Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (8)

Глава VIII
Салтеадорите

Дон Луис продължаваше да язди бързо напред и с всяка минута все повече и повече се приближаваше до мястото, където салтеадорите бяха устроили засадата.

Лицето му бе спокойно и безгрижно. Никому не би хрумнало в главата, че този човек, който с такова блаженство пушеше пурата си, знаеше отлично каква опасност го дебне напред и даже би могъл да покаже къде точно ще се появи.

Французинът, забравихме да споменем това, беше въоръжен от главата до петите: дръжките на два шестцевни револвера се подаваха от кобурите на седлата; два също такива револвера бяха затъкнати в пояса му; на портупея му висеше дълга шпага, а в ботуша му бе пъхнат нож; към седлото бе прикрепена двуцевна карабина със забоден на нея щик като сабя — с една дума, почти в един миг би могъл да даде двадесет и шест изстрела, без да смятаме хладното оръжие.

Испанците тревожно следяха приближаването на французина, който вече се намираше на незначително разстояние от засадата.

Щом дон Луи стигна до указателя, на няколко крачки пред него изведнъж се появи елегантно облечен конник върху прекрасен породист кон. Лицето му бе закрито от черна кадифена полумаска.

— Извинете, кабалеро — вежливо проговори непознатият, — ще бъдете ли така добър да ми дадете огън?

— С най-голямо удоволствие, кабалеро — отвърна французинът, без да се смущава. И като спря коня си, подаде пурата на непознатия.

Той я взе и запали своята.

В това време дон Луис се любуваше като познавач на коня на непознатия.

— Какъв прекрасен кон имате, кабалеро! — рече той. — Искрено ви поздравявам, че го притежавате.

— Да, не е лош — отговори непознатият, докато връщаше пурата, покланяйки се.

— Точно такъв кон съм мечтал да имам — продължи дон Луис.

— Вярвам ви, кабалеро, но преди това, извинете, бих желал да ви задам един въпрос, ако ми позволите.

— На вашите услуги, кабалеро — каза французинът, като се поклони учтиво.

— Вие навярно сте от групата пътници, която приближава насам?

— Да, сеньор, пътувам с тях.

— Така и предполагах. Но защо тогава сте се отдалечили толкова от другарите си?

— За това има много причини, кабалеро — усмихнато отговори дон Луис.

— Ще бъдете ли така добър да ми ги съобщите, сеньор?

— Защо не? — каза французинът все така усмихнат. — Първо, исках да се срещна и да преговарям с вас, сеньор.

— Да преговаряте с мен? — учуди се непознатият. — Навярно се шегувате?

— Ни най-малко, уверявам ви.

— Нима сте знаели, че ще ме срещнете тук?

— Да, сеньор — отговори французинът натъртено, — и не само вас, но и съпровождащите ви конници, които кой знае защо така упорито се прикриват, вместо да се появят.

Непознатият го изгледа внимателно.

— Очевидно сте твърде смел човек, сеньор.

— Всякога са ми го казвали, кабалеро.

— Е, щом сте знаели, че ще ме срещнете, и щом желаете да говорите с мен, аз ви слушам, сеньор.

Дон Луис вдигна дясната си ръка.

Пътниците спряха.

— Какво правите, сеньор? — запита непознатият.

— Давам знак на моите приятели да спрат, за да можем да поговорим свободно.

— Е, ами ако аз бях заповядал на моите спътници да се появят? — запита той след това.

— По всяка вероятност биха изпълнили заповедта ви, но каква полза ще имате от това? — безгрижно отвърна дон Луис.

— Чакам да ми обясните — каза непознатият.

— Разбира се, сеньор. Но преди това позволете ми да ви попитам нещо. Нали не греша, като ви смятам за водач на тези достойни кабалерос, които се крият в гъсталака?

— Предположете, че е така — отвърна непознатият.

— Простете, но бих желал да съм сигурен в това.

— Е, добре, аз съм водачът на тези кабалерос.

— Вие сте четиридесет души, нали?

— Ние сме точно двадесет и пет… Може би ви се струва, че сме твърде малко?

— Може би… Вярно, ние сме само петнадесет, но затова пък отлично въоръжени, както виждате.

— Това не е зле.

— Така е, нали? Но въпреки това бих желал, ако е възможно, да избегнем стълкновението.

— Всеки припечелва хляба си, както умее, сеньор. Лоши времена настанаха.

— Да, търговията върви зле… Именно заради това искам да ви направя едно предложение.

— Предложение?

— Кълна се в честта си, да. Надявам се, че не държите непременно да се сражавате с нас.

— Ако това може да се избегне…

— Разбира се. Ето как стоят нещата: ние сме петнадесет души…

— Това вече го казахте.

— Точно така. Ще ви дам по унция и половина за всеки пеон, което прави осемнадесет унции.

— А за господата?

— По пет унции за всекиго.

— Значи всичко двадесет и три унции?

— Да. Това е доста солидна сума.

— Смятам, че е малко.

