Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (22)

Глава XII
Пристъп

— Ти вожд ли си? — запита индианецът, вместо отговор на зададения му въпрос.

— А ти? — подигравателно го запита на свой ред канадецът.

— Аз съм вожд!

— Толкова по-добре за вас — тогава значи и аз съм вожд… Е, какво желаете от нас?

— Да седна при огъня на съвета на моя брат и да запуша с него лулата на мира.

— А твоите другари какво ще правят през това време?

— Аз съм сам — с уверен тон отговори индианецът.

В тази минута цяла тълпа червенокожи излезе от гъсталака и се хвърли към окопа, надавайки ужасни викове наред с гърмежите от пушки.

Безразсъдни падна, сериозно ранен. Боят започна, но благодарение на предпазните мерки, взети от мексиканците, червенокожите въпреки стремителното си нападение бяха посрещнати от убийствен огън и се видяха принудени да отстъпят.

Всичко това стана почти мигновено.

Нападението, а после бягството и изчезването на червенокожите бяха толкова бързи, че внезапно дълбоко безмълвие замени шума на битката и ако пътниците не бяха видели пред себе си трима от своите приятели, търкалящи се в предсмъртни гърчове на земята, можеше да им се стори, че всичко това е било сън.

Виковете и гърмежите на индианците събудиха дон Мигел и дон Гутиерес, а след това изпод навеса се показаха и младите момичета, треперещи от страх.

Странно подозрение се бе появило в главата на французина и той много искаше да си го изясни.

— Каквото и да казваме, тук не е минало без участието на дон Рамон — каза той накрая и обръщайки се към дон Мигел, добави: — Слушайте, аз ще изляза от лагера… Това е необходимо… Няма да се бавя много. През това време вие се отбранявайте и по никакъв начин не рискувайте да напускате лагера! Враговете, които ни нападнаха, са много по-страшни, отколкото мислите… Аз сам ще отида на разузнаване. — А Когато дон Гутиерес и дон Мигел започнаха да му възразяват, той сурово им каза: — Нито дума повече!… Сега е скъпа всяка минута!… Прощавайте!… Сан Армандо, вървете с мен!

Ловецът прескочи окопа и се скри заедно с канадеца.

Измина половин час — цяла вечност. Изведнъж се раздадоха няколко изстрела, а след това пак настъпи мъртва тишина.

— Те са го убили! — извика дон Мигел. — О, аз ще отмъстя за него!

И под влиянието на гнева младият човек за няколко минути успя да организира защитата и въодушеви малобройните защитници на бивака, видимо силно изплашени от неочакваното нападение на червенокожите.

Индианците съвсем не мислеха да се отказват от намерението да завладеят лагера и сега действуваха по строго обмислен план, твърдо решени да успеят този път. От лагера добре се виждаше как индианците кършат клони от дърветата, макар испанците да не разбираха, за какво правят това.

— Почакайте малко, сеньор — каза Марсо на дон Мигел, — и ще узнаете, ще видите със собствените си очи. От тези клони те ще направят големи купчини вместо щитове за защита от нашите куршуми и ще започнат да се приближават към лагера, а после, като стигнат до окопа, ще ги запалят и ще ги хвърлят в лагера…

— Боже мой! Защо дон Луис в такъв случай ни напусна? — проговори дон Мигел.

— Потърпете малко, сеньор — повтори канадецът своя любим израз. — Господин Луи си е съставил съвсем друга представа за тези индианци.

— Каква представа? — запита дон Гутиерес.

— Е — продължи канадецът насмешливо, — на него му се струва, че тези червенокожи съвсем не са червенокожи, а също такива бели, както сме и ние с вас.

— Нима? — изтръгна се възклицание у испанците.

— Това се случва, и то доста често. Според мене няма нищо чудно, ако и сега бъде същото… За мене е подозрително, че индианците ни нападат нощем. Червенокожите обичат да спят и се сражават само при светлината на слънцето.

Тези разсъждения на канадеца не можеха, разбира се, да успокоят дон Гутиерес и неговия племенник, но те замълчаха и с това прекратиха разговорите.

— Пригответе се! — извика изведнъж ловецът. — Или много се лъжа, или върху нас отново ще бъде извършено нападение.

— По места! — извика дон Мигел.

Всички се хвърлиха към окопа с твърдото намерение по-скоро да бъдат убити, отколкото живи да попаднат в плен на индианците.

