Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (14)

Глава IV
Заминаването

Дон Луис стана, щом започна да се разсъмва. Все още го безпокоеше тайнственото изчезване на дон Рамон и дон Ремиго. Ако е вярно, че двамата не бяха убити, то значи, още нищо не е направено и те ще трябва да са готови за нови засади, за нови нападения. Ето защо благоразумието изискваше да се вземат веднага всички необходими мерки, за да не бъдат изненадани втори път. Но от кого можеше да се узнае за новите проекти на злодеите? Гардуня беше убит. Всичко това тревожеше французина и не беше чудно, че на сутринта той стана от леглото в не съвсем добро настроение.

Преди всичко той заповяда да извикат четиримата ловци канадци, които побързаха да се явят на повикването му.

— Приятели мои — каза Луи Морен, — аз съм твърде доволен от вашата храброст и вашето хладнокръвие. Сега съм напълно убеден, че мога да разчитам на вас при всякакви случаи, макар да считам за мой дълг да ви предупредя, че нещо подобно на това, което се случи тази нощ, ни очаква и през време на нашето пътуване в пустинята… За нещастие, нашите врагове по някакво чудо са оцелели.

— О, не се страхувайте от това, господин Луи!… Можете смело да се осланяте на нас — отговори Сан Армандо както от свое име, така и от името на останалите си другари.

— И аз тъй мисля, приятели мои — рече французинът. — Исках само да ви обърна внимание, за да бъде ясно всичко между нас, та после да няма никакви недоразумения. Сега изслушайте ме добре. Вашето присъствие в Мексико повече не е нужно, защото и аз самият мисля да замина най-късно след два дни. За мен е важно вие да поемете за Гуадалахара не по-късно от един час… Надявам се, че ме разбирате, нали?

— Да, да — отговори, смеейки се, Сан Армандо, — не се бойте, господин Луи — ние ще изпълним вашата заповед и нека бъдем наказани, ако ни види някой в града след един час.

— Добре! Много се радвам, че ме разбирате, и нека да не говорим повече за това… Вчера ви дадох обещание и тъй като държа на думата си, ще го изпълня. Ето, вземете, Сан Армандо — каза той на канадеца, подавайки му една кесия, — тук са точно сто пиастъра. Разделете ги по равно с вашите приятели — вие сте ги спечелили честно и ненапразно. А сега довиждане, приятели мои! Желая ви успех!

— Довиждане, господин Луи! Надяваме се скоро да ви видим…

— Да, да, бъдете спокойни — вие скоро ще чуете за мене.

След това канадците си излязоха, а французинът остана сам, но не за дълго, защото почти веднага се появи дон Мигел.

Младият човек беше бледен, разтреперан и уморен. След обичайните поздрави той с разочарован вид се настани в креслото.

— Е, какво се е случило с вас, драги приятелю? — запита го с усмивка Луи Морен.

— И още питате какво се е случило с мене! — извика младият човек. — Ето какво… Аз съм в пълно отчаяние!… Стига ли ви това?…

— Ха! Но за какво е това отчаяние, ако мога да зная? Ни най-малко не намирам положението ви толкова да се е влошило от вчера, а напротив, то сега се изясни повече от всякога.

— Именно, изясни се — прекъсна го дон Мигел с горчива ирония. — Слушайте, дон Луис, вие ще ме докарате до лудост с вашите насмешки. Нищо не ви трогва, нищо не ви вълнува и каквото и да се случи, все сте спокоен!

— Колко сте странен! — отговори французинът, усмихвайки се. — Нима ще ви е приятно да ме видите умърлушен? Или мислите, че тази глупава комедия, която, впрочем, не успяха да ни изиграят ония негодници, може да ме развълнува?

— Ние наричате глупава комедия една гнусна примамка, жертви на която можеха да станат моите братовчедки и струваща живота на шест или осем души.

— Но ето че вашите братовчедки не попаднаха в тази примка, нали? Значи вас ви е трогнала до такава степен смъртта на тези седем-осем негодници? За Бога, съгласете се с мене, дон Мигел, че това доказва само колко чувствително е сърцето ви.

— Не, приятелю мой, съвсем не е това… Вярвам, че не ще оспорвате колко е сериозен този случай. Ето, ако можехме да се отървем и от дон Рамон, тогава работата би била съвсем друга. Но не забравяйте, че той остана жив.

— Както и неговият приятел дон Ремиго… Е и? Какво следва от това?

— Това доказва, че те пак ще се заловят за работа.

— Боже мой! Ами аз на това разчитам!

Как! Какво говорите, дон Луис? Вие разчитате на това?

