Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Une vengeance de peau-rouge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2010)

Издание:

Гюстав Емар. Отмъщението на Червените бизони

Второ издание

Под общата редакция на Пелин Пелинов

Художник: Георги Гаделев

Редактор: Мария Неделева

Консултант по испанските имена и термини: Мария Арабаджиева

Техн. редактор: Славка Миленова

Коректор: Мила Караиванова

Издание на СД-во „Детелина 6“, София, 1992

ISBN 954—8043—03—3

История

  1. —Добавяне

Глава III
Вуйчо и племенник

Непознатият бавно се отдалечаваше от кръчмата, потънал в размисъл. Случайната среща с конника, когото герилеросите нарекоха дон Ремиго, явно му бе направила силно впечатление. Лицето му бе тъжно.

А външността на дон Ремиго (това бе истинското му име) с нищо не можеше да обясни неприятното впечатление, което предизвика у непознатия. Беше млад човек — на двадесет и шест години, строен. Резките черти на лицето, черните очи и гордо повдигнатите мустаци му придаваха израз на безгрижна храброст и весело разположение на духа. Костюмът му, наполовина военен, наполовина цивилен, с нищо не би могъл да предизвика чувство на антипатия, особено в тази епоха на междуособна война, която царуваше тогава в Мексико.

По погледа, който непознатият хвърли към конника, с увереност можеше да се каже, че двамата мъже са непримирими врагове и изпитват взаимна ненавист — нещо твърде обичайно тук, където слънцето разпалва кръвта и тя тече като лава по жилите.

Но нека оставим на времето да изясни тези подробности. Ще кажем само, че след срещата с дон Ремиго подигравателната усмивка, която го озаряваше допреди минута, изчезна от лицето на непознатия и погледът му бе замъглен от тъга.

Без да обръща внимание на любопитните погледи на безделниците, той спокойно продължаваше своя път. След като навлезе в гората, пое по тясна пътека, лъкатушеща под зеления свод от стиракси и рицини. Тя водеше до криволичещия бряг на една река, на не повече от сто крачки от нея. Като напусна селото, непознатият продължи напред вече много по-бавно, докато накрая конят му едвам пристъпваше.

На четвърт миля от Меделен конникът забеляза между дърветата прелестна къщичка, скрита сред благоухаеща горичка и окръжена с жива ограда от тропически кактуси.

Почти до самата ограда той спря и с любопитство се наведе, за да надзърне през нея, но веднага се отдръпна назад и застана неподвижно. Свежите гласове на две млади момичета пееха старинен испански романс, като си акомпанираха на харабе[1]. Той се заслуша в песента:

Какво значи туй, о, славей мой?

Ти пак летиш към моя прозорец!

А аз си мислех, че отдавна вече

си отлетял към своята любима!

Девойките замълчаха, после едната от тях весело се разсмя.

— Защо се смееш, Хесусита — запита я другарката й и спря да свири.

— Погледни, скъпа Сакрамента — отвърна дяволито Хесусита и посочи към оградата, където бе спрял конникът. С наивността на всеки влюбен във всички страни и времена той си въобразяваше, че никой не е забелязал присъствието му. — Ето го славея от твоя романс, но не лети към прозорците ти, а въздиша около оградата на твоята къща.

Сакрамента се изчерви и бързо извърна глава.

Конникът, чието присъствие бе открито по такъв неочакван за него начин, толкова се смути, че двете закачливи девойки отново прихнаха да се смеят.

— Хей, момичета — чу се мъжки глас откъм къщата, — кажете какво така ви развесели, та да се посмея и аз заедно с вас.

Смехът им в миг секна и те се умълчаха.

Доня Сакрамента допря пръст до устните си, сякаш да предупреди непознатия да мълчи, а доня Хесусита му каза полушепнешком:

— Вървете си по-бързо, дон Мигел! Баща ни иде.

Конникът се отдалечи от оградата, а след минута отново се чу конският тропот. Един пеон побърза да отвори вратата и дон Мигел влезе от противоположната страна.

— О! — рече пеонът. — Дон Мигел де Сетина! Колко ще се зарадва моят господар! Преди два дни си мислеше за вас. „Моят племенник навярно никога не ще дойде!“ — казваше той с огорчение на сеньоритите.

— Е, Хосе, ето че аз пристигнах. Доложи на вуйчо за мен, докато отведа коня в конюшнята. Надявам се, че дон Гутиерес е здрав.

— Съвсем здрав, милостиви господарю. О, той ще бъде много доволен от посещението ви.

— В такъв случай трябва по-бързо да го зарадваш. Върви и му доложи за мен.

