Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Une vengeance de peau-rouge, 1879 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Александър Порняков, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2010)
Издание:
Гюстав Емар. Отмъщението на Червените бизони
Второ издание
Под общата редакция на Пелин Пелинов
Художник: Георги Гаделев
Редактор: Мария Неделева
Консултант по испанските имена и термини: Мария Арабаджиева
Техн. редактор: Славка Миленова
Коректор: Мила Караиванова
Издание на СД-во „Детелина 6“, София, 1992
ISBN 954—8043—03—3
История
- —Добавяне
Глава VII
Пътуването
От Мексико извеждат два повече или по-малко удобни пътя — единият за Ялапу, а другият за Орисабу.
Естествено обикновените пътници предпочитат да извършват пътуванията си именно по тях.
Обаче контрабандистите и други типове, които имат причини да избягват честните хора и въобще порядъчното общество, са открили и трети път, но той е толкова труден, че се смята за непроходим.
А всъщност това е пътят, по който преминава голяма част от богатствата на Мексико.
Два дни след събитията, описани от нас в предната глава, около четири часа сутринта малък отряд от петнадесетина души се бе разположил на лагер върху един хълм. Той представляваше една от най-високите точки на използвания от контрабандистите път. Беше отчасти окръжен от гора и се издигаше над опасващата го пътека.
Трудно би могло да се избере по-подходящо място за лагеруване. От върха на хълма с поглед се обхващаше голямо пространство и всяко неочаквано нападение можеше да бъде избягнато.
Наблизо се намираше ранчо, нещо като полусрутена колиба, което имаше вид, като че ще рухне при първия порив на вятъра. Пред него се беше разположил лагерът на пътниците.
Денковете бяха наредени един върху друг така, че образуваха нещо като ограда. В средата, завързани за колове, конете и мулетата спокойно дъвчеха люцерна. На няколко крачки от животните около три тлеещи огнища спяха пътниците, протегнали крака към огъня и завити със своите наметала. Един часовой, облакътен на карабината си, охраняваше общата безопасност.
Започваше да се развиделява. Гъста пара, подобна на белезникав дим, бавно се надигаше откъм долините. Слънцето беше още ниско на хоризонта, но небето започваше видимо да светлее и предвещаваше скорошното настъпване на деня.
В тази минута откъм гъсталака, окръжаващ лагера, се дочу лек шум и над купчината от денкове се появи главата на човек, хвърлящ неспокойни погледи наоколо. Вместо да вдигне тревога, часовоят се наведе през оградата и протегна ръка на новодошлия, за да му помогне да се прехвърли.
— По дяволите! — шепнешком проговори часовоят, щом приятелят му се озова вътре. — Откъде се появи, приятелю? Помислих си, че няма да се върнеш и бях започнал да изпадам в отчаяние.
— Хм! — отговори нощният посетител. — Извърших продължително пътуване, драги ми Карнеро, и то по много тежък път.
— Вярвам ти, приятелю Педросо, но нямаме време за приказки. Лягай по-бързо на земята и се прави на заспал. Ако този проклет французин се събуди сега, непременно ще разбере, че си се разхождал на лунната светлина.
— Имаш право, приятелю — отвърна Педросо, като легна на земята и се загърна със своето наметало, — предпазливостта никога не е излишна.
— Е какво, там всичко наред ли е?
— Не би и могло по-добре да се нареди.
— Тъй е то — което е добре, си е добре — каза Карнеро, като потриваше ръце. — Струва ми се, че двамата ще свършим добра работа. Хайде, стига сме приказвали. Добре знаеш колко вредно е да се бъбри повече, отколкото трябва.
След тези изпълнени с мъдрост думи достойният сеньор Карнеро отново встъпи в длъжността си на часовой.
Почти в същата минута се изправи един човек и разкършвайки се, приближи към него. Той беше дон Луис Морен, или Луи Морен, както предпочете читателят.
Карнеро с видим страх гледаше приближаващия се.
Французинът изглеждаше съвсем спокоен. Нищо в изражението на лицето му не издаваше съмнение във верността на герилероса.