— Разбира се, и ето защо!… Сега ние през цялото време ще бъдем нащрек и можете да бъдете спокоен — те от нас вече не ще се изплъзнат, макар и да стане нужда да ги нарежа и двамата на парчета, за да се убедя, че наистина са мъртви…

— Така да бъде!… А сега позволете ми да задам един въпрос, който повече от всичко ме интересува… Какво мислите да правите?

— А вие?

— Аз ли? Ще върша това, което и вие. Можете да бъдете уверен, че нищо не ще направя сам, без вашия съвет.

— Добре! Но все пак вие навярно сте си съставили някакъв план за действие.

— Разбира се. Желаете ли да го знаете?

— За Бога, щом ви питам за това!

— Добре, слушайте. Аз мисля, че ще е най-добре да заминем оттук колкото е възможно по-скоро, защото според мене, каквото и да ни чака напред, в откритото поле много по-лесно ще се разправим с бандитите, отколкото ако трябва да си имаме работа с тях из тесните градски улици.

— Вие разсъждавате съвсем правилно, приятелю мой, и аз напълно споделям вашето мнение… Необходимо е само да съумеем да накараме и дон Гутиерес да мисли същото. Видяхте ли братовчедките си тази сутрин?

— Да, срещнах ги в градината, където се разхождаха.

— Как ви се видяха?

— Стори ми се, че те са твърде поразени от случилото се снощи. Те и до сега не могат да си обяснят защо, вместо да тръгнат заедно с всички, баща им заповяда да излязат от театъра през актьорския вход и да се върнат у дома по околните улици, и то пеша, съпроводени от двама въоръжени пеони.

— А вие какво им отговорихте?

— Аз… Нищо. Побягнах.

— Впрочем това е единственото средство да се излезе от трудното положение. Ами дон Гутиерес?

— О, с моя вуйчо работата бе много по-проста. Когато му казах вчера, че братовчедките ми или не трябва да присъствуват на спектакъла, или да обещае, че те ще върнат у дома по посочения от мене начин и че това е безусловното ваше искане, той разбра от една дума всичко и познавайки дълбоката ви преданост към нашето семейство, не пожела да му дам никакви обяснения и веднага се съгласи да изпълни всичко, каквото му бях поискал.

— Значи всичко е на добро, приятелю мой. Облечете се — ще излезем из града да научим какво ново има, а после, на закуската, ще дадем на дон Гутиерес да разбере, че трябва незабавно да напуснем Мексико.

Те се облякоха и след няколко минути излязоха от къщи.

На ъгъла на Пласа Майор те видяха голяма тълпа народ на същото онова място, където през нощта стана сбиването с бандитите. Както обикновено става, всеки по свое му обясняваше причините за кървавия бой и всички с любопитство разглеждаха труповете, които още се търкаляха на улицата.

Като стигнаха до центъра на града, те забелязаха, че там цареше някакво странно вълнение. Повечето от дюкяните и магазините бяха затворени, многочислени групи се събираха на места, жестикулираха силно и разговаряха с трескаво възбудени лица.

От време на време вратата на двореца на президента се отваряше, за да пропусне куриера, който се отдалечаваше в галоп. Полкове пехота и ескадрони кавалерия минаваха по улиците. Войниците вървяха мълчаливо, с начумерени лица, като хора, които поставят живота си на карта за последен път и предварително знаят, че няма да спечелят. Някакъв страх тегнеше над целия град.

Луи Морен спря първия попаднал му минувач и предпазливо започна да го разпитва какви са новините.

Минувачът удовлетвори любопитството му и ето какво разбра той:

Правителството, и по-точно, Мирамон се намирал в пълно униние; градът бил обкръжен от всички страни от ордите на Хуарес, предните им колони се приближавали и вече били само на няколко мили, щяло да бъде обявено извънредно положение тази вечер или най-късно на следващия ден.

Това бяха новини, които подтикваха да се действа неотложно, ако бегълците искаха цели и невредими да се измъкнат от туй гнездо на осите.

— Драги приятелю — рече дон Луис, — вървете при дон Гутиерес, но не му казвайте още нищо за това, което научихме. Пригответе всичко за незабавното заминаване. Най-много след два часа ще бъда вкъщи и тогава ще ви кажа как вървят нещата.

Те се разделиха.

Дон Мигел се върна у дома, където завари всички в голяма тревога; лошите вести се разпространяват с главоломна бързина. Дон Гутиерес и неговите дъщери вече бяха узнали ако не точно, то поне приблизително за онова, което ставаше в града. Дон Мигел се опитваше да успокои както вуйчо си, така и братовчедките си и ги уверяваше, че дон Луис е заминал в околностите, за да си разясни окончателно доколко са верни всички тия слухове, и след няколко часа навярно ще им донесе добри новини.

