Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (5)

Глава V
Пред празника

Меделенските празници напълно заслужено се славят по цялата Гореща земя и привличат голям брой посетители от всички краища на щата Вера Крус.

От ранна утрин се разнасяше камбанният звън и се чуваше пукотът на ракетите и снарядите.

В старите испански колонии нито един голям празник не минава без топовни гърмежи или пушечни стрелби, при което се изгаря колосално количество барут.

По този повод човек неволно се сеща за един анекдот, характеризиращ лицето, което играе главна роля в него.

През време на войната между Мексико и метрополията, когато испанците били окончателно изгонени, крал Фернандо VII запитал веднъж един благороден мексиканец, останал верен на Испания и намиращ се в кралския двор:

— Сеньор дон Кристобал де Касерес, какво ли правят в тази минута вашите съотечественици?

— Господарю — сериозно отвърнал дон Кристобал, като се поклонил на краля, — пускат ракети.

— А! — изрекъл кралят и се отдалечил.

В два часа следобед кралят отново се приближил до него и пак го запитал:

— А сега с какво се занимават?

— Господарю — отговорил мексиканецът не по-малко сериозно от първия път, — те продължават да пускат ракети.

Кралят се усмихнал и не казал нищо.

Най-сетне вечерта, забелязвайки случайно дон Кристобал де Касерес сред придворните, събрани в кръг около него, кралят за трети път му задал същия въпрос.

— Не го казвам, за да ви ядосам, ваше величество — отвърнал с невъзмутимо хладнокръвие мексиканецът, — но те все още продължават да пускат ракети.

Този път кралят не бил в състояние да се сдържи и избухнал в неудържим смях. Това било още по-забележително поради обстоятелството, че този владетел не се отличавал с особено весел нрав.

Да се пускат ракети и да се гърми с барут — това е най-висшето наслаждение за южноамериканските испанци.

Всички мексикански празненства могат да се опишат по следния начин: ракети, игра на монте, обзалагане при бой на петли и особено танци. Танцуват всички и навсякъде: в дворците, по домовете, на улиците и по площадите под пискливите звуци на цигулки и китари, на които яростно скрибуцат индианците, опиянени от мескала. Едновременно с това тези артисти извиват песни, които импровизират, и имат привилегията да се харесват много на публиката, която ги аплодира до оглупяване с викове, смях и бесни кълчения.

От изгрев-слънце Меделен доби необичаен вид: вратите на къщите бяха широко разтворени. От тях непрекъснато излизаха празнично облечени хора. На площадите бяха издигнати естради за танцьорките, тъй като на такива празници танцуват само жени. Венторийос — подвижните бараки за продажба на алкохолни напитки — се виждаха буквално на всеки ъгъл. Палатки с прясна вода, лимонада и други напитки стърчаха тук-там между масите за монте, върху които вече звънтеше златото. По-настрани в платнени палатки се устройваха борбите между петли.

Пъстроцветна тълпа се движеше във всички посоки, смеейки се, крещейки, жестикулирайки. Всяка минута пристигаха нови и нови групи. Конници бързо привързваха запотените си коне, където завърнат и без да се грижат повече за тях, весело се смесваха с тълпата, сякаш се бояха да не изпуснат дори минута.

Поради непоносимо палещата горещина по пладне празникът, или фанданго, достига своя апогей едва когато слънцето залезе и започне да се спуска здрачът, и морският вятър, полъхващ по това време, започне да освежава нажежения въздух.

На утринната закуска дон Гутиерес съобщи на дъщерите си, че иска да ги заведе вечерта на фанданго.

Тази новина изпълни с радост сърцата на девойките. Сакрамента и Хесусита, нека бъдем справедливи, се смятаха за най-добрите танцьорки в целия щат Вера Крус.

Следобеда момичетата побързаха да се приберат в стаите си, за да подготвят вечерния си тоалет. За тях това беше твърде важна работа, която щеше да погълне цялото им време до вечерта.

Дон Мигел се зарадва не по-малко от тях, когато вуйчо му обяви, че е решил да заведе и дъщерите си на празника. Той преследваше свои цели и искаше да се възползва от случая и да опита щастието си в това, което смяташе, че ще реши неговата съдба.

Младите момичета излязоха от стаите си няколко минути преди вечерята. Появиха се в целия си блясък.

Дон Мигел не можа да сдържи възторженото си възклицание — и двете бяха очарователни.

А всъщност и двете сестри бяха облечени твърде скромно: в рокли от тъмен муселин, силно пристегнати в талията със светлосини копринени пояси. Върху батистените блузи, широките ръкави на които бяха обшити с дантели, бяха наметнали триъгълни платнени кърпи, които леко прикриваха техните бели рамене.

Дългите коси, събрани на тила, бяха прикрепени с мидени гребени, украсени с масивно злато. Сноп цветя образуваше нещо като венче върху косите на Сакрамента. Подобно венче, но от флориподио красеше Хесусита.

Носеха ажурни копринени чорапи със златни стрели и светлосини обувки, обшити със сребро и злато.

Това, което придаваше неизразима прелест на девойките, бяха купчинките от кукуйос^[1], обсипали техните венчета. Синьото им сияние окръжаваше лицата им с трепкащ ореол. Ивица от кукуйос бе прикрепена и върху полите им и като че ли ги обвиваше в магически кръг, който им придаваше нещо тайнствено и фантастично.

