Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Une vengeance de peau-rouge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2010)

Издание:

Гюстав Емар. Отмъщението на Червените бизони

Второ издание

Под общата редакция на Пелин Пелинов

Художник: Георги Гаделев

Редактор: Мария Неделева

Консултант по испанските имена и термини: Мария Арабаджиева

Техн. редактор: Славка Миленова

Коректор: Мила Караиванова

Издание на СД-во „Детелина 6“, София, 1992

ISBN 954—8043—03—3

История

  1. —Добавяне

Глава XI
Лагерът

Голяма бе радостта на младото момиче, освободено така неочаквано от плена.

— Да бягаме! Да бягаме! — завика тя, обляна в сълзи. Но вместо да бяга, падна в безсъзнание в ръцете на Луи.

— Бедното дете! — прошепна французинът. — Изпитанията се оказаха не по силите му.

И той я вдигна със силните си ръце и леко я сложи на тревата.

— Това е припадък — продължи французинът, — но радостта не убива и тя скоро ще дойде на себе си… А сега да видим кои са тия негодници.

— Изглежда, са червенокожи — презрително проговори канадецът.

— Не вярвам — възрази французинът. — Във всеки случай трябва да ги видим.

При тия думи той се приближи до негодниците, гърчещи се в предсмъртни конвулсии, и ги ритна с крак.

— Бях съвсем уверен в това — проговори той след минута. — Това са разузнавачите на дон Рамон, нашите стари познати… Погледнете ги, Сан Армандо, това са същите негодници, които така подло избягаха от нас и искаха да ни предадат на враговете.

— Кълна се в Бога, това наистина са те! — каза канадецът. — Да, това са герилеросите, наети от дон Мигел. Такива гадове трябва да се убиват без милост.

И преди Луи Морен да успее да каже поне една дума, неумолимият канадец вдигна пушката си и с два удара с приклада доуби злодеите.

— Какво направихте, Сан Армандо? — каза французинът с упрек.

— Това, което трябваше — грубо отговори ловецът. — Тези негодници знаеха нашите тайни и ги предаваха на дон Рамон. Те са главните виновници за всички нещастия, които се случиха с нас от самото ни тръгване от Гуадалахара…

— Впрочем защо ли питам — каза французинът, свивайки рамене. — Все едно, това не може да се поправи… Замъкнете ги в храстите, за да не ги види доня Сакрамента.

Сан Армандо хвана двата трупа, всеки за единия крак, и ги хвърли в една близка яма.

— Сега — каза французинът, — да се заловим с нашата работа. Беше ми дошло наум да се опитаме да стигнем до лагера на Червените бизони, защото зная къде ще се установят тази вечер. Но съдейки по слънцето, остават ни още цели осем часа, а това е повече, отколкото ни е нужно да стигнем кервана, даже и да вървим съвсем бавно, затова няма защо да отиваме и да искаме гостоприемство у червенокожите.

— Но според мене младото момиче не е в състояние да върви.

— Тя няма да върви — ще я носим на носилка.

— Да, разбира се, това е много добре! — зарадва се канадецът. — Подобно нещо, кой знае защо, не ми дойде на ума.

При тези думи ловецът усърдно се залови да нареже с ножа си клони, от които майсторски оплете една истинска носилка.

Луи се приближи до младото момиче, което в същата минута отвори очи. Първият й поглед падна върху ловеца и тя му протегна ръка с тъжна усмивка.

— Как се чувствате, сеньорита? — запита я Луи Морен.

— По-добре, много по-добре — отговори му младото момиче с глас, треперещ от вълнение. — Като че ли отново оживявам. Бях жестоко наказана за моето непослушание и ако не бяхте се явили на помощ, навярно бих загинала.

— За това няма защо да се говори вече, сеньорита. Важното е, че сега сте в пълна безопасност… Но трябва да побързаме да стигнем кервана и да успокоим баща ви и вашите приятели, които нищо не знаят за вас и се измъчват от страх за вашата участ.

Ловецът я вдигна на ръце и я сложи в носилката, която канадецът бе покрил с листа, трева и мъх. След това двамата мъже вдигнаха носилката и с бързи крачки тръгнаха из саваната, сякаш съвсем не чувствуваха тежестта, която носеха.

Дълго вървяха. Но колкото и да бързаха, едва преди залез-слънце стигнаха до полите на хълма, където пътниците бяха устроили своя лагер.

Като стигнаха до това място, доня Сакрамента, чиито сили бяха напълно възстановени, настоя да слезе от носилката и да измине тези няколко крачки, които й оставаха, за да се намери в обятията на баща си и сестра си.

Луи се съгласи да изпълни желанието й.

Няма нужда да описваме как се зарадваха всички, когато видяха младото усмихващо се момиче.

Французинът и канадецът просто не знаеха къде да се дянат от сипещите се от всички страни похвали и благодарности… В края на краищата французинът успя да прекрати по-нататъшните разговори на тази тема и ги накара да я променят.

— И тъй — каза дон Мигел, — вие нямате известие за нашите индиански приятели?

— Никакви — отговори французинът, — при това ние през цялото време вървяхме по посока, съвършено противоположна на онази, която трябваше да държим, за да попаднем в техния лагер.

— Това е твърде неприятно, защото много си мислех колко щеше да е добре да ги имаме като съюзници в случай на крайна опасност.