Канадецът не бе излъгал: червенокожите се приближаваха към окопа, но този път вървяха бавно, в строг ред, укривайки се старателно зад огромните клони, които държаха пред себе си.

Те се придвижваха скупчени по няколко души по такъв начин, че зад тях можеха да се укрият другите индианци, които непрекъснато стреляха към лагера.

По заповед на дон Мигел пеоните; прикрити зад фургоните и дънерите на дърветата, още не бяха отговорили с нито един изстрел на неприятелския огън.

Неприятелите, макар и бавно, се приближаваха до окопа и скоро щяха да се намерят на върха на хълма.

Така изминаха няколко минути, в продължение на които двете страни замлъкнаха и се готвеха за последната борба.

Изведнъж индианците хвърлиха защитаващите ги клони и се затичаха към окопа, издавайки страшни викове.

Започна се ръкопашен бой; от едната и от другата страна на земята падаха ранени и убити.

Боят продължи доста дълго, без да се забележи надмощие нито от едната, нито от другата страна; индианците, сражаващи се на открито, понасяха много по-големи загуби; пеоните се защитаваха с непобедима енергия, създавайки си оръжие от всичко, каквото им попаднеше подръка.

Дон Гутиерес бе ранен с куршум в ръката, но продължаваше да се сражава. Дон Мигел се носеше като вихър из бивака — той биваше навсякъде по едно и също време, подбуждайки едни, бранейки други и безпощадно избивайки враговете, изпречили му се на пътя.

Лагерът гореше — индианците хвърляха запалените клони върху фургоните, които веднага пламваха.

Изведнъж дон Мигел падна от куршум, който бе прострелял гърдите му.

Пеоните, като видяха водача си на земята, убит или ранен, в ужас се отдръпнаха назад… Още миг, всичко щеше да бъде загубено.

Но тук на сцената се появи доня Сакрамента, която с вик на отчаяние, като ранена лъвица, се хвърли сред сражаващите се.

— Подли страхливци! — извика тя. — Вие искате да бягате! Значи една жена ще трябва да ви покаже как се изпълнява дългът.

След това, повдигайки от земята мачете, което бе изхвърлено от дон Мигел при падането му, тя се спусна към окопа, върху който се изкачваха вече червенокожите. Кратката й реч, мъжественият й пример наелектризираха пеоните и те полетяха след младото момиче и отблъснаха враговете, които и този път не успяха да удържат победа.

В тази минута начело на диваците се появиха двама души, облечени по европейски, които досега, изглежда, бяха наблюдавали отзад.

Тия двама бяха дон Рамон и дон Ремиго.

— Напред! Напред! — ревеше дон Ремиго. — Заловете само момичетата… По хиляда унции злато за всяка от тях!

След това започна ужасна схватка, още по-ужасна, защото от нея зависеше целият успех на атаката.

Пеоните и останалите живи канадци се събраха около младите момичета, за да ги защитават с телата си. Всички тия хора благородно жертваха себе си само за да спасят двете нещастни момичета.

Въпреки героичната съпротива на останалите живи защитници скоро щеше да настъпи момент, когато те щяха да бъдат удавени от многобройните врагове и да загинат със съзнанието, че тяхната саможертва не е постигнала целта си.

Паднали на колене до своя ранен баща, заобиколени от своите последни защитници, младите момичета без страх очакваха смъртта, която щеше да ги избави от позорния плен.

Изведнъж се разнесе ужасен вик и в същия миг блеснаха хиляди мълнии!… Вятърът на смъртта се понесе над нападателите, чиито редове се олюляха като снопове, подрязани със сърп, и след това тълпа демони се изкачи на хълма, размахвайки всевъзможни оръжия. Начело на тях защитниците на лагера видяха Луи Морен, който, размахвайки пушката си като тояга, безпощадно избиваше попадналите на пътя му врагове и си пробиваше по този начин кървава бразда към онова място, където се намираха момичетата.

— По-смело! — викаше той с цялата сила на своите гърди. — По-смело! Аз съм тук!

Нападателите, изплашени от внезапното появяване на враговете, чието пристигане те не очакваха, отстъпиха в безредие до склона на хълма, където продължаваха още да се сражават като смъртно ранени птици.

— Тук! Тук! — извика дон Мигел, повдигайки се на едно коляно. — Луи, спасете моите братовчедки, спасете вуйчо!

— Аз съм тук! — отговори ловецът. — Аз съм тук!

