Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (2)

Глава II
Договорът

След като чашите бяха напълнени и пресушени три-четири пъти, алкохолът не се забави да окаже въздействието си и езиците на тримата съвсем се развързаха.

Както обаче се случва в подобни ситуации, вместо индианците да разпитват чужденеца, каквито им бяха първоначалните намерения, стана тъкмо обратното — те започнаха да отговарят на неговите въпроси, които той им подхвърляше небрежно, сякаш не им отдаваше никакво значение. Благодарение на ловкия му номер индианците не можаха да разберат кой е човекът, когото тъй несполучливо се бяха опитали да ограбят. Затова пък те самите твърде лесно му разкриха всичките си тайни и само след минути той вече беше наясно как трябва да се отнася със събеседниците си.

Ярохоси, родени в Манансиала, те били принудени, задето често вадели нож, да напуснат селото си и да се препитават чрез най-различни начини, или по-точно, поясниха те, с разбойничество по пътищата. Било им ясно, че не можели да разчитат вечно на такъв живот и някой прекрасен ден щели да увиснат на въжето или да ги стигне куршум. За тяхно щастие обаче между Мирамон и Хуарес избухнала война. Двамата бандити веднага взели участие в нея и се присъединили към Карваял, комуто преди това помагали да ограбва кервани, а понякога и дилижанси, които се движели между Мексико и Вера Крус. Карваял бил много доволен от тях и като награда ги приел в своята команда. Оттогава те не преставали да се подвизават на попрището на разбойничеството, но тъй да се каже, вече на законно основание — ограбвали враговете на своята команда.

Непознатият ги слушаше с неприкрит интерес.

Педросо бе пуснал в ход целия си ораторски талант и с присъщото на мексиканците красноречие описваше подробно живота на двамата бандити, изпълнен с невероятни приключения.

След като напълни отново чашите, непознатият пръв наруши мълчанието, настъпило след изповедта на събеседниците му.

— Кълна се в Бога, сеньори — рече той. — Макар животът ви да е бил пълен с превратности, все пак има какво да си спомняте от миналото и сега, въпреки че сте престанали с този род дейност, вече сте придобили известност.

— Да, да — потвърди Карнеро, — и то, трябва да признаем, съвсем нелоша.

— Но както често става — продължи непознатият, — понякога случаят ни кара да се разкайваме.

— Да се разкайваме?

— Боже мой, да! Мисля, че сега, когато имате честта да служите на негово превъзходителство дон Бенито Хуарес, отговорните задължения, с които сте натоварени, ще поглъщат цялото ви време и естествено не ще имате възможност да се занимавате и с друга дейност, както е било досега.

— Забележката е изключително вярна, кабалеро — отвърна Педросо високомерно, — още повече че ние се ползуваме с пълното доверие на нашия знаменит началник полковник Карваял.

— Той е велик човек — потвърди непознатият.

— Да, и отлично познава службата на герилероса — продължи Педросо, — но нашите задължения не ни обвързват в такава степен, че да не ни остава време за личните ни работи.

— Ние сме предани на родината от цялото си сърце — добави тържествено Карнеро, — но нямаме никакво намерение да пренебрегваме личните си интереси.

— Истината ли говорите, сеньори? — възкликна непознатият с неприкрита радост.

— Давам ви честната си дума на кабалеро, сеньор — отвърна Педросо. — Като доказателство можем да ви кажем, че сега ние чакаме…

— Мълчете, приятелю! — прекъсна го Карнеро. — Това едва ли интересува господина.

— Още една бутилка рефино — нареди непознатият.

Когато чашите бяха отново напълнени, непознатият се подпря на лакти, наведе се ниско над масата и като се озърна подозрително, каза:

— Е, а сега да поприказваме.

— Да поприказваме — съгласиха се индианците.

— Разговорът изостря ума — дълбокомислено произнесе Педросо.

Непознатият се усмихна.

— Обичате ли парите? — запита той.

— Предпочитаме чистото злато — отвърнаха те в един глас.

— Добре, значи ще можем да се разберем.

— Твърде вероятно е — отвърнаха двамата, споглеждайки се.

— Ако ви се представи случай да спечелите лесно и за кратко време много злато, бихте ли се наели с една работа?

— Разбира се — отговори Карнеро.

— Извинете, че ви прекъсвам — намеси се Педросо, — но за да се избягнат нови недоразумения, трябва предварително да бъдем наясно за всичко. Какво разбирате под много злато?

— Кръгличка сума.

— Например? Десет, сто, петстотин пиастъра? Все са добри пари, но смятам, че сумата трябва точно да се определи.

— Харесва ми, че така сериозно се отнасяте към работата си, кабалеро.