— Е, Карнеро — попита той часовоя, — как прекарахте нощта?
— Не съм затворил очи нито за секунда, милостиви господарю.
— Беше ли всичко спокойно?
— Да, милостиви господарю, всичко.
Дон Луи внимателно огледа наоколо, а после потъна в не особено весели размишления.
Бегълците — това название най-добре подхожда на спътниците на смелия французин — бяха достигнали първите проходи Лас Кумбрес от непрекъсната верига скали, струпани едни върху други. По техните склонове се виеше широк път, прокаран в скалистия масив още от испанците, но беше съвършено изоставен от мексиканците, макар че по него ежедневно преминават дилижансите от Мексико.
Французинът много искаше да избегне това място, твърде благоприятно за нападения от засада, но нямаше друг избор: пътеката, по която бяха вървели досега, тук се сливаше с големия път и отново се отбиваше от него едва на половината път от Пуебла.
Дон Луис познаваше много добре опасностите, които дебнат по този път, затова имаше сериозни причини да се безпокои.
Наред с двете враждуващи партии, които се опитваха да се унищожат взаимно, в Мексико съществува и трета, която живее за сметка на първите две и води непримирима война с обществото, ограбвайки от него средства за своето обогатяване.
Водачите на тази партия, която обхваща част от изметта на обществото и разорени от войната хора, се наричат салтеадори — обирджии по големите пътища.
Тези обирджии не трябва да се смесват с разбойниците, които грабят по големите пътища в стария свят.
Сред салтеадорите попадат хора от всички прослойки на обществото, хора с добри маниери, във висша степен вежливи, наричащи се взаимно салтеадори. След приключване на акцията те смело се завръщат в дома си и се появяват в обществото, сред което минават за едни от най-достойните му представители. С чиста съвест си отпочиват и се развличат, докато им се представи отново случай да вземат участие в някоя доходна работа.
Сред тях попадат офицери с всякакви чинове; служители в градската управа, търговци и дори литератори. Трябва да отбележим, че всички те са напълно уверени в безнаказаността на своите похождения, затова действуват почти явно. Това, че когато отиват на работа, налагат маската на почтеността, е резултат по-скоро на усвоения навик, отколкото на необходимост.
Пътниците от своя страна също не се отнасят враждебно към тези рицари на лесното препитание. Разбирайки отлично, че всеки трябва да живее, те никога не тръгват на път, без да вземат със себе си необходимата за салтеадорите сума.
Всичко се извършва по домашному, без излишни спорове и неприятни стълкновения. Случва се обаче рицарите на големите пътища да срещнат чужденци, които обикновено не се отличават с толкова миролюбив характер и винаги избухват, когато започнат да ги ограбват открито. Смъртно оскърбени от поведението на обречените жертви, в такива случаи салтеадорите безмилостно им ограбват всичко, а ако се наложи, дори убиват пътниците.
С надежда да измамят алчните бандити, някои пътници носели със себе си твърде малко пари, ала салтеадорите приемали това като незачитане на правата им и незабавно взимали съответните мерки, за да урегулират правилното постъпление на доходите. Един ден в Мексико, Пуебло и Вера Крус бе разлепено обявление, което предаваме, без да променяме нито една буква:
„Генералът на салтеадорите, узнавайки, че пътниците кой знае защо се въздържат да вземат на път повече или по-малко прилични суми пари, ги предупреждава, че онези, които не носят със себе си дванадесет пиастъра, ще бъдат подложени на телесно наказание.“
В заключение остава да се прибави, че това обявление беше редовно подписано, наистина с псевдоним, но затова пък добре известен на всекиго.
Ето при какви условия се пътува в Мексико, така че опасенията на дон Луис бяха основателни, защото бегълците трябваше да преминат именно през тази местност, където салтеадори поддържаха постоянна засада.
Докато французинът обмисляше всичко това, дон Гутиерес излезе от ранчото, където бе прекарал нощта, и се запъти към него.
— Вече сте станал? — каза той. — Последен лягате и пръв се събуждате… Просто не зная как да ви благодаря.