Всичко, което се случи, ще стане напълно ясно само ако се вземе предвид какъв човек беше Луи Морен. За него бе достатъчен само един поглед, за да се убеди, че ги нападаха не истински червенокожи, а преправени на индианци мексиканци, бандити от най-долно качество. Той без особен труд си проби път и забърза към лагера на команчите, които под водачеството на Опосум и другите вождове бяха тръгнали да му се притекат на помощ.

Освен приятелството, което изпитваха към ловеца, команчите се чувствуваха и дълбоко оскърбени, че салтеадорите се бяха преоблекли във военния костюм на тяхното племе, за да извършват грабежи и убийства, имайки възможност да хвърлят вината на червенокожите. Индианците решиха заслужено да накажат бандитите за това.

Битката продължаваше. Знаейки, че не могат да очакват никаква пощада от Червените бизони, бандитите се защитаваха с отчаяна ярост. Но те правеха това не за да спасят живота си — те знаеха, че тяхната участ е решена, — а за да ги убият и по този начин да избегнат мъченията, на които щяха да ги подложат неумолимите победители, ако живи попаднат в ръцете им.

Забелязвайки Луи Морен, дон Рамон нададе рев като тигър. Французинът се бе явил да му отнеме жертвата, която той вече считаше за своя. Дон Ремиго и двама бандити, стоящи до него, се присъединиха и четиримата заедно се нахвърлиха върху французина, смятайки да свършат с този ненавистен враг.

Но Опосум навреме забеляза опасността, на която се излагаше неговият приятел, и побърза да му се притече на помощ заедно с най-отбраните си воини.

Луи Морен с пушка в ръка смело очакваше приближаването на враговете.

— Е? — каза той подигравателно. — Ние пак се срещнахме, дон Рамон! Надявам се, че това ще бъде вече последната ни среща.

— И аз също се надявам на това, проклети французино! — извика мексиканецът с треперещ от гняв глас. — Умри, негоднико! — добави той, стреляйки в Луи Морен с пистолета си.

Французинът направи скок встрани, уби с приклада си един от бандитите, който падна като бик в скотобойна, а след това разби черепа и на втория злодей.

По този начин Луи Морен имаше пред себе си вече само двама противници.

— Оставете тези негодници на мене! — извика той на Опосум. — По-добре идете при ония, дето са още живи.

При тия думи той захвърли пушката си като съвършено безполезна вече вещ и държейки в едната ръка дългата си шпага, а в другата револвер, смело нападна стоящите пред него двама мексиканци.

В това време дон Мигел, без да обръща внимание на сериозната си рана, зърна съюзниците, които бе довел неговият приятел и поддържан от опияняващата треска на битката, се повдигна, опря се на взетата от земята шпага и полека се домъкна до мястото, където в тази минута се водеше двубоят на смъртта. Тук дон Мигел не бе вече в състояние да овладее яростта си и политайки към дон Ремиго, го прониза с шпагата.

Мексиканецът с вик на ярост улови врага си през кръста и се търкулна с него на земята, където, преплетени един в друг като две змии, двамата започнаха да се душат.

Мъчно беше да се предвиди какъв би бил изходът от тази страшна борба, ако не бе се намесил Опосум. Той улови дон Ремиго за косата, извърна със сила главата му назад и заби ножа си в гърлото му.

Мексиканецът направи ужасен скок и рухна на земята. Той бе мъртъв.

Що се отнася до дон Рамон, неговата участ бе още по-ужасна: Луи Морен го бе обезоръжил и въпреки енергичната съпротива, успя да го хване и вземе в плен.

Битката свърши.

От целия отряд бандити, нападнали лагера, жив бе останал само един — дон Рамон.

С обичайното си великодушие дон Луи Морен поиска да пощади живота му, но Опосум се възпротиви.

— Отровните змии трябва да се убиват — каза той. — Този човек е змия и той ще умре… Той принадлежи на Червените бизони; воините команчи ще го привържат към стълба на мъченията.

Французинът се опита да накара неумолимия главатар да разбере, че даже и към най-заклетите си врагове трябва да се отнасяме милосърдно, но Опосум не искаше нищо повече да слуша и заповяда на индианците да отведат дон Рамон.

Същата вечер негодникът беше привързан към стълба на мъченията. Неговото наказание бе ужасно. Той викаше смъртта цели седем дълги часа, преди тя да сложи край на страданията му.

Пътниците, чиято численост бе намаляла, бяха повече или по-малко ранени и не можеха да продължат пътуването. Принудиха се да приемат предложението на Червените бизони да си починат при тях и да възобновят силите си.

