моя нож.

— Сеньор — отвърна дон Мигел с очарователна усмивка. — Няма нищо по-лесно от това — ще трябва само да ми я отнемете.

— Извинете, сеньор — намеси се едно трето лице, което до този момент не се забелязваше сред тълпата. — Позволете ми аз да разреша спора. Вие сте чужденец, докато аз живея в Меделен вече близо две години и — за бога — искам фандангото да завърши добре.

Непознатият измъкна своето мачете и го забоде в земята между двамата.

— Ура! Дон Луис Морен! Да живее Франция! — завикаха зрителите.

Неочаквано появилият се дон Луис Морен, по-точно Лун Морен, знаменит горски скитник, бе на около четиридесет години, висок, сух, с ъгловати черти на лицето, с енергично и приветливо изражение.

Той, изглежда, беше добре известен на всички и се ползваше с всеобщи симпатии.

— Ще ме извините, сеньори — продължи горският скитник, — че си позволявам да се бъркам във вашите работи, но ще се осмеля да се позова на всички присъствуващи и съм убеден, че те също ще ми признаят изключителното право аз да завършва караницата.

Тълпата, така неочаквано призована за свидетел, отговори с оглушителни викове и нестихващи аплодисменти.

Дон Рамон вежливо се поклони на французина:

— Макар да сте чужденец, сеньор, като постоянен жител на Меделен вие имате преимуществото да се биете с мен и аз от сърце приемам вашето предизвикателство.

Въпреки горещото желание на дон Мигел да премери силите си със своя съперник зрителите не се съгласиха и той по неволя трябваше да отстъпи.

— Сеньор дон Мигел — със странна настойчивост му каза французинът, — знаете, че според установения обичай именно така трябва да завърши фандангото, за да докажем на танцьорките уважението, което те напълно заслужават. Аз представлявам жителите на Меделен, които не могат да не се чувствуват оскърбени от грубото поведение на този кабалеро. Позволете ми да му дам един напълно заслужен урок. Бъдете спокоен, ще се видите с него отново — давам ви думата си, че сам ще ви срещна лице в лице.

Докато французинът говореше, дон Рамон почервеня, хапеше устни от яд и правеше неимоверни усилия да обуздае гнева си.

— Да свършваме по-скоро с това, сеньор — извика той, — и внимавайте да не получите вие урока, който така самоуверено обещавате да ми дадете!

— Съмнявам се, сеньор — възрази спокойно французинът. — Вие влагате гняв в това, което би трябвало да бъде само борба на вежливост. Твърде сте възбуден. Жал ми е за вас, но ще бъдете победен. Е, какви са условията на двубоя?

— До първа капка кръв! — закрещя едновременно тълпата.

— Добре! До първа капка кръв! Бъдете по-внимателен, дон Рамон — продължи французинът насмешливо, — защото, ако ви раня, вашето мачете ще премине у мен.

— Все още не е в ръцете ви! — гневно възрази испанецът.

— Работа за две-три минути, сеньор — с усмивка отвърна французинът.

Дон Гутиерес и дъщерите му според обичая не можеха да напуснат естрадата.

Двамата противници заеха стойка и си размениха церемониалните поклони.

Дуелът с мачете съвсем не е шега. Това оръжие няма дръжка за защита на ръката и ако не се внимава, един ловко нанесен удар може да й отреже пръстите.

За щастие мексиканците, макар и твърде храбри, имат доста смътна представа за фехтовката и по време на дуелиране, което се случва твърде рядко, разчитат повече на ловкостта, отколкото на познанията си по фехтовка.

Тук трябва да отбележим, че във вътрешните провинции на Мексико дуелът е забранен и се наказва строго. Ако се скарат двама души, в двубоя се използва само нож, не особено опасен поради ловкостта на съперниците и умението им да се предпазват.

Както бе предсказал дон Луис, борбата не продължи дълго. Още при първото нападение дон Рамон бе наранен сериозно в ръката. Двамата отпуснаха своите мачете под аплодисментите на зрителите, които бяха във възторг, че победата оставаше за Меделен и честта на техния празник бе достойно защитена.

— Ето ви моя нож, сеньор — каза дон Рамон, пребледнял повече от гняв, отколкото от раната. — Можете да се хвалите с него. Но, за бога, кълна се в гуаделупската Света Богородица, че няма да е задълго и скоро ще ви го отнема.

