Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (4)

Глава IV
Дон Ремиго Диас

Щом дон Мигел излезе от кабинета, дон Гутиерес нареди на пеона да покани посетителя.

Той се появи веднага.

Дон Гутиерес пристъпи към него и като си размениха обичайните поклони, запита:

— С кого имам честта да говоря?

— Аз съм капитан от кавалерията — отговори непознатият — и съм на служба при негово превъзходителство Бенито Хуарес, президента на републиката. Наричам се дон Ремиго Диас.

— Радвам се да се запозная с вас, сеньор — отвърна дон Гутиерес с известно вълнение. — За мен е удоволствие да ви приема в скромното си жилище. Желаете ли цигари, пури, разхладителни напитки… Седнете, моля ви, и ми позволете да се обръщам към вас като със стар приятел.

— Много сте любезен, сеньор дон Гутиерес — вежливо отвърна младият човек.

После седна и запали пура.

Настъпи продължително мълчание. Домакинът чакаше посетителя да му обясни целта на визитата си, а той от своя страна чакаше да го попитат за какво е дошъл. Като разбра, че дон Гутиерес не бърза да стори това, гостът се реши да заговори.

— Позволете ми, кабалеро, преди всичко да заявя, че моето посещение в никакъв случай не трябва да ви безпокои.

— Съвсем не ме безпокои, кабалеро — отвърна дон Гутиерес. — Слава Богу, нямам от какво да се боя. Аз съм мирен човек, чужденец и не се занимавам с политика. Президентът не може да има каквито и да било причини да ме подозира в нещо.

— Прав сте, сеньор, но за нещастие всеки от нас има врагове и твърде често и за най-невинни хора постъпват донесения, и то анонимни.

— Нима и за мен е постъпило някакво донесение? — запита дон Гутиерес, изтръпнал вътрешно.

— Не съм казал такова нещо — спокойно продължи капитанът, — но хората, които стоят начело на управлението, не могат сами да контролират всичко, затова често се случва някой да злоупотреби с тяхното доверие и да оклевети напълно невинни и честни хора.

— Нима някой е забъркал и моето име в нередни дела?

— А нима съм казал това? — невъзмутимо отвърна капитанът. — Бога ми, кабалеро, живеем в тежко време. Великият човек, застанал начело на страната, си е поставил за цел да я преобрази, а предателите я тласкат към гибел. Затова често е принуден да наказва сурово ония, които използват своето положение и авторитет, за да подкопават основите на неговото дело.

— И допускате, че аз съм един от тези хора? — извика дон Гутиерес все по-обезпокоен.

— Струва ми се, че дори не съм намекнал за такова нещо, кабалеро — отговори невъзмутимо капитанът, — но враговете на републиката са многобройни. Най-опасни сред тях са чужденците, особено европейците. Испанското правителство и досега съжалява за великолепните американски колонии, които загуби поради своето безгрижие, и не се примирява с мисълта, че трябва окончателно да се откаже от тях. Затова поддържа голям брой агенти, които да го осведомяват за положението в републиката, и изчаква удобен момент, за да си възвърне лакомата плячка. Нашето правителство е длъжно строго да следи тези шпиони.

— И вие възнамерявате, сеньор — избухна дон Гутиерес, почервенял от негодувание, — да ми внушите, че съм един от тези негодници?

— Нямам подобно намерение, сеньор — отвърна хладно капитанът, — но…

— Извинете — прекъсна го бързо дон Гутиерес, — позволете ми, сеньор капитан, да забележа, че говорим повече от половин час, без да сме стигнали до истинската цел на вашето посещение…

— Нима не ви я казах, кабалеро? — произнесе капитанът с превъзходно изиграно учудване.

— Това е единственото, което забравихте да сторите, сеньор — с подчертано твърд тон изрече испанецът.

— Много странно. Аз доста се поувлякох в някои обяснения, които…

— Твърде е възможно — прекъсна го дон Гутиерес. — Простете, но колкото повече ви гледам, толкова повече ми се струва, че съм ви виждал някъде.

— Нищо чудно, кабалеро.

— Казахте, че се наричате дон Ремиго Диас?

— Точно така.

