Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (19)

Гласа IX
Неочаквана среща

Изскочилите от храсталака хора имаха толкова странен и зловещ вид, че самото им появяване напълно оправдаваше уплахата на доня Сакрамента.

На пръв поглед те бяха червенокожи и за страничния наблюдател имаха всички външни белези на индианците. Но вглеждайки се в тях отблизо, не бе трудно да се забележи, че лицата им бяха боядисани, и то твърде неумело, а индианското облекло, което бяха нахвърляли върху себе си за постигане на ефекта, правеше походката им тежка, несигурна и им седеше като чувал.

Доня Сакрамента, разбира се, не можа да забележи всички това; тя бе в такова състояние, че нищо не виждаше и на нищо не обръщаше внимание. Тя даже бе уверена, че вижда пред себе си същински индианци и затова, като надви неволната си уплаха и учудване и си спомни причината, която я бе накарала да напусне лагера, се насили да заговори.

— Моите братя по всяка вероятност са воини команчи? — каза тя.

Двамата мними индианци си размениха насмешливи погледи и след това онзи от тях, който имаше по-висок ръст, реши да отговори:

— Да, ние сме воини команчи.

— Радвам се, че срещнах моите братя — продължи младото момиче. — Желая да отида в лагера на Червените бизони; искам да поговоря с техния вожд по важна работа; моите братя ще ме заведат при Опосум.

Негодниците отново си размениха погледи, още по-насмешливи от първите.

— Какво иска да каже моята сестра на великия вожд на нашето племе? — запита този, който бе говорил по-рано.

— Искам да му кажа нещо, което може да чуе само ухото на вожда — твърдо отговори младото момиче.

— Опосум е могъщ вожд — надуто отговори индианецът, или по-точно, човекът, преоблечен като индианец — всички в племето на Червените бизони го уважават и жени не могат да проникнат по такъв начин в лагера на индианските воини.

— Моите братя не говорят добре — възрази младото момиче, — нима те не знаят, че воините команчи винаги с уважение се отнасят към жените?

Мъжете поговориха няколко минути помежду си шепнешком, като че ли се съвещаваха как да постъпят, а след това същият индианец, който говореше досега, отговори отсечено:

— Добре, ние ще заведем нашата сестра в лагера на храбрите воини команчи, при Опосум. Нека нашата сестра ни последва.

Младото момиче хвърли подозрителен поглед на своите спътници. Доня Сакрамента чувстваше едно неволно, непобедимо отвращение към тези хора с неловки маниери и несигурни думи. Те й се сториха подозрителни.

— Лагерът на Червените бизони е твърде далеч — с колебание каза тя — и аз не бих желала да затруднявам моите братя. За мене е достатъчно те да ми покажат пътя и аз сама ще отида в лагера.

— Да се върви по този път е трудно — отговори единият от индианците. — В полето всички пътеки са проправени от дивите зверове. Моята сестра не ще направи и десет крачки и ще обърка пътя. Затова ще бъде по-добре, ако ние съпроводим младото бледолико момиче до лагера на нашите братя Червените бизони. Опосум ще накаже своите деца, ако те не изпълнят този свещен дълг.

Въпреки отвращението, което изпитваше младото момиче, желаещо да се махне от тези хора, които й ставаха всяка минута все по-подозрителни, в края на краищата трябваше да се съгласи, че те са прави и че да настоява да върви само в пустинята, би било голяма непредпазливост, която би имала печални последствия, като попречи за сполучливото изпълнение на замисления план. Тя повече не възрази и реши да тръгне заедно с тях.

Индианците бързо се движеха напред, като разделяха с пушките си клоните и тревата, която им пречеше, озъртайки се наоколо с безпокойство и спирайки се от време на време, за да си разменят няколко думи така тихо, че младото момиче не можеше да чуе нищо.

Така те вървяха около два часа; вървяха направо, без да обръщат внимание на пътеките, явяващи им се по пътя, и с видимо желание навлизаха все повече и повече в най-малко изследваната част на саваната.

Мракът започваше да намалява; хоризонтът се осветяваше от първите проблясъци на деня, птиците в гората се събуждаха.

Въпреки твърдостта на характера си и храбростта, с която се бе въоръжила, доня Сакрамента, почти без да иска, се поддаваше на обхващащия я ужас. Това продължително странствуване към лагера на индианците, който, според думите на Луи Морен, се намираше най-много на две мили от кервана, й се видя повече от странно; освен това тя започна да усеща силна умора; краката отказваха да й служат и тя въпреки всичките си усилия с мъка успяваше да настига своите спътници.