— Чух отлично думите ви, но признавам си, не разбирам как може да намирате такава сума за недостатъчна.

— Защото не включихте откупа за дамите.

— Наистина, съвсем бях забравил за тях. Ще получите още двадесет унции за двете дами.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Натоварените мулета.

— Хм. Събрали сте доста подробни сведения.

— Прав сте, сеньор.

— Това е съвсем очевидно… Готов съм да прибавя още седем унции за мулетата и с това целият откуп става петдесет унции. Това вече е доста значителна сума.

— И все пак недостатъчна.

— Какво? И петдесет унции ли ви са малко?

— На мен са ми нужни сто унции — невъзмутимо заяви непознатият.

— Знаете ли какво ще ви кажа? Проявявате прекалено големи претенции.

— Така ли мислите?

— Да.

— Позволявате си да мислите така, защото забравяте най-главното: че ако поискам, мога да завладея цялото ви имущество.

— Такава стъпка ми се вижда твърде рискована, сеньор — студено забеляза французинът, — но за да ви докажа желанието си да свършим цялата работа мирно, ще изпълня искането ви. Ще получите сто унции.

— Кога?

— След десетина минути. Или ви се виждат твърде много?

— Не, съгласен съм. Но преди да приема окончателно предложението ви, трябва да се посъветвам със своите другари.

— Защо не, посъветвайте се, сеньор.

— Не се ли боите от тях?

— Забравяте, сеньор — каза французинът, свивайки презрително рамене, — че разполагам с двадесет и шест изстрела, а вие сте всичко двадесет и пет души.

Тази дързост беше напълно в мексикански дух и се поправи на непознатия.

— Добре — каза той, — вие сте истински мъж.

Дон Луис мълчаливо се поклони.

Салтеадорът плесна два пъти с ръце и почти за миг група мъже, маскирани и добре въоръжени, възседнали хубави коне, излязоха от гората и заобиколиха своя предводител.

Французинът се отдръпна настрана, за да не пречи на съвещанието.

Водачът им предаде предложението на дон Луис.

Доколкото французинът можеше да съди по жестовете и изражението на лицата им, салтеадорите отказваха да приемат тези условия. Той вече се готвеше да даде знак за нападение и същевременно проверяваше дали оръжието му е в изправност, ако се наложи да действува.

Междувременно препирните, изглежда, започваха да стихват. По-голямата част от салтеадорите се присъединиха към водача си.

Само двама упорствуваха и продължаваха да държат на своето.

Началникът ги накара да замълчат, после се приближи към дон Луис.

— Съгласни сме — каза той. — Къде са парите?

— Сега ще ги донеса.

— Вървете и се върнете колкото може по-бързо, в противен случай не отговарям за нищо.

— А аз отговарям за всичко — отвърна французинът с подигравателен тон.

После обърна коня си и в галоп се отправи към пътниците, които с тревога очакваха резултата от преговорите.

— Е, какво направихте? — запитаха го дон Гутиерес и дон Мигел, когато стигна до тях.

— Всичко е уредено — отвърна французинът, — но за съжаление ще ви струва скъпо.

— Глупости! — извика дон Гутиерес. — Само да се отървем от тях.

— Съгласен съм с вас.

— Значи те приемат да вземат откуп? — попита дон Мигел.

— Да, но е твърде голям — сто унции.

— Бих дал четворно повече, само да се измъкнем невредими — каза весело дон Мигел.

— Давайте ги по-бързо. Те с нетърпение чакат парите.

Двамата мъже забъркаха в джобовете си и му дадоха исканата сума. Отрядът тръгна. Дон Луис вървеше напред.

Салтеадорите се бяха наредили в полукръг около своя предводител.

— Ето уговорената сума — каза французинът и връчи пълната със злато кесия. — Направете си труда, сеньор, да ги преброите.

Непознатият взе кесията и започна да брои.

Докато бе зает с това, няколко души от окръжаващите го шепнешком разговаряха помежду си, после изведнъж се нахвърлиха върху пътниците със саби и пистолети.

— Измамени сме! — извика дон Луис и стреля с револверите си срещу нападателите.

Пътниците се стараеха да се държат твърдо и се приготвиха за защита.

Стълкновението ставаше неизбежно. За щастие в този момент се намеси водачът. Той застана смело между двата отряда и като се обърна към другарите си, извика със строг глас:

— Какво означава това, войници? Нима искате да опетните своята чест, като погазите дадената дума? Назад! Заповядвам ви! Ще убия като куче всеки, който се осмели да не се подчини!

Бандитите отстъпиха.

Един от тях лежеше на земята. Той не беше ранен. Дон Луис стреля в коня му и благородното животно повлече конника със себе си, стоварвайки го почти в краката на французина.

При падането връзките, които прикрепяха маската му, се скъсаха и тя се смъкна от лицето му.

— Ооо! Сеньор дон Рамон Армеро! — каза французинът, като се усмихна подигравателно. — Бог ми е свидетел, за мен е голямо удоволствие да ви видя пак. Бях уверен, че това сте именно вие. На вас обаче пак не ви провървя. Вторият опит, сеньор, излезе също така неудачен, както първият. Съгласен ли сте с мене?