— Да, сега си спомних! Вие сте синът на дон Естебан Диас, шивача. Вие сте онова хубаво дете, което често виждах в шивачницата и на което винаги давах по някоя песета.

— Наистина това съм аз, кабалеро — отвърна гостът, като се поклони леко.

— Много се радвам, че ви виждам отново, сеньор. Но ми позволете да ви попитам нещо.

— Ако зависи от мен, ще бъда щастлив да ви отговоря задоволително.

— Ако не се лъжа, вие заедно с баща си, достойния дон Естебан, се занимавахте с търговия. Впрочем здравето му все тъй ли е добро?

— Превъзходно, кабалеро, благодаря. А аз действително се занимавах с търговия заедно с него.

— Тогава как стигнахте до такъв висок военен чин?

— Да, висок е, но аз няма да се задоволя само с това.

— Надявам се.

— Благодаря. Сега ми позволете да ви разкажа как постъпих на тази служба. Стана много просто, както сам ще се убедите. Знаете, че нашата къща работеше главно за военните, нали?

— Да, спомням си.

— Е! Понеже постоянно произвеждахме мундири, веднъж ми хрумна да премеря един от тях. Спомних си, че генерал Комонфор, който също работел като шивач, станал по-късно президент на републиката. Само че аз постъпих по-скромно — вместо мундир на полковник облякох мундир на капитан, който според мен ми стоеше по-хубаво. С него се представих на полковник Карваял, който, между нас казано, дължеше на баща ми една доста крупна сума. Предложих му да ме приеме като капитан в групите си и така да погаси дълга си. Той веднага се съгласи и желанието ми бе изпълнено.

— Искрено ви поздравявам, сеньор. След време можете да разчитате на още по-голямо повишение.

Капитанът се поклони със съзнание за собственото си достойнство.

— Ах! — каза внезапно дон Гутиерес. — Вашият разказ ми припомни нещо, което съвсем бе изчезнало от главата ми.

— Какво, сеньор?

— Боже мой, спомних си, че аз също съм ви длъжник.

— Наистина ли, кабалеро? — не скри задоволството си капитанът.

— Уверен съм! Мога да ви кажа дори сумата на дълга — сто унции.

— Толкова много! — извика радостно капитанът.

— За Бога, да!… Надявам се, ще ме извините, че досега не съм ви се издължил, кабалеро, но в последно време имах толкова работа, че ми излезе от ума.

— О, сеньор Гутиерес, Бог ми е свидетел, вашата репутация е вън от всякакво подозрение. Зная, че сте честен човек и при вас нищо не се губи.

— Благодаря ви за високото мнение, сеньор, но щом случаят ви е довел при мен, ще се възползвам от това, за да изплатя дълга си.

— Ще ви призная честно, кабалеро — отговори капитанът с ненадмината наглост, — че вашето решение много ме зарадва. В момента ми са нужни пари и дойдох за това, но не знаех как да заговоря с вас по този въпрос.

— Известна ми е вашата деликатност по паричните въпроси и затова реших да ви избавя от неловкото положение. Бъдете добър да почакате няколко минути.

Като остана сам, капитанът стана, огледа се и щом се увери, че не го наблюдават, извади парче восък от джоба си. С ловкост и бързина, които свидетелствуваха за голям опит, сне отпечатъци от ключалките на вратите и седна.

— Готово! — изрече със задоволство той. — Вече имам отпечатъци от всички ключалки. — Нищо не се знае, може и да ми потрябват. Колко приятно е да имаш работа с хора като дон Гутиерес, които те разбират от половин дума. Тези сто унции ще ми свършат добра работа. До гуша съм затънал… Жалко — добави той с иронична усмивка, — че този мил човек е враг на моята родина!

— Заповядайте, кабалеро — каза испанецът, като влезе в кабинета. — Вземете стоте унции, които ви дължа, и ме извинете, че ви накарах толкова дълго да чакате.

— О, кабалеро — отговори капитанът и пъхна златните монети в джоба си, треперещ от радост. — Напротив, аз съм ви задължен.

Капитанът стана. Бе постигнал целта си и вече нямаше работа в тая къща. Вежливо се сбогува с домакина, когото тъй смело бе обрал, и си тръгна.

