Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (12)

Глава II
Заговорът

Дон Луис пиеше на малки глътки тамариндовата ракия, като същевременно не сваляше очи от своя събеседник. После изведнъж остави чашата и като удари сеньор Гардуня по рамото, му каза:

— За Бога, приятелю, вашата шега излезе чудесна, само че напразно не желаете да говорите с мене откровено и да пристъпите направо към целта. Вие знаете, че у мен винаги се намират в запас някой и друг пиастър за приятели. Не би ли било по-добре да поискате няколко монети, отколкото да си блъскате главата да измисляте някаква си чудновата история и да ме карате да слушам цялата тази измислица. Затова нека свършим, моля ви, по-скоро с този въпрос, защото много бързам. Сега е два часа след пладне, а аз най-късно в пет трябва да съм в Мексико.

— Да, да — заговори Гардуня, поклащайки глава, — вие тази вечер ще водите сеньоритите Гутиерес на италианската опера.

— Вие знаете дори и това?! — запита учуден французинът.

— Аз зная не само това, а и още много други неща, но вие не искате да ме слушате — с ирония каза той правейки движение, като че иска да става, — но си мисля, че няма смисъл да ви карам да губите от скъпоценното си време… Тръгвайте си със сбогом за Мексико.

— Е, е — каза французинът, задържайки своя събеседник, — колко сте обидчив, дявол да го вземе! Съвсем не исках да ви засегна… Само че не обичам напразно да си губя времето в бърборене и ако вие действително искате да ми съобщите нещо важно, говорете моля ви, но само колкото е възможно по-бързо.

— Похищение с помощта на въоръжени хора винаги е сериозна работа — поне така мисля.

— И аз така мисля!… Нима някому е хрумнало мен да отвлече? — смеейки се, запита французинът.

— Вас, разбира се, едва ли ще поискат да похитят, но навярно ония, които вие ще съпровождате.

— И само вашето приятелство към мене ви е накарало да ми откриете тази тайна?

— Но, сеньор — проговори авантюристът малко забъркано, — какво друго би могло да ме накара?

— Тогава, кълна се в честта си — с едва доловима ирония в гласа каза французинът, — веднага ще ви докажа, че вашата добра постъпка не ще остане ненаградена и ще ви дам петстотин пиастъра. Услуга за услуга. Впрочем нашите врагове по всяка вероятност едва ли са ви предлагали толкова.

— О!! — възкликна бандитът. — Дон Ремиго Диас е голям скъперник и ми обеща само сто и петдесет пиастъра.

— А! Е, знаете ли какво ще би кажа: това е почти нищо.

— Освен това, макар и да ни уверява, че действува по нареждане на друго лице, много се страхувам, че за тази работа не ще ни платят нищо.

— От мене няма какво да се страхувате за това, приятелю, и ето ви доказателството.

С тези думи французинът извади от наметалото си дълга копринена кесия, през дупките на която се виждаше блясъкът на доста голямо количество златни унции, изсипа в ръката си куп златни монети и тържествено ги подаде на сеньор Гардуня, чиито малки сиви очи, оживени от алчност, горяха като въглени.

— Сега говорете, приятелю — каза французинът, — аз ви слушам. Надявам се, не е нужно да прибавям, че ако помислите да ме излъжете — познавате ме добре, — тази работа ще ви струва скъпо.

— Добре — отвърна бандитът, бързо скривайки в широките си джобове току-що полученото злато. — Можете да бъдете спокоен: с вас във всеки случай няма да хитрувам.

— Е, всички предварителни преговори са завършени за удоволствие и на двама ни. Сега ми разкажете каквото знаете.

— Това няма да отнеме много време, сеньор. Снощи както обикновено бях в казиното на филхармоничното общество, което вие, разбира се, също знаете.

— Да, зная го — отговори с усмивка дон Луис. — Продължавайте.

— Дяволски не ми вървеше и в дванадесет и половина бях проиграл вече всичко, каквото имах — до последния грош… Нямаше повече какво да правя в казиното и огорчен от несполуката си, с тъга се канех да си отивам вкъщи, когато изведнъж някой ме удари по рамото. Обърнах се и с учудване видях дон Ремиго Диас…

— Извинете — прекъсна го французинът, — вие разказвате твърде хубаво, драги сеньор, но ако продължим по този начин, разказът ви ще отнеме много повече време, отколкото обещахте, а аз много бързам. Затова говорете по-кратко, моля ви.

— Защо не — още по-добре. Ще ви разказа всичко с няколко думи. Дон Ремиго Диас работи по нареждане на друго лице.

— А вие не можахте ли да узнаете името на това лице?

— За съжаление, не.

— Продължавайте.