Мъжете продължаваха да вървят със същите бързи крачки, без да забелязват състоянието й; най-после младото момиче, победено от умората и страданието, се спря и безсилно се отпусна на земята под едно самотно дърво, стърчащо сред прерията.

— Вие ме измамихте! — с твърд глас заяви тя. — Аз не ще продължа да вървя дотогава, докато не ми кажете къде ме водите.

Индианците бяха видимо учудени от това упорство. Те се спряха и с нескривано безпокойство започнаха да се оглеждат наоколо.

— Какво значи това? — запита най-после единият от индианците. — Защо не искате да вървите по-нататък?

— Затова — отговори младото момиче, — защото съм страшно уморена и освен това съм убедена, че вие ме лъжете и искате да ме вкарате в капан.

— Вие сте си изгубила ума — продължи индианецът. — Иска ли моята сестра да отиде с нас в лагера на Червените бизони или не?

— Да, искам. Само че съм убедена, че вие съвсем нямате намерение да ме заведете, иначе ние много отдавна трябваше да сме там.

— Така могат да говорят само бледоликите… Те си въобразяват, че в пустинята се ходи лесно и бързо, както по градски улици.

Младото момиче вдигна глава и като устреми проницателен поглед към своя събеседник, му каза:

— Вие не сте индианец! Вие даже не говорите така, както говорят индианците… Сега вече ми е ясно всичко.

— Не съм индианец? — запита неизвестният, ядовито хапейки устните си. — Какъв съм в такъв случай?

— Това не зная, но едва сега окончателно се убедих, че вие не сте индианец, а само преоблечен като индианец… Повече не можете да ме излъжете.

— Вие се шегувате, нали? — възрази непознатият.

Тогава другият тип, който досега пазеше мълчание, сложи ръка на рамото на приятеля си и му каза:

— Достатъчно! От това няма нужда повече.

— А! — проговори младото момиче. — Значи най-после си признахте!

— За Бога! — отговори насмешливо вторият бандит. — Защо ли да хитруваме. Вие и без това сте в ръцете ни.

— Моята съдба е в ръцете на Всевишния, който ни гледа и чува и не ще ме остави беззащитна.

Бандитите весело се разсмяха.

— Бог не вижда това, което става в пустинята — казаха те. — Пречат му шубраците и високата трева.

Младото момиче мълчаливо отпусна глава и две сълзи бавно се плъзнаха по бузите му.

Непознатите, продължавайки да се смеят, се приближиха до него.

— Наистина — каза единият от тях — защо да вървим нататък? Можем и тук да се разберем… Говорете, приятелю Карнеро, обяснете на сеньоритата какво искате от нея.

— О, това е тъй просто и тъй леко, драги Педросо — усмихвайки се, отговори Карнеро, — просто се чудя как тъй младата сеньорита още не го е разбрала.

— Боже мой! — прошепна младото момиче с тих и треперещ от страх глас. — Господи, прости ми, че не послушах и направих своето, спаси ме от тия разбойници!… О, как се разкайвам, че не повярвах на моите приятели и исках да бъде по-умна от тях!

Герилеросите — преоблечени като индианци с цел по-лесно да постигнат преследваната си цел — явно съвсем не бързаха да обяснят на момичето своите по-нататъшни намерения.

Доня Сакрамента първа наруши мълчанието.

— Говорете, за Бога! — извика тя, скръствайки ръце на гърдите като за молитва. — Не ме оставяйте повече в тази неизвестност… Кажете ми, какво мислите да правите с мене?

— Сеньорита — отговори Педросо, — преди всичко успокойте се — вас не ви заплашва ни най-малка опасност… Вашата участ зависи само от вас. За нещастие злата съдба ни е поставила в твърде трудно положение — ние сме бедни…

— Защо не ми казахте това по-рано? — прекъсна го младото момиче. — Върнете ме здрава и невредима на моя баща и моите приятели и аз ви давам дума щедро да ви наградя. Ще притежавате такова богатство, за което никога даже не сте и мечтали!

— Вашето желание съвсем не е трудно да се изпълни, сеньорита — продължи Педросо, — но като истински кабалерос, ние сме длъжни първо да ви заведем при нашия началник, който е истински кабалеро от твърде знатна фамилия… Но и вие сама прекрасно го познавате.