— Когато ви е угодно, сеньор — каза през смях французинът. — По всяко време съм готов да ви го връча — с острия край, разбира се.

— Именно по този начин разчитам и аз да си го взема обратно — каза дон Рамон с тон, който за всеки друг, но не и за мексиканеца, би прозвучал като хвалба. После се обърна към двете момичета, поклони се сдържано и рече: — Сега съм победен, сеньорити, но щастието е капризно и ако днес е против мен, надявам се друг път да бъде по-благосклонно.

Дон Гутиерес мълчаливо се поклони. Девойките сториха същото.

— Готов съм да ви дам удовлетворение когато пожелаете, кабалеро — каза дон Мигел.

— Няма да забравя обещанието ви, сеньор. Бъдете уверен, че един прекрасен ден ще ви го припомня — отговори той, като се усмихваше. После се обърна към дон Луис: — Ако обичате, само една дума, сеньор.

— Може и две, ако това ще ви достави удоволствие. Аз съм на вашите услуги.

Двамата се отстраниха.

Танците се подновиха с ново увлечение.

Когато двамата мъже се измъкнаха от тълпата, дон Рамон се спря.

— Дон Луис — каза той, — искам да играя с вас открито.

— Добре, макар да не виждам какъв е смисълът на всичко това. Слушам ви, сеньор.

— Не зная какви са вашите намерения — продължи младият мъж, — но знам достатъчно, за да ви намеря когато пожелая. Аз обичам доня Сакрамента. Известно ми е, че тя ме ненавижда, но това съвсем не ме безпокои. Решил съм да се оженя за нея и пред нищо няма да се спра, за да получа ръката й. Както виждате, играя открито. Аз съм богат, а със злато се постига всичко. Чуйте ме добре, дон Луис: давам ви възможност да си помислите до утре вечер. Възползвайте се както трябва от този срок и не забравяйте предупреждението ми, защото, ако се срещнем отново, ще се срещнем вече като врагове.

— Това много ме огорчава, сеньор. За мен би било истинско удоволствие да продължим приятелските си отношения, завързали се при такива благоприятни обстоятелства — с язвителна усмивка отговори дон Луис.

— Прощавайте — каза дон Рамон и се извърна грубо, тъй като усещаше как отново се пробужда у него гневът.

— До нови срещи! — отвърна дон Луис, покланяйки се ниско.

Французинът постоя замислен около минута, после се присъедини към дон Гутиерес и дон Мигел, които се разхождаха с девойките.

— Вървете след мен — каза той полугласно на дон Гутиерес мимоходом, — но се старайте да правите това незабелязано: следят ни.

После спокойно продължи да се промъква през тълпата. Обръщаше глава ту на една, ту на друга страна като човек, изпълнен с любопитство към всичко, което го заобикаля, но същевременно се придвижваше напред, докато стигна мястото, където пеоните с конете чакаха завръщането на дон Гутиерес.

Конят на дон Луис бе завързан наблизо. Той се метна на седлото и тръгна в галоп.

Дон Гутиерес и дон Мигел последваха приятелския съвет на французина, промъкнаха се заедно с дамите си до конете и се отправиха към асиендата.

Когато се загубиха в далечината и последните светлини на Меделен, конниците пришпориха конете и се понесоха в галоп.

Дон Гутиерес реши, че е дошъл вече моментът да запознае дъщерите си с онази част от своите намерения, която непосредствено ги засягаше.

Както можеше и да се очаква, Сакрамента и Хесусита приеха новината с радост. Макар и твърде млади, те бяха истински мексиканки. От детството си бяха привикнали с всички опасности, които породи междуособната война, затова без страх приеха необходимостта от неочакваното пътуване, още повече че щяха да са съпроводени от баща си, дон Мигел и всичките им предани слуги.

На завоя на една пътека ги посрещна конник, който се провикна, за да привлече вниманието им.

Това бе дон Луис.

— На двадесет мили от тук ни чакат нови, коне — каза той. — До изгрев-слънце трябва да изминете това разстояние дори ако се наложи да изморите всичките си коне!… Вярвам, разбирате колко е важно да не изгубим нито минута!… Напред!…

Тонът, с който изрече тези думи, не допускаше възражение. Двамата мъже разбираха, че ги заплашва сериозна опасност, и без всякакво колебание, застанали от двете страни на девойките, за да ги охраняват, пришпориха конете, следвайки французина, който летеше с бясна скорост напред.