— Винаги изпълняваме почтено задълженията, които поемаме, но затова трябва да се запознаем предварително и с най-дребните подробности.

— Голямо удоволствие е да се работи със сериозни хора като вас, сеньори, и аз ще удовлетворя вашето напълно справедливо любопитство. Под кръгла сума разбирам хиляда унции злато, или седемнадесет пиастъра.

— О! О! — възкликнаха те, видимо силно заинтересувани. — Хиляда унции за двама ни!

— Съвсем не, сеньори. По хиляда унции за всекиго!

Зашеметени от това, което чуха, бандитите хвърлиха недоверчив поглед към чужденеца. Той ги гледаше спокойно усмихнат.

— Е тогава — изрече Педросо, като забърсваше с ръка изпотеното си чело — нека да поговорим. Нали не се шегувате?

— Говоря съвсем сериозно.

— Наистина ли обещавате да дадете на всекиго от нас по хиляда унции злато?

— Наистина.

— Тогава пръв ще ви дам пример за откровеност.

— Слушам ви.

— Вие, разбира се, не повярвахте, че случилото се преди час е било недоразумение, кабалеро. Знаете много добре, че искахме да ви ограбим.

— Разбрах, естествено, и трябва да призная, че съм във възторг от вашата ловкост.

— Ласкаете ме, кабалеро — скромно рече Педросо. — Но нека поговорим сега за работата.

— Добре, говорете.

— И така, от опита ни да ви ограбим и от това, което разказахме за себе си, навярно вече имате ясна представа що за хора сме.

— Да.

— Вече знаете, че сме готови да накълцаме първия срещнат за сто пиастъра, а при нужда и за по-малко.

— Не се съмнявам, сеньори.

— Тогава как да си обясним, че ни предлагате такава огромна сума?

— Това е моя тайна, сеньори. Приемете, че правя това, за да съм спокоен, че винаги ще мога да разчитам на вашите услуги без уговорки и колебания. А сега нека видим дали приемате моите условия.

— Не ще и дума, съгласни сме на всичко, каквото пожелаете… Само едно нещо ни смущава…

— Какво е то?

— Как ще получим парите, кабалеро? Моля, не ни разбирайте погрешно, но нямаме честта да ви познаваме и не знаем кой сте… Работата преди всичко… За да се хвърлят две хиляди унции за някакъв каприз или за отмъщение, човек трябва да е ужасно богат… Срещата ни е съвсем случайна, а щом сключваме такава сериозна сделка, наложително е да се запознаем и с всички подробности, за да сме уверени, че ще ни се заплати според уговорката.

— Сеньор Педросо, разсъждавате превъзходно и аз приемам всяка ваша дума. Ще добавя само, че след няколко минути ще получите увереността, която желаете, но преди това ми разрешете да ви запозная с условията, които смятам да ви предложа. Естествено, вие имате право да не ги приемете, ако не ви допаднат.

— Говорете, кабалеро, слушаме ви.

— Ето условията ми: безпрекословно да изпълнявате всяка моя заповед, каквато и да е тя. Заповедите ще ви се предават устно от доверен човек, когото можете да познаете по халката на вратовръзката му. Ако случаят ни срещне някъде, ще се правите, че не се познаваме и няма да ме заговаряте, ако сам не ви разреша това. При всяка изпълнена от вас задача ще получавате по двадесет и пет унции, без да се смятат обещаните две хиляди, които ще ви изплатя, когато няма да имам повече нужда от вас. Съгласни ли сте?…

— Съгласни сме, кабалеро — отвърнаха двамата индианци. — Ще бъдете ли така добър да ни покажете халката.

— Ето я! — Непознатият посочи халката, която стягаше неговата вратовръзка.

— Добре. Бъдете спокоен, сеньор, ще го познаем — каза Педросо.

Непознатият бръкна в джоба на куртката си, извади същата оная кесия, която преди час Педросо се бе опитал да отмъкне, и хвърли на масата шепа монети.

Бандитите следяха движенията му с разширени от алчност очи.

Като разпредели златото на две купчини, непознатият каза:

— Вземете ги, давам ви по двайсет и пет унции предплата.

Индианците скочиха, грабнаха златото и го скриха с такава бързина и ловкост, че накараха непознатия да се усмихне. Той извади от окачената на врата си със стоманена верижка торбичка половинката от френска златна монета. Отрязаната част на монетата имаше особени очертания. Непознатият им я подаде:

— Сега трябва да отидете във Вера Крус и да предадете тази монета на богатия английски банкер Лисарди.

— О, познаваме го много добре — извика Педросо.