Единствен французинът сякаш не знаеше ни умора, ни почивка. Като съпроводи групата до лагера на команчите, той самият, при все че бе изпратил вече Мечето в асиендата Агуас Фрескас, веднага се сбогува с всички и замина да ускори пристигането на подкрепата, фургоните и каретите — всичко това беше крайно необходимо предвид бедствието, сполетяло кервана.

Неговото отсъствие обаче продължи само един ден. Той срещна Мечето на няколко мили от лагера начело на един многочислен отряд пеони, които бяха взели със себе си всичко, каквото беше нужно за нещастните пътници.

Състоянието на младите момичета внушаваше сериозно безпокойство. Вследствие на силните вълнения, преживени от тях в борбата с опасностите, на които така дълго бяха подхвърлени, особено по време на последната битка, те заболяха от нервно разстройство. Болестта се изразяваше в силна отпадналост и симптомите ставаха от ден на ден все по-тревожни.

Но пристигането на помощта и заедно с това съобщението, че всичко е готово за продължаване на пътуването и че вече не ги заплашва никаква опасност, се оказаха най-доброто лекарство и момичетата започнаха бързо да се възстановяват.

Команчите пожелаха да придружат гостите си до най-крайните граници на прерията. Те ги напуснаха едва тогава, когато керванът вече наближаваше асиендата.

След две седмици дон Гутиерес, дъщерите му, неговият шурей и племенникът му с напълно заздравяла рана вече се качваха на готовия за отплаване към Европа френски кораб, нает от дон Мигел, който вече цели два месеца ги очакваше в пристанището Геймас.

На брега Луи Морен се сбогува със своите приятели.

Последните настоятелно го уговаряха да тръгне заедно с тях за Европа, обаче французинът не искаше и да чуе за това.

— Но какво ще правите тук? — запита го дон Мигел.

— Ще се върна в пустинята — отговори французинът. — Само там, лице в лице с великите Божии творения човек живее напълно свободен и става по-добър.

Каква велика и необятна истина!

Природата!

Божията мощ!

Луи Морен, надарен с дълбоки умствени заложби, обхващаше с най-голяма точност великите тайни на Твореца. Животът на цивилизования свят с всичките съблазни и разкоши, даващи на обикновения човек желаните радости и удобства, му бе познат добре. Ала този живот се движеше рамо до рамо с безбройните подлости, коварства и безчестия, продукт на същата тази цивилизация.

А тук, в необятните прерии и джунгли, сред непокварените още Божии създания човек се чувствува обграден от истинска чистота наред с неописуемата жестокост и отмъщение на хищните зверове и дивите племена. Но тези жестокост и отмъщение, ръководени от неписаните закони на света, крият в дълбочината си истинската чистота на душата. Отмъщението на цивилизования човек е вулгарно и гнусно, докато отмъщението на хищника е искрено, непресторено, без умисъл да напакости някому безпричинно. Човекоядецът е по-жесток от цивилизования месояд, но затова пък жестокостта на цивилизования човек е по-низка и подла.

Той остана, на брега, докато корабът с приятелите му не се скри от погледа му.

Тогава въздъхна дълбоко, избърса една сълза, потекла по загорялата му буза, после се метна на коня си и пое пътя към прерията.

— Това бе сън! — прошепна той на себе си, като хвърли последен поглед към морето.

 

Дон Гутиерес и шуреят му се заселиха в Кордова. Дон Мигел се ожени за Сакрамента. Краят на дългите страдания най-сетне дойде и дългоочакваното щастие озари двамата влюбени. Сега, след преживените трудности и опасности, те още по-силно оценяваха щастието си. Всяка радост бе предварително претегляна на везните и заедно със спомените от миналото бе осенявана от златния ореол на истинското щастие.

Хесусита, която бе отхвърлила предложенията за женитба на няколко момъка, въпреки че бяха блестящи партии, само месеци преди това постъпи в манастир и пожела да й обръснат главата.

Човешката душа е необяснима и непрогледна като бездънна пропаст. Вечното търсене на истината, щастието често изморяват човека, изхвърлят го от общия водовъртеж на фалшивите земни блага и го отнасят в света на душевния покой, за да го обгърне там Божията милост и любов.

Всички, които познаваха Хесусита, напразно се опитваха да си обяснят какво ли е накарало девойката да вземе подобно решение, след като освен че беше красива и богата, изглеждаше, поне в техните очи, толкова щастлива.