Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (20)

Глава X
По следите

Слънцето още не бе се появило на хоризонта, когато Луи Морен, отърсил от себе си вцепенението, което сковаваше ставите му, стана от своето тясно легло на влажната земя и започна да разбужда пеоните и ловците, като им казваше да се готвят за път.

Скоро в лагера всичко вече бе в движение; пеоните даваха храна на конете и мулетата, водеха ги на водопой на реката, готвеха закуската, товареха товарните животни и запрягаха фургоните.

Когато ловецът се убеди със собствените си очи, че всичко е наред, той събуди дон Мигел и го помоли да съобщи на вуйчо си и братовчедките си, че всичко е готово за път.

Изведнъж от навеса се чу тревожен вик и се появи доня Хесусита, обляна в сълзи, чупейки ръце в отчаяние.

Дон Гутиерес, дон Мигел и французинът се затичаха към нея.

— Какво се е случило, за Бога? — извикаха и тримата изведнъж.

— Сестра ми! Къде е сестра ми? Къде е Сакрамента? — объркано каза най-после доня Хесусита.

— Сакрамента? — тревожно запитаха мъжете.

— Да — продължи младото момиче. — Къде е Сакрамента? Какво е станало с нея?

— Но нима не е с вас под навеса? — запита Луи.

— Не!… Тя или е умряла, или е отвлечена — отвърна Хесусита и избухна в ридания.

— О, това е невъзможно! — извика дон Гутиерес, затичвайки се към навеса.

Луи Морен, единствен запазил досега външното си спокойствие и стоящ мълчаливо, замислено отпусна глава, направи няколко крачки напред и слагайки ръка на рамото на дон Гутиерес, му каза:

— Кураж, бедни ми татко. Бог ще се съжали над вас… Вашето дете ще бъде намерено и върнато — кълна ви се за това!

Дон Гутиерес бавно се извърна към ловеца, устреми към неговото спокойно и енергично лице поглед, пълен с отчаяние, и стискайки силно ръката на Луи, каза:

— Вие сте храбър и предан човек… Ако моята дъщеря може да бъде спасена, единствен вие сте в състояние да извършите това чудо и аз вярвам във вас като в Бога.

— Не богохулствайте, дон Гутиерес. Пригответе се да напуснете лагера — време е да тръгваме.

— А дъщеря ми? Моята нещастна дъщеря?

— Оставете ме да действувам. Молете се на Бога и се надявайте на неговата милост и правосъдие.

Дон Гутиерес мълчаливо наведе глава и се отдалечи, придружавайки доня Хесусита, обезумяла от скръб. Луи бе останал сам с дон Мигел.

— По какъв начин е могла да бъде отвлечена от лагера Сакрамента? — запита дон Мигел. — Аз не мога да си представя това.

Горският скитник иронично се усмихна и гледайки вторачено младия човек, отговори:

— Тя съвсем не е била отвлечена.

— Щом е така, значи, че сама е излязла от лагера… Нощес… Не, мили приятелю, това е невъзможно!

— А е точно така — продължи французинът, свивайки леко рамене, — нима не помните какво беше нощес, когато се съвещавахме… Не помните ли как неочаквано се появи доня Сакрамента при нас и как ни предлагаше да отидем в лагера на Червените бизони, за да им искаме помощ?

— Но нали тя в края на краищата се отказа от своето желание и отиде да си легне?

— А аз съм убеден — отговори уверено французинът, — че тя е тръгнала за лагера на Червените бизони. Но въпросът е какво е станало след това? Защо тя не се е върнала в лагера? Това засега аз не зная, но скоро ще узная…

— Вие ме карате да треперя от страх за нея!

— Не трябва да губим нито минута… Всичко е готово за тръгване. Възседнете коня си и тръгнете с останалите. Безразсъдни ще ви служи за водач — той е опитен горски скитник.

— Е, а вие какво ще правите?

— Аз ще тръгна по друг път…

След това Луи Морен повика Сан Армандо и останалите ловци. Нямаше го само Мечето, който бе заминал преди разсъмване за асиендата Агуас Фрескас.

Французинът даде подробни указания на Безразсъдни и Марсо в коя посока да водят кервана, като даже им посочи мястото, където да установят бивака при настъпването на нощта. В заключение той още веднъж ги посъветва да бъдат бдителни и предпазливи.

Като свърши тази работа, Луи Морен се сбогува с дон Мигел и дон Гутиерес, почтително се поклони на доня Хесусита и мълчаливо започна да наблюдава как керванът слизаше надолу.

Сан Армандо бе седнал на височината, видимо, безгрижен, и едва когато един пеон отведе оседланите им коне, той със спокоен тон запита французина:

— Ами нашите коне?

— Ще ги видим довечера в бивака, а сега да тръгнем по следите — отговори му Луи.

— Добре! Значи ние ще тръгнем пеша?

Луи Морен направи утвърдителен знак.

Скоро двамата ловци останаха сами; керванът изчезна далеч в безбройните завои на пътя, по който вървеше.

Французинът едва сега съобщи на приятеля си, че той отива по следите на младото момиче, и му разказа как ще достигне желания резултат.

— Ще отидем в лагера на Бизоните — каза той. — Те навярно няма да откажат да ми предадат младото момиче, ако по някакво недоразумение са го задържали като пленница.

Канадецът печално поклати глава.

— Кой знае дали бедното дете е успяло да стигне до лагера на червенокожите! — каза той. — Ние сме обкръжени от врагове, шпиони, които не свалят от нас очи нито денем, нито нощем… Може да са я заловили някои бандити от тия, които скитат около нас.

— О, това би било ужасно! — извика французинът.