— Тичам, милостиви господарю, тичам.

Дон Мигел де Сетина — вече можем смело да назовем така непознатия, щом пеонът каза името му — се залови с разседлаването на коня и настаняването му в конюшнята. Той вършеше това тъй бавно и неохотно, че за всекиго би станало очевидно — по някакви непонятни причини се стараеше да забави появяването си пред момичетата, които тъй весело се бяха пошегували с него преди няколко минути.

Тъй измина четвърт час, в който той повече обмисляше нещо, вместо да разседлава коня си, когато пеонът отново се появи, вървейки пред своя господар.

Дон Гутиерес бе около петдесетгодишен, твърде добре запазен, въпреки че косите му бяха почнали да посивяват около слепоочията. Чертите на лицето му бяха красиви, макар и малко строги. Очите му изпитателно проникваха в душата на събеседника, а върху устните му трепкаше усмивка. Държеше се с достойнство, говореше отривисто, понякога като че ли малко грубо. Въобще той бе добър и любезен човек, предан на приятелите си и трябва да подчертаем, безукорно честен.

Дон Гутиерес де Леон и Планилас — такава беше пълната му титла — произхождаше от старинна галска фамилия. Съвсем млад напуснал Испания и се заселил в Мексико, където в продължение на много години се занимаваше с експлоатацията на рудници. Дон Мигел де Сетина беше син на неговата по-голяма сестра, пристигнала в Америка със своя мъж почти едновременно с дон Гутиерес.

Още преди да стигне до племенника си, старецът грубовато, но сърдечно се развика:

— Какъв дявол търсите тук, на двора, дон Мигел? Защо не влезете вкъщи? Или мислите, че нямам прислуга, която да се погрижи за коня ви? Да не би да сте станал коняр след последния път, когато имах удоволствието да ви видя?

Дон Мигел, както читателят вече има възможност да се увери, съвсем не беше страхлив и не беше лесно да бъде уплашен. Но по някаква странна причина, откакто влезе в двора, стана просто неузнаваем: бледнееше, червеше се, мърмореше някакви безсмислици и въобще приличаше на човек, който не умее да се държи.

— Извинете ме, вуйчо — каза най-после той, — но пътуването беше твърде дълго, а аз съм много привързан към Негро и не смея да поверя на другиго грижата за него. Трябваше да го изтрия със слама, но вече привърших Хосе, можете да заведете коня ми в конюшнята.

— Е, добре — рече дон Гутиерес и като се обърна към пеона, го предупреди: — А ти, лапнимуха, внимавай, да не вземеш да дадеш на Негро мокра люцерна. Помни, че такъв кон е рядкост.

После отново се обърна към дон Мигел:

— Кога пристигнахте?

— Едва днес, вуйчо.

— И дойдохте право тук? Това е много хубаво, племеннико.

— Извинете, вуйчо, но не знаех, че вече сте в Меделен, и най-напред минах през Вера Крус.

— Ех, сега вече сте тук и ще останете няколко дни — решено е.

— Но, вуйчо…

— Никакви възражения, дон Мигел. Аз съм ви вуйчо и сте длъжен да ме слушате… Освен това трябва да уредим някои работи… После тук ще има празници — с една дума, оставате.

— Добре, вуйчо, щом настоявате, ще остана.

— Ето такъв ви обичам. Апропо, не говорете за нашите работи пред децата, те не трябва да знаят… А сега идете да поздравите братовчедките си — почти година не сте се виждали.

Дон Гутиерес хвана племенника си под ръка и отидоха заедно в градината.

И най-майсторското перо не би могло да предаде особената прелест на мексиканската градина. Там растат всички ония дървета, които у нас въпреки старанието ни само вехнат в парниците и се превръщат в недорасли храсти и уродливи дръвчета. Мексиканската градина представлява гора от рицини, ликвидамбри, стиракси, банани, лимонови и портокалови дървета, всички видове и сортове кактуси. Плодовете и цветовете им стигат височина от двадесет до тридесет фута и образуват непроницаеми за парещите слънчеви лъчи зелени сводове — убежище за хиляди всевъзможни птици, които прехвръкват от дърво на дърво, преливайки във всички цветове на дъгата.

В дъното на гъстата беседка от портокали и олеандри две прекрасни около шестнадесетгодишни момичета бродираха с такъв сериозно съсредоточен вид, който от пръв поглед предизвикваше подозрението на по-внимателен наблюдател.

Тия млади особи бяха двете дъщери на дон Гутиерес — по-голямата доня Сакрамента, и по-малката доня Хесусита.