Те вървяха срещу дон Мигел усмихнати и величествени. Като ги видя, той скръсти благоговейно ръце и прошепна с прекъсван от вълнение глас:

— Господи, колко са прекрасни!

Младият човек беше еднакво възхитен и от двете момичета, но погледът му по-често се спираше върху доня Сакрамента. Жените с вътрешното си чувство улавят какво въздействие оказват върху своите поклонници.

Възхищението на дон Мигел изпълни сърцата им с радост.

— Как ме намирате, братовчеде? — запита го доня Сакрамента и кокетно се наведе към него.

— Много красива — глухо прошепна младежът.

— Жената не трябва да бъде твърде красива за този, който я обича — възрази лукаво младото момиче. — Днес не сте много любезен, братовчеде.

— Защото се страхувам — промълви тъжно той.

— Страхувате се? А от какво? Кажете, моля ви — запита кокетно тя.

— От вашата красота, която изгаря сърцата, братовчедке.

Тя леко сви рамене:

— Боже мой, толкова сте скучен и нелюбезен — изрече с презрение Сакрамента.

— Защо го измъчваш така? — намеси се Хесусита. — Ще го подлудиш с измислиците си.

— Не зная какво му е днес — той просто е непоносим — отвърна Сакрамента с раздразнение в гласа.

Младежът пребледня и докосна с ръка гърдите си, сякаш внезапно бе почувствувал болка в сърцето.

— Вие сте жестока, Сакрамента — извика той. — Добре, няма повече да ви дотягам с моето присъствие. Идете на празника без мен. Там ще намерите достатъчно кавалери. А аз се отказвам от надеждата да спечеля вашето разположение.

— Както ви е угодно, братовчеде — отвърна девойката, като се усмихваше. — Нали сам казахте, че там ще има достатъчно кавалери? Надявам се те да бъдат по-вежливи от вас.

— Да, да — прекъсна я гневно дон Мигел, — уверен съм, че ще намерите немалко почитатели. Навярно в тяхното число ще бъде и дон Ремиго Диас, който естествено ще се радва на най-голям успех.

— И така да е — възрази младото момиче, — нима смятате, че имате право да се противопоставите на това?

— Няма да се противопоставям, Сакрамента — отговори той с необичайно груб глас, — аз просто ще го убия!

— Ще го убиете? — извика момичето.

— Да, ще го убия, защото го обичате и защото вашето дяволско кокетство ме влудява.

При тия думи Сакрамента пребледня.

— О — прошепна тя, — неблагодарни безумецо! Какви основания имате да ме обвинявате в това?

— Малко ли са?… Вие жестоко си играете с мен. Хрумне ли ви да се позабавлявате, подхранвате надеждата ми, а после…

— Е? — проговори тя.

— После внезапно променяте отношението си и изпитвате някакво жестоко удоволствие безпощадно да я разбиете и да ме накарате да се почувствам най-нещастният сред хората… Но не — напразно съм се залъгвал, превръзката най-сетне падна от очите ми и сега ясно виждам, че съм се заблуждавал…

Девойката го слушаше замислено, привела глава и машинално си играеше с цветчето, което държеше в ръка.

— Това е истина — прошепна тя. — Аз излъгах надеждите ви, макар че не съм ви поощрявала с нищо. Аз, как да ви кажа… като че ли не забелязвах…

— Най-после признавате! Значи признавате, Сакрамента, че съм ви безразличен! Уверен съм, че ако ви помоля, не бихте ми дали за спомен дори цветчето, което така нехайно късате с пръсти… Нали така?

Сакрамента се извърна леко и като хвърли изпод вежди продължителен поглед към младежа, с усмивка на ангелска доброта му каза:

— Да, бих отказала да изпълня молбата ви, дон Мигел.

И в същата минута цветето се изплъзна от ръката й и падна в краката на младия човек.

Докато той се навеждаше да го вземе, момичетата избягаха като подплашени гълъбици, заливайки се от смях.

— Ах — извика младежът, грейнал от радост, и обсипа цветето с целувки. — Тя ме обича! Боже мой! Тя ме обича! Цветето е знак — добави той. — Да дадеш или да позволиш да го вземат — това е признание, че обичаш! О, колко съм ти благодарен, малко диво цветенце!… Ти ми вдъхваш надежда и ме връщаш към живота!…

В тази минута се чуха тихи стъпки и той бързо целуна цветето, преди да го скрие в пазвата си.

Един от пеоните на вуйчо му съобщи, че ястието е сложено, и дон Мигел отиде в столовата, където вече всички се бяха събрали.

Вечерята мина весело. Дон Мигел бръщолевеше с неизчерпаемо остроумие — радостта, която изпълваше сърцето му, преливаше неудържимо.

Сакрамента и Хесусита го поглеждаха крадешком и се усмихваха хитро. Що се отнася до дон Гутиерес, той бе твърде учуден и не можеше да си обясни това радостно настроение на своя племенник, който обикновено беше сдържан и сериозен.

Когато станаха от масата, беше се стъмнило съвсем.

— Отиваме на фанданго, момичета — напомни дон Гутиерес. — Забавлявайте се, танцувайте, с една дума — постарайте се да получите толкова удоволствие, колкото е възможно. Човек трябва да умее да се забавлява, когато му се предостави възможност за това… Никой не знае какво ще му поднесе бъдещето… даже утрешният ден — преднамерено добави той, като хвърли поглед към дон Мигел, смисъла на който разбра само младият човек.