Дон Гутиерес го съпроводи до вратата, може би да се убеди, че действително си отива.

После заръча на пеона да повика дон Мигел и да го прати в кабинета му.

— Дон Мигел излезе, милостиви господарю — отговори пеонът.

— Как така излязъл! Кога?

— Да, милостиви господарю… Забеляза случайно през оградата, че двама души обикалят пред къщата, и излезе да поговори с тях. После тръгна нанякъде и ми извика, че скоро ще се върне.

— Странно! — прошепна дон Гутиерес и се отправи към кабинета си.

Пеонът беше прав. Дон Мигел действително беше забелязал двама души, чието поведение му се стори подозрително. Като се вгледа по-внимателно, ги позна — това бяха новите му познайници Педросо и Карнеро. Без да се колебае, отиде при тях, поговориха няколко минути, а на тръгване им даде пари, за което пеонът не можеше да знае, тъй като не бе видял това.

Междувременно дон Ремиго, весел и ликуващ, излезе навън.

— Виж ти — промърмори недоволно, като се огледа наоколо, — нито конят ми, нито войниците! Къде ли са се дянали?

Направи няколко крачки напред и изведнъж на главата му бе надянато едно наметало. Без да успее да окаже най-малка съпротива, той се намери на земята със завързани ръце и крака.

Разбрал, че е безсмислено да протестира, той не продума нито дума.

Нападателите пребъркаха джобовете му и извадиха всичко от тях, като не забравиха да вземат и стоте унции. После спокойно си тръгнаха, оставяйки го на произвола на съдбата.

Те се отдалечиха така предпазливо, че колкото и внимателно да се ослушваше, капитанът не можа да разбере в каква посока отиват.

Изминаха няколко минути, през които в главата му витаеха не особено розови мисли. Опита се да разкъса въжетата и да се освободи от наметалото, което буквално го задушаваше, но възлите бяха завързани майсторски и усилията му останаха безрезултатни.

Най-сетне се чу галопирането на коне, които приближаваха към мястото, където лежеше проснат. Конете спряха и той чу почти в ухото си добре познатия глас на Педросо:

— Дявол да го вземе! Но това е капитанът!… Убит е!

— О не, безделнико! — изрева дон Ремиго. — Не съм умрял и не възнамерявам да умирам, макар целият да съм разнебитен. В името на дявола, развържете ме!

Педросо и Карнеро усърдно се спуснаха да развързват своя капитан и да го освободят от дрехата.

— Ах! — с облекчение въздъхна дон Ремиго. — Къде бяхте изчезнали, негодници? Трябваше да се появите малко по-рано!

— Тичахме след коня ви, капитане — безочливо излъга Карнеро.

— Какво? Тичали сте след моя кон?

— Да. Току-що бяхте влезли в къщата, когато из храсталака изскочи непознат човек, отряза поводите и избяга с коня. Бяхме доста надалеч и не успяхме да го спрем. Спуснахме се подире му, но той след половинчасово препускане скочи, остави коня насред път и се изгуби в гъсталака. Отказахме се да го преследваме, защото знаехме, че ще ни търсите, и веднага се върнахме обратно.

— Какви измислици ми дрънкате, негодници? — извика гневно офицерът.

— Това е самата истина, капитане — невъзмутимо рече Педросо. — Сега си обяснявам поведението на този човек.

— Е, казвай, какво ти е станало ясно?

— По дяволите! Много просто — този човек е искал да отвлече вниманието ни и докато ние го гоним, неговите съучастници, скрити в гъстака, да ви нападнат, като излезете от къщата.

Това обяснение наистина изглеждаше съвсем правдоподобно. През последните дни няколко пъти бе чувал за подобни случаи. Той повярва на разказаното му от Педросо, още повече че и Карнеро го потвърди. Подозрението, че това може да е работа на дон Гутиерес, се изпари. Посещението бе неочаквано за него и той не би могъл да подготви предварително тази засада.

— Ако ви се случи пак да срещнете този човек, ще го познаете ли? — запита капитанът Педросо.

— Разбира се, капитане. Успяхме да го разгледаме достатъчно внимателно.

— Тогава още не е изгубено всичко.