— Напълно съм съгласен с вас, освен това съм убеден, че в минутата на опасност те непременно ще ни се явят на помощ.

— Да, но как да ги намерим сега?

— Не се безпокойте за това, драги дон Мигел — аз зная къде са те. Техният лагер е много по-близко до нашия, отколкото вие мислите.

— Дай Боже!

След това двамата постлаха плащовете си на земята и скоро заспаха дълбок сън.

Нощта беше към края си. Небето постепенно започваше да светлее; на най-далечния край на хоризонта опаловите отблясъци на зората обагряха краищата на облаците; студът ставаше по-чувствителен; росата ставаше по-обилна; утринният ветрец леко се носеше над върховете на дърветата.

Сан Армандо, канадецът ловец, стоящ на пост, внимателно се вглеждаше в саваната, за да се убеди, че всичко наоколо е спокойно.

Изведнъж той трепна, наведе се над окопа и започна внимателно да се вглежда надолу в равнината — бе забелязал странно явление.

По високата трева на саваната прибягваха дълги вълни, като че ли над нея се носеше силен вятър, но, което е по-забележително от всичко, това бе вълнение, което ставаше в обратна на вятъра посока и все повече и повече се приближаваше до хълма, на върха на който бе разположен лагерът.

Сан Армандо, макар и да бе уверен, че не спи, няколко пъти си потърка очите. Съмнението бе невъзможно: той добре виждаше — движението на вълните се приближаваше все повече и при това се забелязваше само в известна част от равнината.

Канадецът веднага реши, че по всяка вероятност ги заплашва някаква нова опасност и напускайки за минута поста си, побърза да събуди Луи Морен.

— Какво се е случило? — запита последният съвсем спокойно, докато ставаше от леглото.

— Не зная, господин Луи — отговори канадецът, — но в саваната става нещо необикновено. Вие знаете — аз съм горски скитник, който не се плаши така лесно, но сега, честна дума, хвана ме страх.

— О-о! — проговори французинът. — Значи работата е сериозна. Да отидем да видим!

Като отидоха до окопа, Сан Армандо му посочи странното вълнение на тревата, като му обърна внимание на коя страна отиваха вълните.

— Хм! — произнесе Луи замислено. — Това наистина е лошо.

— Нали?

— По дяволите! Тук се крои нещо от червенокожите — това е някоя индианска хитрост. Върху нас ще има нападение, и то не по-късно от половин час.

— Какво да правим господин Луи?

— Тихичко, без да губим нито минута, да разбудим нашите приятели. Постарайте се да не вдигате шум; за нас най-важното е негодниците, които са там, да не разберат, че се готвим да ги посрещнем с оръжие в ръка.

Сан Армандо отиде да изпълни нареждането на водача си. Той обиколи от един пеон на друг и след няколко минути всички вече бяха по местата си в окопите.

По заповед на Луи още не бяха събудили дон Гутиерес и дон Мигел.

След това французинът обходи целия бивак и като се убеди, че всичко е наред и всички са по местата си, извика един от канадците.

— Безразсъдни! — повика го той.

— Какво желаете, господин Луи? — отговори последният приближавайки се.

— Вземете пушката и се спуснете в равнината на разузнаване: искам да зная какво става във високата трева.

— Това ще узнаете не по-късно от половин час, господин Луи.

След това канадецът прескочи окопа и се скри в шубраците.

Разузнавачът се завърна, както бе обещал, след около половин час.

— Е, елате по-скоро и разкажете какво узнахте?

— Всичко, каквото е нужно, господин Луи.

— Тогава говорете по-живо!

— Това са червенокожи.

— Червенокожи? — учудено повтори Луи Морен, тъй като след разговора с Опосум бе уверен, че вече няма защо да се опасява от нападение от тяхна страна.

— Да, господин Луи, червенокожи, това зная положително — минаха край мене така близко, че едва не ме докоснаха с лактите си.

— Дявол да го вземе! А много ли са?

— Доколкото можах да сметна, около сто души.

— Толкова много! — прошепна французинът.

— Да — безгрижно проговори канадецът. — Ние неведнъж сме имали работа с цели племена.

— Това е така — отвърна Луи мрачно, — но тогава всички бяхме ловци, свикнали с пустинята. Видяхте ли ги как са боядисани?

— Не можах да разгледам към кое племе принадлежат, но са боядисани така, както са боядисани индианците, отправяйки се на война.

— Имат ли огнестрелно оръжие?

— На това мога да ви отговоря с увереност — имат пушки.

— Всички?

— Да, господин Луи, всички. Изглежда, че това са големи храбреци… Не видях нито едно копие.

— Това е странно! — прошепна французинът, мърморейки сам на себе си. — Толкова много пушки в един индиански отряд.

В тази минута долу, в подножието на хълма, шубраците се раздвижиха и се появи един индианец, размахващ бизонова кожа в знак на мир.

— Аха! — каза Луи. — Парламентьор! Да видим какво иска този мерзавец. Странно! Този индианец ми се вижда подозрителен… Отваряйте си очите добре, приятели, и ви моля да не стреляте без моя заповед. Безразсъдни — каза той след това, обръщайки се към канадеца, — покажете му се и поговорете с този воин.

Безразсъдни се покачи на окопа и обръщайки се към червенокожия, му каза:

— Какво желаеш, войне? Защо не си вървиш спокойно по пътя, а ни разбуждаш в такъв ранен час?