Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (15)

Глава V
Пустинята

Великата американска пустиня, този грамаден океан от зеленина, където туземците, притиснати от завоеванията на цивилизацията, търсят убежище като в непревземаема крепост, се открива пред погледа на пътешественика еднакво величествена във всички часове на деня и нощта.

Пред очите се разкриват ту безкрайни плоски савани, голи и пустинни, където изсъхналите кости на хора и животни посочват техния път, осейван при всяко минаване на проточилите се кервани с все нови и нови жертви; вместо савани се виждат ту зеленеещи прерии, прерязани с криволичещи реки, ту непроходими гори с пищна растителност, където в храсталаците се крият кръвожадните хищници, обитатели на тези грамадни горски пространства, където човек с брадва в ръка си пробива път; навсякъде очите виждат само едни планини, натрупани в безпорядък една върху друга, белите върхове на които се крият в облаците и по гранитните им страни се извива тясна пътечка над неизмерими бездни. Като за оживяване на пейзажа тук се скитат стада бизони, диви коне, антилопи, които сякаш съвсем не се страхуват от опасното съседство с ягуарите, с полските червени вълци и сивите мечки, за които отиват на лов индианците, също тъй свирепи и кръвожадни, както и хищните обитатели на пустинята.

И ето, в тази пустиня, която се простира от Пасо дел Корта до Горна Калифорния и Орегон, ние намираме бегълците от Мексико след тридесет дни от излизането им от този град.

Беше вечер. Керванът с мъка се движеше по тясната пътека нагоре по зеленеещия се стръмен бряг на Рио Гранде Браво дел Норте. Слънцето изчезваше в пурпурно златистите вълни на реката точно в момента, когато изморените пътници стигнаха до най-високата точка, която беше тяхната цел.

Тук дон Луис като началник на кервана нареди да се отсекат дървета, чиито дънери, преплетени с клони, да изградят нещо като препятствие, което трябваше да защитава лагера от неочаквани нападения.

Французинът остави и достатъчно дървета, растящи точно в средата на лагера, които в случай на нападение, можеха да служат като надеждно убежище и наблюдателница за защитниците на лагера.

В самата среда, между дърветата, набързо построиха навес, а под него опънаха палатка; след това запалиха бивачните огньове и всички се заловиха с подготовката за нощната почивка.

Не малко опасности трябваше да преодолеят, не малко и приключения имаха те по време на тези тридесет и три дни, които изминаха, откакто напуснаха Мексико.

Пеоните, багажът и ловците се срещнаха, както бе уговорено, в Гуадалахара. В този град пътниците прекараха цели два дена и употребиха това време, за да се снабдят със здрави фургони за преминаването на пустинята и с една доста удобна карета, в която младите момичета можеха да си почиват, когато се почувствуват изморени. След това попълниха запасите от хранителни продукти и се отправиха по-нататък.

Цялата група се състоеше от тридесет и четири души; от тях тридесет и двама бяха изпитани и смели хора, с които можеше без страх да се премине пустинята, особено в такова смутно време, когато мексиканските войски, изцяло погълнати от междуособната война, естествено нямаха нито възможност, нито охота да обуздават кръвожадните инстинкти на диваците, грабещи и убиващи под знамето ту на едната, ту на другата страна.

Докато керванът се намираше още в пределите на територията, принадлежаща на републиката, всичко вървеше доста добре. Бдителната охрана на лагера и добре въоръженият конвой действуваха по внушителен начин на мародерите, с които трябваше да се срещнат по пътя.

Дон Луис отлично познаваше Мексико и благодарение на това имаше възможност да преведе кервана по малко известни пустинни пътеки ида избегне срещата с доста многочислените отряди редовни войски, отправящи се към Мексико, който Хуарес искаше да обкръжи от всички страни.

Всичко вървеше толкова успешно, че французинът бе започнал да се счита вече почти вън от всякаква опасност от нападенията на салтеадорите, когато една вечер, готвейки се да се установи на лагер, той бе обкръжен от един многоброен конен отряд.