— Цялата работа се състои в това да се отвлекат, ако е възможно, без да се причини никаква вреда, двете дъщери на дон Гутиерес на връщане от италианската опера, колкото до участниците в похищението, никаква опасност не ги заплашва, защото в днешно време в града цари пълна анархия и за преследване на похитителите не може и дума да става… Но това, разбира се, не пречи да се вземат за всеки случай предпазни мерки, тъй като младите момичета по всяка вероятност ще бъдат съпроводени от двама смели кабалерос, които вие, естествено, познавате — добави бандитът с насмешка.

— Да, зная ги — усмихвайки се, отговори дон Луис. — И после?

— Дон Ремиго Диас бе дошъл в казиното с цел да наеме шестима смелчаци, готови да се изложат на всяка опасност, и разбира се, веднага ги намери. На неговите условия се съгласиха Ел Асустадо, Кучилеро, Ел Торо, Ел Ниньо, Самбуйо и вашият покорен слуга.

— Аз съм напълно с гласен с вас — дон Ремиго Диас умее да избира хората си, още повече че това му се случва вече не за първи път.

— След отвличането, ако е успешно, младите момичета ще трябва веднага да бъдат отведени в Шапултепек и едва тогава ние ще получим пълна свобода на действие.

— Значи младите момичета трябва да бъдат похитени тази вечер и в тяхното отвличане ще вземат участие шестимата, които вие току-що назовахте?

— Не, общо ще работят осем души.

— Как така? Вие ми изброихте само шестима.

— Наистина, но дон Ремиго Диас и неговият неизвестен приятел също имат намерение да вземат участие в тази работа, ако стане нужда.

— Дявол да го вземе! Това съвсем не ми харесва. Е, ние ще се постараем да се измъкнем от тази беда… Можете ли да ми кажете къде точно ще бъде устроена засадата за нападението на екипажа?

— На улица Монтериля.

— Мястото е избрано прекрасно, защото дон Гутиерес живее тъкмо на тази улица… Значи решено е, кабалеро, че каквото и да се случи, вие не ще вземете участие в похищението на младите момичета?…

— Разбира се — смеейки се, отговори бандитът. — Дон Ремиго досега все обещаваше да ми заплати, а не ми е дал нито грош.

— А ето че аз веднага ви платих!

— Освен това — с патос добави бандитът — аз съм ви задължен с благодарността си.

— Това само по себе си се разбира — е усмивка отговори младият човек, като стана и хвърли на масата един пиастър за заплащане на изпитото. — Довиждане, сеньор Гардуня. Благодаря ви за съобщението и нека Бог ви пази — прибави той, като нарочно подчерта последните думи, което бандитът разбра много добре.

Луи Морен излезе от ранчото, възседна коня си и дълбоко замислен, се отправи по пътя за Мексико, който не бе по-далеч от един километър разстояние.

Да, случаят наистина беше твърде сериозен и при това, както остроумно бе отбелязал сеньор Гардуня, на никаква помощ от страна на полицията не можеше да се разчита — тя вече от няколко дни се намираше в пълно бездействие, дори нейните агенти бяха изчезнали някъде. Да се заведат младите момичета на театър, би значело едва ли не да се желае тяхното отвличане, тъй като двамата души, колкото силни и храбри да бяха, не можеха, разбира се, да разчитат, че ще се справят с осемте бандити. От друга страна, не можеше също така да се иска от младите момичета да се откажат от посещението си в театъра този ден, тъй като те го очакваха като празник.

През целия път французинът си блъскаше главата да измисли как да избави момичетата от устроения им капан и едновременно да накаже авторите на замисленото похищение. Но колкото и да мислеше, не можа нищо да измисли.

Той стигна до Пласа Майор и тъкмо щеше да тръгне през него, за да завие по улица Монтериля, изведнъж гъста тълпа народ му прегради пътя и той бе принуден да спре точно на ъгъла на площада. Събралата се тълпа, както се оказа, следваше един свещеник, който вървеше с дарове за причастие на умиращ. Дон Луис спря коня и според мексиканския обичай свали шапка, прекръсти се и зачака да премине тълпата.

Стоейки на едно място, той машинално се оглеждаше на всички страни. Изведнъж неволно извика от радост, тъй като съвсем случайно забеляза в тълпата един човек, който трябваше да се намира сега много далеч от Мексико.

— Ах, дявол да го вземе! — прошепна французинът.

Но тъй като се страхуваше, че случаят, който така неочаквано му бе помогнал да срещне необходимия му човек, можеше също така лесно да го скрие от очите му в тази разноцветна тълпа, французинът, без да разсъждава много и да се интересува за последствията, пришпори коня си и тръгна към човека.