Въпреки това той за всеки случай посъветва братовчедките си да се приготвят за път, ако дон Луис каже, че ще трябва да бягат веднага.

Дон Гутиерес даде последните нареждания на пеоните, но въпреки доста напредналото време не пожела да седне на закуската до завръщането на дон Луис, когото очакваха с голямо безпокойство.

Изминаха повече от три часа. Дон Луис не се връщаше и това увеличаваше притеснението на очакващите го.

Изведнъж се чу бърз галоп на кон и в двора влезе конник.

— Това е дон Луис! — извикаха всички в един глас, тичайки насреща му.

И наистина това бе той, все такъв спокоен, невъзмутим и все с онази насмешлива усмивка на устата.

— Кълна се в Бога — извика той влизайки, — прелестна разходка си направих! И ако не бе гладът, сигурно още нямаше да съм се прибрал. Времето е отлично и полето е цяла прелест…

Тези думи бяха казани така весело, така непринудено, че възпроизведоха ефекта, който той очакваше, и като по вълшебен начин върнаха спокойствието на Заобиколилите го хора.

— Ние ви очаквахме за закуска, драги дон Луис — каза дон Гутиерес.

— О, ако знаех това! — отговори той със съжаление.

Сложиха закуската.

Но любопитството беше възбудено доста силно, за да може французинът да се отърве така лесно. Той се ограничаваше с уклончиви отговори и в същото време гълташе закуската като човекоядец. Най-после дон Гутиерес разбра, че неговият гост, по известни нему причини, не желае да говори веднага, и поведе разговора в друга посока.

Когато донесоха сладкото, дон Гутиерес направи знак на младите момичета да се отдалечат. Те се подчиниха и излязоха от столовата.

— Е? — запита дон Гутиерес, обръщайки се към дон Луис. — Сега, надявам се, няма да отклонявате въпросите и ще ни кажете всичко.

— С удоволствие — отговори французинът. — Ето с две думи положението. Армията на Хуарес настъпателно се движи към града и го обгражда в огромен обръч, който с всеки ден все повече и повече се стяга. Но тя още не е тъй близо, както се мисли. Нейните конни разезди в момента се намират на четиридесет мили от Мексико. Забелязаните конници съставляват част от гвардията на Карваял, която върви далеч пред армията, ограбва и опожарява всичко, каквото срещне на пътя си. Пътят за Гуадалахара засега е още свободен, но не задълго, защото не ще изминат и три дена, и Мексико ще бъде окончателно обкръжен. Ето всичко, което узнах. Това е самата истина. А сега кажете ми как мислите да постъпите?

— За Бога! — извика дон Гутиерес, удряйки с юмрук по масата. — Да се бяга, и то колкото е възможно по-скоро.

— Отлично! Аз съм на същото мнение и сега ни остава само да решим как по-добре да приведем в изпълнение нашия план.

След като обсъдиха всички подробности, французинът, за да измами бдителността на шпионите, се зае с всички приготовления по заминаването, което трябваше да стане на разсъмване.

Двамата герилероси, които французинът зорко следеше и не ги освобождаваше от страх, че те веднага ще съобщят проектите му на враговете, напуснаха града заедно с него същата вечер и се установиха в един хан, разположен по пътя за Гуадалахара, където трябваше да ги посрещнат пеоните с багажа и четиримата ловци, наети от Луи Морен.

Вечерта се установиха на десет мили от Мексико в едно напуснато ранчо. Дон Луис искаше първия ден да измине по-дълго разстояние, с надеждата да остави по-назад враговете, които можеха да се впуснат по следите им.

В този момент, когато двамата герилероси се занимаваха със своите наметала, приготвяйки се да спят, французинът се приближи до тях, удари единия по рамото и им каза без заобикалки:

— Слушайте негодници, прекрасно зная, че вие се стараете да водите двойна игра… Пазете се от мене — това е опасно!… Дон Мигел ви е обещал такава сума, която ще ви направи достатъчно богати, но аз при първия опит да измените ви обещавам да ви убия като кучета… Надявам се, че ме разбирате, нали?

Двамата герилероси започнаха да се оправдават.

— Мълчете! — с повелителен тон им извика французинът. — Аз не споря с вас, а само ви предупреждавам!… Още веднъж ви повтарям: пазете се!… Не забравяйте, че винаги удържам на думата си, а сега — лека нощ!

Той се обърна и легна до приятеля си! На следващия ден двамата герилероси изчезнаха, взимайки със себе си едно муле, натоварено с багаж.

— Щастлив път! — каза дон Луис. — Сега поне няма защо да се съмнявам и при първата среща ще си разчистя сметките с тях.