Неизвестните конници така стремително се хвърлиха в атака, че в първата минута пеоните се объркаха и изплашиха до такава степен, та имаше опасност да изоставят пътниците и да побегнат. Това не се случи само благодарение на досетливостта на Луи Морен, на хладнокръвието на дон Гутиерес и храбростта на дон Мигел и канадците, които бързо успяха да възстановят реда в редовете на пеоните… След като измина първата минута, пеоните, сякаш засрамени от своето малодушие, мъжествено посрещнаха врага и прикрити зад фургоните, го обсипаха с град от куршуми.

Но пътниците имаха работа не със страхливи противници, които, виждайки, че атаката не постигна желания ефект, ни най-малко не помислиха да бягат, а храбро влязоха в боя и започнаха престрелка с пеоните. Най-после на дон Мигел и Луи Морен им омръзна тази безкрайна стрелба и те излязоха от гъсталака, където се криеха всички, и смело се нахвърлиха с пистолети в ръце върху конника, когото смятаха за началник на бандитите. Последният храбро издържа този двоен удар и се защитаваше, не мислейки за бягство.

Приятелите на бандита се притекоха на помощ; пеоните под командата на дон Гутиерес също притичаха на помощ на двамата смелчаци.

В продължение на няколко минути се води ужасна борба с хладно оръжие; и двете страни се биеха с настървение.

Изведнъж се раздаде пронизителен вик и салтеадорите, обръщайки конете си, се хвърлиха в безредно бягство, очиствайки полето на сражението и изоставиха на произвола на съдбата не само своите убити, но и ранените.

Дон Луис, не знаейки с какво да си обясни това внезапно бягство на нападателите, заповяда на пеоните да останат с оръжието, а Мечето и Безразсъдни отидоха да разузнават.

Пеоните се възползваха от това, за да установят своите загуби, които, трябва да се признае, не бяха малки: девет човека убити и пет опасно ранени. С други думи, от строя бяха излезли половината хора — положение повече от сериозно.

Салтеадорите бяха понесли още по-големи загуби — те се бяха лишили след битката от двадесет и пет души съучастници, в това число и водача на бандата.

Луи Морен с онази неумолима жестокост, която изискваха обстоятелствата, заповяда да се доубият ранените, което пеоните извършиха веднага и даже доста охотно.

След това пеоните изкопаха трап, в който нахвърляха труповете на убитите и ги заровиха.

Само водачът не бе удостоен с погребение. Неумолимият французин заповяда да го обесят за краката на едно дърво като пример, който трябваше да послужи за назидание на рицарите по големите пътища. Но преди пеоните да пристъпят към това посмъртно наказание, дон Луис свали черния воал, с който бе овързано лицето на покойника.

— Капитан Блас! — каза французинът, показвайки го на дон Мигел. — Аз бях уверен в това! Сега вече зная кой именно ни е нападнал.

— Дон Рамон, нали? — запита младият човек.

— Само той единствен ползва такива средства, за да подкупи капитан Блас и го застави да напусне в такова време Мексико — продължи Луи Морен. — Ето и краят на похожденията на достойния капитан — прости, Господи, прегрешенията му! Е, а сега го обесете! — добави той в заключение.

Заповедта бе изпълнена веднага. След това дон Луис отведе приятеля си настрана.

— Дон Рамон ненапразно ни заплаши — каза той на младия човек. — Тази нова несполука няма да го спре. Напротив, ще освирепее още повече, ще пусне в ход цялата си хитрост и изобретателност и ще се мъчи да ни отмъсти каквото и да стане.

— Съжалявам, но не съм съгласен с вас, дон Луис — отговори младият човек. — Дон Рамон по всяка вероятност отдавна върви по следите ни и като е видял, че се приближаваме към индианската територия, е решил да опита щастието си и да ни нападне… Но аз не мисля, че би се осмелил да ни последва в пустинята… Неговата сегашна несполука трябва да доказва невъзможността му да ни победи и освен ако не е луд, той ще се откаже от всеки нов опит и повече няма, да чуем нищо за него.