— Нека се надяваме, че това не й се е случило — продължаваше канадецът, — но каквото и да е станало, господин Морен, ние преди всичко ще трябва да отидем при диваците, защото доня Сакрамента без съмнение също е отишла в техния лагер; значи в тази посока ще можем да получим за нея някакво известие или да открием следите й.

— Да, имате право — отговори Луи, — ще трябва да отидем там, но все пак нека добре да разглеждаме всички следи, на които попаднем по пътя.

Ловците се спуснаха от хълма и се отправиха в равнината по пътеката, която водеше към лагера на индианците.

Денят вече бе настъпил; слънцето светеше от безоблачното небе и неговите лъчи като стотици брилянти блестяха по покритата още с роса трева и влажните листа на шубраците. Птиците весело пееха, а утринният ветрец освежаваше въздуха, който вече започваше постепенно да се нагрява.

Да се върви по следите на младото момиче беше твърде лесно за опитните очи на ловците, защото младото момиче, разбира се, нямаше основание да ги заличава.

— Както виждате, господин Луи — каза канадецът, — доня Сакрамента е отишла, както и предполагахме, в лагера на Бизоните.

— Засега можем да кажем само, че е тръгнала към техния лагер — отговори французинът. — Сега остава да се узнае още дали е успяла да стигне до него, или е попаднала в ръцете на бандитите.

— Ха! Избийте си от главата това страшно предположение. И аз не зная защо тогава ми дойде наум тази безумна мисъл… Нашите врагове са твърде предпазливи и страхливи, за да се осмелят на подобен опит почти до самия ни лагер, и после, има още и друга причина, която трябва да ви успокои — те не са знаели, че тя ще тръгне.

— Това е истина, но все пак, даже и да не е попаднала в ръцете на бандитите, аз съм убеден, че не е стигнала до лагера на червенокожите.

Канадецът не отговори и мълчаливо продължи да върви напред.

Измина още половин час, откак те напуснаха бивака на хълма и стигнаха най-после до едно място, където тревата бе повалена и изпотъпкана.

Младото момиче, изглежда, се бе спирало тук, защото по-нататък не се виждаха никакви следи от нейните стъпки.

Луи внимателно огледа цялото пространство наоколо, търсейки изчезналите следи, и след няколко минути вече знаеше почти всичко, което му бе нужно.

— Сега зная какво е станало — каза той на канадеца: — Девойката като страхлива газела бързо е тичала по пътеката към лагера на Червените бизони, когато изведнъж от високата трева пред нея са се появили двама души и са й преградили пътя.

— Да, съдейки по всичко, така трябва да е било — съгласи се с него канадецът. — Сега да решим какво ще правим по-нататък: дали да вървим към индианския лагер, или да разгледаме околността, за да се убедим, че следите не са се отклонили някъде встрани.

— Доня Сакрамента не е продължила по посока към лагера и затова няма защо да отиваме там да я търсим… Ето, вижте: на пътеката по-нататък се виждат само следите на мъжки крака — тези следи оставих аз, когато ходих през нощта в лагера на червенокожите.

— Да потърсим тогава следите.

— А! — извика французинът, правейки заплашителен жест. — Зле ще си изпати онзи, който се е осмелил да похити бедното момиче!

И те веднага започнаха да търсят следите с цялата ловкост и хитрост на опитни ловци.

Търсенията не продължиха много и те скоро откриха следите на герилеросите, които, макар и да се представяха за червенокожи, изглежда, съвсем не бяха запознати с науката да скриват дирите си.

По тревата се виждаха следи, толкова големи и отчетливи, че това обстоятелство отново накара ловците да се замислят: те не вярваха, че тези следи са сегашни. Ако младото момиче бе заловено от червенокожите, те непременно щяха да вземат необходимите предпазни мерки, а това по всяка вероятност беше лъжлива следа с цел да измами преследвачите и да ги накара да загубят скъпото си време в безплодни търсения.

Обаче ловците скоро забелязаха следите на младото момиче, слабо отпечатани на пясъка между по-дългите и много по-силно отпечатани стъпки на заловилите я мъже.

— Сега вече не може да има никакво съмнение — каза Луи Морен, — всичко е съвсем ясно. Двамата мъже, седящи в засада в тези шубраци, са хванали доня Сакрамента й са я отвели в плен; ето пътят, по който са тръгнали — това е истинска следа. И аз съм убеден, че доня Сакрамента е била заловена не от индианци.

— От кои тогава?

— От кои? — повтори Луи Морен. — Заловена е от същите ония хора, които вие заподозряхте от самото начало, някои от шайката на дон Рамон, а може би и самият дон Рамон; само белите, непознаващи обичаите в прерията могат да оставят след себе си такива следи.

— Значи младото момиче е загинало — каза канадецът с тъга.

— Кой знае!… Не трябва още да се отчайваме… Бог е справедлив и не ще допусне да се извърши такова престъпление… Да вървим по-скоро — може би ще стигнем навреме, за да спасим нещастното момиче.

И двамата смели ловци отново тръгнаха.

Изминаха няколко часа. Ловците вървяха все напред, без да продумат нито дума. Всеки от тях започваше да чувствува как в душата му се загнездва отчаянието и те бяха почти готови да се откажат от по-нататъшните търсения, когато изведнъж до ушите им достигнаха отдалечени викове — викове на скръб. И те като понесени върху криле бързо се спуснаха напред.

Пълзешком, като змии, те стигнаха до края на една доста голяма гора и тук видяха доня Сакрамента, седнала на земята притеснена и отчаяна, а до нея двамата бандити, които с нещо я заплашваха — поне така им се бе сторило. Тогава, без да си кажат нито дума, а разменяйки си само по един поглед, те свалиха пушките си и гръмнаха.

Бандитите паднаха смъртно ранени.