Давайки си вид, че са напълно погълнати от заниманието си, те внимателно следяха приближаващите към тях, разменяха си закачливи усмивки и шепнешком разговаряха.

Доня Сакрамента беше висока и стройна брюнетка. В нейната красота имаше нещо внушително и респектиращо. Доня Хесусита беше руса, миниатюрна и много грациозна. По странна прищявка на природата брюнетката Сакрамента имаше сини очи, а русата Хесусита матовочерни, което придаваше на двете девойки особен чар.

Едва когато дон Гутиерес и племенникът му бяха на няколко крачки от беседката, момичетата се престориха, че са ги забелязали. Възкликнаха учудено, скочиха от местата си и се приближиха към двамата мъже.

— Момичета — каза дон Гутиерес, — водя ви вашия братовчед… Той ще прекара тук няколко дни. Посмъмрете го хубавичко, че толкова дълго не е идвал у нас.

— С удоволствие ще направим това, татко — каза Сакрамента. После се обърна към младия човек: — Ех, сеньор, непростимо е от ваша страна да забравяте близките си роднини.

— Бедният дон Мигел — натъжено вметна Хесусита, — навярно важни дела са му попречили и не е негова вината.

— Сеньорити — каза дон Мигел, като им се поклони почтително, — готов съм безропотно да приема вашата присъда, но ми позволете да се надявам, че първо ще изслушате моите оправдания.

— О, не! В никакъв случай не му позволявайте това — каза шеговито дон Гутиерес. — Той така умело ще се защити, че непременно ще го оправдаете.

— Много сте жесток към мен, вуйчо — отвърна младият човек, като се усмихна. — Осланям се само на безпристрастната справедливост на своите братовчедки и спокойно предавам съдбата си в ръцете им.

— Не разчитайте много, братовчеде, че вашите комплименти ще ни направят по-снизходителни. Предупреждавам ви, ще бъдем строги — заплаши го с пръст Сакрамента.

— Аз ще ви защитавам — намеси се Хесусита.

— Ах, сестричке, нима ще ме изоставиш? Няма да се справя сама.

— Трябва да ми простите, братовчедки. Колкото и голяма да е вината ми, моето почитание и възхищение пред вас многократно я надвишават.

— Е, да — проговори Сакрамента усмихната, — ето че съм обезоръжена още в началото. Мълчете, сеньор, не искам да ви слушам. Аз съм много сърдита.

— Помогнете ми, вуйчо. Нима не виждате, че съм изпаднал в немилост?

— Не, не, оправяйте се сам както можете, това не ме засяга.

— Тогава, братовчеде, аз няма да ви изоставя — каза Хесусита, — още повече че сестра ми гори от желание да ви прости.

— Истина ли е това? — извика младият човек, неволно издавайки радостта си.

Сакрамента му хвърли загадъчен поглед и като се изчерви, наведе глава и каза с едва доловим трепет в гласа:

— Това беше само шега. Знаете, братовчеде, колко сме щастливи да ви видим.

— Благодаря ви, братовчедке! — каза развълнуван младият човек. — Не можете да си представите колко се радвам да чуя тези думи от вас!

— Ее! — рече дон Гутиерес. — Щом мирът е вече сключен, нямаме работа повече тук… Нека сеньоритите продължат своите занимания, а ние да отидем да поговорим за нашите работи… Ще има достатъчно време за бърборене.

На младите им се искаше още да си поговорят, но трябваше да се подчинят. Девойките се заловиха с ръкоделието си, а дон Мигел им се поклони почтително и последва дон Гутиерес.

Влязоха в работния кабинет на дон Гутиерес с изглед към градината. Старият човек се отпусна в креслото люлка и посочи подобно на дон Мигел. Предложи му да се освежи с лимонада или тераче, поставена върху масата. После подхвана със съвсем различен от досегашния тон:

— Е, племеннико, какви новини ми носите? Знаете колко необходимо е да се предприеме нещо… Какво направихте?

— Както вече ви казах, драги вуйчо, пристигнах едва тази сутрин и ми бе невъзможно да събера сведения за това, което става тук… — Младият човек взе от масата цигара и я запали.

— Работите вървят все по-зле — прекъсна го дон Гутиерес. — Сега вече никой не може да се чувствува в безопасност. Всички ние сме в ръцете на бандитите, които искат пари по повод и без повод… Честта и животът на нашите семейства са застрашени. Най-тежко е положението на испанците, дошли от Европа. Повечето от нас са трудолюбиви и следователно богати. Това кара негодниците, които управляват във Вера Крус, да насъскват срещу нас населението на страната. Въоръжават враговете ни. Епитетът гачупинес[2] е най-нежният от всички, с които ни удостояват. Не се задоволяват само да ни грабят и разоряват! Не, те почнаха и да ни избиват посред бял ден пред очите на възторжената тълпа. Складовете и магазините ми във Вера Крус са разграбени и разрушени, асиендата в Серо Прието е изгорена до основи… Живея в постоянен страх и очаквам всяка минута да ме арестуват и разстрелят без повод и без съд. Ето в какво време живеем сега, племеннико. Как ви се струва?