— Чудесно! Ще поискате разрешение да говорите с него. Когато вземе тази половинка, той ще ви увери, че щом получи и другата част, ще ви брои уговорената сума. Достатъчно ли ви е това доказателство?

— Разбира се, кабалеро — отговориха бандитите, като се поклониха вежливо.

— Както виждате, втората половина е у мен, но искам да сме наясно, сеньори — посмеете ли да ме издадете, няма да ви се размине.

— Как може да допуснете подобно нещо, сеньор! — засегнаха се бандитите. — Нима не приехме всичките ви условия, та ни заплашвате?

— Не ви заплашвам, само ви предупреждавам. Мисля, вече се убедихте в силата и ловкостта ми — не забравяйте това.

— По дяволите! Никога не ще го забравим.

— Извинете, сеньор — каза Карнеро, — още една дума, моля ви.

— Кажете.

— Има нещо, което, струва ми се, пропуснахте.

— Какво?

— Ами, ваша милост, вие не поискахте от нас никаква гаранция.

Непознатият се засмя и като сви презрително рамене, каза:

— Вярвам на дадената от вас дума. Нали сте кабалерос? Впрочем откровеност за откровеност: никакъв случай не ме е довел тук. Дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна. Вие може да не знаете кой съм, но затова пък аз отдавна ви познавам. И ако ви разпитвах, то беше само за да разбера дали ще кажете истината, или ще се опитате да ме измамите. Приятно ми беше да се уверя, че подобно нещо и през ум не ви е минало. А сега запомнете добре: ако ми измените, не ще намерите сигурно убежище, където да не ви стигне моето отмъщение. И сред двайсет хиляди души да се укриете, няма да избегнете наказанието, което ви се полага.

След тези думи повика кръчмаря и му подаде няколко пиастъра.

— Сеньори — добави той, — време е да се разделим. Не забравяйте договора, който сключихме, и разчитайте на мен, както аз разчитам на вас. Сбогом.

И като допря ръка до шапката си, непознатият излезе от кръчмата.

Индианците с отворени уста гледаха след него.

Той отвърза коня си, метна се на седлото и полетя в галоп.

Когато завиваше край ъгъла, насреща му се зададе конник, който препускаше с всичка сила.

Непознатият бързо спусна периферията на шапката върху очите си и като впи шпорите в хълбоците на коня, прошепна:

— Дявол да го вземе! За малко да ме познаят!

Двамата герилероси отново седнаха на предишната си маса.

— Е, приятелю — попита Карнеро своя другар, — какво мислиш за всичко това?

— Нищичко не разбирам, приятелю — жаловито отвърна Педросо. — Ако този човек не е самият дявол, то навярно е негов най-близък роднина. Страхувам се, че той много добре ни познава.

— Да познаваш някого както трябва, е трудна работа, приятелю. Доказателство за това е, че току-що сключихме една много изгодна сделка, която дължим на изключително лошата си репутация.

— Така е, но да си призная, тази работа, макар и твърде съблазнителна, силно ме безпокои. Явно с нея се преследва някаква тъмна цел…

— Не е нужно да си врачка, за да се досетиш. Но какво ни засяга това? Ние сме само едно сляпо оръдие… Каквото и да се случи, нашата чест ще остане ненакърнена, а съвестта ни — спокойна.

— Това е утешително, приятелю. Но как мислиш, да кажем ли на дон Ремиго?

— В никакъв случай! Нима си забравил какво ни каза на тръгване? Пази Боже! За такава бъбривост може да заплатим с живота си!

Педросо угрижено поклати глава и изпразни на един дъх чашата си.

— Е, нали все пак имам двадесет и пет унции! — каза той, като оставяше празната чаша на масата. — Пък какво ще стане по-нататък, ще видим.

В тази минута пред кръчмата отново спря конник.

— Ето го и дон Ремиго — възкликна Карнеро.

— Най-после! — рече Педросо и стана.

Без да слиза на земята, конникът се приведе над шията на коня си.

— Хей, Педросо, Карнеро — извика той.

— Тук сме, ваша милост — отговориха и двамата.

— Качвайте се по-бързо на конете! Времето не чака!

Герилеросите бързо напуснаха кръчмата, като забравиха да платят сметката.

Кръчмарят дори не посмя да продума за плащане — той добре знаеше кои са двамата индианци, удостоили с посещението си неговата кръчма.

— Добър път и дано дяволът да ви пречупи вратовете! — благослови ги той, когато гостите вече не можеха да го чуят. — Добре поне, че непознатият плати щедро — утеши се сам. — Пък и нищо да не бях получил, пак не бих се заловил да се разправям с такива негодници.

Мърморейки, кръчмарят се отправи към тезгяха си.