— Уви! За съжаление трябва да ви разочаровам, дон Мигел!… Аз отдавна познавам дон Рамон: в неговите жили тече индианска кръв… Той ме ненавижда и освен това се е заклел, че каквото и да стане, ще притежава вашите братовчедки. Той няма да се спре пред нищо — само смъртта може да му попречи да удържи клетвата си. Но не казвайте на вуйчо си нито дума за това, което узнахме. Само ще го разтревожите. По-добре да мисли, че сме имали работа със салтеадори, ръководени от единственото желание да ни ограбят.

— Да, прав сте. Ще си мълча.

Точно тогава двамата канадци се върнаха от разузнаването. Салтеадорите бяха отстъпили и пътниците, поне за известно време, можеха да не се страхуват от нападение.

В това време дон Гутиерес и младите момичета наглеждаха ранените пеони, които лежаха превързани във фургоните. След това керванът потегли напред и след като изминаха две мили, разположиха бивака си за нощуване.

В продължение на няколко дни керванът спокойно следваше пътя си, необезпокояван нито от бандити, нито от червенокожи. Пътниците бяха много предпазливи и ако им се случеше да спрат на лагер в открито поле, винаги построяваха ново укрепление, сякаш се намираха в неприятелска страна, и поставяха часовои.

За ранените пеони внимателно се грижеха Сакрамента и нейната сестра.

Най-после керванът напусна последната крепост, служеща за граница на цивилизованата територия. Тук той трябваше да премине Рио Гранде Браво дел Норте и да навлезе в пустинята.

Бяха изминали вече тридесет и един ден, откакто пътниците бяха излезли от Мексико, и деветнадесет дни от сражението им със салтеадорите.

Около три часа следобед те стигнаха бреговете на реката. Като намери брод, Луи Морен огледа двата бряга.

Наклонът към реката, където се намираха пътниците, бе полегат; затова пък отсрещният бряг бе стръмен и там, където изглеждаше най-достъпен, се виждаше голям проход, обраснал с гъста гора — с една дума, това беше единственото удобно място за преминаване и в същото време най-доброто за устройване на засада.

Това откритие разтревожи французина и той замислено отпусна глава и отиде при кервана.

Пътниците бяха устроили бивака си под сянката на една доста голяма гора, която закриваше изгледа към реката и заедно с това отлично ги скриваше от любопитни очи.

— Е? — запитаха французина едновременно дон Гутиерес и неговият племенник. — Намерихте ли брод?

— Да — отговори Луи Морен. — Освен това, струва ми се, че намерих и нещо друго.

— Какво? Говорете! — извика дон Мигел, хвърляйки тревожен поглед към младите момичета. Нова опасност ли ни заплашва?

Французинът сбърчи вежди.

— Нищо не видях — отвърна той отсечено, — а не зная защо, нещо не съм спокоен… Тези горички и тези гъсталаци ми се виждат подозрителни…

— И това ви тревожи? — запита дон Гутиерес.

— Разбира се — отговори французинът, замислено клатейки глава.

— Не ви разбирам.

— Ето какво. Вероятно забелязахте, че откакто сме в пустинята, ту отдясно, ту отляво, ту пред нас изскачаха сърни и даже бизони и антилопи. Те душеха въздуха, а щом се приближавахме към тях на един изстрел, побягваха, изплашени от нашето появяване. След това птици от всевъзможни породи излитаха във въздуха и бързаха да се скрият от нас.

— И това ли било? — казаха двамата мексиканци. — Но в пустинята това е съвършено нормално явление, няма защо да се учудваме.

— Да, то именно ме кара да се замисля… Днес от самото изгряване на слънцето не видяхме нито птици, нито животни — цялата пустиня наоколо сякаш бе замряла.

— Така е, но какво доказва това? — запита дон Мигел.

— Това доказва, драги приятелю — каза французинът със свойствения му насмешлив глас, — че други пътници са минавали по същия този път само няколко часа по-рано… И тяхното появяване е накарало същинските стопани на тази местност да бягат, и кой знае, може би нашествениците да са се настанали някъде в околностите. Разбирате ли ме сега?

— Да. И какво мислите да правите?

— Ха! — отвърна французинът, усмихвайки се. — Ще видите, само почакайте.

След това той извика четиримата канадци, каза им няколко думи шепнешком, те се метнаха на конете си и в галоп полетяха в противоположна на реката посока.

