Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (16)

Глава VI
Началото на кампанията

Щом наредиха лагера и поставиха часовоите, Луи Морен заповяда на въоръжените пеони да заведат конете и мулетата на водопой при реката. Когато свършиха това, пеоните се заловиха с приготвянето на обяда, а французинът най-после отиде при своите приятели, събрани в опънатата за тях палатка…

Обядът беше отдавна готов и в палатката чакаха само идването на Луи Морен, за да започнат да се хранят.

— Извинете ме, че ви накарах да чакате — каза французинът, сядайки на един пън, заменящ креслото. — Сега ние вече не се намираме в населени места, а в пустинята, затова трябва строго да се спазват всички необходими в такива случаи предпазни мерки, иначе или ще ни избият, или ще ни изядат хищните зверове.

Угнетеното настроение по лицата на събралите се в палатката, разбира се, не можа да убегне от наблюдателните очи на Луи Морен и той веднага реши, че единственото средство да им възвърне енергията и храбростта е да говори откровено и грубо по интересуващия ги въпрос.

— Вашите думи не са особено успокоителни, дон Луис — каза Сакрамента, мъчейки се да се усмихне.

— Сеньорита — непринудено й отговори французинът, — затова ви казах истината… Ако пред мене седяха страхливи млади момичета, по всяка вероятност бих скрил от тях истината или, в краен случай, бих се старал да ги убедя, че няма от какво да се боят и че минаването през пустинята ще бъде не повече от една приятна разходка, макар и доста продължителна. Но с вас, толкова храбри, колкото и красиви, трябва да бъда откровен и вие ще имате право да ми се сърдите, ако постъпя по друг начин. Досега ние трябваше да се защитаваме само от бандитите, които, дори да ни бяха пленили, пак можехме да очакваме някаква пощада — в това съм уверен; но сега съвсем не е така… Ние всеки миг можем да попаднем в капан, устроен от червенокожите… И то какви червенокожи! — добави той. — Команчи, павиани, апачи, венги — всички непримирими врагове на бялата раса, особено апачите! Ако попаднем в плен на тези индианци, нас ни очаква не само смърт, но и най-ужасните изтезания, най-страшните мъчения!

— Значи сме загубени! — извика доня Сакрамента с ужасен вид.

— И да, и не. Зависи от самите нас — отговори невъзмутимо французинът. — Сигурно ще загинем, ако скръстим ръце пред всички тия ужаси, и обратно, ще излезем победители, ако се борим мъжки с обкръжаващите ни опасности.

След това разговорът взе по-весела посока. Луи Морен разказа с присъщото си остроумие няколко ловджийски истории, и когато излезе от палатката, дон Гутиерес и дъщерите му съвсем бяха забравили своята умърлушеност, а надеждата за успех отново бе изпълнила техните сърца.

Французинът постигна целта си. Той искаше да повдигне у тях отпадналия им дух и да им върне необходимата енергия, за да издържат последната борба с непримиримите им врагове.

Нощта беше мрачна. На небето не се виждаше нито една звездица. Тежки оловни облаци, гонени от вятъра, бавно се носеха над земята, и от време на време се чуваха глухи отдалечени гръмотевици.

В лагера спяха всички с изключение на часовоите. Луи Морен стоеше облегнат на фургона и с изпитателен поглед оглеждаше саваната, която все повече и повече тънеше в мрак. Изведнъж той трепна. Стори му се, че недалеч сред високата трева на саваната блесна огън.

Какво можеше да означава тази светлина? Може би недалеч от тях се бяха установили на лагер някакви други пътници? А може би този огън бе запален в лагера на червенокожите?

Луи Морен се приближи до часовоя, стоящ само на няколко крачки от него.

— Сан Армандо — каза му французинът, — погледнете в тази посока!… Струва ми се, че там свети огън от клада, или се лъжа…

Канадецът се взря внимателно в показаната посока.

— Не се лъжете, господин Луи — каза той най-после. — Това действително е светлина, или по-точно, отражение от клада.

— Да, да — заговори французинът, — така си и мислех. Погледнете, огънят се усилва… Това е лагер на червенокожи, но как може да не са ни забелязали?

— Нашите огньове не могат да бъдат видени от тях заради дърветата, които вече наредихте да се запазят…

Французинът със съмнение поклати глава.

— А може би — продължи той — индианците знаят колко сме и понеже няма от какво да се страхуват, не намират за нужно да крият своето присъствие.

— Какво се е случило? — запита дон Мигел, който бе излязъл в това време от палатката и се приближи към тях.

— Погледнете — отговори му французинът, протягайки ръка по посока на светлината.

— Дявол да го вземе! — продума младият човек. — Ето ти нова неприятност!… Какво решихте?

— Да разузная кой се е установил на лагер така близо до нас — отговори Луи.

— Ако желаете, господин Морен — намеси се Сан Армандо, — аз ще отида да видя какво е това.