Дон Рамон — това бе действително той — нададе яростен вик и като скочи мигновено, като тигър се хвърли с нож в ръка върху дон Луис.

Французинът обаче явно знаеше какъв човек има насреща си и беше нащрек. Тозчас освободи крака си от стремето и с един удар на ботуша си събори злодея на земята. Той се свлече и притихна като мъртъв.

В това време водачът на салтеадорите се приближи до французина.

— Сумата е точна, сеньор — каза той. — Можете да продължите пътуването си, но ви предупреждавам, не предприемайте ново нападение — това ще ви струва скъпо.

— Сеньор, не аз нападнах. Само се защитих. Но и вие, повярвайте ми, не се опитвайте да ме заплашвате — не ще ви се размине леко.

Измежду редовете на салтеадорите се чу ропот.

— Смятате ли — прокънтя гласът на французина, — че ако бях сам, щях така безропотно да си платя откуп? Кълна се в Бога, никога не бих сторил това и със сила щях да си пробия път, за да продължа.

— Престанете да се хвалите, кабалеро. Сбогом! — сухо отвърна салтеадорът.

Дон Луис презрително сви рамене и не отговори.

— Напред! — извика той на пеоните.

Те подкараха мулетата.

Французинът гледаше как се източиха пред него. Когато всички изчезнаха зад завоя и той остана сам сред салтеадорите, струпали се на няколко крачки от него, извади револверите си и извика силно:

— Е, време е да си вървя, разбойници! Няма ли някой да се опита да ме спре?

Никой не отговори.

По даден от водача им знак те обърнаха конете си и в галоп потеглиха към гората, сякаш потънаха в нея.

Дон Луис се разсмя.

— Колко жалко, че с нас имаше жени! Така ми се искаше да дам урок на тези негодяи!

След това пъхна револверите в кобурите и се отдалечи, поглеждайки от време на време назад, сякаш да се убеди, че салтеадорите наистина повече няма да ги безпокоят.

Когато и той на свой ред изчезна от погледа на разбойниците, откъм гората излезе крадешком един човек и оглеждайки се предпазливо, приближи към дон Рамон, когото салтеадорите бяха изоставили прострян на земята. Мъжът го повдигна, метна го на гърба си, постави го под едно дърво и грижливо започна да го свестява.

Това беше капитан дон Ремиго Диас.

Не мина много време и дон Рамон отвори очи.

— О, вие ли сте, дон Ремиго? — попита с неуверен глас. — Благодаря ви за грижите.

— Не си струва да се говори за това, сеньор. Приятелството ме задължава.

— А къде са останалите?

— Кой ги знае! Щом си разделиха получения откуп, се пръснаха в различни посоки.

— И ме изоставиха?

— Да! Но аз се сетих за вас и се върнах.

— Още веднъж ви благодаря, дон Ремиго. Няма да забравя помощта, която ми оказахте сега. Какво стана с проклетия французин?

— Отиде си спокойно, като че ли е тръгнал на разходка, надсмивайки се над нас.

— Ах, дяволът! Ще му отмъстя дори ако трябва да го преследвам до самия ад!

— Не забравяйте, че е твърде опасен противник и ще ни причини немалко неприятности.

— Да, да, той е смел — отвърна дон Рамон със зловеща усмивка, но нали знаете, че малката коралова змия убива ягуара? Аз ще убия дон Луис Морен.

— Значи няма да се върнем във Вера Крус?

— Не, хиляди пъти не, във всеки случай не преди да си отмъстим.

— Ще ви напомня, че сега дон Луис отива в Мексико, а къде смята да отиде оттам, не е известно.

— Затова пък аз зная. Но се надявам, че не ще му се удаде да напусне Мексико.

— Дано ви чуе небето, драги сеньор. Бих отстъпил мястото си в рая, което, надявам се, ми се полага, само и само да успеем да осъществим това, което сме замислили. Но в Мексико ще се озовем сред привържениците на изменника Мирамон и трябва да приложим цялата си хитрост, за да не ни открият.

— Бъдете спокоен за това. Аз съм достатъчно богат и имам много приятели там.

— Уви! — въздъхна дон Ремиго. — Аз нямам нито едното, нито другото.

Дон Рамон злобно се усмихна.

Капитанът продължи:

— Какво ще правим сега? Още сме далеч от Пуебла.

— Е, струва ли си да говорим за това? Все някак ще стигнем.

— Така е, но вашият кон е убит, а моят твърде изморен и много бавно ще се придвижваме… Освен това сте ранен… А да, вие ще се качите на моя кон.

— Благодаря. Чувствувам се съвършено разбит. Този негодник ме рани в гърдите.

Дон Ремиго стана, навлезе в гората и след малко се върна, водейки коня си за юздите. После помогна на приятеля си, по-точно на съучастника си, да се качи на коня и бавно поеха в посока към Пуебла.