Когато канадците изчезнаха, Луи Морен се приближи до приятелите си.

— Изслушайте ме — каза той, — няма никакво съмнение, че в ония усои, от другата страна на реката, ни очакват враговете… Те навярно смятат да ни нападнат, докато преминаваме реката, и да се разправят с нас, без да изгубят нито един убит или ранен… Ето какво искам сега да ви предложа. Вие, дон Гутиерес заедно със сеньоритите останете тук до моето завръщане; с вас ще останат и ранените пеони, които ще ви помогнат да се защитавате, в случай че бъдете нападнати, което обаче аз не предвиждам… А ние с дон Мигел и останалите пеони ще минем през реката и ще вземем с нас фургоните и празната карета на сеньоритите, на която ще спуснем завесите… Ако моето предположение излезе вярно и ни бъде устроена засада, нашите врагове ще започнат да стрелят, щом видят, че сме навлезли във водата… Оставете всичко на мене… Е, а сега всички на работа! Времето не чака!

— Извинете — възрази дон Гутиерес, — искам да отбележа, че вашият план е много добре съставен, обаче ми се струва, че нещо в него куца.

— Кое, сеньор?

— Искате да ме оставите назад… Но тук аз ще бъда съвсем безполезен, докато с вас бих могъл да бъда от полза, даже само с това, да докажем на салтеадорите, че пътуваме в пълния си състав. Разбирате ли ме?

— Напълно, сеньор. Вашата забележка е напълно справедлива, но аз мислех…

— И твърде грешите — бързо го прекъсна дон Гутиерес — Позволете и на мене, моля ви, да взема възможното участие в тази опасна работа. Не само ви моля, но настоявам за това.

— Добре, кабалеро. Щом толкова много искате, съгласен съм…

Французинът даде последните си наставления на младите момичета, а след това заповяда на кервана да се нареди в определения ред и малката група се отправи към брода.

Дон Луис и дон Мигел вървяха начело на кервана, зад тях се движеха фургоните. После вървеше каретата със спуснати завеси, конвоирана от дон Гутиерес и останалите пеони.

— Сега си отваряйте очите — каза дон Луис. — Дръжте оръжието готово и внимателно наблюдавайте какво става на отсрещния бряг.

Французинът пришпори коня си и навлезе в реката. Останалите го последваха. Стигнаха до половината на реката. Но щом започнаха да приближават отсрещния бряг, оттам се раздадоха изстрели и цял град от куршуми се посипаха във водата около тях.

— Напред! — извика дон Луис, забивайки шпорите в коня си.

Всички бързо се втурнаха към брега, където бяха залегнали невидимите врагове.

Последните продължаваха да стрелят, без да се показват.

Почти в същото време се раздадоха изстрели и от другата страна и няколко трупа паднаха от стръмнината.

— Аха! — весело извика Луи Морен. — Сега са взели участие и пушките на канадците… Смело, момчета!

Престрелката продължаваше, макар и не така енергично. Неочакваната атака бе парализирала силите на нападателите. От пътниците бяха убити двама пеони, а останалите, предвождани от Луи Морен, дон Мигел и дон Гутиерес, стигнаха най-после плитчината и минаха през търкалящите се на земята трупове на бандитите.

Изведнъж се чу страшен вик. Престрелката моментално спря и грохотът от битката като с вълшебна пръчица се смени с гробна тишина.

— Спрете! — каза дон Луис. — Всичко свърши.

И наистина, всичко бе свършило. Нападателите, изненадани в момент, когато сами мислеха да изненадат другите, и изплашени от точните изстрели в тила, се пръснаха, обзети от паника, решавайки, че противникът е много по-многоброен, отколкото предполагаха.

Дамите преминаха реката и пътниците устроиха лагера си на върха на същата стръмнина, където преди малко бяха залегнали в засада бандитите.

Но този нов успех струваше скъпо на пътниците: числото им бе намалено с още двама души, а освен това те едва бяха достигнали границата на пустинята, която им предстоеше да преминат.

Ние ги срещаме отново, но вече два дни след сражението на брега на реката.