— Само че не видяхме лицето му — добродушно забеляза Карнеро.

— Какво означава това, негоднико?

— Ами, капитане! Това означава, че той през цялото време ни показваше само гърба си.

— Вървете по дяволите! И двамата сте глупаци!

Герилеросите си размениха подигравателни погледи и помогнаха на пострадалия капитан да се качи на коня си.

— Дявол да я вземе цялата тази глупава история! — промърмори дон Ремиго. — Така леко ми се удаде да се сдобия с тези сто унции… Проклети да са мошениците, които ми ги отмъкнаха!

И като хвърли изпълнен със съжаление поглед към имението на дон Гутиерес, обърна коня си към пътя.

Дон Ремиго имаше сериозни причини да бъде натъжен. Затова пък неговите войници бяха весели като никога. Смееха се и разговаряха така оживено, че изкарваха от кожата му разстроения офицер, но той не смееше да ги смъмри.

Когато доближиха селото, дон Ремиго не се сдържа и се обърна към Педросо:

— Много сте весели днес.

— Да! — отговори смело негодникът. — Ние, слава Богу, нямаме причини да тъжим.

— Прави сте — забеляза капитанът, като въздъхна. — От вас никой не е откраднал сто унции.

— Нима сте носили със себе си такава крупна сума? Твърде непредпазливо е от ваша страна в такова размирно време, капитане…

— Току-що я бях получил — сломено продума той.

— Е, това е друго нещо… Аз например никога не държа в себе си повече от четири унции.

Дон Ремиго се наежи.

— Е, четири унции! — рече той. — Това не е чак толкова лошо… У вас ли са тези пари?

— Да, капитане.

— А вие, Карнеро, също ли имате в себе си толкова пари?

— Аз съм още по-богат, капитане. Имам цели шест унции.

— Сега разбирам защо сте така весели — каза с дълбока въздишка офицерът. — Слушайте — добави той след малко, — искам да ми направите една услуга.

— Е! — каза Карнеро.

— Хм! — промърмори Педросо.

— Какво, не искате ли, приятели? — каза с укорителен тон капитанът.

— О, не! — бързо възрази Карнеро.

— На добър час! — продължи капитанът.

— Ние се отказваме — грубо отвърна по-прямият Педросо.

— Какво? Отказвате се?

— Да, капитане. Но ако нямате нищо против, можем да ви предложим една малка сделка.

— Приемам. Това ще ме избави от необходимостта да се чувствувам задължен към вас.

— Това е твърде остаряло, капитане — каза с презрителна гримаса Педросо.

— Е, и каква сделка ми предлагате?

— Да ни дадете отпуск един месец да се позабавляваме както намерим за добре.

— Имате предвид някаква работа, негодници.

— Не съм казал не.

— А добра ли е тази работа?

— Не е лоша, капитане.

— А не може ли да включите и мен в нея?

— Само за двама е. Третият ще отнеме цялата ни изгода.

— Тогава да не говорим повече за това. Значи, искате отпуск един месец?

— Да, капитане.

— А аз какво ще получа срещу това?

— Сто пиастъра — тържествено обяви Педросо.

— Твърде малко е… Вие сте добри войници и аз пресмятам вашите услуги по четири пиастъра дневно.

— О, не струваме толкова, капитане!

— Твърде скромни сте… Сто и двадесет пиастъра или няма да получите отпуск. По шейсет пиастъра на човек — просто без пари… Кой знае колко ще спечелите! Какво ще кажете?

— Нека бъдат сто и двадесет, капитане.

— Хм! Трябваше да ви поискам повече! Ама нали съм добър… Дайте парите!

— Извинете, ами документът за отпуск?

— Ще го напиша за една минута.

— Нали знаете, капитане — пари срещу стока. Така няма да стане никаква грешка.

Дон Ремиго се усмихна с разбиране. След няколко минути разписа бележката и доволно пъхна в джоба си седемте унции, които получи от войниците.

Дон Мигел и вуйчо му разговаряха дълго след полунощ.

Когато всички легнаха да спят и къщата потъна в мрак, младежът се отправи към конюшнята, съпроводен от дон Гутиерес. Оседла коня и излезе от двора.