— Картината, която ми обрисувахте, е ужасна, вуйчо!

— При това ви разказах само малка част от беззаконията, които се вършат, повярвайте ми.

— За нещастие, вуйчо, не по-добро е положението и в централните провинции. Само щатите край Тихия океан поради отдалечеността си се радват на относително спокойствие. Въпреки усилията на президента Мирамон да обуздае хидрата на анархията, Орисаба, Пуебла и даже Мексико пъшкат под гнета на междуособиците. Всички издънки на обществото като пяна изплаваха на повърхността. Това е война на диваци, борба на варварството с цивилизацията. Ако така продължи, ще погине и последната искра, осветяваща тази нещастна страна. Навсякъде се говори само за грабежи и убийства и никой не се учудва на това. Представителите на чуждестранните държави не са в състояние да защитят от насилията живеещите в Мексико чужди поданици, а испанският посланик, който е в Мексико едва от няколко дни, вече е изпаднал в отчаяние…

— Значи по цялата територия на държавата цари същата анархия?

— Да, вуйчо, навсякъде.

— Кажете ми, какво мислите да правите?

— Знаете, че голяма част от имотите на баща ми са на територията на Колима и в щата Сонора. Той ми поръча да ви предупредя в никакъв случай да не отпътувате с някой кораб от крайбрежието на Атлантическия океан: твърде много очи ви следят.

— Зная това. Но как да рискувам да премина през цялата територия на републиката с тези беззащитни млади момичета? На всяка крачка ще ни дебне опасността да срещнем разбойнически банди.

— Вярно е, вуйчо, но това е единственият начин да се измъкнете. Впрочем най-опасен е пътят от Меделен до Мексико. Това са приблизително осемдесет мили, за чието изминаване са необходими около десет дни… В Мексико ще ви посрещнат двадесет пеони, предани на моя баща. Те ще ви съпроводят до Ермосильо. Оттам ще отидете в Гуаямас, където един френски кораб, нает специално за това, ще ви чака, за да ви отведе при нас. Цялото състояние на баща ми и парите, предадени му от вас, са вече в безопасност на този кораб.

— Помислете, племеннико, не е лесна работа да се изминат осемдесет мили. Ние, мъжете, макар и трудно, все някак ще се справим, но момичетата…

— Драги вуйчо, но нали именно за тях най-много се тревожим. Всеки час, всяка минута сега е скъпа. Може би опасността вече приближава. Колкото и да обмисляхме, не можахме да намерим по-добър изход. Предполагам, че и вие сте премисляли възможността за бягство…

— Разбира се. Имам мулета, коне, оръжие. Наех и десет души, на които, струва ми се, мога да разчитам.

— Добре. Аз също съм взел някои предпазни мерки. Имам и надежден водач, един французин, който вече двадесет години живее в Америка и я е кръстосал нашир и надлъж. Обеща, че ще ни преведе по такива пътеки, които са известни само на него.

— Осемдесет мили! — прошепна дон Гутиерес.

— Обмислете всичко и постъпете както решите, вуйчо. Аз ще чакам вашите нареждания, за да почна да действувам. Но не отлагайте дълго заради очарователните си дъщери. Знае ли някой, че сте пристигнали тук?

— Деголадо, на когото няколко пъти съм правил големи услуги, ме посъветва да се заселя в Меделен. Обеща да ме предупреди, ако ме заплашва някаква опасност.

— Деголадо! — повтори младият човек, като поклати замислено глава. — Та той е предан телом и духом на Хуарес.

— Това е вярно, но ми се струва, че мога да се осланям на думата му.

— Да не дава Бог да се разкайвате за това, вуйчо.

В тази минута се почука на вратата.

— Кой е? — запита дон Гутиерес.

— Гост, милостиви господарю — отговори един от пеоните.

— Гост! — продума с безпокойство дон Гутиерес. — Племеннико, нито дума за нашия разговор пред момичетата. Не искам отсега да се тревожат. Скоро ще получите моя отговор… Вървете в градината, докато разговарям с този посетител…

Бележки

[1] Латиноамерикански инструмент.

[2] Испанец, живеещ в Америка, т.е. чужденец.