— Не се тревожете за това, сеньор, моля ви — весело отвърна французинът. — Аз съм много задължен на дон Мигел.
— Но аз не съм дон Мигел.
— Не е ли все едно, кабалеро? Вие сте негов близък роднина… Освен това за всекиго би било удоволствие да помогне на вашите прелестни дъщери, които са тъй любезни и смели.
— За жалост те са крайно уморени и се боя, че едва ли ще бъдат в състояние да продължат пътуването…
— Днес, а навярно и утре ще се придвижваме твърде бавно — прекъсна го водачът, — а претоварените мулета едва ли ще ни позволят да вървим бързо даже и да искаме.
— Съвсем бях забравил за това… Е, още по-добре, моите бедни момичета ще могат да си отпочинат малко.
По време на този разговор едни от пеоните почистваха конете, които апетитно унищожаваха обичайната утринна порция царевица, пръсната по разстланите одеяла, а други палеха огньовете и приготвяха закуската.
Девойките излязоха от ранчото. Вместо в изящни дамски тоалети, сега те бяха облечени в полумъжки костюми на амазонки, по-подходящи и удобни за пътуване.
Докато пеоните оседлаваха конете и товареха мулетата, дон Гутиерес нареди да поднесат закуската.
— Далеч ли сме от Мексико, сеньор? — запита Сакрамента.
— Вече не сме далеч, сеньорита.
— А кога ще пристигнем? — полюбопитствува Хесусита.
— Ако не се случи нещо непредвидено, ще бъдем там след три дни, сеньорита.
— Толкова дълго! Но, моля ви, кажете, сеньор, смятате ли, че тук ни заплашва някаква опасност?
— Абсолютно никаква, сеньорита, още повече че сме достатъчно много — отвърна той, като се усмихна.
— Ами салтеадорите? — попита Сакрамента, като че ли предчувствуваше дебнещата ги опасност.
— Салтеадорите са твърде достойни хора, сеньорита, и аз съм убеден, че те ще се постараят да не ни причинят и най-малкото зло.
— Уверен ли сте в това, сеньор? — запитаха едновременно и двете.
— Давам ви честната си дума… Освен това салтеадорите, за които толкова много се говори, съвсем не са толкова страшни, колкото ги представят. Разчитайте на мене, сеньорити, и не се страхувайте от нищо. Дори и да се осмелят да ни нападнат, повярвайте, ще съумея да ги поставя на мястото им.
Успокоени, младите момичета се развеселиха, разговорът премина на други теми и закуската продължи.
Но за пътниците закуската никога не продължава дълго. И сега тя отне само около десет минути.
Сутринта бе великолепна. Полегатите лъчи на слънцето осветяваха планините, покрити със зеленеещи се гори. Над тях се извисяваше снежният връх на Орисаби, очертан сред синеещата далечина на хоризонта.
Групата вървеше по тясна пътека, виеща се край дълбоки пропасти, откъдето се надигаха гъсти пари. Тук започваха знаменитите клисури Лас Кумбрес.
Дон Луис, дон Гутиерес и неговият племенник вървяха начело на групата.
Младите момичета бяха на тридесет крачки зад тях и не можеха да чуят разговора им.
Дон Луис подозрително се огледа наоколо, като че ли искаше да се убеди, че са само тримата, и започна с тон, който ясно показваше колко сериозен ще бъде разговорът.
— Ето това е Лас Кумбрес, сеньори — започна французинът. — След два-три часа най-много ще бъдем обкръжени от салтеадорите.
— Какво говорите, дон Луис — възкликна с безпокойство дон Гутиерес.
— Казвам истината, сеньор. Ето, погледнете в тази посока — протегна ръка французинът, — виждате ли онзи издаващ се напред нос, целия покрит с гора?
— Да, виждам го добре. Намираме се на не повече от три мили от него.
— За нас, поне засега, това няма никакво значение… Исках само да ви кажа, че в тази гора в момента има засада от около тридесет салтеадори, които ни причакват.
— По дяволите! Нима е истина?
— В това съм напълно убеден.