— Аз? — извика Сакрамента с учудване, смесено със страх.

— Да, повече от сигурен съм, защото той отдавна упорито ви преследва.

— Как се нарича вашият началник?

— Дон Рамон Армеро.

— Дон Рамон Армеро? — извика тя изплашена. — О, по-добре смърт, отколкото да падна в ръцете на този негодник! Пожалете ме, за Бога!… Ако вие ме освободите, никой няма да узнае за това.

— А нашата чест, която не може да бъде опетнена с гнусна измяна? — с патос отвърна Карнеро, скръствайки ръце на гърдите си.

— Съжалете се над мене! — със сълзи продължаваше да се моли младото момиче. — Вие сте бедни; аз ще ви направя богати!

— Да, всичко това е така, аз зная — с насмешка възрази Педросо. — Но един въпрос: по какъв начин вие ще изпълните своето обещание, ако предположим, че се окажем такива безумци и се съгласим да изпълним молбата ви?

— Е — добави Карнеро, — по-добре да имаме птичката в ръцете си, отколкото да чакаме ястреба, както казва нашата пословица. Щом се намерите в безопасност във вашия лагер, вие веднага ще забравите за нас, а ако решим да дойдем заедно с вас, ще заповядате да ни разстрелят като кучета.

— Ето, вземете! — извика младото момиче, сваляйки бързо от себе си огърлицата и гривните, които бяха на нея. — Вземете тези скъпоценности, разделете си ги и ме пуснете да се върна!… Кълна се в гуаделупската Света Богородица, че вие ще получите всичко, което съм ви обещала.

Бандитите бързо грабнаха скъпоценните неща и веднага ги скриха в дълбоките си джобове.

— Но всички тия дреболии, които вие тъй щедро ни предлагате, сеньорита — отбеляза Педросо с подигравателна усмивка, — ни принадлежат според закона на войната… Това не може да намали размера на откупа за вас, защото не ни е възможно да ви заведем обратно в лагера.

— Защо? Нима самите сте се заблудили?

— Но защо да не ви кажем самата истина? — отбеляза Педросо. — Работата е там, че ние при всичкото си желание не можем да ви върнем в лагера, защото и двамата, моят приятел и аз, вече бяхме на служба при вашия братовчед дон Мигел, но не ни хареса да служим при него и решихме да го напуснем, тайно, естествено… Сега разбирате ли?

— О, не се страхувайте от това! — извика младото момиче. — Вие можете да ме изпратите само до лагера. Там ще ме оставите и аз ще се върна сама.

— И това ще бъде съвършено достатъчно. Дон Луис ще усети нашето присъствие и тогава сме изгубени… После, кой би ни гарантирал, че вие, като се върнете в лагера на своите приятели, няма да разкажете какво ви се е случило и няма да ни предадете? О, предпазливостта е майка на безопасността…

— Но, за Бога — извика тя в пълно отчаяние, — кажете ми какво искате от мене?

Бандитите шепнешком се съветваха няколко минути.

— Всичко това са глупости, сеньорита — каза накрая Карнеро. — О, ние сме хора предпазливи!… Бог ни е свидетел, че не ви желаем никакво зло, но би било твърде глупаво, съгласете се сама, ако не се възползвахме от представилия ни се случай да забогатеем. Ето ви един лист от ликвидамбър и парче заострено дърво; напишете на листа, че вие сте наша пленница и че сте ни обещали двадесет хиляди пиастъра откуп, които трябва веднага да ни се връчат. Тогава ще отида в лагера, макар и да зная, че ме заплашва голяма опасност, но аз съм готов да направя това за вас. А вие ще останете тук под охраната на Педросо и щом получа уговорената сума, ще съобщя за това на моя приятел със сигнал, а вие ще получите пълна свобода. Сега кажете ни вашето мнение. Съгласна ли сте с моето предложение или не?

— Аз нищо повече и не искам — отговори тя със зле сдържана радост. — Дайте по-скоро листа и пръчицата, за да напиша каквото трябва.

Педросо отряза със своя нож за скалпиране един лист от ликвидамбър и го подаде на младото момиче.

Тя го взе и започна да пише, а бандитите, наведени над рамото й, внимателно следяха онова, което пишеше.

Изведнъж се раздаде двоен изстрел и герилеросите се строполиха на земята в предсмъртни гърчове.