Дон Гутиерес затвори вратата след него. Вместо да се прибере, той се загърна с наметалото, тъй като нощта беше прохладна, легна на земята под оградата и зачака.

Малко преди изгрев-слънце, около три часа сутринта, се чу конски тропот, който постепенно приближаваше. Най-сетне конят спря пред вратата, след това някой тихо почука.

Дон Гутиерес се надигна и тръгна към вратата. Дон Мигел се беше завърнал.

Когато старецът затвори след него, младежът скочи на земята и отведе коня, побелял от пяна и облян в пот. Разседла го, изтри го грижливо със слама и двамата мъже се прибраха в къщата.

До този момент не бяха продумали и едва като влязоха в кабинета, дон Гутиерес запита с приглушен глас:

— Е?

— Всичко е готово — отвърна младежът.

— Видяхте ли се с този човек?

— Да, срещнахме се и се уговорихме. Той е съгласен с мен, че щом там знаят за пребиваването ви в Меделен, не трябва да се криете. Ако днес присъствате на бала и на празника, никому не ще мине наум да ви подозира в нещо. Освен това дон Луис Морен смята, че е по-удобно да поговорите сред множеството хора. Това по-малко би привлякло вниманието, отколкото ако дойде сам тук.

— И трябва да отида още днес?

— Да. Той сам ще ви обясни защо държи да стане така.

— Добре, племеннико. А после?

Дон Мигел отвори портфейла си, извади голяма пачка банкноти и му я даде.

— Видях се и със сеньор Лисарди, който въпреки късния час още работеше в кабинета си. Той ми връчи според уговорката ви полици за един милион и петстотин хиляди пиастъра на името на най-добрите банкерски къщи в Испания, Англия и Франция. По такъв начин каквото и да се случи, по-голямата част от състоянието ви е спасена. Освен това сеньор Лисарди каза, че ви дължи още седемстотин хиляди пиастъра, които ще изплати на вас или на вашия пълномощник при поискване, където и както пожелаете. Струва ми се, това бяха всичките ви поръчки, вуйчо.

— Да, племеннико, благодаря ви за точното им и бързо изпълнение. А сега се приберете в стаята си. До разсъмване остава малко време. Никой не трябва да разбере, че тази нощ сте излизали от дома. Освен това се нуждаете от почивка. Лека нощ…

— А вие какво ще правите, вуйчо?

— Същото като вас — ще се постарая да поспя няколко часа… Искам да бъда бодър и свеж на празника — усмихна се той.

— Наистина — отвърна младежът в същия тон.

Сеньор Гутиерес му протегна ръка, но дон Мигел продължаваше да стои замислен.

— Какво ви е? — запита го старецът обезпокоен.

Младежът трепна и бързо вдигна глава.

— Нищо, което да ме засяга лично — отвърна той натъртено, — но кой знае защо този празник ме тревожи…

— Боите се от някакъв капан?

— Сред такава тълпа? Не, това е невъзможно, но кой знае… Нашите врагове са много хитри.

— Слушайте — прекъсна го дон Гутиерес, — ние сме мъже… Защо да се боим от някакви въображаеми опасности? Нима ще отидем на този празник за удоволствие? Съвсем не, и вие го знаете по-добре от мен. Отиваме на среща… Само там, както казахте и вие преди малко, можем да се видим и да разговаряме с дон Луис Морен. Не съм ли прав?

— Аз, изглежда, почвам да губя ума си, вуйчо, извинете ме — рече младежът, стараейки се да прикрие безпокойството си. — Наистина трябва да отидем на празника, с каквито и последствия да е съпроводено това.

— Дон Мигел, кажете ми от какво се страхувате?

— Нищо определено, вуйчо… Преследва ме някакво предчувствие, че може да се случи нещо непредвидено… Кажете, ще успеете ли да се измъкнете оттук, ако го наложат обстоятелствата?

— Разбира се. Нали говорихме за това? Всичко е отдавна приготвено.

— Е, да става каквото ще! Лека нощ, вуйчо.

— Лека нощ, дон Мигел!

Стиснаха си ръцете и се разделиха.

След малко двамата заспаха пиерна суелта, както казват испанците, което ще рече като заклани.