— Не, приятелю мой, вие не можете да напуснете своя пост сега… Това ще направя аз.

— Вие? — извика дон Мигел.

— А защо не? Нали аз съм водачът на кервана.

— Нима ще отидете там, в лагера?

— Още сега.

— Помислете си на каква опасност се излагате!

— Опасността е много по-малка, отколкото вие предполагате, приятелю мой. Намиращите се там хора по неизвестни за мене причини, които скоро ще науча, не се крият; иначе не биха ни дали възможност така лесно да забележим техния огън. Твърде е възможно даже те да не караулят лагера си и тогава незабелязано ще мога да се приближа съвсем близо до тях.

— Добре — каза дон Мигел, — но знайте, че ако до разсъмване не се върнете в лагера, аз непременно ще тръгна да ви търся.

— Добре, драги дон Мигел, съгласен съм. До скоро! Не зная защо, но някакво тайно предчувствие ми казва, че ще ви донеса добри новини.

— Дай Боже! Постарайте се само колкото може по-скоро да се върнете…

Мъжете си подадоха ръце. Дон Луис метна на рамото си пушката и след минута се скри във високата трева.

Луи Морен бе стар горски скитник; той вече цели десет години бе прекарал в пустинята и отлично познаваше всички индиански хитрости. Той говореше съвсем свободно повечето индиански наречия; освен това бе придобил голяма известност сред команчите и апачите, с които често му се бе случвало да се сражава. Замисленият в този момент опит представляваше страшна опасност за всеки незапознат така добре с живота на пустинята; за него обаче това беше до известна степен дори забавление и той нито за минута не се замисли как ще завърши неговият смел опит. Действаше с индианската тактика, т. е. правейки грамадна обиколка, щеше да се яви в индианския лагер от точно противоположната точка на тази, от която бе тръгнал.

Мъжът вървя около един час с ускорени крачки, свойствени за хора, свикнали с ходенето по пустинята, и най-после стигна в подножието на една доста стръмна височина, на върха на която светеше през дърветата онзи огън, който бе забелязал от лагера.

Французинът се спря за минута. След това легна на земята и запълзя като змия между високата трева. Наоколо всичко бе спокойно — в саваната продължаваше да цари мъртва тишина.

След половин час ловецът, удвоявайки с приближаването си към лагера своята предпазливост, стигна до място, откъдето свободно можеше да вижда всичко, каквото ставаше на върха на хълма.

Не се бе излъгал. Това действително беше светлина от караулен огън в индиански лагер.

Около двеста воини команчи, които можеха да се различат по орловото перо, втикнато в косата над лявото ухо, лежаха в безредие из тревата и спяха, завити с плащове от бизонови кожи, недалеч от конете, привързани за колове.

Пред огъня, намиращ се точно в средата на лагера, седяха вождовете, които с важен вид пушеха лулите си.

Тези прочути воини, чиито тела бяха украсени с многобройни вълчи опашки, отличителен знак на великите храбреци, не бяха боядисани по военному, което доказваше, че команчите се бяха събрали не за война, а както предполагаше Луи Морен, за лов.

Малко вдясно бе привързана на дълъг прът емблемата на племето, изобразяваща червен бизон.

— Добре — прошепна Луи, — това са воини от племето на Червените бизони. Те някога бяха мои приятели… Може би ме помнят и досега.

Вождовете продължаваха важно да пушат, без да разменят нито една дума и без да гледат нито вдясно, нито вляво.

Това безгрижие на индианците разтревожи ловеца; то му се видя съвсем неестествено.

— Аз съм разкрит — прошепна той.

В тази минута се чу пеене на птица.

Вождовете не помръднаха.

— Хм! — продължи ловецът. — Тази птица днес пее някак твърде късно. Какво ли значи?

Той постоя около минута, без да шавне, а след това изведнъж се изправи, преметна пушката през рамо и излизайки от шубрака, в който се бе скрил досега, смело се упъти към стражевия огън, протегнал ръка напред с дланта навън и съединявайки четири пръста.

Индианските вождове като че ли не го забелязаха и продължаваха важно да пушат.

На няколко крачки от огъня французинът се спря.

— Да изпрати Ваконда успех в лова на моите братя Червените бизони — каза той със спокоен и тих глас. — Приятелят им желае да седне до техния огън и да изпуши с тях лулата на мира.

— Добро ти желаем, Пантера — важно отговори един от вождовете. — Защо моят брат, белоликият воин, се промъква като страхлив заек, за да се доближи до лагера на неговите приятели, Червените бизони? Вождовете го чакат да дойде и да седне при тях.

— Не постъпих добре, вожде — каза французинът, — но скоро разбрах това и смело влязох в лагера на моите братя.

— Добре е направил Пантерата.

Луи Морен хвърли пушката си на земята, седна пред огъня и взимайки предложената му лула, започна да пуши, като подражаваше на своите гостоприемни домакини.