Жителите на Мексико в едно отношение напълно си приличат с жителите на всички градове по света — не обичат да ги тъпчат, без да ги предупредят и да им извикат „Пази се!“, особено ако народът е събран от някакво необикновено събитие. Затова, когато французинът дръпна юздите на коня си, към него от всички страни се посипаха викове и заплахи, въпреки че той се движеше бавно и с голяма предпазливост. Луи Морен даде вид, като че ли нищо не чува, и невъзмутимо продължаваше пътя си, задоволявайки се с това, че когато виковете станаха особено силни, а заплахите твърде сериозни, той хвърли накриво поглед към викащите, какъвто поглед може моментално да укроти даже и най-упоритите кресльовци.

Ала врявата имаше и своята добра страна. Виковете на раздразнената тълпа, разбира се, чуваше и онзи, когото французинът се страхуваше да не изгуби от очи, и той, повдигайки глава, започна с поглед да търси виновника за безредицата, и веднага забеляза яздещия конник Луи Морен. Това откритие, изглежда, бе твърде приятно и за непознатия, защото той веднага започна енергично да се промъква към конника, а понеже непознатият беше човек с твърде висок ръст и съдейки по неговите мускули, трябваше да притежава херкулесова сила, не му бе трудно да си пробива път с лакти надясно и наляво, и даже по-скоро, отколкото би се удало това на конника, той вече се приближаваше към Луи Морен.

След това за тях вече беше сравнително лесно с общи усилия да се отделят от притискащите ги от всички страни викачи и за няколко минути те се измъкнаха от тълпата, която през това време, както между другото винаги става, особено щедро започна да заплашва и ругае по техен адрес, въобразявайки се, че конникът и пешеходецът не се отделят доброволно, а се спасяват с бягство от гнева на раздразнения народ.

Най-после те стигнаха до съседната улица, където почти нямаше хора. Тук французинът спря коня и протягайки ръка на непознатия, с нескривана радост го поздрави.

— За Бога! — извика той. — Нима това сте вие, драги ми Сан Армандо!… Ако знаете как се зарадвах, виждайки ви тук в такава минута, когато, по моите пресмятания, вие трябваше да бъдете на бивак някъде в околностите на Гуадалахара…

Сан Армандо смутено наведе глава.

— Вие навярно ми се сърдите, господин Луи? — каза той.

— Напротив — весело отговори французинът. — Едва преди миг аз с най-голямо удоволствие бих заплатил сто пиастъра, за да ми каже някой къде мога да ви намеря.

— Нима това е истина, господин Луи?

— За Бога, да сте ме хванали някога в лъжа?

— Никога. Приятно или не за вашия събеседник, вие винаги говорите това, което мислите… Значи аз съм ви нужен за нещо?

— Може би ще ми трябвате, но преди всичко кажете ми сам ли сте тук или не?

— Е, виждам, че от вас не може да се скрие нищо и иска, не иска, човек трябва да ви каже самата истина.

— Да, аз също мисля, че това ще бъде по-добре — с усмивка — рече французинът.

— Но тогава по дяволите всички извъртания!… Слушайте, ще ви кажа самата истина. Ние тръгнахме в същия ден, когато вие заповядахте, и даже стигнахме до Гуадалахара… Но там е такава скука, че едва не умряхме от тъга, а тъй като знаехме, че непременно ще ви срещнем, драги, помислихме и решихме да се върнем в Мексико, където пристигнахме тази сутрин.

— Какво? Значи вие и четиримата сте тук?

— Уви, да! — жално отвърна запитаният. — Аз даже идвах право при вас, за да ви съобщя за нашето пристигане, когато тази процесия ме спря по пътя. Много ли ми се сърдите за това, господин Луи?

— Аз? Че защо? Напротив, вие не можете да си представите колко се радвам… Сега цялата работа се нареди от само себе си.

— Почти нищо не мога да разбера.

— Вярвам — отговори французинът със смях, — но достатъчно е това, че аз всичко разбирам.

— Наистина.

— А ето ви и доказателство, че ни най-малко не ви се сърдя, че сте дошли тук… Вървете при вашите приятели и елате и четиримата при мене след не по-късно от един час.

— Защо?

— Преди всичко, за да получи всеки от вас по двадесет и пет пиастъра възнаграждение.

— Награда за непослушанието?

— Може и тъй да е — отговори французинът, усмихвайки се.

— Добре, това ми харесва! А после? — весело запита канадецът.

— Още и за да узнаете защо сте ми нужни.

— Добре, сега започвам да разбирам каква е работата… Значи има нещо нагорещено?

— Как да ви кажа… Твърде е възможно да стане и нещо подобно.

— Много е добре, че поне можем да бъдем в помощ и няма да скучаем в този проклет град. Довиждане, господин Луи!