— Да, да — проговори дон Мигел, като поклати угрижено глава. — Зная това място. Именно тук те винаги устройват засади.
— Този нос, по-точно казано този указател, прелива в съседните скали и усои и образува едно твърде голямо, гъсто обраснало пространство, което приютява и добре прикрива салтеадорите.
— Но ние сме петнадесет смели, ловки мъже и ми се струва, че ще съумеем да се справим — каза дон Гутиерес.
— Изслушайте ме внимателно, сеньор. Истина е, че сме петнадесет души, но не сме чак толкова смели. А като се изключат от тях и предателите…
— Предатели? — извика дон Мигел.
— Аз зная кои са — спокойно отговори дон Луис.
— И още никого не сте простреляли в главата?
— Това няма да им се размине. Имам си планове за тях. А сега да продължа… След като извадим предателите, ще трябва да извадим и страхливците.
— О! — промълви дон Гутиерес.
— За Бога, сеньор — каза французинът, смеейки се, — позволете ми да забележа, че се учудвам на вашата наивност… Взели сте със себе си петнадесет слуги и си въобразявате, че те са ви безусловно предани и охотно ще се оставят да ги убият заради вас… А защо? Това би било прекалено глупаво от тяхна страна. Предаността в тази страна, пък и навсякъде, не е нищо друго освен капитал, вложен с голяма лихва. Каква изгода ще имат вашите пеони, ако се оставят да ги избият заради вас? Не разчитайте прекалено много на тях. Може би около шестима не ще побегнат и ще изпълнят своя дълг… Добре! Шестима и ние тримата — това прави всичко девет души… Нима сериозно мислите, че девет души ще успеят да надвият тридесет опитни салтеадори? Не допускам да сте забравили, че с нас пътуват две жени, които трябва да бъдат спасени на всяка цена. При такива условия би било безумие да се мисли за съпротива, а аз ви смятам за достатъчно разумен.
— В такъв случай какво трябва да направим, за Бога?
— Ето това е въпросът. Аз самият вече няколко часа си блъскам главата да измисля нещо, но не ми се удава. Час по-бързо трябва да намерим изход, защото твърде скоро ще се озовем в устата на вълка…
— Какво трябва да се направи? — едновременно запитаха двамата мъже, силно разтревожени.
— Засега още не зная… Нека поразсъдим по-спокойно… Но още сега искам да ви попитам: бихте ли ме упълномощили да действувам от ваше име?
— Разбира се — бързо отвърна дон Гутиерес.
— Тоест — продължи французинът, — вие ми предоставяте пълна свобода да действувам за общите интереси и предварително ще приемете да постъпвам така, както аз преценя за необходимо?
— Да.
— Това вече ме улеснява. И ще потвърдите всички задължения, които бих поел от ваше име?
— Кълна ви се!
— Само преценете какво ще обещаете, дон Луис — каза с глух глас дон Мигел. — Ще трябва да избавите моите братовчедки от всякакво оскърбление.
— Ще се постарая, макар човек да няма право да обещава повече от това, което знае, че може да изпълни. Но кълна ви се, дон Мигел, че съм готов да умра, но да не допусна който и да е салтеадор да докосне с върха на пръстите си вашите братовчедки.
— Благодаря ви, дон Луис — с развълнуван глас изрече дон Мигел, като му протегна ръка. — Зная вашето благородно сърце и ви се доверявам.
— Ето какво трябва да направите според мен, сеньори: постепенно забавете хода на кервана, така че между вас и мен да има поне сто крачки; дръжте оръжието си готово, в случай че се наложи да се сражаваме, но не предприемайте нищо, преди аз да ви наредя. Иначе ще загинем… Веднъж започне ли бой, нищо няма да ни спаси. Решено, нали?
— Във всичко ще ви се подчиняваме.
— Добре. А сега разчитайте на Божията милост! Не забравяйте какво ви казах и ме оставете да вляза право в капана.
След това той махна с ръка, запали пура и като пришпори коня си, бързо се озова доста далеч от испанците, които възпираха своите коне, за да дадат на кервана време да ги доближи.