— Довиждане, Сан Армандо!

Те се обърнаха с гръб и тръгнаха в противоположни посоки. Канадецът отиваше при своите другари, а французинът в галоп тръгна към къщата на улица Монтериля.

Часовникът на кулата Карпапио удари четири часа, когато Луи Морен премина Пласа Майор.

— Хм! — промърмори той, потривайки ръце с доволен вид. — Положително е, че небето е с нас и не зная защо, ми се струва, че днес на дело ще потвърдим испанската пословица и бедният дон Рамон Армеро, вместо да донесе вкъщи вълна, сам той ще се окаже остриган.

След няколко минути дои Луис, предавайки коня си в ръцете на слугата, вече влизаше в стаята, където намери дон Мигел спокойно да лежи на софата и да си тананика тъжна песничка под акомпанимента на китара.

Французинът се изсмя направо в лицето на приятеля си. Последният бе дотолкова учуден от тази неприлична постъпка, че разгневено скочи от леглото, при което изпусна от ръце китарата.

— Какво ви е разсмяло толкова? — попита младият човек с известно раздразнение в гласа. — Кажете ми какво ви е развеселило тъй, че да се посмеем заедно, стига то да е действително смешно.

— Простете ми, моля — отговори французинът, — но това, право да си кажа, е извън моите сили и не мога да си удържа смеха… Разсмива ме странното съвпадение на вашето сантиментално настроение, когато в този миг може би се решава въпросът как да се разруши щастието ви.

— Какво има? — развълнувано извика младият човек. — Вие навярно се шегувате, дон Луис?

— Аз? — отговори французинът със своето обичайно хладнокръвие. — Напротив, говоря много сериозно.

— Какво се е случило? Говорете, за Бога! — продължаваше да се вълнува младият човек.

— Поне, слава Богу, още нищо не се е случило, но по всяка вероятност ще се случи тази вечер, ако не вземем някакви мерки.

— Изобщо не ви разбирам… Да не би правителството да е решило да арестува вуйчо?

— Не, генерал Мирамон не е такъв човек, който да действува по такъв начин. Освен това в този момент той трябва да се занимава с много по-сериозни работи, отколкото с ареста на един безвреден гражданин. Не, не говоря за това.

— А за какво тогава? Но кажете ми, моля ви! Да не би работата да се отнася до моите братовчедки?

— Да, драги дон Мигел, не искат да ги арестуват, а да ги похитят тази вечер на връщане от театъра.

— Искат тази вечер да отвлекат моите братовчедки?

— Да, и според мене в това няма нищо необикновено.

— Кой иска да ги похити?

— О, Боже! Преди всичко, драги ми Мигел, позволете ми да ви кажа, че вашата неинформираност ме учудва. Вие знаете, че имате съперник, когото наричат дон Рамон Армеро; знаете, че този съперник досега е правил всичко, за да ви премахне, и даже се бе решил на убийство, което, впрочем, не му се удаде, и вие ме питате кой иска да похити вашите братовчедки… Разбира се, че той — на кого другиму би дошло на ума да отвлича девойката, която вие обичате!… Не, не, повярвайте ми, той за никакви блага не ще се откаже от отмъщение, то му е нужно и той се надява да успее още тази вечер.

— Вие ме поразихте, дон Луис! Сега ми кажете, моля ви, кой ви е съобщил подробностите за този ужасен план?

— Това всъщност не е важно, приятелю мой; най-важното е, че аз зная тази тайна…

— Но не можете ли поне да ми съобщите някакви подробности? Не ме измъчвайте… Не можете и да си представите какво става с мене!…

— Очаквам пристигането на някои хора, чието присъствие е необходимо.

В тази минута вратата се отвори и се яви един пеон.

— Какво искате? — попита дон Мигел слугата със сърдит тон.

— Кабалеро — почтително доложи пеонът, — дошли са четирима канадски ловци, които искат да говорят с дон Луис Морен. Те казват, че негова милост им е определил тук среща.

— Да, това е истина — отговори дон Луис. — Повикайте ги.

Пеонът се поклони и излезе.

— Какво значи това? — проговори дон Мигел.

— Мълчете, приятелю — отговори французинът, — тия хора са ни необходими, защото само в тяхно присъствие аз мога да ви разкажа всичко. Почакайте само една минутка и ще ви стане ясно.

Вратата се отвори и нашите стари познати Сан Армандо, Безразсъдни, Мечето и Марсо, предшествувани от пеона, влязоха в спалнята, кланяйки се неловко наляво и надясно. След това, когато по знак на дон Мигел пеонът излезе, затваряйки след себе си вратата, те се събраха вкупом и мълчаливо зачакаха да се поведе разговорът.